Чайна Миевил
Морелси (20)

Осемнайсет

Лошото беше, че един от железничарите на „Медис“ бе изоставен с наръфани и откъснати от костите меса и мускули във воняща на етер барака на брега на земя, която нито познаваше, нито му се нравеше. Хубавото беше, че бяха ударили кърт и половина. Трюмовете им бяха пълни с осолено къртиче месо, бурета с топена къртича мас, внимателно обработена лицева кожа и кожа с косъм.

Между нос Чатъм и съмнителните островчета твърда земя на планината Лиуивъл удариха две звездоноси къртици. Там, където земята между линиите на морелсите бе изровена, забавяха ход и жените и мъжете на „Медис“ мятаха въдици и ловяха дребни подземни твари. Провесваха жици, окачваха тежести, закачаха кухи и слагаха за стръв тирбушони с часовников механизъм, които се извиваха и заравяха в пръстта с нанизани на тях късове месо. Понякога нещо захапваше, дърпаше въдицата и изскачаше от земята. Въдичарите се блъскаха, обираха жиците, издърпваха гърчещите се трескаво тела, увиснали на края им, и ги изтегляха вътре.

Хващаха най-дребните къртове, които в лакърдиите за улова нарастваха, дълги колкото ръка земни червеи — ловци, които караха екипажа да вие от погнуса, бръмбари колкото главите им, които в зависимост от кой остров произхождаха някои ядяха, а други хвърляха обратно. Земеровки, мускусни плъхове, хищни зайци. Заравящи се в земята пчели. Този район на морелсите бе богат на улов. Придирчивите чистници — ангелите, явно не се навъртаха тук често — между занемарените релси стърчаха ядливи бурени, които екипажът късаше за салата.

— Господин Вуринам… — упражняваше се Шам в прочистване на гърло, за да подхване тема. — Доктор Фремло… — Той мислеше за онези образи, които бе видял и бе решил, че, по дяволите, да, той ще го направи, ще им каже, та те са негови приятели, нали така?

Но тайните пресъхваха в устата му като необичани горивни резервоари. Тя, онази местност, онзи самотен железен път, просто му идваха твърде много, бяха твърде невъобразими, че да се опишат. Той можеше да им покаже снимката. Но дори и тази размазана плоскография да означаваше нещо за някого, който не е виждал оригинала, мълвата за думите му несъмнено би стигнала до капитана. А това щеше да значи, че е подсторвал екипажа към бунт.

Не беше само заради уплахата, който тя му внушаваше — въпреки че, дума да няма, го беше страх от нея. Беше и заради чувството, от което Шам не можеше да се отърси — че никак нямаше да му е излишно тя да е на негова страна.

На два пъти се разминаха достатъчно наблизо с влакове от Стрегай — спираха и се свързваха помежду си чрез катапултирани скрипци с въжета, за да си разменят клюки и писма. Капитан Скарамаш — капитанът на поелия към открити морелси „Мъргатройд“ ги посети на чай. Прехвърлиха го, седнал спокойно на висящ стол, увиснал и люлеещ се над релсовата шир.

Докато Шосундер и Драмин носеха най-хубавия чай, сухи бисквити, сребро и порцелан, Шам се покатери на външната задна стена на камбуза — смаян от себе си, — приклекна, за да се скрие от поглед, и залепен за един илюминатор слухтеше и надничаше.

— Та значи, капитан Нафи — чу той да казва капитан Скарамаш, — ще ми направите услуга, ако можете да ми помогнете. Аз търся един звяр. Голям, цяла грамада. — Гласът му зазвуча по определен начин. — Пор. Дълъг поне колкото вагон, и в главата му е забита кука. Аз му я забих. Сега тя стърчи като разкривени пръсти, виси и ми маха. — Той зашепна. — Маха ми да дойда, където и да отиде той. Старият Кукоглавец.

Значи Скарамаш също си имаше философия, и ето какво преследваше той. „Добре де, продължавай“ — помисли си Шам. Капитан Нафи се прокашля.

— Никакво подобно животно не е пресичало пътищата ни — рече тя. — Уверявам ви, след като вече зная името на вашия влак, при първия признак на този помахващ метал, забит в гъвкаво ерухтонно създание от семейство порови, аз внимателно ще си записвам неговото местонахождение и ще ви пращам вест. Залагам капитанската си чест.

— Благодаря ви — измърмори Скарамаш.

— Не се и съмнявам, че вашата ви е отнела нещо, както и моята отне нещо от мен — рече Нафи. Скарамаш кимна с мрачно, замислено изражение на лицето. Което сега, след като го формулира наум, Шам осъзна, че най-често виждаше на лицето на всеки капитан. Те така си изглеждаха.

Скарамаш запретна крачола на панталона си и почука с юмрук по дървото и желязото отдолу. Капитан Нафи кимна оценяващо, после вдигна ръката си, по която мигаха лампички — сложна плетеница от къртова кост, гагат и метал.

— Спомням си какво почувствах, когато онези челюсти щракнаха — рече тя.

— Благодарен съм ви за помощта — рече Скарамаш. — и аз на свой ред ще се оглеждам за жълтеникавия кърт.

Шам се облещи.

— С цвят на стар зъб, капитане — рече троснато Нафи. — Огромна къртица с цвета на древен пергамент. Напомнящ на кост. Подобен на лимфа. Мръсно бяло, като старите очи на размишляващи трескаво учени, капитан Скарамаш.

Гостът прошепна някакво извинение.

— Няма място, където не бих отишла, няма нищичко, което не бих преодоляла, за да я достигна. Моята философия — произнесе бавно Нафи — не е жълта.

Нейната проклета философия! Ето защо тя пренебрегваше онези снимки, помисли си Шам. Тези доказателства за… Той дори не знаеше за какво, за някакво грамадно, страховито преобръщане на света на морелсите най-малкото. Тя не би откъснала време от нейното къртоловно философстване!

Не повече, отколкото и Скарамаш, изглежда. Колко ли такива философии бродеха там нейде? Не всеки капитан от земите на Стрегай си имаше, но доста голяма част от тях изпитваха антипатия, която се развиваше до близка връзка с някое конкретно животно, което, както постепенно проумяваха или решаваха те — проушаваха? — въплъщаваше значения, възможности, погледи към света. На определен етап, трудно бе да се разбере точно кога, но човек го разбираше, като го види, обичайното хитруване за професионалната плячка преминаваше на ново равнище и се превръщаше в нещо друго — вярност към едно животно, превърнало се в светоглед.

Дейби се учеше да ловува. Дневният прилеп сега отново можеше да прелита кратки разстояния. Шам окачаше парче месо на края на въже в ъгъла на палубата и Дейби пърхаше и нападаше въртящата се хапка. Това бе то целеустремен лов.

Шам се замисли за страхопочитанието, с което се отнасяха към онези малцина, впримчили запленилия ги обект и влезли в Музея на Завършеността. Може би между капитаните съществуваше конкуренция, помисли си той. „Ти на това философия ли му викаш? — навярно се присмиваха те един на друг зад гърба си. — Това прерийно куче, дето го гониш? Леле-мале! Това пък какво би трябвало да значи?“ — Единоборство, капитаноборство по темите, в чиито символи се бяха превърнали някои плячки.

За да се приберат у дома, те прекосиха един пролом по един от плетеницата от мостове, протегнали се над двайсет-трийсетметровата пропаст. Шам знаеше, че това предстои, ала гледката го изнерви. Релсите минаваха по издигнати земни насипи и подпори от дърво и желязо и прескачаха езера и потоци, пълни с наблъскана на тясно риба.

— Земя! — обяви уредбата. и после: — Родината!

Здрачаваше се. Кръжаха птици. Няколкото междурелсови дървета бяха целите отрупани с тях, те стърчаха по клоните им. Екипажът щъкаше насам-натам и се смееше. Местните дневни прилепи се прибираха; излизаха прилепите на мрака. Те се поздравяваха, предаваха си с цвъртене дежурството по реене в небесата. Дейби, кацнал на рамото на Шам, цвъртеше в отговор. Той подскочи нагоре и полетя. Шам не се тревожеше: дневният прилеп винаги се връщаше на „Медис“, често, също както сега, захрускал някой щурец без късмет.

Последният червен залп на слънцето огряваше каменните хълмове. Като тъмна плесен петна от джунгли изпъстряха хълмистата страна, към която се приближаваха, и като светла плесен, къщи и сгради се трупаха по страните й и създаваха град Стрегай. Откъм пристанището към тях се втурнаха дръзки влекачи — да карат стока към вътрешността на земята и навън, да отведат „Медис“ в дока.

У дома.