Уилям Дийл
Хамелеон (52)

12.

Чарлз Гордън Хауи насочи инвалидната си количка в своя просторен кабинет, от който се разкриваше панорама към Хеймаркет. Тежък ден, благодарение на двамата му най-добри репортери, но за сметка на това плодотворен. Пожарът в Драконовото гнездо беше привлякъл вниманието на информационните емисии, но основното внимание бе приковано към смъртта на Хукър. Всичко това беше разпалило интерес към цялата история и те разполагаха с нея. След няколко минути в ефир трябваше да се появи Илайза с петнайсетминутен репортаж за централната новина. Беше се занимавала с монтажа на обекта цялата нощ. Тази вечер Хауи щеше да се наслаждава на огромен дял от новините по националните канали. О’Хара трябваше да се върне всеки момент с голям репортаж на първа страница за „Стар“. С всички пикантни детайли. Старецът се облегна в количката и поглади брада.

Чудесно.

Лъчезарното лице на Илайза се появи на екрана, но изражението на него този път беше сериозно. Тя не обещаваше на зрителите нищо лековато.

— Добър вечер — започна тя. — Аз съм Илайза Гън с „Новините в шест“…

— Не се безпокойте, тя ще се справи великолепно.

Хауи моментално позна гласа. Той идваше от тъмния край на кабинета му, някъде иззад цветята.

О’Хара излезе на светло.

— Направо ме стреснахте, лейтенант. Какво, по дяволите, правите в храстите там?

— Нареждах празни кутии във въздуха.

— Какво?

— Това е стара техника на Дзен. Всъщност е обикновено упражнение по логическо мислене.

— Така ли? — попита машинално Хауи. Той наблюдаваше екрана на телевизора и с наслаждение слушаше своята звезда да описва операцията, вече известна като „Мастър“.

— В тази история има много повече, отколкото тя знае — каза О’Хара.

— О, материалът й е съвсем добър.

— Върхът на айсберга.

— Добре, добре, това не може ли да почака, докато тя свърши? — каза Хауи малко раздразнено. — Всеки канал в страната сега излъчва това, което ние гледаме. А ти докъде стигна?

— Приключих.

— Чудесно. Нека сега погледаме как се справя тя и после ще поговорим за теб, окей, момчето ми?

— Искам да говорим сега.

— Дявол да го вземе, след шоуто, лейтенант, след шоуто.

— Разговорът не може да чака — и той изключи телевизора.

Хауи вдигна поглед и се озъби:

— Мога ли да попитам какво, по дяволите, означава всичко това?

— Казах, че разговорът не търпи отлагане. А материала на Илайза можете да видите и по-късно на запис. Гарви призна всичко, всъщност, може дори и в момента да прави самопризнания, но на мен и останалото ми беше предостатъчно. Нека с това се занимават историците.

— Гарви? Кой беше той?

— Беше известен още и като Куил. Той разпределяше задачите.

— Великолепно. По дяволите, човече, вие разкрихте една от най-смайващите истории на века. Може ли сега да включим проклетия телевизор…

— Не „ние“ — пресече го О’Хара. — Аз. Аз разкрих историята.

— Е, такъв е животът, момко. За бога, ти ще получиш цялата първа страница на „Стар“. А сега, ако не…

— Не. Няма да стане по този начин.

Хауи установи, че му става интересно. Съзнанието му се превключи от телевизора към човека пред него.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че не може и така, и иначе.

— И така, и иначе ли? — Хауи наистина се заинтересува.

— Да. Нека да видим как всъщност стоят нещата. Ще припишат сливанията на дребните риби в Тексас, които са взели участие в плана още от самото му начало. На онези, които са им казвали кого да убият, кой е силен и кой слаб в компаниите. Това се нарича конспирация, макар че вероятно виновниците ще свършат в някакъв вариант на клуб, предоставен от правителството в провинцията, така, както постъпиха на времето с групата около Никсън.

— Все още не… — поклати глава Хауи.

— Ето как виждам аз нещата: Хукър е мъртъв. На Гарви и един-двама тексаски милионери им предстоят неприятни дни. Един огромен картел ще изчезне от лицето на земята. Може да се проведат няколко големи международни дела с обвинения в убийство. Цялата разузнавателна общност ще бъде разтърсена. Но останалата част от историята никога няма да види бял свят.

— И защо, лейтенант?

— Защото никой не може да докаже нищо.

Хауи се наклони напред с блясък в очите.

— Но аз не мога да не се занимавам с тази част — продължи О’Хара. — Трябва да го направя заради самия мен… разбирате ли какво искам да ви кажа? Тази история дълбоко ме засяга.

— Е, и?

— Е, и… аз не вярвам в случайните съвпадения. Не вярвам, че Фалмаут се е обърнал към вас просто защото му е допадал бостънския „Стар“. Аз съм бил манипулиран от самото начало.

— Не ви разбирам, лейтенант.

— Разбирате ме. При това ме разбирате много добре.

Изразът на лицето на Хауи стана студен. Почти незабележима тръпка на гняв премина по лицето му.

— Да не искате да кажете, че аз имам нещо общо с това?

— Няма никакво съмнение, че е така.

— Не долавям ли нотка на самодоволство във вас?

— Естествено, че съм доволен. — О’Хара премести някакви предмети от края на писалището и седна на него. — Куил, или Гарви, ако щете, ме накара да се замисля. Знаете ли кой според него е сложил началото на цялата тази история? Горкият стар Ред Бриджис, само че той не е имал и най-малка представа как ще се завъртят нещата. През март 1945 година „Кира Мару“ — японски кораб с припаси — бавно се е приближавал към пристанището на Токио, след като пет наши бомбардировачи му нанесли сериозни поражения. Малко преди целта си корабът потънал и по-голямата част от екипажа успяла да се спаси на островите Бонин. Пет години по-късно един бивш моряк на име Ред Бриджис провеждал операция по изтегляне на потънали кораби по японското крайбрежие. Преди това бил говорил с двама моряци от потъналия „Кира Мару“. Те му разказали за каргото и споменали, че разпознали кораба от повърхността в плитчините край един от Вулканичните острови. Той слязъл под водата, за да се убеди сам, и открил, че от океанското дъно, на не повече от двайсет фатома дълбочина, блика нефт.

Само Ред знаел за това. Не споменал пред екипажа си, но споделил информацията с един човек — стария си приятел Александър Хукър, който бил бивш военен губернатор на Южно Хоншу. В резултат Ред станал богат човек, но в крайна сметка това довело и до смъртта му. А Хукър станал един от двамата на света, знаещи точното местоположение на онова, което впоследствие се оказало най-голямото находище на петрол на земята.

Това подтикнало Хукър към изграждането на неговата империя. Организирал финансиране от богатите си приятели. Хора от елита като самия него. Хора, които вярвали, че трофеите се полагали на победителя. Като бароните, на които се възхищавате вие, мистър Хауи. Фиск, Доъни, Морган и останалите пирати — хора като някои от фотографиите по стените на яхтата ви. Та вие дори сте собственик на яхта, притежавана едно време от Доъни.

— Моля ви, преминете към същественото — каза Хауи.

— Същественото, казвате? Същественото е, че вие сте един от тях. Сдушили сте се с групичка други хора, заемащи ключови постове. И мисля, че сте един от финансистите на тези въртележка. Използвали сте влиянието си да възпрете Зимния, но само защото сте се страхували от Хамелеона. Хукър е съумял да ви убеди, че Хамелеона е сериозна заплаха, а Фалмаут е убедил Хукър, че аз съм човекът, който може да го намери. Хукър е бил на крачка от пълната реализация на плановете си, за да позволи някому да сложи край на толкова много години старателно планиране.

— Каква реализация?

— Създаването на обстановка на финансова паника. Първо, да се вдигнат цените на петрола и да се нанесе удар по автомобилната промишленост. Когато тя рухне, ще я последва и стоманодобивната. Ще скочат лихвените проценти, а това ще затрие бизнеса с недвижима собственост. Синдикатите ще паднат на колене. Е, това е достатъчно, за да се разпростре пожара на паниката. И когато всичко утихне, в кого ще бъдат парите? Във вас! Основните акционери на „Мастър“.

— Това е нелепо опростителство, лейтенант. И не е достойно за вас.

— О-о, Хукър не мислеше така. Това е била основната му цел. Не знам дали щеше да успее или не, това могат да покажат числата. А и никога няма да научим кои са били основните Играчи, защото Хукър бе единственият, който знаеше всичко, а той е мъртъв.

— Е, значи птичката е в небето, момчето ми — облегна се Хауи в количката.

— Но балонът се пукна, Хауи. АМРАН вече го няма. Няма го „Мастър“. Няма го и Куил, който да премества фигурките на убийците по дъската.

— Никога не съм бил замесен в това.

— Вярвам. Не вярвам, че някой от вас е предполагал какво става. Вас са ви интересували единствено резултатите. Но вие знаехте, че Фалмаут ще ме убие, ако го отведа при Хамелеона. Бил съм белязан от вас, мистър Хауи!

Тялото на стареца като че ли се сви в количката. Лицето му се състари.

— Предполагам, че сте пъхнали микрофон в яката си, за да запишете цялата тази дивотия.

— Никакъв микрофон — поклати глава О’Хара. — В момента просто си говорим.

— Не знаех, че са планирали да бъдете убит. Разбрах едва днес сутринта, когато Илайза ми съобщи. Ролята ми се изчерпи с това да ви свържа с Фалмаут. Хукър започваше да откача. Жизненоважно бе да се сложи край на цялата тази история с Хамелеона.

— Значи не знаехте за „Торо“? За убийството на Марца?

Хауи не отговори.

— От всичко това вие излизате чист, нали, мистър Хауи? Но има една малка подробност… не може и така, и иначе.

— Какво означава това? Споменавате го за втори път?

— Искам да кажа, че вие преди всичко сте новинар, Хауи. Алчността при вас идва на второ място. Според мен вие сте преценили, че както и да свърши всичко, тъкмо вие не можете да загубите. Ако намеря Хамелеона, Фалмаут ще го ликвидира и, или Гън, или аз, или и двамата ще ви направим сензацията. Ако Фалмаут убие и мен, е, тогава Гън ще донесе каквото ви е трябвало. И така, и иначе, сега нали разбирате?

Хауи се усмихна.

— Виж, синко, какво съм си мислил, е известно само на мен. Но не ти ли се струва, че действително се получи, както сам спомена?

— Аз предадох материала си на друг.

Хауи го изгледа втренчено за няколко секунди и после повтори:

— Дал си го на друг?

— Написах репортажа за моя стар приятел Арт Харис от „Вашингтон Поуст“. С необходимите доказателства в подкрепа на твърденията.

Думите му бавно попиваха в съзнанието на Хауи.

— Какво, по дяволите, говориш, О’Хара?

— Казвам, че предадох статията на „Вашингтон Поуст“, Хауи. Но не се безпокойте, за вашето участие няма и намек. Нали това искахте? Анонимност. Е, това и ще получите.

Изражението по лицето на Хауи постепенно премина от недоверчивост, през съмнение, до гняв.

— Дявол да го вземе, не можеш…

— Вече го направих.

— Ще те съдя, докато…

— Малко вероятно е. Така само ще се разровят неща, които вие не искате никой да рови.

— Ти си крадец. Ти ми открадна нещо, което ми принадлежеше.

— Човек не може да е собственик на нещо, което никога не е имал. Помните ли сделката ни на Кейп Код? Мога да се оттегля от операцията, когато пожелая и да оставя някой друг да я довърши. Аз постъпих точно така, мистър Хауи. Само дето избрах този, който да я довърши.

Хауи разтърси глава.

— Ти си луд! През какво мина и с какво завършваш.

— Завършвам квит, мистър Хауи.

— А аз какво ще получа?

— Анонимност. И деветдесет и осем процента от новините, поне тази нощ.

 

 

Когато Илайза се върна в офиса си, чакаха я две бележки. Едната беше да се обади на Хауи. Другата беше в плик. Отвори плика. Текстът бе кратък:

Скъпа Лизи,

Гледах те. Беше страхотна. Получаваш наградата за изработване на годината. Не си го връщам на жени. О.

Рошавата грива на боровете в Кинугаса Яма се поклащаше от западния вятър, който по-рано същия ден беше докарал и дъжд. Но когато слънцето започна да се спуска зад островърхия покрив на Тофуку-джи, дъждът беше спрял и оцветена от угасващите му лъчи мъгла започна да нахлува над тревистите площи. Паркът винаги беше пищно зелен, дори през зимата.

Когато влезе в парка беше схванат и изморен. Но имаше поне още час, преди да се стъмни съвсем. Достатъчно, за да започне. Винаги когато се връщаше в Киото, му се струваше, че времето е било спряло, докато е отсъствал. Нищо не се бе променило, никакви нови цветя не бяха разцъфтели, нито бяха окапали старите. Всичко беше все същото. Как се бе изразил веднъж Токенруи сан?… „Ние сме само една прашинка в безкрайността на времето. Нищо никога не се променя.“

Във вазата на стаята му за тренировка имаше свежи цветя. Кучетата бяха наклякали в краката му с вдигнати глави и очакваха да ги потупа и приласкае.

Той отвори пакета и извади току-що купената го-генсеи. Това бе сива туника от груб памук, която се пристягаше в кръста. Съблече дрехите си и навлече го-генсеи. Стана му приятно от допира на тъканта. В този миг кучетата излаяха и той разбра, че тя идва.

Спря на прага на вратата в мига, в който го зърна, после свали поглед върху дрехата и отново го погледна в очите.

— Пак заминаваш — отбеляза тя.

Той кимна безмълвно.

— Сега ли?

Отново кимна утвърдително.

Приближи се до него, погали устните му с върха на пръстите си и облиза своите устни.

— Вече е много късно — каза тя. — Утрешният ден не е толкова далече. — И се приближи плътно до него.

Той остана, без да помръдва и след това съвсем бавно я обгърна с ръце.

Права беше. Утрешният ден бе много по-удачен за начало на Хилядадневния поход.