Уилям Дийл
Хамелеон (19)

3.1

В четири и трийсет следобед стаята на екипа на новините, както обикновено, бе столица на страната на име Хаос. Една от масите за редактиране се беше скапала и ушите на Мууни се бяха надули от изслушване на всички оплаквания и оправдания, затова, когато телефонът иззвъня, Мууни сграбчи слушалката и отсече:

— Няма да стане!

Но Юла, неговата секретарка, поклати мъдро глава и отговори:

— Ъ-ъ!

А Мууни се изненада:

— Ъ-ъ?

— Обажда се Бог! — поясни Юла.

— О-о-о, майната му! — простена Мууни.

Единственото, което му липсваше. От всички хора на този свят — точно Бог; върховният Харе Кришна на всички по-дребни Харе Кришни, собственикът на Луната, звездите и останалата част на Вселената, а между другото и на бостънския „Стар“, пет радиостанции и три тв канала, включително този, на който той — Харолд Клод Мууни — беше директор на отдел „Новини“. Не „Директор на новините“. Директорът на отдел „Новини“. Съществена разлика, особено за „Канал 6“ на Бостън. Бог, който иначе беше известен и като Чарлс Гордън Хауи, покрай другите неща беше и фанатик на тема субординация и правилно титулуване. За Хауи титлата беше почти толкова важна, колкото работата, свързана с нея. На едно от редките заседания с подчинените му директори Хауи беше обяснил тази си философия: Хората изпитват непосредствена боязън пред титлата. Необходимо им е известно време, за да оценят човека зад нея. Но титлата, титлата ги заварва неподготвени винаги. Тя им казва гръмотевично: „Пред теб стои властта и толкоз“.

Е, Хауи имаше върховната титла. Директорът. Не директор на борда на управителния съвет. Директор-_ът_. Час и половина до централната емисия, деветдесет минути до Цирка на цирковете. Главният редактор на „Новините в шест“ беше вече с клечка за зъби в устата, готов да се отдаде на медитация, и кой, моля, се обажда по телефона?! Шибаният Директор.

Постара се да вложи усмивка в гласа си и отговори:

— Мистър Хауи? Хал Мууни е на телефона.

— Мистър Мууни, знам, че бихте искали да ме поразите с някое вуду заклинание за обаждането ми точно в този момент, но искам да ми отделите пет минути от времето си. А след това ще ви дам възможност да се върнете към непосредствената си работа.

— Пет минути, сър? Добре, питайте.

— Искам пет минути за Илайза Гън. Сумирайте накратко впечатленията си. Ще ви засека времето.

— Сега ли? Да не пускате хронометъра в този момент? — засмя се Мууни, макар да знаеше, че Хауи вероятно стои на другия край на линията тъкмо с хронометър в ръката.

— Пускам го.

Мууни погледна лениво стенния часовник над вратата на офиса си, помисли няколко секунди и започна:

— Една от най-добрите репортерки, която някога съм познавал. Използва всички подръчни средства, според изискванията на момента. Може да замайва с чар, ако целта изисква някой да бъде замаян; може да стане сериозна, ако се налага да бъде сериозна; забавна, ако трябва да е забавна; съчувствена, безчувствена или по-подла от кобра, страдаща от сливици, ако е необходимо. Важното е, че винаги постига своето. Тя е като Джо Намат в първата му година с отбора на „Джетс“. Всяко нейно хвърляне е печелившо.

Първото, което ми идва наум, е случаят с кривогледия тигър. Тя нарича това усет. Аз обаче го наричам инстинкт, чист инстинкт, без който репортерът е като танцьор със счупен крак. Работата е там, че ми трябваше известно време в началото, за да го усетя. Известно време мислех, че е просто готина и малко ала-бала. Пусках я на по-леки теми. Но историята с тигъра ме смая. Останалите канали гледаха на нея като на пикантерия. Искам да кажа, как, по дяволите, все пак човек може да се отнесе към историята на един тигър на име Бетси Рос, на който предстои да му оправят очите с операция? Всички разбраха от бюлетините на агенциите, че тигърът трябва да влезе в операционната и научиха мнението на доктора за операцията. И толкова. Но не и тя. Тя се вкопчва в историята. Дори аз й казах да зареже проклетата зоологическа градина. Онзи ден в града имаше маса събития, които изискваха някой да реагира бързо.

„Имам предчувствие“, каза ми тя.

„Какво искаш да кажеш?“ недоумявах аз.

„Не знаеш ли какво е предчувствие, за бога?“, каза тя.

Чувствах се като хахав. Стои пред мен момиче на двайсет и две, пет фута, деветдесет и осем фунта и ме пита дали знам какво е предчувствие, пита мен, който съм в бизнеса… колко бяха, двайсет години? Едва ли не откакто се е родила.

„Виж какво, казвам й аз, около мен ври и кипи, аз съм главният редактор на новините, така че вземай си задника и се измитай…“ Дявол да го вземе, дори не помня къде й казах да се маха.

Но нали все пак тя е при мен само от два, да кажем, три месеца, а преди това е работила на рецепцията не знам къде, и аз съм експертът, а тя е обикновен чирак; та кой е боса, питам, и какво всъщност може да знае тя, така ли е?

Само че не е така.

„Нещо не ми харесват тези задници“ каза тя и ми говори сякаш е печена, а аз я питам: „Какви задници“ и тя ми отговаря: „Ветеринарите“, а аз й казвам: „Не бяха ли повикали трима лекари, експерти по тигрите?“ и тя ми доверява: „Пет пари не давам, дори да е най-големият експерт, защото в погледа му има нещо странно. Вярвай ми“.

„Вярвай ми!“

Мен ме чакат „Новините в шест“ точно след три часа, а тя иска да блокира снимачен екип с камера, себе си и микробус, при това в ден, пълен с горещи събития, защото спецът по тигрите имал нещо странно в погледа!

Решавам малко да се пошегувам. Казвам й: „Погледът му едва ли е по-странен от погледа на тигъра, ха-ха-ха“, а тя се нервира и започва да ми дърдори за този тигър, колко ценен бил, защото бил бял на черни ивици, вместо да е жълт и как след операцията щял да стане дори още по-ценен и тогава зоологическата градина щяла да издои за него маса пари от някой арабски крал, а на всичко отгоре и ветеринарят щял да се нагуши с голям хонорар.

Тигър, моля ви се.

„Я се измитай оттук“, казвам й аз, а тя ми казва, кълна се, че го каза: „Глупости!“. И ми прекъсва. И не само това, ами оставя слушалката незакачена, а на мен наистина ми кипва и започвам да диктувам паметна записка, за да й съдера задника после и изведнъж в пет и трийсет тя нахлува през вратата с новината, че тигърът умрял на масата, че онзи спец се бил осрал грандиозно и че хората от зоологическата градина се щурат навсякъде, та появява се тя, хванала онзи страшен доктор за топките със запис, на който се опитва да се измъкне, обяснявайки защо тигърът умрял, че те само искали да му коригират зрението, а на всичко отгоре в радиус от двайсет мили няма кьорав репортер и докато се усетя, хората на Кронкайт^[1] надигат врява и настояват да излъчат събитието за нацията и изведнъж на нас ни се обаждат повече хора, отколкото когато и да е било, за бога.

Тази жена има инстинкт. А ако тази игра има име, то е „инстинкт“. Оттогава не съм спорил с нея. Но и тя никога не ме е проваляла.

— Изглежда, че е особено добра, когато се налага да се откриват хора — отбеляза Хауи спокойно. — И по-точно хора, които не искат да бъдат открити.

— Това се разбра още в началото. Да вземем Гарциола „Домата“. Още преди да се забърка кашата между Гарциола и федералните власти. Всъщност, в известен смисъл, първият изстрел в тази война направи тя. Някакъв помощник областен прокурор на име Фланеган изкоментирал нещо за Гарциола на един обяд и всички се втурнаха да го търсят, само дето Гарциола не държеше особено да бъде намерен.

Лизи обаче реши, че може да става каквото си ще, но тя трябва да го намери, затова извади досието му, захвана се за него и някъде откри, че се споменава за майката на Гарциола. И изведнъж се оказва, че предстои рожденият ден на старата дама. Втурва се тя с екипа за Провидънс, където живее старицата, пикира към вратата и ето ти на, Домата си хапва, охраняван от половин дузина горили.

На всичко отгоре, не спира да го нарича „Домат“ в лицето му. А всеки, който се осмелявал да нарече Гарциола „Домат“, е бил откриван да плува по гръб край кея на Атлантик стрийт. Не знам дали ви е попадала оригиналната касета. Излиза Гарциола пред входната врата на майчиния си дом с онзи поглед на лицето, от който цялата първа редица даласки каубои ще си намокрят гащите, поглежда я сурово и заявява: „Не си падам по дами, окей, особено ако не тежат поне двайсет фунта мокри, но в твоя случай, сестро, ще направя изключение“.

А тя го озарява със своята петдесетдоларова усмивка и му казва: „Областният прокурор Фланеган се опитва да ви изкара глупак, мистър Домат, и аз реших, че вие може да пожелаете да коментирате историята от вашата гледна точка“, след което той избухва в смях, обръща се към четирите човекоподобни маймуни зад гърба му, казва: „Мистър Домат!“ и продължава да се смее така заразително, че и те се присъединяват към него, а той пита: „За какво говориш?“ и тя му обяснява: „Мистър Фланеган публично ви обвинява в даване на подкупи, в отмъстителност, в отвличания, а дори и в по някое дребно убийство от време на време“, а Гарциола свежда поглед върху нея и отговаря: „Ах, този малък кучи син, позволява си го дори на рождения ден на майка ми значи“ и дори без да поеме дъх тя го запитва: „Защо ви наричат Домата?“… и не знам дали си го представяте, но миг по-късно Гарциола сяда на оградата на двора и започва да й обяснява как всичко започнало още на доковете едно време, когато бил в началото на пътя си и как тогава спирали да разтоварват селскостопанската продукция, докато доматите не се скапели, за да накарат собствениците да се огънат и да им дадат по-прилични надници, което му донесло прякора „Домата“.

Четирийсет и пет минути по-късно той все още продължава да говори, но в един момент решава да сложи тапата на бутилката и завършва: „Виж какво, момиче, понеже стана дума за отмъстителност и други подобни, ще ти кажа, че първият, който вдигна ръка, беше онзи нещастник Фланеган. И щом искаш да ти разкажа, тогава ще научиш цялата история“, а адвокатът му до него се опитва да го накара да спре, но той казва на всички да се махат и й разказва с най-големи подробности всичко онова, което впоследствие се превърна в един от най-пикантните скандали от години насам. Е, не казвам, че точно на нея се дължи всичко, защото рано или късно всичко щеше да излезе наяве, но нали това е играта. Вашите вестници разказаха останалото, но „Канал 6“ беше първият и тя бе човекът, който отприщи бента. Беше един от случаите, когато трябваше да използва чара си… беше очарователна. Разбрахте ли какво исках да ви кажа?

— Сумирайте с една дума.

Мууни се замисли за няколко секунди.

— Упорита — каза той накрая.

— Много ви благодаря, мистър Мууни.

— На вашите услуги, сър. Надявам се, не е забъркана в някоя неприятна история.

— Дори и да беше, мистър Мууни, от този миг вече нищо не я заплашва. Особено след тази апология. А, между другото, поздравления за първото място в рейтинга за днес следобед.

— Благодаря. Много ви благодаря.

— Дочуване, мистър Мууни. Благодаря за времето, което ми отделихте.

Щрак.

И толкова. Какво, по дяволите, е намислил стария мръсник? Ако ми я отмъкне за някой друг канал, каза си Мууни, мисля, че знам какво ще направя: ще отида у тях и ще убия стария кучи син.