Уилям Дийл
Хамелеон (30)

7.1

Синьо-зелените води на Карибите блестяха под него като скъпоценен камък, свил се в ръката на бога. Самолетът „Лиър“ грациозно се наклони в безоблачното небе и започна да се спуска към остров Сейнт Луцифер. Коралови рифове, скрили се дълбоко в кристалночистото море, се стрелнаха под крилете му. Сейнт Луцифер се беше сгушил пред тях — малко островче, с характерния си единствен, покрит със зеленина връх на планина. Дългата пет хиляди фута самолетна писта, опънала се в покрайнините на главния град Бон Тер, ги привикваше като дълъг, костелив пръст.

От десет хиляди фута височина гледката напомняше за онзи райски кът, запечатал се в съзнанието му — едно плодородно и непокварено от цивилизацията убежище, скрито между Гваделупа и Мартиника. Макар все още да беше френски доминьон, островът имаше свой губернатор и полиция от шест души. Но докато самолетът се спускаше, О’Хара забеляза мрачните белези на настъпващата цивилизация.

Две години по-рано, когато О’Хара за последен път бе в Сейнт Луцифер, тук имаше един-единствен хотел, който привличаше бивши журналисти, рибари, чужденци, пияници, които всъщност бяха обикновени наемници. Дори туристическите бюра игнорираха острова, намирайки го прекалено скучен, за да бъде препоръчан някому. По тази причина той се беше превърнал в кръстовище за странстващи агенти на разузнавателните служби, отговарящи за карибския сектор, болшинството от които съставляваха измета на съответните ведомства: алкохолици, неудачници, оперативни работници в залеза на кариерата си, хора, които повече не можеха да издържат — всички те, изпратени в този слънчев Сибир, където прекарваха времето си във взаимно шпиониране. Когато се случеше нещо заслужаващо внимание, тук пристигаха титулярите. Но рутинната разузнавателна дейност беше оставена на неудачниците.

Изминалите две години бяха променили Сейнт Луцифер. Проказата на комерсиализма най-сетне беше стигнала и дотук и бедствието се забелязваше дори от въздуха. „Хилтън“ и „Шератон“ се бяха настанили по спокойните плажове, по границите с джунглата бяха изникнали квартали с жилищни блокове — инвазията беше в ход. О’Хара можа да различи игрище за голф в западната част — там, където по-рано бе имало само девствен бряг — а в именията на по-заможните из покрайнините имаше малки плувни басейни. Дори главният път, извиващ се като змиорка в продължение на стотината мили крайбрежие, беше вече павиран.

О’Хара можеше да се досети и за останалото: масите за хазартни игри, заобиколени от полуграмотни босове, съпровождани от стройни, натруфени, накичени с бижута леки жени, лишени от всякаква класа. Сейнт Луцифер се беше превърнал в поредната безвкусна колония за затлъстелите и грозни новобогаташи и редките търсачи на екзотика, обикалящи света със самолети. Рай… загубен завинаги.

Докато самолетът рулираше по пистата, О’Хара си мислеше за Магьосника. Какво беше попитал Хауи… Дали той познава Магьосника?

O’Xapa не можа да се сдържи и се усмихна на себе си. О, да, познаваше Магьосника много добре. Човекът, който французите наричаха le Sorcier. И, да, какви неща би могъл да напише за него. Но уникалния успех на Магьосника беше свързан до голяма степен с факта, че никой никога нито пишеше, нито отваряше дума за него.

Никой.

Шпионската общност защитаваше своето съществуване, защото всички имаха нужда от него. Магьосника беше тяхната енциклопедия, беше тяхното вечно наострено ухо.

Съдбата бе захвърлила Магьосника, Играта и Карибите в едно котле, сътворявайки по този начин едно забележително ястие — една яхния, в която се забелязваха всички признаци на чистата лудост. Зловещото чувство за хумор на Магьосника беше проявлението на тази лудост, а самите Кариби се бяха превърнали в една капсула, в която беше затворена цялата лудост на разузнавателната общност. На Магьосника, човек необучен, без минало в Играта, без особен интерес в нея, се бе паднало да се превърне в главния монополист на разузнаването в Карибския регион.

Какви цели преследваше той?

Никакви. Той беше постигнал уникалното си положение просто ей така. Беше го превърнал в хоби. Майкъл Ротшилд, известен още като Шестопръстия, но най-вече като Магьосника или казано иначе le Sorcier, беше един забележително ексцентричен човек.

Магьосника беше очарован, когато O’Xapa му се обади — очарован да разбере, че старият му приятел е още жив.

— Моряко! Значи все пак успя да опънеш оня проклетник Зимния — извика Магьосника, когато O’Xapa най-сетне сполучи да се свърже с него по една от най-архаичните и ненадеждни телефонни мрежи на този свят. Докато разговаряха, в слушалката пращеше, сякаш някой правеше пуканки.

— Нуждая се от помощ — обясни О’Хара.

— Идвай веднага! — извика Магьосника ентусиазирано.

— Търся Фалмаут.

— Знам подробностите.

— Нямам време.

— Не се безпокой. Всичко е сигурно. Ще те свържа с Тони.

— Не можем ли да разговаряме по телефона?

— Да. Но така или иначе ще трябва да дойдеш тук. Така че… ела. Не е далече.

— Окей, приятелю. Слагай ледените кубчета да се топлят.

Самолетът „Лиър“ беше на Хауи. И докато го наблюдаваше да се отдалечава към бараката, която тук наричаха депо, О’Хара усети, че в кръвта му бурно започва да нахлува адреналин. Фалмаут беше някъде наблизо и за първи път, откакто бе приел задачата, той изпитваше нетърпение да разбере какъв номер му е подготвил.