Уилям Дийл
Хамелеон (51)

11.

Льо Кроа слезе по каменното стълбище, водещо към подземията на Драконовото гнездо. Кучето, чиято грозна муцуна издаваше смесения му произход, беше професионално тренирано. То тичаше малко пред него, вдигаше подозрително нос във въздуха, след това се навеждаше да подуши каменния под и през цялото време беше нащрек.

Още в момента, когато видя O’Xapa, инстинктите на Льо Кроа изпратиха предупредителни сигнали по нервната му система. За първи път, откакто стана част от операция „Мастър“, Льо Кроа се почувства в опасност. Три години наред всичко се бе развивало без никаква засечка. След това се появиха проблемите. Първо операцията с „Торо“, където бе загинал Торнли. След това отвличането на Лавандър. После Гарви и Хукър го бяха извикали в Драконовото гнездо, за да поеме ръководството на вътрешната служба за сигурност. Беше му се сторило, че заемат отбранителна позиция, докато Льо Кроа през целия си живот само бе атакувал. И сега този репортер, който бе нает да ги изведе при Хамелеона, а вместо това се беше приближил опасно близко до тях.

Льо Кроа мразеше подземията. Тук беше студено и влажно, а вятърът свиреше през пукнатините в стените. Дори кучето изпитваше безпокойство тук, долу.

След като се убеди, че всичко е наред, той се качи обратно към уюта на собствения си кабинет и седна пред екрана на монитора, свързан с камерата, която оглеждаше стълбището към подземията. Нещо витаеше във въздуха; той долавяше това със същата сигурност, с която чувстваше студа долу. Смяташе да пийне кафе и да направи нова обиколка след трийсет или четирийсет минути. Не изпитваше доверие към електронните устройства. Не вярваше на никой друг, освен на себе си.

 

 

Стената на Драконовото гнездо се издигаше над дърветата като огромен сив саван. Бяха изкатерили планината от пътя по-долу и сега се намираха пред зейналия отвор на канализационната шахта, чиито зидани с камък стени бяха покрити с вековен мъх. Малко ручейче се стичаше през отвора и се разбиваше в скалите долу. Чифт червени очички проблеснаха в лъча на фенерчето на О’Хара. Нещото изписка и се шмугна обратно в дупката. Отворът беше скрит под преплетени лозови стебла.

— Не се учудвам, че не са обърнали внимание на канализационната система — прошепна О’Хара. — Трябва да си луд, за да се безпокоиш за това.

— Добре дошъл при нас — отговори Хамелеона и се мушна сред лозите в дупката.

О’Хара го последва. Ръцете му се плъзгаха по мокрия мъх на камъните. Дупката беше само четири фута в диаметър, но за сметка на това изглеждаше безкрайно дълга. Съвсем скоро извивките ги отведоха навътре, където нямаше и помен от външната светлина. О’Хара чуваше постоянно шуртящата около тях вода. Студеният въздух сякаш простенваше, отстъпвайки пред тях.

Хамелеона се придвижваше на четири крака като котка. И го правеше много бързо. И двамата бяха облечени в черно: черни панталони, черни пуловери с висока яка, черни кецове. Хамелеона носеше въже, на единия край на което бе закрепена кука. Бяха взели със себе си четири микровълнови предавателя, всеки опакован в стиропор и пъхнат на сигурно място под пуловера. Останалото беше само фенерчето.

Продължиха все така на четири крака, извили гръб в тесния проход, и минаха под други два отвора на отводнителни шахти. На третата Хамелеона спря. Вдигна пръст и О’Хара светна с фенерчето в пространството над главите им. Някаква шахта започваше точно над тях и се насочваше право във вътрешността на крепостта. Продължаваше трийсет или четирийсет фута и опираше в решетка. Хамелеона опря гръб в едната стена, крака в другата и започна да се изкачва. Този начин беше мъчителен, защото стените на шахтата бяха влажни. Малко по малко той се издигаше все по-нагоре в тясната шахта. Когато стигна до върха, закрепи куката в решетката и пусна въжето надолу. Свободният му край удари пръстите на О’Хара. Той бързо се изкатери само на ръце. Стигна до Хамелеона и като него се закрепи с гръб и крака в срещуположните стени. Междувременно Хамелеона крайно предпазливо избута нагоре решетката и я плъзна встрани.

Подземният коридор беше мрачен. Две самотни лампи осветяваха ниските помещения на подземието. Едновремешните килии бяха превърнати в складови клетки, но самата атмосфера на това място изглеждаше пропита със стонове на мъчения и отчаяние, сякаш историята продължаваше да шепне през студените каменни стени на коридорите. Всъщност това беше вятърът, проникващ през пукнатините и стълбищните шахти.

Те бързо се изкатериха в коридора и поставиха решетката обратно на мястото й. Скриха куката и изтичаха нагоре по витото стълбище. Хамелеона направи предупредителен знак на О’Хара да изчака. Обърнаха глави нагоре и видяха камерата, която заплашително се въртеше наляво-надясно, сканирайки бавно изхода на стълбището и залата над тях. В мига, в който тя се обърна настрани, Хамелеона изтича нагоре и застана директно под камерата. Остана с гръб, залепен до стената, и изчака да се завърти обратно към стълбището. Тогава се втурна по останалата част от пътя до вратата на пожарния изход. Съблекалнята беше от другата страна на коридора зад тази врата. Трябваше да действа, преди камерата да се завърти обратно към него. Ако зад вратата имаше някой, очакваха ги неприятности.

Той отвори вратата и пристъпи вътре. Коридорът беше празен. О’Хара повтори маневрата му и скочи през вратата. Двамата изтичаха до отсрещната врата на съблекалнята и влязоха.

Един мъж стоеше директно пред тях.

 

 

Илайза и Магьосника стигнаха с микробуса до билото на планината. Малко по-нататък следваше завой и пътят излизаше на самия край на пропастта. Илайза отби встрани и спря. Оттук Драконовото гнездо не се виждаше, но Магьосника бе сигурен, че сигналът ще се приема отлично. Той седеше отзад пред пулта с три вградени видео магнетофона, монитори и индикатори с пулсиращи по тях стрелки, ангажиран да открие сигнала. До момента улавяше само шум.

— Още не са влезли — обади се той.

— Надявам се, че когато влязат, бързо ще намерят мониторите, ще свършат каквото трябва и още по-бързо ще се изнесат оттам — отвърна Илайза.

— Аз пък се надявам да не се натъкнат на един от сумо борците, които играят ролята на охрана. Защото това би било еквивалентно на четиристотин фунта лоши новини.

Бяха оставили тойотата паркирана долу в полите на планината. Ако ги подгонеха, Илайза щеше да изтича с видеокасетите и да се прехвърли в колата. О’Хара, Магьосника и Хамелеона щяха да останат при микробуса и да се опитат да отклонят преследвачите от нея.

Тъкмо О’Хара бе осъзнал пръв, че единственото, което им трябва, са снимки на помпената инсталация на Мидас, за да могат да докажат, че АМРАН е откраднал чертежите. Това, заедно със съществуването на самия Мидас, трябваше да им бъде напълно достатъчно, за да разбият всякакви опити на АМРАН да се защити или изплъзне.

Магьосника погледна часовника си. Двамата бяха тръгнали преди час. Това горе-долу беше времето, което според Хамелеона щеше да им бъде необходимо, за да проникнат от канализационната шахта до коридора зад голямата карта. Задачата на Магьосника бе да контролира постъпващия видеосигнал на мониторите в микробуса и да запише всичко. Всеки от предавателите бе настроен предварително на различна излъчваща честота, така че да се избегне всяка възможна грешка. Той просто не можеше да се сети за нещо, което бяха забравили.

 

 

Човекът в съблекалнята беше доста над петдесетте. Погледът в очите му бе измъчен, кожата му бе набръчкана, а бялата му коса изтъняла.

— Подранили сте — каза той на японски.

— Да — бързо отговори Хамелеона, — имахме проблем с един от климатизаторите.

— Не можеше ли да пратят само един? Господи, какви времена! Всичко това е прекалено екстравагантно за обикновен чистач като мен. Не се преработвайте — и той излезе.

— Без малко — отдъхна си О’Хара.

— Да се надяваме, че няма да спомене пред никой за нас.

— Добре, какво следва?

— Ще проверим отключените шкафчета. Механиците обикновено оставят значките за придвижване из помещенията върху работните си комбинезони — обясни Хамелеона.

Намериха няколко и макар обикновените работници да не бяха с габаритите на хората от охраната, все пак два от комбинезоните им станаха.

Хамелеона подаде на О’Хара предпазна каска:

— Сложи я. Дръж главата си наведена, за да не хване някоя камера лицето ти. Ако видиш някой, просто кимни и продължавай нататък. Горе много-много не разговарят. Ще се качим по стълбището до основния етаж. Залата с картата е непосредствено отляво, а коридорът, който минава зад нея, е веднага след входа за залата. Имаме късмет. Не се налага да отиваме много навътре.

— Добре, свързваме предавателите, проверяваме залата, за да се убедим, че камерите показват онова, което ни трябва, и изчезваме — предупреди O’Xapa. — Никакво ровене из кошчетата за отпадъци.

— Ще опитам да се сдържа.

Добраха се до коридора зад залата без никакъв проблем. Главният коридор беше празен, а вратата, през която се излизаше в него, бе отключена. Стената бе буквално осеяна с монитори.

— Как ще намерим мониторите на картата?

— Всички са надписани. Виж.

И действително, наименованието на пункта, контролиран от даден монитор, беше написано на неговата кутия с дебел маркер. Надписите позволиха на Хамелеона и O’Xapa с лекота да намерят мониторите за двата скенера в залата. Те мушнаха тънък проводник в куплунгите с надпис „Video Out“, защипаха жичката с крокодилче, свързано към малките кутийки на предавателите. Дългите проводници, свързващи крокодилчетата с предавателите, позволяваха те да могат да се скрият под самите монитори.

В този момент O’Xapa забеляза един по-интересен монитор. Беше за сканиращото устройство, изведено в кабинета на Гарви. O’Xapa свърза и него.

— Окей, сега да проверим още веднъж какво става в залата и да изчезваме. И да се надяваме, че сигналът ще се приема добре навън.

 

 

В микробуса отвън Магьосника бавно въртеше потенциометъра на фината настройка на един от мониторите пред себе си. Изведнъж на него се появи картина. Той гледаше в залата, описана от Окари. Картата наистина бе поне трийсет фута висока и двайсет фута дълга. В нея бяха монтирани поне една дузина екрани с диодни матрици. Камерата се движеше и Магьосника установи, че тя предава панорамен изглед на цялата зала. Реши да настрои и останалите два. На единия имаше неподвижна картина от някакъв кабинет. Дребен мъж с безукорно подстригани мустаци говореше по телефона. Магьосникът го разпозна по описанието на О’Хара. Това трябваше да бъде генерал Гарви.

— Успех, Лизи. Направо няма да повярваш. Можем да гледаме картата от два различни ъгъла.

— Виждаш ли Мидас?

— Да… но камерата се движи. О’Хара ще трябва да влезе и да я фиксира в неподвижно положение.

Той изчисти образа, колкото беше възможно. Камерата се завъртя до центъра на залата и започна да се завърта в обратна посока.

Ето! Четири от екраните върху картата показваха Мидас. На два картината беше отвън, на другите два — отвътре.

— Невероятно! — прошепна Магьосника.

— Имаме ли звук?

От залата се разнасяше звук от разговорите на много хора едновременно.

— Да. И картина за един милион долара на всичките три…

Той замлъкна. Вслуша се в разговора, провеждан от Гарви.

— Куил. Девет, двайсет и пет, осми април. 730-037-370. Крайно спешно. Нямаме новини от вас вече двайсет и четири часа. Наложително е веднага да се свържете с нас — и той прекъсна разговора.

— Дявол да ме вземе. Улучихме и премията — произнесе Магьосника.

— Какво?

— Разполагаме със запис на Куил. Можеш ли да се сетиш кой е той?

— Хукър.

— Не, Гарви.

 

 

— Как ще се доберем до камерите? — попита О’Хара. — Не са ли много високо?

— В залата има стълба на колела. В момента там са четирима, най-много петима, но няма да ни обърнат никакво внимание. Тези хора са доста заети. Цялата техника на Мидас се контролира от този пулт.

— Искаш да кажеш, че ние просто ще влезем там?

Хамелеона кимна. Те влязоха в голямата зала. О’Хара бе смаян от размерите й. И в този миг видя за първи път Мидас на два от екраните.

Картината отвън напомняше фантастичен филм. Сиви беззвучни подводни картини. На единия екран се виждаше чинията, от която към дъното на океана висяха някакви съоръжения.

Другата картина бе още по-невероятна. Дълга колона ръждясали кораби, дълбоко заседнали в пясъка, се точеше пред камерата. Мощни подводни прожектори се опитваха да пробият с лъчите си през полумрака, но успяваха само да изтръгнат неясни форми и очертания на силуети. На един от екраните се виждаше отблизо образ на помпената станция, която бе сърцето на цялата система.

Ето, това беше доказателството, което им трябваше, при това във великолепна цветна картина.

Пред огромния пулт за управление стояха изправени четирима мъже. Единият от тях хвърли поглед през рамо, когато влязоха в залата, и след това отново се върна към работата си. Хамелеона издърпа подвижната стълба под камерите. Тъй като нямаше начин да провери прецизно параметрите на двете камери, той искаше да направи така, че поне едната да бъде постоянно насочена към интересуващата ги част от картата, на която се контролираше помпената инсталация. В този момент те не знаеха дали сигналът пробива навън. Оставаше да се надяват.

О’Хара се изкачи по стълбата. В конзолата на камерата имаше малък фиксатор, с помощта на който въртенето можеше да се смени с фиксирана позиция. Щяха да разполагат с неопределен период от време от момента, в който О’Хара фиксира камерата, до момента, в който някой забележи и провери каква е причината. Затова трябваше да се измъкнат колкото е възможно по-бързо.

О’Хара протегна ръка към фиксатора, но в този миг вратата се отвори и в залата влезе Гарви. Застана директно под О’Хара, който бързо се обърна и се престори, че отстранява някакъв проблем с камерата. Хамелеона също обърна гръб на наперения дребосък.

— Наред ли е всичко? — осведоми се Гарви, минавайки покрай тях.

Хамелеона кимна.

— Почистваме обективите — обясни той.

Но Гарви се интересуваше много повече от командния пулт.

— Готови сме да отворим номер седемнайсет — проговори един от операторите.

— Да се обадим на генерала. Знаете колко обича да гледа отпечатването на нови кладенци.

— Няма кой знае какво за гледане — промърмори един от мъжете пред пулта. — Ще видим само как два индикатора за готовност ще светнат и броячът ще започне да отмерва изпомпаните галони.

— Не решаваме ние — въздъхна Гарви. Вдигна слушалката на близкия телефон, натисна един бутон и зачака. — Генерале, готови сме да включим седемнайсети… Добре, сър — и той окачи слушалката. — Идва.

Едва в този момент О’Хара осъзна какво предстои да стане. Тези хора се готвеха да отворят нов петролен кладенец.

Трябваше бързо да се махат от тук. О’Хара протегна ръка и затегна фиксатора. Камерата спря да се върти. Беше насочена директно срещу екраните с картина от Мидас. Той бързо слезе по стълбата и направи жест с глава към вратата.

Хамелеона не помръдна. Беше вперил поглед към вратата. О’Хара го сграбчи за лакътя, но Хамелеона поклати глава отрицателно. Не можеше да тръгне.

Трябваше да види Хукър.

За първи път от детските си години той щеше да се озове на една ръка разстояние от човека, когото толкова силно мразеше.

В същия миг генералът влезе в залата.

О’Хара се обърна, за да избута стълбата в ъгъла на залата, стараейки се лицето му да е обърнато настрани от Хукър и Гарви.

Трябва бързо да изчезваме оттук, трескаво мислеше О’Хара. Всички се събраха тук без Льо Кроа и само бог знае къде дебне той. Ако Хукър или Гарви ме видят, играта свършва. И той се обърна.

Хамелеона се приближаваше към високия старец с ястребовото лице.

Боже господи, помисли О’Хара, той ще провали всичко.

Но малката групичка пред пулта беше приковала цялото си внимание върху индикаторите и към действието, което се разгръщаше на екраните по картата.

Отговорният оператор изрече:

— Окей, готови сме.

— Приближете образа върху клапата — нареди Гарви.

Операторът натисна някакъв бутон и камерата, очевидно съоръжена с телеобектив, се задейства. Картината на един от екраните започна бавно да се увеличава.

Отлично. Картина отблизо на откраднатата помпена инсталация в процес на активиране на нов петролен кладенец. Единственото, което оставаше да се направи, бе да измъкне Хамелеона оттук, без да бъде прекалено очевидно. Но татуираният мъж се намираше на няколко фута зад Хукър и като хипнотизиран гледаше профила му.

Собственият му баща, толкова наблизо.

— Програмиран за задействане — проговори операторът.

След това натисна няколко бутона.

— Започвам… пет, четири, три, две, едно… и включвам.

Телевизионният екран разкриваше пълната картина. На пулта на помпата замигаха някакви светлинки. А после показанията на брояча започнаха да се сменят с такава скорост, че беше трудно да се разчетат.

— Работи — извика операторът.

Генералът се засмя и плесна с ръце.

— Отлично, джентълмени — каза той. — Поздравявам ви. Джес, ела в кабинета. Приготвил съм изстудено шампанско.

— Добре, сър. След минутка.

Хукър се огледа и се отправи към офиса си. В мига, в който се изравни с Хамелеона, той бегло го погледна, отсечено кимна и продължи с маршовата си походка нататък.

Хамелеона тръгна след него. Никой не му обърна внимание, освен О’Хара. Другите напрегнато гледаха към мозъчния център на Мидас.

Какво, по дяволите, прави той, трескаво помисли О’Хара.

Генералът влезе в кабинета си, а Хамелеона, който изчака вратата почти да се затвори, скочи през нея в последния миг. Ключалката щракна зад гърба му.

Господи, какво да правя, питаше се О’Хара. А сега какво?

 

 

В микробуса Илайза и Магьосника победоносно извикаха. Пред тях с всички необходими подробности, се виждаше точно онова, което им трябваше — увеличена картина, фиксирала процеса на разпечатването на нов кладенец.

— Успяхме! — изкрещя Магьосника.

— Ще записваме още няколко минути, а след това се махаме. Те сигурно са потеглили. Трябва бързо да се изнесем оттук.

— Ей — извика в същия момент Магьосника, — там нещо става!

На екрана пред него Гарви крещеше и посегна с ръка към колана си. В ръката му се появи картечен пистолет. Изведнъж О’Хара скочи пред обектива на същата камера. Той удари ръката на Гарви встрани, хвана я мигновено и я изви назад.

Пистолетът се изкашля няколко пъти.

Бап, бап, бап, бап, бап, бап.

Куршумите се забиха в необятната стъклена карта. По Южна Америка се появи къса редица от дупчици. Стъклото не издържа и се пръсна. Зад него се разкри гъста плетеница от проводници. Из залата се посипаха искри. Езиците на пламъци плъзнаха нагоре по стената.

Илайза и Магьосника гледаха като хипнотизирани картината на екраните пред очите им. Те не видяха как сенките по края на пътя, където беше спрял микробусът, се размърдаха и се стреснаха едва когато страничната врата с трясък се разтвори и в нея застана най-грамадното човешко същество, което някога се беше изправяло пред тях. Поне четиристотин фунта живо тегло, с шия, която напираше под яката на ризата, и очи, впити в тях от лицето балон.

— Мили Боже в небесата! — извика Магьосника. Огледа се за някакво оръжие, макар и пръчка.

Мъжът протегна приличащата на дърво ръка, хвана Илайза и я повдигна сякаш беше кукла. Тя не издаде нито звук, сви ръка в юмрук, направи вилица с малкия си пръст и показалеца и ги заби в очите на човека от охраната. Той изрева от болка. Тя продължи да забива двата си пръста в очите му. Грамадата я пусна, тя скочи обратно в микробуса и седна зад волана.

Магьосника изскочи навън с щанга за гуми в ръка и удари бореца с широк страничен замах. Разнесе се глух звук в мига, в който щангата се заби в слепоочията му. Борецът, временно заслепен, се отърси от удара, сякаш го беше ухапала бълха.

Магьосника вдигна щангата над глава и този път я стовари директно върху темето на мъжа пред себе си. От силата на удара ръцете му изтръпнаха.

Пазачът залитна и се обърна към него.

— Влизай! — изкрещя Илайза и включи на първа скорост.

Магьосникът удари трети път. Щангата излетя от ръцете му, но този път грамадата рухна като поразен бизон.

Той скочи в колата, Илайза направи обратен завой и полетя, занасяйки по пътя надолу.

 

 

Когато Хамелеона се озова в кабинета на Хукър, той остана за няколко секунди опрял гръб в стената, наблюдавайки генерала, който стигна до писалището си, наведе се над кофичката с лед и извади от нея бутилката шампанско.

В този миг Хамелеона бавно тръгна към него. Старецът вдигна поглед и изгледа младия мъж, облечен в униформа на сервизен техник.

— Какво има, нещо не е ли наред? — попита той.

Човекът пред него не отговори. Той бавно прекоси потъналата в полумрак стая и се изправи пред Хукър от другата страна на бюрото.

Започна да разкопчава ризата си.

Времето в стаята спря своя ход и единственият звук, който се разнасяше, беше тиктакането в гърдите на Хукър. Звукът се ускори.

Тик… тик… тик… тик…

— Какво правите? Какво значи всичко това?

Никакъв отговор. Погледът на младия мъж беше изпълнен с омраза. Той разтвори ризата си.

Тик, тик, тик, тик…

В мига, в който видя татуировката, очите на Хукър изскочиха от орбитите си. Той гледаше като прикован призрака пред себе си. В главата му се носеха дузина разпокъсани мисли.

— Разрешете ми да се представя, генерале. Аз съм Хамелеона — проговори накрая човека.

Тиктиктиктиктик…

Часовникът в гърдите му работеше тревожно.

Скоростта на тиктакането продължаваше да се увеличава. Сега звучеше като Гайгер-Мюлеров брояч.

— Т-т-ти си прекалено млад — изграчи той.

— Военна болница в Капис, 23-и септември, 1933 година — бавно произнесе човекът пред него.

Трябваха му няколко секунди, за да осмисли думите.

— Какво искаш да кажеш?

— Това е денят, в който съм се родил… Татко.

Старецът се разтресе. Пейсмейкърът заграка като побеснял.

— Лъжеш — каза той. Гласът му прозвуча като ехо, изтръгнато с мъка от гърдите му.

От залата зад вратата се разнесе приглушеното бап, бап, бап, бап, бап, бап на картечния пистолет на Гарви, но той не му обърна внимание.

— Майка ме наричаше Молино, ти ми казваше Боби. Искаш ли да ти кажа датата, на която я уби в Австралия? Април…

По тавана пролази тъничка ивица огън. Хукър стрелна поглед към нея и отново го свали върху човека пред себе си.

— Не-е-е-е… — изтръгна се от гърлото му като смъртен вой на вълк.

Старецът отвори едно чекмедже пред себе си и извади от него колт, 45-и калибър. Хвана го с двете си ръце и го насочи право между очите на Хамелеона.

Пейсмейкърът блъскаше в гърдите му.

И в следващия миг замлъкна.

В стаята се спусна абсолютна тишина.

Малкото кръв останала в лицето на стария генерал изчезна. Устните му потръпнаха. Пръстът върху спусъка потрепери.

Вратата на кабинета с трясък се разтвори и през нея връхлетя О’Хара. И замръзна.

Пистолетът в ръцете на генерала беше насочен право напред. Беше само на няколко инча от носа на Хамелеона, който стоеше като статуя.

Ръцете на генерала се разлюляха, погледът се замъгли. Той направи едно върховно усилие да натисне спусъка, но силата му го беше напуснала.

— Мъртъв си, генерале — прошепна Хамелеона.

Очите на Хукър се кръстосаха и той заби лице в писалището.

— За бога, нека най-сетне да се махаме оттук — изкрещя О’Хара. — Нямаш представа какво е навън.

Зад гърба им инсталацията избухна в искри. Парчета оцветено стъкло се посипаха като дъжд във въздуха, превръщайки за миг залата с картата в гигантски калейдоскоп.

Гарви стоеше в центъра и гледаше, без да може да повярва, сипещия се стъклен дъжд.

О’Хара и Хамелеона се затичаха.

Настана хаос.

Гарви крещеше някакви заповеди.

Таванът беше обхванат от пламъци и гредите пукаха от горещината. Късите съединения избухваха като фойерверки.

Двамата прекосиха залата, насочвайки се към изхода. Покрай тях се втурнаха хора на охраната с пожарогасители в ръце.

Тичаха към стълбището, водещо към подземията.

Чуха Гарви зад тях да крещи:

— Спрете ги! Спрете ги!

Не погледнаха какво става. Единствената им цел беше да се доберат по-бързо до стълбището. В мига, в който завиха по коридора, зад тях изтрещя автоматен откос. Парченца от камък се забиха в лицето на О’Хара.

— Бягай! — извика той, като затръшна вратата на пожарния изход зад себе си. Ключалката щракна.

Чуха кучето, преди още да се обърнат. Беше на крачка от тях. А зад него Льо Кроа с пистолет в ръка излизаше на горната площадка на стълбището за подземията. Той не беше подготвен за това, което се случи в същия миг, защото Хамелеона мигновено взе решение, направи салто над кучето и се претърколи покрай него.

— Продължавай нататък! — изкрещя О’Хара и Хамелеона се затича надолу по стълбите.

Льо Кроа, чието внимание бе отклонено само за миг, заповяда на кучето: „Le cou!“. Шията. В мига, в който кучето се хвърли след Хамелеона, Льо Кроа се обърна и стреля към О’Хара. Но акцията на Хамелеона беше дала на репортера необходимото му време. С лъжливо движение наляво и веднага надясно, той скочи във въздуха. Нанесе удар с крак, вперил поглед в пистолета на Льо Кроа. Откосът изтрещя, куршумите се забиха във вратата зад О’Хара в онази частица от секундата, когато палецът на крака му улучи китката. Пистолетът изхвръкна от ръката.

Хамелеона прелетя във въздуха последните няколко стъпала пред пода на подземието и се обърна към решетката. Кучето го следваше по петите с оголени зъби. Не издаваше никакъв звук. Хамелеона се обърна към него и то скочи към гърлото му. Хамелеона светкавично приклекна и се претърколи назад. Кучето се приземи зад главата му, подхлъзна се няколко фута и рязко се обърна пак към него.

На горната площадка О’Хара се приземи стабилно на крака, скъси дистанцията и нанесе удар в челюстта на Льо Кроа с основата на дланта си. Мъжът с белега падна назад, но в мига, в който О’Хара се хвърли върху него, той го спъна. О’Хара залитна, но не падна.

Зад гърба му Льо Кроа се поколеба за момент. От ръкава му като змия изпълзя Каишката. Беше завързана на китката му за стоманена гривна. Жицата изсвистя във въздуха като ласо, насочвайки се точно над главата му, но О’Хара, предупреден от звука, се обърна мигновено, видя смъртоносната примка, гмурна се под нея и вдигна ръка, за да се предпази. Клупът се затвори върху китката му, забивайки се безмилостно в кожата. Той рязко дръпна и Льо Кроа залитна към него. В следващата секунда двамата рухнаха през глава по стълбите надолу.

Когато кучето скочи за втори път, Хамелеона вече беше готов. Той отново приклекна, изчака тялото да прелети над него, протегна се с недоловима за окото бързина и вкопчи двете си ръце около гърлото му, използвайки набраната в полета инерция, за да го тръшне на каменните плочи на пода. Ноктите на кучето отчаяно се забиваха в ръцете му, разкъсвайки пуловера и кожата му. Хамелеона стисна с всичка сила и изви шията на звяра под себе си с могъщите си ръце. Изправи се на крака и стовари главата му в стената. Кучето за първи път издаде звук, кратък писък, и умря.

— Кацуо! — извика той.

— Пускай въжето! — извика му в отговор О’Хара.

Вратата на пожарния изход започна да поддава под ударите на сумо борците.

Хамелеона извади въжето с куката от скривалището му и започна да отмества решетката на пода, а по стълбите се появиха търкалящите се тела на Льо Кроа и О’Хара, вкопчени едно в друго и неразделно свързани със стоманената жица през китките им. Льо Кроа се биеше ожесточено, но срещу О’Хара това изглеждаше като бой с въздуха. Той се превъртя настрани, скочи на крака, изтегли Льо Кроа за жицата, удари го със саблен удар през гърлото със свободната си ръка. Льо Кроа падна назад и повлече О’Хара със себе си. Превръзката се свлече от лицето му, разкривайки ужасната гледка на празното му око, разсечено от дълбок белег, минаващ по цялата буза. Едноокият убиец се опита да прехвърли жицата пред гърлото на О’Хара, но отново репортерът се оказа прекалено бърз за него. Той скочи над Льо Кроа и изтегли ръката си встрани. Жицата се омота около гърлото на Льо Кроа. О’Хара дръпна, за да затегне примката. Жицата се впи в плътта му. Здравото му око широко се разтвори от страх. Той протегна ръка към О’Хара, но репортерът отново дръпна и примката се затегна окончателно около шията на противника му. О’Хара се претърколи и Льо Кроа послушно излетя над него през перилата на стълбището. Тялото му застина за миг във въздуха и после полетя надолу. О’Хара усети болезнено дръпване от тежестта. В следващата секунда жицата се впи в китката му.

Шията на Льо Кроа изпука като сух клон.

Тежестта му го теглеше към перилата. Льо Кроа гротескно висеше на жицата. Краката му бяха само на няколко инча от пода; ръката му беше нелепо притисната до бузата, езикът му бе грозно изплезен, здравото му око диво се въртеше до празната очна ябълка. Той конвулсивно се дръпна няколко пъти. Жицата на гаротата се затегна още по-здраво около китката на О’Хара и от разкъсаната кожа бликна кръв. В следващия миг окото на Льо Кроа се обърна и той увисна, без да помръдва.

Хамелеона мигновено изтича до висящото тяло и го повдигна, за да облекчи опъването. О’Хара освободи застопоряващия механизъм и свали жицата от ръката си.

От вратата на пожарния изход хвърчаха трески. Появи се пукнатина. О’Хара с мъка се изправи на крака и разтреперан слезе по няколкото оставащи стъпала.

— Ще можеш ли само с една ръка? — разтревожено попита Хамелеона.

— Мога да опитам.

— Върви! — каза простичко Хамелеона.

О’Хара реши да не спори. Хвана въжето и започна да се спуска в черната пропаст.

Вратата излетя от рамката и се стовари на пода. През отвора с труд излязоха трима души от охраната.

Хамелеона също започна да се спуска.

О’Хара се плъзгаше надолу с такава скорост, че триенето във въжето изгаряше дланта му. Усещаше, че Хамелеона е точно над него. Изведнъж разбра, че те вече не се спускат. Обърна глава нагоре. Видя хилещото се лице на един от сумо борците. Гигантът ги изтегляше нагоре с такава лекота, сякаш бяха кукли.

— Пускай се! — изкрещя О’Хара и полетя надолу.

Нямаше никаква представа на каква височина се намират. Тялото му се стрелна в тъмнината на отводнителната шахта, миг по-късно се удари в пода на главния тунел и той без забавяне се извъртя встрани. Секунда по-късно падна и Хамелеона, и също се претърколи върху него.

Двамата се хвърлиха по покрития с мокър мъх коридор като деца, попаднали в подземен лабиринт от Дисниленд. След малко изхвръкнаха през входа на шахтата, отнасяйки с инерцията си преплетените лози и продължиха да се търкалят по склона на планината, докато не спряха в някакви храсти.

Микробусът беше на десетина фута от тях.

Ръцете на О’Хара горяха, остра болка пронизваше рамото му, а от разкъсаната му китка капеше кръв. Той опита да се изправи на крака и видя Магьосника, който тичаше към тях.

— Хамелеона…? — успя да попита той.

— Тук съм, томодачи — обади се зад гърба му татуираният и му помогна да стане. За първи път наричаше О’Хара „приятелю“.

Те влязоха в микробуса и легнаха на пода.

— Потегляй! — заповяда Магьосника, а Илайза включи на скорост, заби крак върху педала на газта и те се понесоха надолу.

— Какво, по дяволите, се случи? — попита Магьосника.

— Лайното попадна във вентилатора — прошепна О’Хара.

— За всичко съм виновен аз — обясни Хамелеона. — Загубих контрол над себе си за няколко минути. Това беше емоционален…

О’Хара седна. После сложи ръка върху ръката на Хамелеона.

— Ей — каза той. — Да си чул някой да се оплаква? — После се обърна към Магьосника. — Имаме ли нещо на касета?

— Цялото представление.

О’Хара се засмя и отново рухна по гръб на пода.

— Дали има аптечка вкъщи? — попита той. — Имам чувството, че кръвта ми изтича.

 

 

Илайза се спусна по склона на планината като вихрушка и минути по-късно те прекосяваха равните части на Танабе. Зад тях над Драконовото гнездо се извиваха жълтите езици на огъня. Хамелеона наблюдаваше през задното стъкло и масажираше ръцете си, за да премахне болката в тях.

— Това е пречистващ огън — проговори той. — Когато всичко свърши, крепостта ще си бъде все там на място и ние ще я възстановим такава, каквато е била: гнездо на дракони, а не на невестулки.

Той се облегна, затвори очи и на лицето му се появи болка, но не от раните по тялото. Без да отваря очи, той каза:

— Извини ме, Кацуо, че не удържах на обещанието си. Можеше да загинеш там заради мен.

— Няма такова нещо. Токенруи сан ще се съгласи, че става дума само за един кратък миг във времето. А поетите ще забравят за този епизод.

— Нещо ми стана, когато го видях, когато се озовах толкова близко до Хукър. Сякаш полудях. Трябваше да му разкрия истината — така, както ти трябва да разкажеш истината пред света.

— Да оставим това, Окари, да го оставим — въздъхна О’Хара и насочи мислите си към собствените си болки.

Магьосникът извади трите касети от магнетофоните и ги опакова, докато Илайза се приближаваше към мястото, където бяха оставили тойотата.

— Може би и Магьосника трябва да тръгне с… — опита се да предложи О’Хара, но Илайза вече беше натиснала спирачка и изскочи от микробуса. Както се бяха уговорили предварително, тя се качи на тойотата и бързо потегли.

— Ще ти кажа нещо, окей? Не бих искал да се връщам с нея в Киото. Тя караше този микробус толкова бързо, че половината от времето не бях сигурен тя ли го кара, или той нея.

Останалите три часа път до Киото преминаха без инциденти. Пожарът очевидно бе ангажирал вниманието на Гарви и останалите до такава степен, че те нямаха време да се занимават с тях.

Когато стигнаха в центъра на Киото, Хамелеона поиска да слезе.

— По-добре е да се разделим тук — обясни той. — Когото и да избере Кимура сан за Токенруи, аз ще бъда доволен. Ако това бъдеш ти, томодачи, за мен ще бъде удоволствие да ти служа. И ако някога потърсиш помощ, един учител по кендо ще бъде на твоите услуги.

— Аз мисля по същия начин — отговори О’Хара. — Аригато, приятелю — и той не откъсна погледа си от накуцващата фигура, която се отдалечаваше по малката уличка, докато тъмнината не я скри. После репортерът отново се отпусна на пода.

Отминаващата нощ бе пълна с изненади, но въпреки болките в ребрата и разкъсаната китка, той се чувстваше странно освежен. Истината беше запечатана на лента. Хауи имаше своята сензация. Лизи щеше да получи назначението си в Ню Йорк. От плещите на Хамелеона щеше да падне тежко бреме. Но за самия О’Хара победата бе някак странно лишена от съдържание. Той мислеше за Фалмаут, който го беше лъгал и го беше предал. Един урок, който никога нямаше да забрави. Какво бе казал Кимура… „По тялото на мъдреца има много следи от рани.“ Но също обичаше да казва: „Щастливият човек забравя белезите си“.

Магьосника прекъсна мислите му.

— Странно — обади се той.

— Кое е странно?

— Тази шибана татуировка.

Те стигнаха до хотела.

— Ако питаш мен, да вземем първия влак сутринта — предложи Магьосника, след като паркираха микробуса. — Ще можем да се върнем в Щатите утре вечер по това време.

О’Хара бавно кимна.

— Да се надяваме, че Лизи не е катастрофирала по пътя дотук.

Той вдигна слушалката на първия вътрешен телефон, който зърна във фоайето на хотела набра номера на стаята й. Чу сигнала и в следващия момент гласа на телефонистката.

— Кой, моля?

— Илайза Гън от Съединените щати.

— Мис Гън, тя напусна.

— Напусна!

— Хай. Може би преди двайсет минути.

— Благодаря.

Заедно с ключа от стаята му предадоха и бележка от нея. Тя пишеше: „Имах късмет. Намерих един млад пилот, който прояви желание да ме откара до Токио още тази нощ. Очеркът е за теб, а аз вземам лентите. Звучи ми справедливо, нали? Между другото, ще имаш ли нещо против да върнеш микробуса в бюрото на Хауи, Токио? Благодаря. Надявам се да се видим в Бостън. И.“.

Той подаде бележката на Магьосника.

— Дяволите да ме вземат — каза Магьосника и в следващия миг избухна в смях. — Изработи те, приятелю.