Уилям Дийл
Хамелеон (45)

5.

Една ниска японка забързано мина през заградения двор на училището по кендо. Отвън, още преди да влезе в голямата ярко осветена зала, се чуваха отсечените удари на бамбуковите мечове.

Гледката вътре напомняше сцена от седемнайсети век. Учениците бяха общо двайсет и всеки от тях бе добре защитен от здрав шлем с ребра откъм лицевата страна, известен като мен; твърди, защитени с бамбук одежди, наричани до; котес — кожени ръкавели, покриващи ръцете до китките и дебелите уплътнения таре, които защитаваха стомаха и слабините.

Тя мина по периферията на залата до подиума и мълчаливо зачака, наблюдавайки майстора сенсей, който сякаш плуваше из стаята, наблюдавайки сражаващите се двойки, като се намесваше понякога, за да подчертае важността на едно или друго движение. Мечовете шинаи, изработени от бамбукови летви, пристегнати при дръжката с кожени връзки, остро отекваха при опитите на обучаващите се да нанесат успешен удар по темето, дясната китка, дясната страна на гърдите или гърлото.

Сенсей преподаваше чрез демонстрации. Когато искаше да покаже нещо, той просто се намесваше и ставаше противник. Движенията му бяха замайващо бързи. Тя го видя да нанася три точни удара сякаш с едно движение. Той се поклони на ученика и продължи обиколката си из стаята, докато не стигна при нея.

Остави своя шинаи, подпрян на стената.

— Извинете ме, Окари сан — проговори тя. — Не бих прекъснала урока ви, но е важно.

— Разбирам, Ичида — отговори той спокойно. — Предполагам в Токио са се случили някои неща?

— Хай. Онзи, когото наричат Кацуо, е много по-добър, отколкото очаквахме.

— Е? Значи Кей и приятелите му не са го обезкуражили, така ли?

— Кей е в болницата. Със счупена челюст. Другите също са ранени. Той каза, че било като схватка с вятъра.

Майсторът по кендо не отговори нищо в продължение на няколко дълги секунди. Продължи да наблюдава тренировката на учениците си и после, без да се обръща, попита:

— А този, Кацуо, придвижи ли се напред?

— Може би. Най-напред отиде в обществения архив, после посети един мъж на име Хадаши в Канчо-Учи. Беше и в театъра Кабуки, където задаваше въпроси за гримирането и артистите, работили там в миналото. А сега е вече тук.

— В Киото?

— Хай. Отседнал е в дома на Токенруи. И смята да посети Танабе днес по-късно.

— Интересно.

— Познава страната и обичаите ни. Придвижва се с лекота.

— Той е също като останалите. Работил е преди за ЦРУ. Те всички си приличат. Какво става с англичанина?

— Той действа по-предпазливо. Двамата се държат сякаш не се познават.

— А другите двама?

— Снощи бяха в Токио.

— Ще се занимая с тях по-късно. Благодаря. Съжалявам за Кей, но съм сигурен, че ще се оправи. Приятно ми беше да разбера, че мога да разчитам на приятелите си.

Японката на име Ичида се поклони.

— Да продължаваме ли да го следим?

— Не. Но дръжте онези в Токио под око. Най-напред трябва да се освободя от убиеца на име О’Хара, който се представя за журналист. След това ще има време за останалите.

Той се обърна и с лекотата на танцьор се хвърли сред учениците си като дервиш, нанасяйки удар след удар, докато не мина през всички. Едва тогава спря, свали своя мен и гръмко се изсмя.