Уилям Дийл
Хамелеон (13)

2.4

Лансдейл се събуди неочаквано. Остана легнал в леглото, примигвайки, питайки се какво го беше събудило така ненадейно. Осветлението в спалнята беше включено и Мардж лежеше до него, спейки непробудно. Часът беше 3:15 сутринта. Изправи се седнал в леглото, ръката му намери сама слушалката на телефона и той набра номера на залата, от която се осъществяваше контрола над стабилизатора. Чу сигналът за позвъняване само веднъж и нечий глас в ухото му се осведоми:

— Ало?

— Обажда се шефът, с кого говоря?

— Барни Пъркинс.

— Всичко наред ли е при вас?

— Не съм сигурен.

Лансдейл се изуми от отговора на Пъркинс. Той скочи, притисна слушалката с главата в рамото си, събра дрехите си от пода и столовете, където бяха изпопадали само преди няколко часа.

— Какво означава това „не съм сигурен“?

— Има нещо… хм… някакъв тремор, шефе.

— Тремор?

— Да. Беше… не знам, беше… сякаш цялата платформа се разтресе…

— Как се разтресе? Какво, по дяволите, означава това?

Докато говореше, Лансдейл наблюдаваше монитора, на чийто екран се виждаше външната част на „Торо“ — покрита с лед, подобна на някакъв леден замък. По повърхността на морето се забелязваха сновящите лъчи на прожекторите. Вълните се блъскаха в опорите и разбиваха образувалия се по тях близо до повърхността лед на парчета.

— Мисля, че може би… хм, може би сме ударени от… може би малък айсберг или нещо подобно.

— „Нещо подобно“? Там навън няма „нещо подобно“, за бога. Слизам веднага.

Той тресна слушалката във вилката. После я вдигна отново и набра номера на радиозалата.

— Радиозала. Харисън.

— Харисън, тук е шефът. Провери веднага дали около нас има плавателни съдове. Открий дали някой е наблизо.

— Но, боже мой, какво…?

— Не се мотай, просто го направи! И ми се обади.

Мардж се обърна в леглото и го погледна сънливо.

— Какво… — започна тя, но той рязко я прекъсна. Прекоси стаята и извади от дъното на един от шкафовете спасителни жилетки и термоизолационни костюми. Хвърли ги към нея.

— Бързо облечи това и да тръгваме.

Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката.

— Да?

— Шефе? Харисън се обажда.

— Какво разбра?

— Гръцки танкер, който се бори с вълнението на минимална скорост.

— Къде се намира?

— Дявол да го вземе, ако времето беше ясно, щяхме да го виждаме. На около три мили на северозапад с курс към пролива.

— Чуй ме добре, Харисън. Може би нещо се е блъснало в нас. Свържи се с танкера и им кажи, че може да имаме нужда от помощ.

— Да обявя ли S.O.S.?

— Направи точно каквото ти казах. Предай, че може да имаме неприятности и че бихме желали да потвърдят, че са разбрали. Ще ти се обадя пак от залата за контрол на стабилизатора.

Той продължаваше да наблюдава екрана на монитора и в същия миг отново го усети: разтърсване като при леко земетресение. Чашите на бара издрънкаха. И отново настана спокойствие.

Тя навличаше гащеризона на термоизолационния костюм и на лицето й беше изписана паника.

— Какво става?

— Не знам — призна Лансдейл. — Може би нещо ни е ударило. Слизам до централния пулт. Готова ли си?

— Мога ли да облека някакви дрехи? — попита тя.

— Не! Да тръгваме… веднага.

В 3:04:58 часа термичните експлозиви, прикрепени към северната опорна колона на „Торо“, избухнаха, както бяха нагласени. В действителност имаше два взрива. Първият разкъса заварената сглобка на стоманената колона. Вторият беше по-забележителен. Ударната вълна раздвижи водните пластове, преборвайки се даже със силното вълнение. Тя почти довърши нещата, но не съвсем. Огромната енергия, освободена от втората експлозия, разцепи колоната и пукнатината плъзна на 10–12 фута нагоре по нея. От раната изхвръкна огромен облак въздушни мехурчета. Нарушена бе херметичността, имаща за цел да създаде допълнителна плаваемост. Звукът потъна в рева на вятъра, но ударната вълна се пренесе нагоре по опорната колона и разтърси платформата. Колоната, макар и блъскана ожесточено от вълните, първоначално устоя на напреженията. След това обаче сглобката започна да осцилира от вълнението. В един момент колоната поддаде и платформата се разтресе за втори път. И въпреки това сглобката продължаваше да се съпротивлява, но щормът постепенно доразкъса заварката на шева. Горе, на повърхността, вятърът виеше между постройките и допълнително усилваше напрежението върху вече предаващата се колона. Изведнъж, с агонизиращия писък на разкъсван метал, колоната се раздели на две, отстъпвайки пред водната стихия. За момент тя застана в нестабилно равновесие, но после подхвърляна от вълните и вятъра и под натиска на двайсетте хиляди тона стомана и бетон над нея долната част се отмести и увисналата над нея колона се срути като игла към отстоящото на четиристотин фута дъно на морето.

„Торо“, смъртно ранен, отстъпи пред щорма и след рухването на северната опорна колона се люшна за миг, отново се изправи и точно в този момент бе ударен от гигантска вълна. Стоманените кабели се скъсаха като конци. Зимната украса се разпука и парчетата лед, подхванати от вятъра, изсвистяха във въздуха и бяха отнесени над морето. И тогава „Торо“ се наклони окончателно. Северният му периметър се заби в морето, кулата на сондата се срути, разплисквайки водата и натрошените парчета, подхванати от вълните, започнаха да се блъскат по частично потопената палуба. Осемте тръбопровода, през които помпите изкачваха нефта до резервоарите се изскубнаха от гнездата и извивайки се като змии във въздуха, започнаха да бълват нефт, подхващан от вятъра. Електрическите вериги започнаха да избухват като фойерверки и суровият петрол нахлу в потопеното помещение. Шестте дежурни намериха моментално смъртта си в огромната гъба, която изхвръкна на свобода странично на съоръжението, за да бъде отнесена от урагана и морето.

В зоната на бедствието хората бяха подхвърляни като кибритени клечки, намирайки смъртта си под търкалящите се мебели или изхвърляни през разбитите илюминатори. Повечето от тях, попаднали в клопката на тъмнината, умираха обхванати от паника и страх.

„Торо“ полегна настрана, задържан все още от другите три опори, изложен на беса на стихиите и подложил огромната си палуба на ударите на вълните.

Лансдейл стоеше на входната врата на своя апартамент, подканвайки Мардж да побърза, когато изведнъж подът пропадна под краката му.

— Господи, преобръщаме се! — извика той в мига, когато подът се обърна странично на него. Той падна и усети, че краката му се клатят през рамката на вратата. Трескаво опита да се хване за стената, която по умопомрачителен начин се беше превърнала в под, опитвайки да се задържи, за да не падне обратно в апартамента. Грохотът около него беше оглушителен. Стъклария, мебелировка, всичко, което не беше добре закрепено, се изсипваше по коридорите на пететажната постройка.

И докато Лансдейл се опитваше да се отдалечи от зейналия отвор на вратата, в ушите му нахлуваха писъци. Той се обърна и погледна надолу към вътрешността на апартамента си. Мардж лежеше свита в ъгъла, покрита с натрошени парчета от мебелировката и други боклуци. Беше загубила съзнание. За да стигне до нея, Лансдейл имаше нужда от въже. В същия миг той чу експлозията на изтеклия петрол и усети как цялото съоръжение се разтърсва. Силата на взрива издуха вратата в далечния край на коридора и отнесе половината стена. Леденостуден, влажен въздух нахлу през пробойната. Осветлението изгасна. Лансдейл насочи лъча на фенерчето си към хаоса на апартамента. Илюминаторът, намиращ се под водата, не можа да устои на налягането на водата. Закопчалките му започнаха да изскачат като тапи на бутилка от шампанско. В следващия миг кръглият прозорец с трясък изхвръкна и през отвора изригна гейзер ледена вода. Лансдейл скочи на крака и се насочи към коридора. В този момент платформата отново се килна и той се озова захвърлен към тавана на коридора, превърнал се временно в нов под. Тогава морето нахлу отвсякъде и той видя огромна водна планина да се стоварва върху него и да го поглъща.

Шокът на ледената морска вода го парализира. Той упорито продължаваше да държи фенерчето, понесен от потопа през коридора. За миг успя да се залови за рамката на една от вратите, но пръстите му се изплъзнаха и отново се озова в клопката на потопения под повърхността коридор. Усещаше, че дробовете му всеки миг ще избухнат, докато се търкаляше по стените, трескаво търсейки някакъв отвор, някакво спасение от този воден капан. Но студът вече започваше да оказва своето влияние и температурният шок изтръгна и последните глътки въздух от гърдите му.

Господи, аз се давя, помисли той.

И тогава се озова в един блестящ подводен свят, парализиран отвъд границата на болката или тревогата; фенерчето се изплъзна от пръстите му, потъна някъде в далечината, така че лъчът се превърна в светла точка. Той отвори уста, като риба в аквариум, позволявайки на морето да нахлуе в него, съзнанието му примигна и угасна.

„Хенри Торо“ лежеше преобърнат. Кабелите, които допреди малко го бяха задържали фиксиран за дъното на морето, или се бяха изтръгнали, или се бяха скъсали. Могъщите опорни колони сочеха право нагоре. Блъскани от щорма, те се огънаха и бяха изскубнати от гнездата на долната част на палубата. Затвореният в тях въздух със съскане се измъкна на свобода. И тогава „Торо“ се стрелна право надолу, пропадайки цели четиристотин фута, като оставяше след себе си опашка от мехурчета, отпадъци и тела, който тръгнаха към повърхността на Чукотско море, сякаш бяха невинни детски играчки, изпопадали от рухнала къщичка за кукли.