Уилям Дийл
Хамелеон (43)

3.

Той приключи набързо с обяда си и напусна Хадаши с припряно „Благодаря“, нетърпелив да се срещне с Лизи и Магьосника, за да обменят информация. Нещо го гризеше отвътре и го караше да се чувства неспокоен още от първия им ден в Токио. Мислеше си за казаното от Ками сама, но засега само го запомни за в случай, че му се наложи да използва тази информация.

Ако Хамелеона беше загинал в Хирошима, то защо на Военното разузнаване на Щатите са били необходими цели пет години, за да потвърди смъртта му?

Използвайки най-прекия път по различни тесни улички, той бързаше към хотела. Беше на три преки от него, когато усети, че го следят. Спря на ъгъла на улицата и небрежно се огледа, но нямаше никаква надежда да забележи някого в тълпата. Тръгна отново, вече по-бавно, продължавайки да се движи на зигзаг, но в още по-безлюдни места, надявайки се по този начин да потвърди параноята си. О’Хара не обичаше изненадите и винаги се доверяваше на своята интуиция. Затова промени маршрута, насочвайки се по спирала към покрит пасаж, свързващ два от най-оживените булеварди на Гинза — Шова-дори и Чуо-дори.

Пасажът беше тъмен и неприветлив, и минаваше през сграда, подготвена за разрушаване. На времето по двете му страни бе имало множество евтини антиквариати и магазинчета за какво ли не, но сега те бяха напуснати. Вратите на някои бяха заковани с дъски, витрините на други бяха избити, а трети изглеждаха все още както при затварянето им. Тук-там се виждаха и зейналите дупки на врати, надписи за сезонна разпродажба на прашните витрини. О’Хара беше сигурен, че ако го следяха, мястото, където това би могло да се разбере, беше именно тук.

Но дали само беше следен? Или беше белязан?

Вървейки по пасажа, той се вслушваше в скърцащото под стъпките му натрошено стъкло. Шумът на трафика постепенно заглъхваше и в този миг той долови издайническото ехо на стъпките на преследвача. Един? Миг по-късно зад гърба му се разнесе и второ ехо. Не, двама.

Третият се намираше пред него, скрит в един от безлюдните магазини. Издаде го лекият шум от дрехите му, последван от едно по-силно вдишване. На свой ред О’Хара бавно издиша и се концентрира върху сетивата си, опитвайки се да прецени взаимното разположение. Двамата отзад бяха на десетина ярда. Другият в магазина, беше много по-близо.

Бяха добри, и с изключение на няколкото дребни пропуска се движеха сякаш по въздуха. О’Хара почувства как атмосферата се наелектризира, полюшвайки се като водорасли в прилив.

И тогава те го изненадаха. Мъжът в магазина излезе от скривалището си и застана на не повече от шест фута пред него. Беше стегнат, як младеж, облечен в черно, обут в кецове „Адидас“, изправен, с леко подгънати крака. О’Хара хвърли поглед назад. Другите двама бяха замръзнали на местата си като каменни статуи, чиито очертания се виждаха на фона на входа на пасажа.

Не са улични побойници, помисли О’Хара. Стилът им ги издаваше. Онзи пред него леко помръдна и лицето му за миг се показа под слабата светлина. Усмивката и поклонът му бяха едва доловими, но предизвикателството в тях беше несъмнено. Традиционалисти, мина през главата на О’Хара, вероятно окинавци. Работеха по класическата схема на триадата: човекът директно зад него, стоящ по средата, трябваше да е най-добрият, другият, пред него — най-бързият, а третият трябваше да бъде резервата — без съмнение, най-трудният за побеждаване. О’Хара мигновено взе решение как да действа.

Беше негов ред да ги изненада. Той рязко се обърна и направи три бързи крачки към двамата; чу нападателят да се хваща на въдицата, тогава спря и изпълни светкавично трите основни движения в хигару като слети в едно. Фокусира първия си удар в корема на младежа, преди още да се е обърнал. Ходът му имаше за цел да обърка човека зад гърба му, да го накара да помисли, че О’Хара възнамерява да атакува нападателя в средата: бърза крачка вляво, скок напред и в мига, когато онзи зад него се втурна напред, О’Хара изпълни перфектно уширо-гери напред и надолу от кръста, така че главата му почти докосна земята, изстрелвайки със страхотна сила крака си назад, точно в слабините на боеца. О’Хара почувства стъпалото му да се забива в твърдата коремна преса, да разкъсва мускулите и да прониква дълбоко в диафрагмата. Нещо вътре в човека експлодира, лицето му се сгърчи и той направи салто напред с намерение да смекчи силата на удара, но вече беше много късно, защото рефлексите му изневериха. Приземи се лошо по гръб и в същия миг получи удар в слепоочието. Претърколи се настрани в безсъзнание. Светкавичните движения на О’Хара не бяха дали на другите двама време да реагират. Той се хвърли между тях с превъртане, приземи се на крака и мигновено скочи напред, раздробявайки челюстта на третия с теме. Изненаданият нападател отхвръкна назад през витрината на един от празните магазини сред дъжд от стъкло.

Мъжът, който беше стоял в средата, рязко се обърна, нанесе удар във въздуха с крак, отскочи като пружина встрани, приклекна и опита втори удар. О’Хара го очакваше. Той блокира удара, улови китката на нападателя, усука я навън и надолу и заби коляно в ребрата му. Боецът се преметна в салто по посока на извиването, освободи се от захвата и отново атакува, този път с уракен — удар в челюстта с обратната страна на юмрука. Движението беше изпълнено много точно и насоченият с въртеливо движение юмрук мина покрай лакътя на О’Хара и попадна в челюстта на американеца. О’Хара залитна странично в закования с дъски вход на един от магазините. Дъските не издържаха, пръснаха се на парчета, О’Хара мина през тях и почувства някакъв пирон да се забива в подплатата на якето му около рамото. Той падна сред евтино безвкусно бельо, посипан от стъклото на витрината. Не се опита да спре движението, напротив, продължи да се търкаля, но в един момент се озова на крака с флик-флак точно в момента, когато третият се хвърли през витрината, смятайки да доразвие успеха на атаката си. О’Хара го пресрещна, направи полузавъртане назад, използвайки инерцията на нападателя и го хвърли във вътрешността на магазина. Самият той завърши движението си със салто назад, но този път го разчете така, че да се приземи на колене върху гръдния кош на мъжа и нанесе два удара: първият нуките — копиевидна ръка, насочена право в основата на носа, вторият — парализиращ саблен удар през гърлото. Човекът под него рязко изпусна въздуха в гърдите си и безуспешно опита нуките. Третият удар на О’Хара щеше да го довърши, но другият бе страшно издръжлив. Той се завъртя на една страна, нарушавайки равновесието на О’Хара, после неочаквано и рязко се завъртя на другата страна, отхвърляйки го от гърдите си.

В този миг през разбитата витрина пристъпи резервата. Лицето му беше насечено, а едната му ръка бе порязана и кървеше. О’Хара не отстъпи. Той отскочи встрани в тъмната вътрешна част на магазина, скри се от погледа на двамата за миг, след което почти без забавяне атакува резервата от там със скок на едната, после на другата страна и накрая, гмурвайки се под разперените ръце на мъжа. Когато дистанцията между тях беше минимална, той изстреля удар с основата на дланта си, доунищожавайки остатъците от челюстта му. Мъжът рухна обратно на пасажа отвън. В следващата секунда той почувства остра болка в бъбреците от удар с ръба на ходилото. Болката се стрелна нагоре по гръбнака и почти парализира раменете му. Силата го тласна назад, но той отново направи неочакваното. Отстъпи само две крачки и веднага се хвърли напред; леко се измести, влезе в съприкосновение с основния нападател, падна на колене, хвана го здраво за пуловера и го хвърли през глава в остатъците от витрината. Нападателят се стовари върху резервата.

О’Хара игнорира болката отзад и отново атакува, използвайки този път любимия си ход, комбиниращ широката дъга, използвана при подготовка за удар с ръба на ходилото, с удар с възглавничката. Комбинацията изискваше максимална концентрация, защото се налагаше да се извърти едва ли не във въздуха, за да набере инерция от широкия замах, но да фокусира силата на удара, извъртайки крака си така, че меката част на ходилото да попадне точно под носа. Изпълни удара перфектно, нападателят изохка и рухна.

Но резервата беше решил да не се предава. Зае отбранителна стойка с рязко движение на ръцете и сам опита страничен удар в ребрата на О’Хара, а после комбинация от удар с лакът, последван от копиевидно мушване с два пръста под брадичката на О’Хара, което разтърси главата му и едва не улучи дихателната му тръба. Грешката на резервата беше в прекомерната му самоувереност. Когато главата на О’Хара отхвръкна назад, той скъси дистанцията и опита удар с гърба на юмрука.

О’Хара беше съумял да запази равновесие, видя в последния миг характерното за този удар движение, отстъпи, за да смекчи силата му, позволи юмрука само да го докосне по бузата, мигновено спусна надолу ръката си и хвана в ключ лакътя на резервата. Обърна го към себе си, заби коляно в слабините му и в мига, в който онзи се прегъна напред, го хвана под брадичката и рязко я усука. Лакътят изпука и О’Хара пусна ръката, довършвайки завъртането на резервата до пълен кръг, след което го освободи и нанесе два светкавични удара с копиевидна ръка. Резервата се свлече накуп в краката му.

О’Хара се обърна към другите двама. Всичко беше свършило. Той мигновено започна да се освобождава от болките в тялото си и да масажира долната част на гърба си, докато тичаше към хотела, оставяйки тримата си нападатели зад себе си.

Влезе в хотела и намери едно по-спокойно място до малкия алпинеум в ъгъла на фоайето. Концентрирайки се върху ромона на водата, за да използва техниката на освобождаване от съзнанието си, той започна да възпроизвежда всичко, което беше научил до момента. Веригата се изясняваше. Хамелеона, Хукър и Данилов бяха ключовите фигури. Имаше и още нещо — Драконовото гнездо.

Всички улики водеха към Киото и по-нататък — Танабе. Очевидно се приближаваха до нещо и атаката го доказваше. Не знаеше от колко време го бяха следили тримата мъже, но беше длъжен да приеме, че те знаят за Илайза и Магьосника. Животът им се намираше в опасност.

От медитацията му го извади Илайза.

— Какво се е случило с теб?

Тя стоеше над него, разглеждайки разкъсаното му яке и двете синини, които започваха да се оформят под челюстта му.

— Започнахме да ги раздрусваме, които и да са те — каза О’Хара. — Току-що трима професионалисти ме нападнаха на няколко преки оттук. Не знам откога са ме следили, но посланието е напълно ясно. Някой започва да се безпокои.

Но тя беше по-загрижена от състоянието на О’Хара, отколкото от възможната опасност, на която бяха изложени всички.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма. Гърлото може и да ме боли ден-два, но бъди спокойна, ще оживея. Някакви новини от Магьосника?

— Не, но аз имам интересни новини — каза тя и предаде разговора си с Йъркс. — И едно последно нещо — допълни тя накрая.

— Какво?

— Става дума за един фрагмент от бележката на Лавандър за Мидас. Там пишеше „пгм. Гавар“. Помниш ли?

О’Хара кимна.

— О’Хара, Гавар е най-голямото петролно поле на света. Намира се в Саудитска Арабия. Ами ако Мидас е също петролно поле и съкращението „пгм“, трябва да се чете „по-голямо“? По-голямо от Гавар!

— Което би означавало, че Мидас е най-богатото петролно находище в света.

— Точно така.

— Добре, къде се намира?

— Не знам отговора на този въпрос.

— Не може просто така да скриеш такова нещо.

— Може Магьосника да научи нещо — каза тя. — Ще проверя дали не е оставил съобщение.

— Почакай — спря я О’Хара. — Когато откриеш Магьосника, искам вие двамата да се махнете от Токио. Вземи микробуса на агенцията и тръгнете за Киото още тази нощ. Ще тръгна преди вас с влак.

— Защо не пътуваме всички заедно?

— Имам уговорка да разговарям с Хукър — поклати глава той. — Колкото по-скоро пристигна там, толкова по-добре.

Тя докосна синините на шията му.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Наред съм. Искам двамата да се махнете от Токио. Освен това отговорите, които търсим, не са тук — те са в Драконовото гнездо.

Тя леко го целуна по устните.

— Изчакай ме да проверя на рецепцията…

— Трябва да вървя — възрази той, — иначе ще изпусна влака.

— Но…

— Вземи микробуса, намери Магьосника и направете каквото ти казах. — Той на свой ред я целуна по бузата.

— Но…

Него вече го нямаше.

Господи, помисли си тя, този човек е влудяващ, той е най-импулсивният мъж, когото съм срещала. Отправи се към рецепцията и провери дали има някакви съобщения, оставени за нея или O’Xapa. Имаше спешна бележка за среща с Магьосника на улица с непроизносимо име. Тя изтича от хотела, за да спре O’Xapa, но от него нямаше и следа.

— Майната му — каза тя на глас и вдигна ръка, за да спре такси.

Мястото на срещата беше наблизо до самия бряг и се намираше в края на черен път с изсъхнали коловози, който пресичаше жп линия и минаваше покрай склад за въглища. Представляваше свърталище с надпис в бяло, червено и синьо, на който пишеше „При Хари Т“. Ръждясали фирмени знаци на бира го правеха да изглежда като обезобразено от шарка. Зад него се виждаше корабостроителницата на Бриджис, която скриваше залива от погледа.

Магьосника стоеше наблизо до входа с ръце в джобовете и изглеждаше някак нещастен. Ръкавът на костюма му беше откъснат, а в панталоните му се виждаше голяма дупка.

— Боже мой — извика Илайза, — изглеждаш като току-що прегазен от камион с осемнайсет колела.

— По-зле — оплака се той.

— По-зле?

— По-зле, разбира се. Нападна ме мечка.

— Мечка?

— Ще ти разкажа всичко. Къде е Моряка?

— На него пак нещо му щукна в главата. Замина за Киото. Разбрахме се да се срещнем там утре вечерта.

— Ах, майната му. Какво всъщност правя тук? — попита той, без да задава въпроса конкретно на някого и се загледа в пространството, клатейки глава. — Последното нещо, от което имах нужда, беше тази шибана мечка, казвам ти.

— Магьосник, за какво, по дяволите, говориш?

— Ето какво стана. Обикалях баровете по брега, опитвайки да намеря някой, който да ми каже каквото и да е за Ред Бриджис. Искам да кажа, надявах се да намеря, защото тук има петдесет бара. Мислех, че може просто да се натъкна на нещо. В крайна сметка, аз съм просто един пианист, а не шибан детектив от първа страница на вестниците.

— Може следващия път да имаш възможност да се проявиш на пианото.

— Ще се проявя, като се изпикая върху него, ако прилича поне малко на пианото вътре — и той направи жест с облечената в ръкавица ръка към бара на Хари Т. — Както и да е, тук се навъртат много американци, които са моряци или нещо подобно. Работят по корабостроителниците. Всички ми казваха, че ако искам информация за Бриджис, трябва да намеря Крафт Американ.

— Какво?

— Крафт Американ.

— Това име на човек ли е, или нещо, което си обядвал?

— Така се казва някой си, окей? Не знам повече. Ето как се озовах тук.

— Защо тук? — попита Илайза.

— Защото собственик на това заведение е Крафт Американ.

— Е? Това ли е всичко?

— Не, има още. Не успях да стигна до края.

— Защо?

— Натъкнах се на мечката вътре. Нали разбираш, с четири крака, много козина, дълъг нос и големи зъби… шибани големи зъби!

— Каква мечка?

— Откъде да знам, сигурно е японска. Носи малка сламена шапчица, по периферията на която пише „Спечелете с Никсън“.

Илайза избухна в смях.

— Не вярвам на нито дума — каза тя.

— Виж какво, няма защо да висим тук и да си бъбрим. В шибания бар има шибана мечка и тя пие шибана бира. Защо не видиш сама?

— Точно смятах да надзърна вътре — успокои го Илайза и погледна. — Боже господи — възкликна тя, — това е мечка! Една голяма проклета мечка! Виж само, истински кучи син!

— Не бих се изразявал по този начин — поклати глава осъдително Магьосника.

— Но как, по дяволите, може една мечка да стои там и да пие бира?

— Откъде мога да знам? Попитай бармана, той на времето е работил за Бриджис. Той е човекът, с когото трябва да разговаряме.

— Това ли е Крафт Американ?

— Доколкото ми е известно.

Барманът имаше подобно на варел тяло, беше ниско подстриган, с нос, чупен толкова пъти, че не можеше да се каже накъде сочи; ръцете му бяха дебели като тръби на канализация и носеше тениска с надпис „Страхотни номера в Будакан“, щампован отпред с големи, яркожълти букви. Татуировката на лявата му ръка представляваше котва, преплетена с рози и надпис на име на кораб „Билфиш“. В ъгълчето на устните му висеше забравена клечка за зъби.

— Не е ли незаконно да се обслужва мечка? В Америка не можеш да вкараш дори куче в супермаркета — прошепна Илайза.

— Човек все някак може да се разбере с куче — отговори Магьосника и в думите му имаше точно толкова логика, колкото в мечката на бара.

— А, радвам се да ви видя — проговори барманът. — Тук всички ме наричат Крафт Американ. Аз съм собственикът. Какво ще обичате?

— Искам нещо по-силно. Може би пиня колада — обяви Магьосника. — И бира за приятелката ми.

— Може ли да бъде пиня колада с руски ром? — попита Крафт Американ.

— Руски ром? — възкликна Магьосника ужасен.

— Това е всичко, с което разполагам до утре.

— Добре де — сви рамене Магьосника. — Поне отговаря на обстановката.

— Ъ-ъ… какво прави онази мечка? — поинтересува се Илайза.

— Имате предвид онази с шапката?

— Не виждам тук друга.

— Какво да ви кажа? — обясни Крафт Американ с извинителна нотка. — Мечката върви заедно с бара. Онзи тип, който притежаваше мястото преди мен, е малко побъркан на тема патриотизъм. Но мечката е само едно от нещата. Още не сте били в клозета. Като седнеш на седалката и се пуска запис на „Бог да благослови Америка“. Както и да е, човекът искаше да продаде. Предложи ми аз да купя мястото. Единственото условие беше мечката да остане. И, ха-ха-ха, да остане с шапката. И тоалетната с развяващия се национален флаг — абе, всичко.

— Има ли име?

— Казва се Хари С. Труман.

— И често ли къса дрехите от гърба на хората? — попита Магьосника, който изглеждаше все още раздразнен.

— Всичко е свързано с пианото. Щях да ви предупредя, но не ви видях, когато седнахте да свирите. Проблемът, който имаме с Хари С., е, че побеснява, когато чуе фалшиви музикални ноти. Заболяват го ушите или нещо друго. А това пиано не е акордирано от не знам кога. И единственият начин да бъде успокоен Хари С., когато изпадне в подобно състояние, е да му се изсвири с уста „Флаг, обсипан със звезди“^[1].

— Познавате ли някой на име Ред Бриджис? — попита Илайза.

— Дали го познавам? Дявол да го вземе, та аз дори не мога да преброя нощите, когато съм го изнасял оттук. Ред беше един от постоянните посетители. Обичаше Хари С., направо бяха неразделни приятели. Ред седеше ей там, разказваше на проклетата мечка за неприятностите си и никога не разговаряше с другите. Обикновено говореше за чинията.

— Каква чиния? — не разбра Илайза.

— Ами, огромна, може би колкото половин стадион. Такава.

— И какво може да направи човек с нея? Да покани хиляда приятели на обяд? — обади се Магьосника, очаквайки някой да се засмее на шегата му.

Крафт Американ наистина се изсмя.

— А-а, това беше добре — каза той.

Хари С. се оригна, опъна устни назад и се усмихна на всички едновременно.

— Всъщност това е някакъв апарат за подводни екологически изследвания.

— И защо е толкова голям? — осведоми се Илайза.

— Не знам със сигурност, окей? Това е нещо като убежище. Чувал съм, че на борда на чинията имало място за дванайсет-петнайсет души. И обзаведени апартаменти, сякаш някой ще живее там долу. Конструирана е от онзи грък, дето движи целия подводен бизнес.

— Николас Кагинакис? — подсказа Илайза.

— Той. Само че и той умря. Беше тук за известно време, след това се върнал в Гърция и един ден хвърлил топа.

— А с какво се занимаваше Бриджис, преди да се захване със строежа на тази чиния? — продължи да пита Илайза.

— О, беше като побъркан на тема спасителни операции. Купи към… петнайсет или шестнайсет стари кораба модел „Либърти“ от времето на Втората световна война. Големи и грозни, но можеха да поберат много. Занимава се с тях известно време, ремонтира ги, реконструира ги и им монтира резервоари.

— И защо?

— Ред мислеше, че ще може да ги свърже заедно и да ги използва вместо петролни танкери. Захващаше се с много неща. Но тези кораби бяха нещо уникално, имаха резервоари за баласт като при подводниците.

— Резервоари за баласт ли? — не разбра Магьосника.

— Да, мисля, че по този начин искаше да бъде сигурен в плаваемостта им, независимо дали са пълни или празни.

Хари С. хвана празната халба между лапите си и заудря с нея по бара. Крафт Американ слезе от столчето и му наля бира.

— Какво мислиш? — прошепна Магьосника на Илайза.

— Не беше ли споменал Данилов нещо за някакъв човек, когото убил в Гърция?

Магьосника кимна.

Крафт Американ се върна с нова пиня колада и нова бира.

— Та, за тази чиния, знаете ли къде я откараха? — попита Магьосника.

— Не.

— И Ред Бриджис умря, преди да завърши работата си.

— Да. На стария Ред беше почнало да му писва. Проектът се оказа по-голям, отколкото си го бе представял. Нали разбирате, Ред си беше стар пират, той беше врял и кипял в спасителни операции по море. Обичаше да търси останки от катастрофи. Ако можеше да направи състояние, като измъкне на повърхността някой потънал кораб със съкровище на борда, това щеше да го направи по-щастлив от прасе в калта… извинете ме за френския, лейди. Но да реконструира стари корита в танкери и да строи някаква подводна летяща чиния… не, това не беше за него. Определено не беше за него. Не искаше да става голям бизнесмен.

— А да се е натъквал на нещо по време на спасителни операции? — поиска да разбере Магьосника.

— Разбира се. Точно преди да се откаже намери някакъв стар японски боен кораб на дванайсет фатома дълбочина край Вулканичните острови на юг оттук. Корабът май е бягал от Иво Джима през 45-а, а нашите бомбардировачи са го настигнали тук. Тогава Ред се захвана с този голям бизнес и така и не се върна към старата си любов. Онзи кораб още си е там и гние под водата.

— И никой друг ли не се поинтересува от това?

— Мисля, че Ред така и не съобщи за находката си. Но кроеше планове да се върне при нея, когато реши да остави работата.

Той спря да говори, поклати глава с нещастна физиономия и после продължи:

— Страдаше от мисълта, че трябва да продаде корабостроителницата след трийсет и пет години работа в нея. Чух го да споделя мъката си с Хари С. една вечер. Беше се понаквасил и изплакваше болката си на стария Хари С. Някои хора, с който беше работил след войната, искаха да я купят. Нещастният кучи син взе та пукна, преди да се реши да продаде.

— Преди? — поиска да уточни Илайза.

— Да. Две нощи преди да умре, беше тук с пътна чанта. Оплакваше се, че босовете нещо го притискали. Но не каза кои.

— И никой не каза какво се е случило с чинията?

— Никой. Изтеглиха я оттук… дявол да го вземе, исках да кажа оттам, преди три или четири месеца. Всъщност доволен съм, че я няма. Всичко стана много потайно и макар момчетата да пийваха тук, не говореха за работа. По това време започнаха да наемат много японци. Проверяваха ги предварително.

Хари С. отново се оригна.

— Извинен си — успокои го Крафт Американ.

— Кой е собственик сега на корабостроителницата? — попита Илайза.

— Ъ-ъ, някаква голяма компания. Не мога да си спомня името, но ми се струва, че въртят бизнес някъде на юг.

— АМРАН? — реши да опита Илайза.

— Не, нещо като…

— Сан-Сан? — пробва този път Магьосника.

— Да, улучи, човече. Точно така, Сан-Сан.

Хари С. изсумтя нещо в бирата.

— Какво има, Хари, защо си унил? — обади се Крафт Американ. — Вкисва се от време на време, нали разбирате, седи забол муцуна в чашата като някакъв пияница, и стене.

— Може да му се чука? — предположи Магьосника.

— Не съм се замислял — каза Крафт Американ и тръгна да обсъди въпроса с Хари С., който продължаваше да гледа с невиждащ поглед в чашата си.

— Нещата започват да се връзват — замислено изрече Илайза. — Още едно нещо, мистър Крафт Американ, споменавал ли е Ред пред вас някога думата „Мидас“?

— Естествено, много пъти.

— Наистина ли?

— Да. Така наричаха чинията.