Уилям Дийл
Хамелеон (42)

2.

Пътуваха със самолет от Маями до Сан Франциско, а след това с друг прелетяха над полюса до Токио. После рухнаха за два дни. Информацията, с която разполагаха, беше минимална. Магьосника възнамеряваше да провери корабостроителницата на Ред Бриджис и да подуши наоколо. Илайза си беше уговорила обяд с Айра Йъркс — шеф на токийското бюро на информационната служба на Хауи, с надеждата да научи нещо допълнително за АМРАН. О’Хара тръгна да се види със стар приятел в японското военно разузнаване. Както обикновено, щяха да използват хотелската телефонна централа за свръзка в случай на спешна необходимост.

Беше интервюирала Йъркс преди две години в Бостън по време на годишния му отпуск. Той бе висок и строен, малко под четирийсетте, нервак — един мургав симпатичен мъж, когото не го сдържаше да седи на едно място, та макар и само за един обяд. Не се беше променил. Беше го запомнила кипящ от енергия, винаги готов за дребен флирт. Създаваше впечатление, че винаги му престои да отиде на друго място — точно в тази минута, не задължително по служба, просто някъде. Беше в характера му и може би тъкмо поради това, бе един от най-добрите репортери, работещи за Хауи.

Той купи някакви сандвичи в американски ресторант, отведе я в един малък парк на границата с Гинза, близо до неговата служба, разстла храната като на пикник и моментално легна със затворени очи към слънцето.

— Имам нужда от малко слънце. Цялата зима не излязох на открито — обясни той. Акцентът му беше от Ню Ингланд и удължените гласни изглеждаха някак странно неуместни за Япония. — Е, какво търсиш в Токио, къде е камерата и останалото оборудване.

— То е част от цялата история. Вероятно ще трябва да организирам екип с камера и микробус, преди да си тръгна.

— Няма никакъв проблем. Старецът разполага тук в Япония с най-доброто. Дори с двойно повече, отколкото му е нужно. Говориш ли езика?

— Ами…

— Това може да създаде проблеми. Може би ще трябва да те придружавам като преводач. — Той неочаквано отвори очи. — Да не си подушила някаква сензация?

— Не-е.

— Ти имаш славата, че се появяваш винаги там, където има скандал.

— В момента съм по-скоро на екскурзия. Е, може да се позанимая с японската промишленост.

— Щяла да се позанимае с японската промишленост — засмя се Йъркс. — Трудно ще се позанимаеш малко с японската промишленост. Защото точно японската промишленост в момента се занимава малко с чичо Сам. И откъде смяташ да започнеш?

— Какво ще кажеш за петрола?

— В Япония няма петрол. С това, което притежават, не биха изкарали и трийсет секунди. Но преработват. Има много рафинерии.

— А какво знаеш за АМРАН?

— Само не ми казвай, че се интересуваш от Хукър Късметлията.

— Защо го наричаш така?

— Не си ли чувала за Хукър?

— Знам, че е бил от големите генерали по време на войната. Какво повече искаш да знам — родих се чак през 1949-а.

— Добре… значи, основното е история. Той може и да е бил страхотен по време на войната, но в момента гази в мръсотия накъдето и да се обърне. Японците го изхвърлиха от Филипините, синът му беше убит по време на войната, провали се като кандидат за президент, а половин дузина от партньорите му в АМРАН починаха. Бори се с години, докато създаде консорциума.

— Не знаех за сина му.

— Тази тема се отбягваше. Извинявай, скриваш ми слънцето…

— Съжалявам.

— Така е по-добре. Та, Хукър беше военен губернатор на една от южните провинции през окупацията. Проявяваше голямо съчувствие към проблемите на тази страна и много помогна тя да се изправи на крака. Дори организира няколко солидни заема за по-големите бизнесмени тук. Повече не говори за сина си. Смята, че това не е добре за бизнеса.

— Защо щабквартирата на АМРАН е тук?

— А защо не? Петролът е международен бизнес. Освен това мисля, че на стария тук му харесва. Японците или го обожават, или го ненавиждат.

— Ненавиждат ли го?

— По-младите го смятат за диктатор. Може и да е бил, но, по дяволите, той беше победителят. Да не забравяме, че можеше да се окаже абсолютен мръсник.

— А ти какво мислиш за него?

— Бил е герой от войната, фигура редом с такива като Патън или Макартър. Според мен историята трябва да го оцени с осем по десетобалната система.

— Може ли да разговарям с него?

— Ако имаш късмет. Преди година направих репортаж за него. Казах, че е най-трагичната личност от Втората световна война. Някакъв лайнар в международния отдел промени фразата на „една от най-трагичните фигури“. Както и да е, ако се интересуваш от Хукър, направи най-напред справка в Бостън. Вчера предадох десет страници по въпроса.

— По кой въпрос?

— Сливането им със Сан-Сан.

— Какво е Сан-Сан.

— Сан-Сан буквално означава „Трите господина“, триада. Изникна след войната. Беше свързано донякъде със скандал. Главният бос, Шичи Томоро, беше един от японските индустриални гиганти през войната. Макартър само го плесна през ръцете, а после Хукър помогна с финанси да се наредят сред големите. Сега това е една от най-влиятелните индустриални групировки в Япония. Имат много силни политически позиции и разполагат с повече пари от фамилията Рокфелер.

— С какво се занимават?

— С преработване на петрол. Корабостроителство. Електроника.

— Може би трябва да говоря с Томоро?

Йъркс леко повдигна брадичка, за да се наслади изцяло на слънчевите лъчи.

— Малко си закъсняла. Той хвърли топа пред около два месеца.

— Искаш да кажеш, че е мъртъв?

— Мъртъв, кремиран и прахът му е разпилян по вятъра.

— Как…

— Притежаваше резерват за глигани някъде на север, близо до Домори. Застрелял се по нелепа случайност.

Отново дело на Хамелеона, помисли си тя. Какво друго? Това така добре би се вписало в общата схема.

— Айра, чувал ли си някога за някого, наричан Хамелеон?

— Казва се Хамелеон, така ли? И какво прави този човек… седи си вкъщи и си променя цвета?

— Става дума за псевдоним.

— Не съм чувал. Защо?

— Просто питам от любопитство.

— Глупости.

— Какво значи това?

— Казвам ти глупости. Ти, какво, да не искаш да ми кажеш, че просто така си питаш за някой на име Хамелеон, по дяволите? Какъв е той, някаква новоизгряваща рокзвезда?

— По-скоро е пънк рок.

— А-а, я ме остави. Едва започвам да свиквам с диското.

Те станаха, за да си вървят и Илайза си спомни думата „Мидас“ от бележника на Лавандър.

— Още нещо, Айра. Думата „Гавар“ говори ли ти нещо?

Той отнесе остатъците до кошчето за боклук и ги изхвърли в него.

— Единственият Гавар, за когото знам, е в Саудитска Арабия — отговори й той.

— Саудитска Арабия ли?

— Разбира се. Това е най-голямото петролно поле на света.

 

 

Така наречения Канчо-Учи — щабквартирата на тайните служби, се помещаваше в триетажна сграда в едно затънтено ъгълче на голям правителствен комплекс. Млада жена с официален бял костюм го придружи. Беше толкова официална, че той чак се притесни. Хадаши го очакваше на прага на кабинета си.

О’Хара не се бе виждал с Бин Хадаши от три години. Японският агент почти не се бе променил. Беше малко над трийсетте, висок за японец, слаб, с късо подстригана коса. Випускник на Принстън, при това завършил с отличие.

— Хей, Кацуо, къде се беше загубил? — посрещна го Хадаши с широка усмивка. — Чух, че си се крил. Май собственият ти бос се опитвал да те пречука, а?

— Нещо такова.

— Какъв задник.

Той въведе О’Хара в малкия си безукорно чист кабинет. По стените нямаше никакви картини, бюрото беше празно, с изключение на телефон и кутия с ябълков сок.

— Да, той никога не е бил нещо по-различно — съгласи се О’Хара.

— И после отмени операцията, а?

— Да.

— Казах ти, какъв задник. Ти все още ли си вадиш хляба с писане?

— Опитвам се. Но май има и по-лесни начини човек да се прехранва.

— И какво се опитваш да надушиш в момента? Нали искаш нещо, така ли е?

— Просто малко информация.

— Ха, та това тук е най-трудното нещо за получаване. Нали знаеш какви сме ние, японците. Неразгадаеми копелета.

— Онзи, когото търся, май е най-неразгадаемият от всички. Чувал ли си някога за японски агент с прозвището Хамелеон? Става дума за войната.

— Коя война, Втората ли?

О’Хара кимна и вдигна два пръста.

— Този тип… Хамелеона, той е бил шпионин, така ли?

— Бил е шеф на отдел за специално обучение на японските агенти.

— Никога не съм чувал за него.

— А може ли някой от по-старите тук да знае нещо?

— Ти мислиш, че той още е жив?

— Само предположение.

— Всеки от онези времена е или жив, или е в пенсия.

— Тогава, защо не помислиш за някой, който се е пенсионирал? Искам само да поговоря с човек, който би могъл да си спомни за него.

Хадаши пощипна носа си няколко пъти.

— Обедът от теб ли е?

— Обедът е от богат издател в Щатите.

— В такъв случай, имам идея. При това човек, който в момента е тук, в сградата.

— А ще пожелае ли да разговаря с мен?

— Той би разговарял с всеки, който прояви желание да го слуша.

Те слязоха с асансьора в сутерена и тръгнаха по мрачен, лошо осветен подземен тунел към нещо, което изглеждаше, че е мазето на съседната сграда. Някакви стоманени тръби съскаха над главите им.

— Шефовете вероятно не харесват този човек, щом са го пратили на това място.

— По-скоро са забравили, че още е тук.

Влязоха в голяма стая, разделена от редици железни рафтове, отрупани с папки, книги, дневници и безкрайни купове с документи. Възрастен човек седеше с кръстосани крака на татами. Сортираше някакви папки и използваше четчица и черен туш, за да опише поредния документ на отделен лист в дебел регистър. В стаята нямаше бюро — виждаха се само татамито, старецът и една много модерна лампа, нагласена да свети през рамото му.

Изглеждаше направо древен — съсухрен спомен за човек, с кичури бяла коса, стигаща почти до плещите му. Нямаше вежди. Носеше очила с рогови рамки и дебели стъкла. Лицето му беше сбръчкано като сушена слива.

Той довърши започнатия йероглиф и вдигна поглед.

— А-а, Хадаши сан, колко любезно е от ваша страна да ме посетите тук. — Тихият му глас звучеше като вчерашно ехо.

— За мен е чест, Ками сама. Донесох ви малък подарък. — Хадаши подаде на възрастния човек малък пакет тютюн за дъвкане „Редман“.

— Духовете ще ви възнаградят, когато му дойде времето. Благодаря ви, приятелю.

Той веднага разпечата пакета и напъха от кафявата маса в устата си.

— Това е приятелят ми О’Хара, макар че тук по-скоро е известен като Кацуо. Има един въпрос и аз мисля, че само вие можете да му отговорите.

— А-а, каква чест. Нали разбирате, аз тук съм само обикновен чиновник. И никога не съм бил нещо повече. Аз съм хранителят на всичко това: архива, която подлежи на въвеждане в компютрите. Историята ни ще бъде сведена до някакви петънца на микрофилми. Но това, което виждате пред очите си, е истинската архива. И аз се занимавам с картотекирането й.

— От колко време правите това? — попита О’Хара.

— О-о, честно казано, не зная. От десет години може би, а съм обработил една нищожна част. Отнема ми много време, нали разбирате, а и човек има склонност да се задълбочава в отделни истории. Прекарвам голяма част от времето си в четене. Няма за къде да бързам. Нали когато свърша, ще ме уволнят, а като остана у дома, ще умра.

— От колко време работите в архивния отдел?

— От 1944-а. Бях много възрастен за действителна служба. — Той поспря за малко, за да изрисува поредния йероглиф. — Цялата архива е минала през ръцете ми. Имам много добра памет за дребните факти.

— Помните ли агент на име Хамелеон?

Очите му се разшириха. Той остави четчицата и се наклони назад, впервайки поглед в тавана.

— Хамелеона, за когото си мисля, беше истински хамелеон. Променяше цвета си постоянно и кой би могъл да каже какъв беше истинският му цвят.

— Говоря за човек с прозвище Хамелеон.

— И аз. Никой не знае кой беше той. Това е тайна, която той отнесе със себе си при боговете.

— Значи е умрял?

— Още през 1945-а. Загина в Хирошима. Смъртта му беше потвърдена от нашето разузнаване. И беше регистрирана тук.

— Какво знаете за него?

— Само онова, което се съдържа в архивата. Че е съществувал и умрял. Нищо повече.

— В такъв случай единственото потвърждение, че е мъртъв, е твърдението на японските тайни служби?

— Те биха ли излъгали?

О’Хара извади листче хартия. Беше част от разпечатката на Изи и съдържаше справката на ЦРУ за Хамелеона:

Хамелеон, БДИ. Ръководител на Японския отдел за обучаване на агенти за разузнаването. В списъка на военните престъпници, 1945 — 1950. Считан за загинал в Хирошима, 8/6/45. Обявен за умрял на 12/2/50.

— Може би някой е искал да го съхрани в тайна. Иначе защо на американското разузнаване са били необходими цели пет години, за да потвърдят смъртта му?

— Ще трябва да питате американското разузнаване по този въпрос. Но аз не мисля, че вината е тяхна. Те биха го обявили за мъртъв много по-рано, ако не беше един човек.

— Кой?

— Вашият генерал Хукър. Той умираше от желание да открие сам Хамелеона.

— Знаете ли защо?

— Не бих правил предположения.

— Как е могъл един човек на военна служба да скрива самоличността си от толкова много хора?

— Може би това е бил един от многото му цветове. Може би не е бил на военна служба. Възможно е да е бил цивилен на служба на Императора. Имаше много такива.

— В този случай хората, служили под негово командване, със сигурност би трябвало да знаят кой е бил той.

— Това е без значение, Кацуо. Архивите на неговия отдел бяха унищожени много преди да свърши войната. А докато ги имаше, бяха в самия отдел. Никога не съм ги виждал. Видях само последното донесение, което прехвърляше към дело една празна папка.

— А отделът имаше ли име?

— Да… Хамелеон. Толкова, просто Хамелеон. Имаха и собствен щаб някъде на юг.

— Къде?

— В Драконовото гнездо — това е крепост в планините.

— И това е всичко, известно за Хамелеона?

Старецът бавно кимна, дъвчейки тютюна.

— Нищо повече не е известно. Беше хамелеон и е мъртъв.

Хадаши погледна О’Хара и сви рамене.

— Благодаря, Ками сама, много ни помогнахте.

— Няма за какво. Другия път ме попитайте за нещо по-трудно. Не ми е останало нищо друго, освен да се хваля колко много зная.

По обратния път Хадаши отбеляза:

— Може да е странно съвпадение, но Драконовото гнездо, за което старецът спомена…

— Да?

— Намира се в Танабе. И сега е щабквартира на АМРАН. А Хукър е президентът на АМРАН.