Уилям Дийл
Хамелеон (22)

3.4

Само три минути след началото на новините индикаторът на телефона за гореща връзка започна да мига. Популярният водещ Чък Грейвс беше по средата на първата фаза от емисията. Илайза вдигна слушалката.

— Обажда се Сид от информационния център. Получихме мълния: Джонатан Колдуел преди малко е скочил от сградата на „Първа Обща Банка“. Тялото му е размазано по цялата Маркет стрийт… Изпратихме екип с подвижна станция… това е всичко, което знам засега — и гласът в слушалката заглъхна.

Илайза остана замръзнала като статуя със слушалката в ръка. Известно време я държа така, след това се отдръпна от апарата, излезе в коридора, свали слушалката на вътрешния телефон на стената и набра номера на монтажната.

— Там ли е още Еди? Обажда се Илайза, моля ви предайте му, че става дума за нещо важно… Еди, изслушай ме: Колдуел току-що е скочил от сградата на банката… Знам, знам… Зареден ли е вече обектът? Можеш ли да го изтеглиш дотам, че да вмъкнеш обратно онези две части от по трийсет секунди?… Не се безпокой, поемам пълната отговорност… Еди, ти си чудесен… — Тя прекъсна разговора и се върна в залата.

Едва когато излъчиха следващите две части от новините и се намираха в средата на спортния блок, центърът потвърди, че определено става дума за Колдуел. Тя предаде информацията на Грейвс, който я обяви в края на спортния блок, но нямаше данни, за да я развие.

Чудесно. Това беше всичко, което й трябваше.

Асистент-режисьорът в кабината отброяваше излизането от спорта:

— Окей… готови с Макс… три, две, едно… магнетофон, изключете камера три, изключете микрофона на Уоли… камера три върху Илайза. Боже, погледнете я, ще изглежда чудесно в плик за боклук.

— Тя има най-готиния задник в Бостън — каза Тъби с копнеж в гласа.

— Говорех за лицето й, Тъби… Трийсет секунди… приближете малко Джексън… камера едно върху синоптичната карта… добре… Че ти даже не можеш да й видиш задника, тя сяда.

— Ще го видиш много добре, като се изправи — каза Тъби.

Илайза продължаваше да прави корекции в бележките си — промени в предадения контролен текст, който вече беше преписвала два пъти. Усещаше адреналина бясно да се носи в кръвта й. Гласът на асистент-режисьора дрезгаво прозвуча в скритата слушалка зад ухото й:

— Готови трета върху Лайза и искам проверка на микрофона й…

— Здрасти, косата ми е зелена, а очите му са…

— Добре, имаме една минута излизане и след това си ти, Илайза, имаш пет минути преди редакционния. Движим се с две секунди изпреварване… изглеждаш добре… и, окей, камера три… четири, три, две и едно… в ефир си, Илайза… готови с лентата на Илайза…

Тя погледна право в камерата, накланяйки се съвсем леко напред.

— Добър вечер, аз съм Илайза Гън с новина номер едно. В пет и петдесет и осем днес, две минути, преди да излезем в ефир, Джонатан Колдуел — президент и председател на борда на директорите на втората по значение банкова институция в страната, падна или скочи от трийсет и втория етаж на банката, основана от баща му преди шейсет години. В три следобед, три часа преди фаталния му скок, интервюирах Джонатан Колдуел в един гараж в северната част на Бостън, разговаряйки с него за скандала, който доведе банката му пред затваряне и който хвърли срамно петно над една от най-влиятелните фамилии с определена роля както в бизнеса, така и в политиката…

Момичето, което контролираше текста в залата с пулта, се обади:

— Божичко, тя изобщо не следва текста. Това го няма никъде.

Тъби усети някакво безпокойство.

— Бък, обади се на режисьора в студиото да й подаде предупредителен сигнал на четвъртата, третата и втората минута. Ако излезе от лимита, ще загубим редакционния материал и стареца ще ми сдъвче задника.

— Май ще умре от старост, преди да е свършил — каза Бък и заби пръст върху бутона на микрофона за връзка с режисьора в студиото.

— Много смешно — въздъхна Тъби. След това се приближи до контролния пулт и натисна бутона на слушалката на Илайза: — Илайза, съкрати встъплението на две… имаш двайсет секунди преразход още в началото.

И докато наблюдаваха интервюто с Колдуел на контролните монитори, отново се разнесе гласът на Бък:

— Окей, от материала остават още трийсет секунди. Внимавай, Илайза, става напечено… Край на лентата… четири, три, две, едно. По дяволите, записът продължава…

— Прекъсни го — извика Тъби.

— Не мога в този момент, сега точно обяснява за… Почакай малко… хайде започваме: готови, три и… готово…

— По дяволите, майната й — изръмжа Тъби.

— Прехвърлихме с четирийсет секунди! Казах й точно пет минути. Четири за материала и по трийсет секунди за влизане и излизане. Дръпни й шалтера. Махни я оттам.

— Не мога да направя това, тя е точно по средата на финала — възрази помощник-режисьорът.

— Не й вярвам — изрева Тъби.

— Снемаме ли редакционния? — попита помощникът.

Тъби трескаво зачеса главата си.

— Махай шибания редакционен. Не й вярвам!

— Материалът е добър, Тъби.

— Това не ме интересува, даже ако сложи началото на Третата световна война. Дадох й пет минути и виж я… държи се сякаш води студийно предаване от половин час, за бога.

— Вече приключва — съобщи асистент-режисьорът. След това натисна един бутон: — Чък, нямаме време, така че приключвай бързо. Започваме… сега, четири, три, две, едно… включвай трета, микрофона на Чък…

Навън, в студиото, Чък се усмихна с обичайната си уверена усмивка:

— Това бяха новините — съобщи той, — аз съм Чарлс Грейвс, ще се видим отново в единайсет часа.

Асистент-режисьорът щракна едновременно цяла редица превключватели на пулта и се отпусна в креслото си.

— Какъв живот! — въздъхна той в микрофона.

— По дяволите! — не спираше да ръмжи Тъби Слокъм. — Казах й пет минути. Да си чувал режисьорът в студиото да й е отпускал още цяла минута, а след това и трийсет секунди отгоре? А тя си говори. Минута и двайсет и две секунди в повече. Майната й! — И той излезе бесен от залата с пулта.

Илайза си събра нещата и намигна на Грейвс.

— Готино — каза тя.

Грейвс се усмихна. Той беше новинар от дванайсет години и без проблем разпознаваше репортерските находки.

Когато тя излезе от студиото, Тъби я очакваше. Той я последва, клатейки се, докато тя пое с широки крачки по коридора към своя офис.

— Проклятие — започна дебелакът сопнато. — Казах ти пет минути. Съгласих се да ти отпусна цели пет минути. Пет… не шест и отгоре. — Лицето му беше придобило цвета на варен рак. — От сега нататък, когато ти кажа…

Тя рязко спря и Тъби с усилие избегна блъскането в нея.

— Тъби?

— Да?

— Беше ли добре?

— Какво общо има това с…

— Добър ли беше материалът, или не беше?

— Не говорим за това. Исках да подчертая, че аз съм продуцентът на шибаното предаване. И няма да позволя на новоизлюпени таланти да ми се качват на…

— Тъби?

— Какво, за бога?

— Материалът беше ли добър?

— Е, добре, беше. Сама знаеш, че беше добър.

— И благодарение на него емисията се получи, нали?

— Лайза…

— Казвам се Илайза… И-лайза. Чао.

Тя го дари с въздушна целувка и влезе в офиса си, затръшвайки с крак вратата след себе си.

— А-а-а-х, майната му — каза самотно Тъби. После се обърна, тръгна обратно за студиото и извика към вратата й: — Да си продуцент тук е също като да си режисьор на шоу в Бродуей, пълно с глухонеми.

Когато Илайза влезе, телефонът вече звънеше. Остави бележките си на бюрото, пое дълбоко дъх, изгледа телефона и запали цигара.

Е, какво, не мога да избягам, каза си тя.

После вдигна слушалката и отсечено каза:

— Гън на телефона.

— Беше много добре — чу се познатия глас. Гласът на Хауи беше дълбок, тих и успокояващ. Той никога не повишаваше глас и рядко си позволяваше гневни изблици. Не му се налагаше.

— Вижте, мистър Хауи. Наистина съжалявам. Не исках да прозвучи така грубо…

— Мила моя, през целия си живот съм бил новинар. Не съм наследил бизнеса, а го създадох. Лично. И мога да позная, когато един материал е добър. Но искам да добавя, че изпитвам искрено съчувствие към Джони Колдуел. Той беше един добър приятел. И все пак, не се обаждам по този въпрос. Ще ви направя едно предложение, върху което искам да помислите.

Тя се опита да запази спокойствие. Чарлс Гордън Хауи говореше лично с нея.

— Предложение ли?

— Става дума за една задача, която не е съвсем по вашата специалност.

— Искате да кажете, че ме снемате от новините?

— Да.

— За колко време?

— Е, това наистина зависи в най-голяма степен от вас. Свободна ли сте в момента? Ще изпратя кола да ви вземе.

— Вижте, мистър Хауи, занимавам се с репортерски разследвания вече почти три години и си създадох добра репутация. Да напусна предаването сега…

— М-м-м. — Дълбок гърлен звук. Последван от няколко секунди тишина. Усети, че започва да се притеснява.

— Наблюдавах ви съвсем отблизо… Мога ли да ви наричам Лайза?

— Името ми е И-лайза, но всички ме наричат иначе.

— Добре, Илайза. Мисля си, че вие сте може би най-добрата репортерка, която имам. Именно затова искам да обсъдим предложението ми с вас. Разбира се, задачата е свързана и с премия…

— Не става дума за пари — намеси се тя бързо. — Честно казано, парите не са без значение. Става дума просто за това, че хората бързо забравят. След три месеца те няма да знаят коя съм била. Колко време ще отнеме всичко това?

— Не съм сигурен — обясни Хауи. — Какво знаете за Франсис О’Хара.

— Франк О’Хара? Репортерът?

— Същият.

— Хм… ами знам, че беше номиниран за наградата „Пулицър“, но предпочетоха друг. Бил е няколко години в разузнаването, преди да стане репортер. И… написа страхотна серия за ЦРУ във „Вашингтон Поуст“ преди известно време…

— Не е зле — прекъсна я Хауи.

— Не разбрах, че става дума за викторина с награди — обади се тя.

— Рей Поли ме предупреди, че сте дръпната — засмя се Хауи.

— Е, и какво за О’Хара? — попита тя.

— Нека най-напред изясним каква ще е премията. Какво искате?

— Не знам в какво се състои работата.

— Да подходим така… вие няма да се появявате в телевизионно предаване около два месеца. Как мислите, каква следва да е еквивалентната компенсация за два месеца отсъствие от ефира?

— Искам да опитам в Ню Йорк… или Вашингтон.

— И мислите, че сте готова за Ню Йорк… или Вашингтон?

— Знам, че съм готова.

— Поли няма да иска да ви загуби.

— Нали вие ме попитахте, мистър Хауи? Защо, не смятате ли, че съм готова за там?

— Окей, можем да помислим за това.

Илайза преглътна с труд. Ето как просто ставали нещата… работа в Ню Йорк! Но какво трябваше да направи за това?

— Та значи… какво беше това за О’Хара?

— Искам да го намерите и да му предадете известие от мен.

— Да го намеря ли? Да не се е загубил?

— Точно така, Илайза. Крие се. ЦРУ се опитва да го убие почти от една година.