Уилям Дийл
Хамелеон (28)

5.

О’Хара не каза нищо по време на пътуването от Осака за Киото, нито Сами прояви желание да разговаря. Той знаеше, че Кацуо е дълбоко замислен. Къщата на Токенруи сан се намираше на една извита улица в старата част на Киото. Беше построена през 1782 година и се бе променила много малко от тогава до сега. Кипарисовата кора, с която бе покрит наклонения покрив, бе подменяна много пъти в течение на годините, така както и високата до кръста бамбукова ограда. Но кипарисовите колони на оградената с перила веранда бяха оригинални, което можеше да се каже и за безценните картини в главната стая: на едната беше изобразено завръщането на воин у дома, а другата — нарисувана от Исоно Кадо, известен художник от седемнайсети век — изобразяваше ястреб, кацнал на клона на бор. Картините бяха спасени от една от императорските къщи по време на големия пожар, унищожил повече от половината от храмовете и къщите в Киото през 1788 година.

Години наред къщата беше обитавана само от учащи се — монаси и свещенослужители, поради което бе позанемарена. Но през 1950 година зетят на Кимура — Тасагуи, я закупи и направи ремонт като сватбен дар за Кенака, единственото дете на Кимура. След смъртта на Тасагуи и Кенака, Кимура се пренесе да живее тук заедно с двете си внучета — Самуши и Тана.

Къщата беше близо до улицата и бе построена във формата на полумесец, чиято вътрешна дъга гледаше към пищна градина около езерце с риба, в което се вливаше поток, ромолящ непрестанно под ъгъла на верандата. Езерото беше зарибено отдавна с шарани и златни рибки и някои от рибите, стигащи до четири фута дължина, бяха на толкова години, че дори Кимура не помнеше колко.

В далечния край на градината, с лице към задната страна на къщата, се намираше работилница, издигната десет години след къщата. Тъкмо тази малка постройка с едната си голяма главна стая и малката баня беше приютила О’Хара през двете години на подготовка за приемането му в шичи — вътрешния съвет на хигару-даши, а сега беше станала негово убежище през дългите месеци на последното му изгнание.

Когато влязоха през централната порта и заобиколиха края на къщата на път за градината, доловиха сладката миризма на глицинии. Освен това тук винаги беше тихо, като че ли сам Бог изключваше звуците откъм улицата. Той пожела лека нощ на Сами, благодари му и заобиколи откъм задната част на неговото място за отдих, светилището, в което се завръщаше, за да обмисли проблемите си и да вземе решенията, които бяха запазили живота му по време на дългото преследване от страна на Зимния.

Откъм дърветата в близост до вратата се разнесе шум: пречупване на клонче и падане на листо, последвано от ниското и приятелско „раф“.

— Здравейте, деца — каза О’Хара на Кацуо-дан — голямото куче порода акита — и неговата партньорка, кръстена от О’Хара с името Консато, означаващо „концерт“, защото като малка тя лаеше непрестанно: към луната, звездите, слънцето, разцъфналите дървета и всичко останало, което й даваше възможност да вдигне муцуна и да излае. Мъжкарят, голямо сребристосиво куче с опашка, извита над задницата му, излезе от сенките, за да го приветства. Беше царствено животно, с родословно дърво, стигащо до праотец, охранявал някога императора, и се държеше със сдържана възбуда. Женската бе по-лекомислена. Тя подскачаше наоколо, ближеше ръцете на О’Хара и се опитваше да захапе игриво врата на Кацуо, който проявяваше толерантност, изпълнена с досада.

О’Хара усети присъствието на Тана, преди да я види или чуе. Той влезе и видя лакирана ваза с бели хризантеми, оставена в токонама срещу вратата. Беше му приготвила за ядене макицуши — ролца от накиснат в оцет ориз, увити в тънък слой водорасли и напълнени с риба и връхчета на аспарагус. Ястието беше оставено на ниската масичка до плъзгащата се врата от розово дърво, извеждаща към градината. Копринената му нощница лежеше до нейната близо до футона на леглото му.

Чуваше се и тананикането й, идващо някъде от задната част на дома.

Щеше да бъде трудно да й каже. Той влезе в тоалетната, намираща се встрани от късия коридор, водещ от входната врата до главната стая. Затвори зад себе си, извади бръснача и след като насапуниса лицето си, избръсна брадата. Докато се бръснеше, погледът му непрекъснато се отклоняваше към отражението на снимката на химическия завод Хичитани, поставена на стената зад него.

На снимката беше запечатана мрачна, тъмна и отблъскваща картина, показваща завода като сива маса с високи комини, сгушена под злокобен облак изхвърлени газове. На преден фон замърсеното небе се отразяваше в блестящите вълни на залива. Снимката беше една от стотиците, направени от американския фотограф У. Юджийн Смит като част от есе, посветено на трагедията на Хичитани.

Заводът беше разположен на брега на безименен залив на няколко километра южно от Минамата в южната част на остров Кюшу. Цели петдесет години Хичитани бе обезпечавал единственото препитание за повече от седемстотинте работници в това изолирано селище. Никакви други средства за преживяване не съществуваха, ако се изключеха рибарите, а дори и техните лодки в по-голямата си част бяха построени с помощта на компанията. Хичитани даваше на хората в града работа, жилища и им предоставяше складовете си, откъдето те можеха да си набавят храна и облекло. По-голямата част от мъжете и жените, чийто родители също бяха работили за завода, никога не се бяха отдалечавали на повече от сто километра от града, където се бяха родили. Тази изолация се оказа в корена на трагедията. Минамата се превърна в име, станало синоним на ужаса, продължил тук повече от петдесет години.

Корпорацията Хичитани произвеждаше анодиран алуминий, започвайки от суровините и свършвайки с готовия продукт. Отпадъчните води от леярната се отвеждаха чрез дълъг тръбопровод и се изхвърляха в океана в далечния край на полуострова, който защитаваше залива от откритото море. Преобладаващите течения обаче донасяха покрай бреговата ивица водите обратно в залива.

Единият от примесите в отпадъчните води беше живак — почти безкрайно малко количество живак. Но в смес с водата и катализиран от другите примеси в отпадъците, живакът се свързваше в живачен окис, който от своя страна представляваше смъртоносна отрова. Годините минаваха, но всеки ден донасяше нови количества отрова с прилива, която се просмукваше във флората и се утаяваше на дъното на залива. Самият залив беше рай за рибарите, а рибите — основна храна за селището. Рибата — главният източник на храна за хората тук, живееше в отровената среда, поглъщайки микроскопичните дози живачни съединения.

Минаваха десетилетия. Малко по малко живачният окис се просмукваше в целия залив и околната среда. Въздействието му върху хората бе постепенно и в продължение на две поколения. И тогава, в 1947 година, химическият завод удвои капацитета си.

Първият случай на масова смърт сред рибата стана през следващата година — една година, преди да се роди детето на Мацаши. Огромно количество туна и скумрия бе изхвърлено на брега на залива. Случаят не намери обяснение и така и не стигна до пресата, но няколко дни след събитието се появи група инженери от управлението в Убе и се залови с търсене на причината. Хичитани по-късно обяви, че учените не били успели да стигнат до определено заключение.

През 1949 година се роди първото дете с вродени дефекти и едва тогава започнаха да се проявяват ефектите на трийсет години замърсяване. Никой не беше особено обезпокоен от бебето на Мацаши. Говореше се, че той и жена му били в роднински връзки. Но два месеца по-късно се роди бебе без очи, после друго — с малки изсъхнали крачета, след това трето — с глава, три пъти по-голяма от нормалното. Тази година се родиха четиринайсет деца с малформации, а трима служители на завода починаха от дизентерия.

Учените се върнаха пак. Съвсем тихо. В екипа, изпратен за втори път, бе включен и Тасагуи — надарен млад химик. Той се пресели в Минамата заедно с жена си Кенака, негова съпруга отскоро, установи се там и се залови със задълбочено изследване методите за освобождаване от отпадъци на територията на завода. Кенака преподаваше в училището. Дузини ужасяващи бебета се родиха през следващите три години сред работниците и гражданите, хранещи се с риба от водата, край която живееха. Няколко от по-възрастните работници ослепяха, а други починаха след тежка болезнена форма на дизентерия, която или убиваше или правеше инвалиди жертвите си. Мястото започна да се смята за прокълнато, каквото всъщност си беше.

Първото дете на Тасагуи, Самуши, се роди през 1952. Беше нормално, макар и крехко, и постоянно боледуваше. Тана, дъщеричката му, се роди на следващата година и беше глуха по рождение. По ирония на съдбата именно Тасагуи откри наличието на живачен окис в рибата, водата и растителността покрай залива, но бе вече твърде късно, за да помогне на своето детенце.

Той изпрати децата си в Киото при дядо им и тъй като все още смяташе, че компанията ще предприеме драстични стъпки, за да спаси селището, с цел да предотврати паниката, реши да представи резултата от изследванията си без много шум на заседание на борда на директорите на Хичитани. Компанията обяви, че ще построи нова инсталация за преработка на отпадъците в района на завода, нова станция за пречистване на водата за града, но все още не разкриваше пред хората на Минамата опасността, която ги дебнеше на прага на домовете им. По това време родилите се деца с увреждания бяха стотици, а дизентерията придоби характера на епидемия.

Тасагуи подаде оставка, сформира група за защита на гражданските интереси в селището и обяви изводите до които беше стигнал в пресата. В резултат избухна национален скандал. Няколко месеца след обявяването на кампанията си, Тасагуи започна да страда от характерни спазми и диария. Не се отказа от борбата. Но спазмите започнаха да стават все по-тежки. Започна да губи тегло. Една нощ се събуди в отчайващо състояние и почина в агония осем часа по-късно. Кенака беше решена да продължи делото му, но тя също се оказа фатално засегната от живачната отрова. Кимура върна обичната си дъщеря в Киото, където през последните два месеца от живота си тя полудя. Той отказа да я предаде където трябваше, и вместо това я държеше заключена в отделената сграда на работилницата, където се грижи за нея, докато тя не почина.

Работилницата стоя празна, докато не се появи О’Хара, който остана да живее в нея за последните две години от обучението си за шичи. Но снимката на стената остана като вечен спомен за ужаса на Минамата и опустошителния му ефект върху това семейство.

 

 

Той приключи с бръсненето и се върна в главната стая. О’Хара обичаше тази къща. Тя се беше превърнала в единствения му дом. Тук бе живял цели две години в подготовка за ритуала за посвещаване в ранга шичи. Беше наел апартамент, за да има някаква база през годините на военната си служба, но рядко се вестяваше в него. Цялата изтекла година се беше крил в този древен дом, беседваше с неговите духове, затвърдяваше физическия си и душевен контрол върху хигару-даши, както и емоционалната си връзка с Кимура, Сами и, разбира се, Тана.

Главната стая беше изненадващо семпла, но странно уютна. Единственият електрически уред беше лампа на татамито, върху което спеше О’Хара. До него имаше и ниска застлана масичка, няколко свещника и лавица за книги. Нищо друго.

С изключение на цветята. Всеки ден Тана украсяваше стаята с цветя. Червени, бели, виолетови, розови — всеки цвят, който човек би могъл да си представи. Именно цветята придаваха на това място топлина и живот.

О’Хара прекоси стаята, захапа едно от оризовите рола, наслаждавайки се на скаридата, смесена с подкиселения ориз в закуската макицуши. Чуваше движенията на Тана в малката стаичка, в която се намираше голяма вана от секвоя. Тя подготвяше банята за него. Тихо си тананикаше с тъничкия си глас, който винаги звучеше леко фалшиво. О’Хара се преоблече в дългата до коляно нощница от черна коприна и седна с кръстосани крака на татамито.

 

 

Тана потопи ръка във водата, от която се издигаше пара. Беше много гореща, но Кацуо я обичаше такава. Според нея вече го нямаше три часа, но нито вкъщи имаше часовник, нито О’Хара притежаваше такъв. Чувстваше някаква топка в стомаха си — безпокойство, което я ядеше отвътре. Нещо щеше да го накара да се върне към обичаите на Запада. Усещаше надигащата се опасност.

Когато О’Хара за първи път пристигна да живее тук по време на подготовката си за ритуала по встъпване в шичи, Тана беше още дете. Свенлива, затворена, боязлива в началото към русия гай-джин, чуждестранният дявол, който дядо й имаше намерение да осинови, постепенно тя се привърза към него благодарение на същата мистична сила, която беше привлякла както дядо й, така и брат й. Той изобщо не приличаше на останалите кандидати за шичи, с които бе имала контакт. Беше готов да се засмее винаги и обичаше да се шегува със себе си. Беше нежен и рядко се разгневяваше. Но най-хубавото от всичко бе, че научи езика на жестовете, така че можеха да разговарят. Обичаше да сяда вечер край езерото и макар да беше изморен от умственото и физическо напрежение на дългите дни на подготовка, той почваше да движи пръсти и да й разказва страшни приказки от Америка.

Самуши, когото О’Хара наричаше Сами, също се бе отнесъл в началото с неприязън към О’Хара. На Сами му се струваше оскърбително, че Токенруи сан — собственият му дядо — бе прикрепил внука си към русокосия Кацуо със задачата да бъде подготвен за хигару-даши. Но младият ученик бързо бе разбрал, че това решение е акт на любов, защото О’Хара не само имаше класическа подготовка, но и се оказа превъзходен учител. Именно О’Хара откри, че Сами има забележителни рефлекси и пак той създаде цяла серия движения, приспособени да използват в максимална степен бързината му. И пак О’Хара измисли изтощителните упражнения, които изградиха Сами физически, така че да може да се справи с изпитанията на хигару-даши — упражнения, толкова болезнени, че в първите дни на подготовката си Сами често завършваше последните два-три часа със сълзи, стичащи се по бузите му.

Разбира се, беше немислимо да се откаже. Подобна постъпка не само би опозорила него и самия Токенруи сан, но също сестра му и дори О’Хара. Освен това О’Хара, който сам се подготвяше за мистичното пътуване до седмото ниво, се придържаше към дневен ритуал, който бе не по-малко изтощителен. Презрението на Сами се изпари и на негово място първоначално дойде уважението, а после и любовта. И когато О’Хара стана шичи, а Сами бе посветен в хигару-даши, те бяха като братя.

Когато О’Хара замина, за да изпълни задълженията си към своя баща, това причини болка на всички, но за Тана беше направо агония. Тя се чувстваше дълбоко наранена, но болката й не можеше нито да бъде изплакана, нито облекчена с викове на мъка. Тя я изтезаваше, загнездила се в гърдите и гърлото й. Тогава бе само на четиринайсет, но можеше да осъзнае, че дълбочината на чувствата й е много по-различна от силното приятелство, от онази почти семейна връзка, която се бе създала между О’Хара, брат й и дядо й.

Тана беше влюбена в О’Хара, но годините минаваха, а тя не казваше на никого, дори и на Кимура. И през следващите седем години, през които тя израсна като изумително красива жена, умна, но дистанцирана от останалите, тя не спря да мисли за Кацуо всеки ден. Искаше да го забрави, опитваше се да го забрави, но напразно. Младежи от Киото се надпреварваха да я ухажват, но тя отблъсна всички. И накрая каза на Токенруи сан за своята трагедия.

„Човек не може да забрави, защото самото опитване поддържа спомена жив“ — каза й Кимура.

По-късно тя отиде в храма и помоли боговете да й помогнат да се отърси от любовта си към Кацуо.

И какво направиха боговете?

Изпратиха й го обратно.

Понякога наистина е трудно да разбереш посланията на Тао. Затова тя прие техния дар, без да го разбира.

Беше на двайсет и две, когато О’Хара се завърна. Първоначално той се отнасяше с нея като с дете. Отчуждеността й изчезна. Една вечер той започна да й разказва някаква интересна история от дните, които беше прекарал в разузнавателните служби, но тя го прекъсна с жест и му каза с ръце: „Разкажи ми вместо това някоя любовна история“.

На О’Хара не му беше необходима мъдростта на Тао, за да схване за какво става дума.

И ето че сега блянът й отново беше под заплаха. Тао не можеше да даде отговор. Съдбата й вече не беше в нейни ръце.

 

 

Тя се изправи на прага на дневната и си избърса ръцете. Още не го беше видяла, не беше и почувствала присъствието му в стаята. O’Xapa се облегна назад на лакти, наблюдавайки през полумрака на осветената само от свещта стая. Тя беше по-ниска от брат си и много стройна. Кожата й беше безукорна, с цвета на пясък. Черната й коса се спускаше почти до кръста. Кафявите й очи гледаха премрежено под клепачите. Гърдите й опъваха късата нощница, която висеше на презрамки.

Беше разкошна.

Той продължи да я гледа няколко минути и после помръдна, за да го забележи. Присъствието му я стресна, защото обикновено тя долавяше, че се е прибрал.

Погледна го в очите.

После изобрази думите в пръсти, движейки ги в преливаща последователност, която винаги напомняше на O’Xapa за ръцете на танцьорка.

„Няма брада?“

„Не.“

Тя прекара ръка през очите си.

„Няма очи?“

„Не.“

„Значи мина добре?“

„Да.“

„Сега си в безопасност.“

„Да.“

„Това прави ли те щастлив?“

„Да. Никой мъж не бива да се чувства като преследвано животно.“

„И никоя жена.“

„И никоя жена“ — поклони се той леко.

Тя премести поглед от лицето му, погледна в краката си и очите й се напълниха със сълзи. После леко помръдна с ръце:

„Ваната ти е готова.“

Обърна се и тръгна към банята. Той я последва вътре и я обърна с лице към себе си.

„Има ли нещо? Това не е ли нашата вана?“

Целуна я леко по бузата, погали шията й с връхчетата на пръстите си, после спусна ръцете си по гладката кожа, през раменете, свали презрамките на нощницата и я пусна в краката й, а след това сам съблече ризата си през глава, прекъсвайки целувката само за миг.

Приближи се плътно до нея, така че зърната на гърдите й да се докосват до кожата му. Тя също пристъпи към него, усети го да се възбужда, обхвана го с ръце и много нежно започна да го гали по гърба и да движи тяло под ръцете му, а той се възбуждаше все по-силно и тогава тя леко се отдръпна и започна да го гали по бедрата и стомаха и той си спомни първия път, когато беше дошла при него: облечена в червено-бялото копринено кимоно на майка си; тя влезе в тъмната му стая, запали единствената свещ до леглото му, коленичи до него и му каза със своите удивително поетични ръце колко силно го обича.

После беше затворила клепачите му с връхчетата на пръстите си и бе проследила всяко мускулче по тялото му, докосвайки го като с перце, тананикайки малко фалшиво с разкошния си мек глас, а след това повторно бе минала по тялото му този път с устни и накрая го пое в устата си, без да го докосва повече с ръце. Споменът го възбуди до крайност и той започна със сила да я мачка, хванал я отзад, скъсявайки разстоянието малко по малко, а тя се надигна на пръсти и косата й го обгърна; той подгъна колене и плъзна пениса си по тялото й. Тя се изви леко назад, опирайки клитора си в него и няколко минути те останаха така, леко помръдвайки в такт с ритъма на нейната мелодия и после той подви колене още малко, усети, че прониква в нея, усети как влажните й мускули го обхващат, усети как тя прехвърля първо единия, а после и другия си крак около кръста му. Постави ръка между тях върху стомаха й, напипа източника на нейното наслаждение, почувства го да се втвърдява между пръстите си и продължи да я гали, а мелодията й се превърна във въздишка, която прерасна в лек вик, зародил се в гърлото й. Тя се напрегна, спря да диша за няколко секунди, а после само се отпусна върху него и извика, треперейки. Реакцията му на нейната страст беше толкова всеобхватна, че сякаш всичките му сетива изхвръкнаха от него, и той почувства спазъм, после пак, и отново, и отново, и след това усети, че буквално експлодира, че коленете му се разтреперват, но я притисна близко до себе си, оставайки вътре в нея, качвайки се междувременно по стъпалата, за да влезе във ваната с нея. Горещата вода ги обгърна и тя пак извика и този път реакцията й сякаш му вдъхна нови сили. Той усети как расте вътре в нея, прониквайки дълбоко, а тя започна да се движи нагоре-надолу, плъзгайки тяло по неговото. Усети сладостната вълна отново да я облива, загубила представа за време и пространство, а вълните идваха една след друга, надигайки се все по-високо.

Когато приключиха той се опита да й каже, че трябва да се върне, че се налага да я напусне. Но тя затвори очи, защото знаеше, че сега болката ще бъде още по-силна, че спомените, за разлика отпреди, ще са истина и че този път боговете може и да не й го върнат. Затова затвори очи, а така той не можеше да разговаря с нея. Но тя проговори, казвайки му една фраза, която беше репетирала много пъти заедно със Сами и макар все още да не беше доволна от начина, по който можеше да я изрече, трябваше да го направи сега:

— Обичам те, О’Хара — каза тя със затворени очи и постави пръсти на устните му.