Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Chameleon, 1981 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Иван Златарски, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2015)
Издание:
Уилям Дийл. Хамелеон
Американска. Първо издание
ИК „БАРД“ ООД, София, 1993
Редактор: Богомил Самсиев
История
- — Добавяне
4.
4.1
Кинугаса Яма е планина с полегати склонове в северните покрайнини на огромния Парк на Шогуните в Киото. Върховете й са осеяни с подредени в редици иглолистни дървета, а когато вятърът задуха от запад и дърветата се разлюлеят, планината заприличва на лъв с голяма рунтава грива, приклекнал край парка, сякаш за да запази едно от най-почитаните места в Япония.
На половин миля в южна посока от планината се намира Тофуку-джи — най-високият и най-свещен шинтоистки храм в страната. Издига се на пет етажа. Всеки покрив деликатно се извива към небето и символизира по един от първичните елементи — земя, вятър, огън, вода и въздух — а на върха има кула, пристегната в девет гравирани пръстена, които представляват деветте пръстена на небесата.
Твърди се, че каменната градина, разположена между Тофуку-джи и храма Рьоан Джи, е най-великолепната каменна градина на света и днес тя е все още такава, каквато е била създадена през петнайсетото столетие от шинтоистките свещенослужители.
Мястото беше усамотено, с изключение на един прегърбен старец, хванал гребло с дълга дръжка, който грижливо почистваше и пренареждаше всяко камъче в каменната градина. Той дори не вдигна поглед, когато Илайза забързано мина покрай него.
Рано сутринта беше паднал лек пролетен дъжд, спрял, за да отстъпи пред студения западен вятър, който развяваше гривата на Кинугаса Яма. Илайза не забави ход, страхувайки се дори за миг да се загледа във великолепието на парка. Кимура беше обещал да дойде тук в единайсет и половина, а сега беше единайсет и двайсет и пет. Усещаше някаква приповдигнатост — за първи път, след като беше кацнала на летище „Ханеда“ преди една седмица.
Вече седем седмици следваше дирята. Времето, което й беше отпуснато, изтичаше. Беше звъняла по телефона, беше пращала запитвания или лично бе посетила половината свят през тези седем седмици, пътувайки по маршрута на О’Хара до Карибите, Мексико, после далече на юг до Буенавентура в Колумбия и още по-далече на изток до Ресифе в Бразилия. След това той беше потеглил в обратна посока към Маракаибо и отново бе влязъл в Щатите. Когато тя отпътува на запад до Сиатъл, дирята вече беше съвсем изстинала, но въпреки това откри, че е заминал за Ванкувър и се е върнал отново на юг в Сан Франциско.
Дирята, която оставяше, беше тънка, заплетена и влудяваща. Беше пътувал под няколко имена: в Южна Америка се бе представял като Соленца, а Канада — като Карне, а на Западния бряг беше пристигнал като Барет. Тя беше използвала всички връзки на империята Хауи за справка в митнически служби, паспортни отдели и половин дузина от големите авиокомпании. На два пъти беше загубвала дирята, за да я открие пак, но вече на друго място. Беше използвала старите си познанства, колеги по вестниците, пенсионирани агенти от разузнавателните служби и дори няколко от едновремешните си приятелки.
Сякаш бе тръгнала по следите на призрак. Неговите приятели бяха като неми. Враговете му се бяха отказали от опитите си да го открият. Но Гън се беше ожесточила в настойчивостта си. Постепенно бе натрупала значителен обем откъслечна информация. И докато дирята се удължаваше, самопресичаше, изчезваше и появяваше, досието й за него ставаше все по-дебело. Но въпреки това, макар и след седмици, тя знаеше само малко повече от написаното за него.
Най-основните неща. И една голяма точка след тях.
В очакване да се натъкне на някаква случайна информация, която в съчетание с малкото известно щеше да я изведе до успешен завършек, тя беше запомнила всеки ред:
Франсис Ксавие О’Хара: роден в Сан Диего на 21 декември 1944 година. Баща: вицеадмирал във Военноморските сили на САЩ, командвал последователно два разрушителя, взривени под краката му от пилоти камикадзе край Окинава. Служил за кратко в Сан Диего в началото на 1944. Майка: докторски степени по филология и история, Кеймбридж. Починала, когато О’Хара бил на 14 години. Баща му служил като висш офицер във Военноморската база на САЩ в Осака, Япония, в продължение на пет години до излизането си в пенсия; останал и след това в Япония до смъртта си през 1968 година. О’Хара е завършил Американския висш колеж в Осака, 1963; Токийския университет (специализирал езици и история), 1967; получил диплома по далекоизточна философия, 1968. Тренирал кендо, тай чи, карате, възпитаван в шинтоистки дух. Хобита: леководолазен спорт, карате, кендо, шах, китайски пръчици, кучета (особено порода акита, може би защото е характерна за Япония). Прозвище: известен като Кацуо за японските си приятели. Постъпил във Военноморските сили на САЩ като мичман втори ранг, 1968; прехвърлен в разузнавателната служба на военноморските сили и отново прехвърлен към ЦРУ, 1970; специализирал контрашпионаж, но участвал и в провеждането на тайни операции. Уволнил се през 1975 година. От 1976 до 1978 работил на свободна практика като репортер, занимавайки се с разследването на неясни случаи. В неизвестност е от публикуването на серия статии във „Вашингтон Поуст“ относно нелегалните тайни операции на ЦРУ в Африка, Азия и Карибския район.
Имаше и няколко характеристики: от учителите му, колегите по служба от корабите, агенти, работили с него, приятели и две жени, с които беше живял за кратко по различно време. Разполагаше и с мерките му: шапка — номер 7, обувки — номер 10, тегло — 162 фунта, височина — пет фута и десет инча; коса — пясъчноруса, очи — зелени. Белези — няма. Обикновената информация, която се появява при справки в компютрите.
Само най-основните неща.
Но колкото повече научаваше, толкова повече се изпълваше с решимост да го открие.
И неочаквано попадна на това, което може би й трябваше. Всичко тръгна от кучето.
Беше разговаряла с няколко от старите приятели на О’Хара в Сан Франциско: Дон Смит — главен редактор на вестник „Кроникъл“ и съпругата му Роуз — балерина. Бяха сърдечни, но се извиниха, че не са чували за О’Хара нищо от близо две години. Бяха много възбудени покрай малкото си кученце. Подарък от приятел. Порода — акита.
Инстинктът й сработи. Направи справка в Американската киноложка асоциация. Обясни, че възнамерявала да се сдобие с акита. Биха ли могли да й съобщят родословното дърво на кучето на семейство Смит?
Да, но щяло да отнеме няколко дни.
И после получи информацията от асоциацията. Кучето било родено в Киото. Заченато от Кацуо. Името я накара да трепне. Прегледа отново бележките си. Кацуо беше японското име на О’Хара. Собственик на кучето беше някой си Акира Кимура. А Киото беше нещо като предградие на Осака — града, в който О’Хара бе прекарал младините си.
Спа на пресекулки по време на полета над Тихия океан, опитвайки се безуспешно да се справи едновременно с пътеводителя на Фодор за Япония и английско-японския речник. Беше изморена още при излитането от Сан Франциско, но когато десет часа по-късно кацна в Токио, беше направо изтощена. Разликата във времето, лошата храна, безсънието и чувството за безсилие я бяха довършили.
Какво, по дяволите, правеше тук? На тази чужда земя, за която не знаеше нищо, отседнала в рьокан — традиционен японски хотел — вместо в някой от големите американски хотели. На хиляди мили от дома. Сама. Преследвайки един призрак.
Страшна си, Гън. Нищо чудно, че О’Хара се бе изплъзнал на кой знае колко на брой платени убийци. Беше неуловим като сън. Като лош сън при това.
Ако О’Хара беше жив, а точно в този момент тя съвсем не беше уверена в това, той трябваше да бъде тук. Усещаше го. Това бе единственото място на света, където би могъл да намери убежище.
Беше вторник, когато направи първото от деветте последвали обаждания по телефона на Кимура. Оказа се, че Кимура е японски професор, който беше преподавал философия и бойни изкуства в Американския колеж. След още няколко телефонни обаждания разбра, че той има висш сан в шинтоистката религия и че живее в Киото. Имаше телефонен номер, на който можеше да остави съобщение. Но й казаха, че Кимура сан е особен човек и понякога не отговаря на обажданията.
Когато накрая се обади отново в четвъртък, тя каза:
— Интересувам се от закупуването на акита. Приятели имат такова куче и казват, че са го подучили от вас. Семейство Смит от Сан Франциско.
— Нямам приятели в Сан Франциско. Това е грешка — отсече той.
— Според киноложката асоциация те са получили кучето именно от вас.
Настъпи дълга пауза и после гласът в слушалката продължи:
— Мис Гън, вие не се интересувате от куче.
Откровеността я обърка. Но след това тя реши също да бъде пряма.
— Моля ви… дозо… аз съм журналистка за американска телевизионна компания. Опитвам се да намеря Франк О’Хара. Двамата с О’Хара сме колеги.
— О’Хара сан има много колеги, но приятелите му са по-малко от месеците в годината — каза гласът на другия край на линията. Тих глас, почти шепот, с перфектен английски и безукорна дикция… но кой знае защо този глас я плашеше.
— Нося му добри новини. Моля ви, нека да се видим, нека да поговорим.
— Чувал съм вече същата история преди. Макар и с една разлика. Вие сте жена. Досега не бяха изпращали жена.
— Моля ви, искам само да поговорим. Ако не успея да ви убедя, ще загубите единствено около час от времето си.
— Не съм казал, че знам къде се намира. Бях един от учителите му в колежа. Това беше… — Той се поколеба за миг, опитвайки да си спомни.
— … преди седемнайсет години — допълни го тя. — Завършил е през лятото на 1963.
— Хай. А аз съм над седемдесет. Съмнявам се, че ще мога да ви помогна.
— Дозо, Кимура сан. Не виждам какво друго мога да направя. Нека пием чай. Ще видите, че съм искрена.
— Имате ли денва в стаята си?
— Хай.
— А номерът?
— Ъ-ъ… номерът е 82-12-571.
— Ще ви се обадя. Коничи ва — и гласът в слушалката заглъхна.
— Добре, дявол да те вземе — въздъхна тя и сложи обратно слушалката. После отиде до прозореца, плъзна крилото встрани и се загледа в младия градинар, чиято коса беше сплетена около главата в тенугуи. Той прочистваше пясъчната алея пред стаята й, събирайки всяко листо и клонче, докато заобиколения с мъх бежов остров не стана абсолютно чист. Работеше безшумно и без видимо усилие. Погледна телефона. Раменете я боляха и й се искаше да вземе баня в офуро, но се страхуваше да не изпусне обаждането. Илайза беше превъзмогнала неприязънта си към обществената баня още в началото на своята мисия. Сега знаеше, че горещата вода не само подмладява, но прочиства мозъка и й помага да мисли.
Мина половин час, без никой да се обади. Събра постелката футон и легна, но беше прекалено възбудена, за да заспи.
Когато телефонът накрая иззвъня, тя грабна слушалката още преди втория звън.
— Да… тук е Илайза Гън.
— Мис Гън, обажда се доктор Кимура. Ще се срещна с вас, но за кратко. Трябва да стане днес. Можете ли да тръгнете сега?
— Да. Тръгвам веднага.
— Гарата е на десет минути в западна посока от Хишитоми Рьокан. Ще вземете локалния влак от еки на Санин и ще слезете на спирка „Ханацано“. Оттам до храма Тофуку-джи има само няколко преки. Ще ви чакам в залата на шогуните Ашикага непосредствено до храма. Сега е девет четирийсет и пет. До единайсет и трийсет ще имате достатъчно време.
— Благодаря ви — каза тя искрено. — Аригато… много аригато.
— Все още няма за какво да ми благодарите, Гън сан. Сайонара.
— Сайонара, доктор Кимура.
Градинарят, който беше стигнал до храстите пред стаята на Илайза, рязко се обърна и си тръгна. Прекоси фоайето и почука на една врата. Едър мъж с брада я отвори.
— Какво се случи, Сами? — попита той.
Градинарят влезе.
— Тръгва сега — отговори Сами и започна да се преоблича в черен анцуг и гуменки.
— Добре — каза едрият мъж. — Ще й дам още няколко минути.
Сами действаше бързо, но не защото се безпокоеше, че може да я загуби. Знаеше къде отива. И когато тя излезе от хотела, той я чакаше в един магазин наблизо. Проследи я, докато минава покрай него и изчака няколко минути, преди да я последва. Беше много заинтригуван от мъжа, който я следеше.