Уилям Дийл
Хамелеон (5)

1.2

Когато секционният началник за първи път му възложи задачата, Фалмаут започна с изработването на списък. Това му отне няколко дни. Най-напред формулира целите, после разби работата на фази: на едната страна на листа написа фазите в хронологически ред, а на другата страна ги изброи по степента на риска, започвайки с най-рискованата. След това се захвана да ги редактира много внимателно, комбинирайки двата списъка по начин, който му гарантираше най-сигурния и безопасен път за изпълнение на задачата.

Предоставиха му великолепни сводки на разузнавателните служби. Получи всичко, което поиска: чертежите на колата, подробна карта на завода, на която бяха отбелязани всички контролни постове на службата за сигурност, снимки на самата писта, резултати от лекарските прегледи на Марца, Новилиано, Ди Фиере и тримата резервни пилоти, където имаше данни за личните им и професионални навици, описание на Падуа — живописен, крайно провинциален, известен не само с автомобилните заводи Акила, но също и с базиликата Сан Антонио и фреските на Джото, които привличаха туристи от цял свят.

Това беше добре. Туристически град. Щеше да има посетители за Нова година. Значи щеше да е по-лесно за работа, а и осигуряваше алиби за присъствието му.

Сглобяването на подробностите му отне един месец. Планирането извърши в Париж, в един малък хотел на Рю Френел, малко под Рю Лонгшан и на половин пряка от реката. Хотелът беше до центъра, макар и на тихо място. Той превърна стаята в малък боен щаб — със схеми по стените, разписания на влакове и самолети, снимки на главните действащи лица, чертежи на колата, плана на завода и карти на града.

Започна с изучаването на пътната мрежа и разписанията на средствата за транспорт. Фалмаут винаги отдаваше приоритет на пристигането и заминаването от дадено място. Като всеки добър агент, той поставяше на първо място запазването на живота си. След това можеше да се концентрира и върху самата работа по същество.

От Париж можеше да отлети за Ница, да вземе нощния влак по крайбрежието и с него да стигне до Милано. Там щеше да наеме кола до Падуа, изминавайки разстояние от около сто двайсет и пет мили.

Заминаването създаваше някои проблеми. Налагаше се след приключване на работата да се движи бързо, но без да привлича прекалено много внимание. Възнамеряваше да отпътува с колата до Верона, да вземе влака на север през Тренто, през прохода Бренер до Инсбрук и оттам до Мюнхен. Накрая щеше да се върне със самолет в Париж.

Единствената опасна част бе пътуването от Падуа до Верона. Но това бяха само четирийсет и пет мили — значи най-много един час път. По дяволите, щеше да измине поне един час, преди да се преодолее шока, а ако нещата се развиеха по плана, никой нямаше да се вглежда в такива като него.

Той отново подреди нещата в компютъра, който имаше в главата си, даде им възможност да се понаместят; преглеждаше списъка всяка нощ, запомняше го, унищожаваше копието, а на сутринта се залавяше да внася уточнения. Запомняше всяка нова версия на списъка и не пропускаше да унищожи писмения й вариант. Фалмаут бе в този бизнес отдавна — той просто бе престанал да допуска грешки.

Изминаха десет дни и едва тогава той почувства, че разполага с перфектен план.

Най-трудният проблем беше да се добере до самата кола — мерките за сигурност в завода в Падуа просто не предоставяха никакви възможности. О, можеше да се направи нещо, но рисковият фактор бе недопустимо висок. Трябваше да има по-добър начин. Посвети часове на изучаването на плана на завода; не по-малко време прекара в разглеждане чертежите на самата кола, анализирайки всяка част на машината и списъка на подизпълнителите.

И изведнъж намери перфектното решение. За изпитателните пробези бе специално разработена сложна електронна система, използваща компютър. В бордното табло имаше вградени датчици, които предоставяха цифрови данни за поведението на всеки ключов компонент на автомобила, а същите показания се предаваха и в контролната кула, намираща се край пистата. Паметта на компютърната система се намираше в миникомпютър с големината на малък стерео дек, монтиран между огнеупорната вътрешна стена и кабината на пилота. Натискането на един бутон изпращаше информация за скоростта, която моментално се превръщаше в сведения за изминатия път, за галон гориво, изминатите мили, средната скорост на миля, оставащото гориво, налягането на маслото, дори напреженията в отделни компоненти на колата като системата на окачване, трансмисията, предната и задна оси.

Тази система, макар и сложна, не представляваше революционна новост. „Дженерал Мотърс“ предлагаше за по-големите си модели подобна компютризирана система за цифрова индикация вече повече от година. Компютърът бе в процес на модифициране, за да предоставя специфична информация за „Акила-Милена“ и бе възложен на дребен специалист по електроника в Марсилия като подизпълнител. А в Марсилия практически отсъстваха каквито и да са мерки за сигурност. Нищо от онова, с което се занимаваше фирмичката, не представляваше тайна. Оказа се относително лесно да се купи схемата на компютъра на „Дженерал Мотърс“ от дилър в Париж. В продължение на няколко седмици Фалмаут анализира тази схема, докато не разбра перфектно действието й.

Паметта на компютъра бе организирана върху тънки като вафла платки, широки осем и дълги трийсет инча. Дойде моментът, когато Фалмаут можеше да приложи познанията си по експлозивите. Той проектира и изработи серия малки бомби тип С-4, който французите наричат plastique, с големина не повече от главичката на кибритена клечка, които можеха да се поставят на платките с паметта и да се маскират с боя. След това свърза експлозивите с тънки жички към проводниците, водещи към цифровия брояч. После изплете няколко дълги снопчета проводници, сред които скри много тънка нишка фосфорен фитил, който щеше да мине от миникомпютъра към резервоара с горивото и датчиците, поставени на стабилизатора и напречните щанги на предната ос. Датчиците бяха настроени така, че да предизвикат експлозия при скорост от 90 мили в час. При достигане на тази скорост напречните щанги, които задържаха колелата в едно положение, щяха да се пръснат и колата щеше да загуби контрол. Резервоарът с гориво също щеше да избухне секунда-две по-късно.

На Фалмаут му отне повече от месец, за да приготви експлозивите. Работата беше опасна дори за експерт като него. Но достъпът до малката лаборатория и поставянето на минибомбите върху платките с памет се оказа съвсем просто нещо. Той излетя за Марсилия с нощния полет. Малко след полунощ отвори вратата с шперц, влезе приведен в помещението и намери платките, подредени грижливо в стаята за изпитания. От дневника разбра всичко, което му трябваше: всички платки бяха минали успешно през измерванията и бяха готови за изпращане с изключение на една, която не беше критична за операцията.

Няколко часа по-късно приключи. Напусна помещенията на фирмата малко преди пет сутринта и се върна със сутрешния полет за Париж.

Дотук добре.

Зае се да прецизира останалата част от общия план. Разполагаше с още три седмици. Пусна си мустаци, смени си прическата, но все още не му харесваше. Косата му не беше достатъчно дълга. Купи черна перука, за да скрие червеникавата си коса, а в нощта преди да замине, боядиса и мустаците в черно. Взе със себе си само обикновени спортни дрехи — такива, каквито би избрал да носи фотограф на свободна практика: чифт бежови панталони от рипсено кадифе, бял пуловер с висока поло яка, кожено яке, леки обувки с дебела подметка и стелки, които добавяха два инча към нормалните му пет фута и единайсет инча.

Сутринта, когато отпътува, се чувстваше добре, много добре.

Когато слезе от самолета на аерогарата в Милано, Фалмаут директно се отправи към офиса на „Американ Експрес“. Млад баровец в безформено сако и с тясна вратовръзка, висяща от разтворената му яка, го погледна през авиаторските си слънчеви очила и каза:

— Si?

Фалмаут се усмихна с ведрата си момчешка усмивка на фотограф:

— Buen diorno, signore. Scusi, s’e una lettera per me, Harry Spettro?

Типът въздъхна с досада и обяви:

— Un momento — изтегли някакво чекмедже и лениво прелисти писмата там.

След малко вдигна поглед към Фалмаут.

— С-п-е-т-р-о?

— Si.

— Identificazione, per favore.

Фалмаут извади фалшифицираната си шофьорска книжка и паспорта. Младежът сравни снимката в паспорта с лицето пред себе си. Доволен от резултата, той кимна и му подаде писмото.

— Mille grazie — каза Фалмаут усмихнато и тихо добави: — Пикльо такъв.

— Prego — каза момчето. — Няма за какво.

Отвори плика едва когато излезе навън. Вътре имаше ключ и кратка бележка: „Касета 7541“.

Намери касетата, извади тежкото, плоско кожено куфарче от нея, остави на негово място своето, после отиде в мъжката тоалетна и провери съдържанието на куфарчето. Намери там всичко, от което имаше нужда, включително ключовете от колата и нова кратка бележка: „Черен фиат 224, номер XZ 592, паркинга на аерогарата, ред 7, секция 2, билетът е под резервната гума“. Дотук всичко вървеше добре. Той потегли към Падуа и се регистрира в малък хотел.

Бяха му необходими няколко дни — повече, отколкото беше планирал — да намери свободна стая с ясен изглед към десеткилометровата бетонна писта. Почти беше решил да отложи операцията за след Нова година, когато видя къщата от една кръчма. Издигаше се на малко възвишение, встрани от пътя и представляваше триетажна сграда с фасада на изток.

Достатъчно висока и ориентирана както трябва. Оставаше да наеме стая от задната страна. Оказа се по-трудно, отколкото бе очаквал. Успя едва след разгорещен пазарлък с жената, която притежаваше мястото — една пламенна италианска вдовица, която първо му затръшна вратата в лицето, а след това заплаши, че ще повика полиция, ако продължи да настоява. Но когато й каза, че е фотограф, дошъл да направи снимки на базиликата за „Пари Мач“ и че местните хотели са пълни, и особено след като й предложи десет пъти повече, отколкото можеше да се вземе за подобна стая, тя се предаде.

Синът й бил заминал на ски в Австрия за празниците. Може би неговата стая ще бъде подходяща. Но тя изискваше тишина — никакво радио след девет часа и никакви гости. Била добра католичка и нямало да даде повод на съседите да говорят.

Мястото бе чудесно — на по-малко от миля от пистата, никакви препятствия в тази посока и макар стаята да бе малка, поне беше удобна и чиста. Стените й бяха покрити със снимки на скиори, плакати от ски курорти, карти на трасетата на известни писти. Синът се оказа нещо повече от обикновен любител — той бе направо маниак.

Пистата се виждаше през прозореца на капандурата. Това е добре, помисли Фалмаут. Щеше да бъде невъзможно някой да го зърне от улицата, а освен това разполагаше с поставка, която му трябваше. Той заключи вратата и се хвана на работа.

Куфарчето, което беше донесъл от Милано, съдържаше телескоп модел „Discoverer“ на фирмата Bausch & Lomb с обективи, даващи петнайсет и шейсет пъти увеличение и минимално наблюдателно поле от четирийсет фута на разстояние една миля. Тежеше по-малко от шест фунта^[1], имаше триножник и беше дълъг седемнайсет и половина инча.

Карабината обаче беше още по-впечатляваща. Никога преди не беше виждал такава. Представляваше само цев и затвор с тръбна конструкция на алуминиевия приклад и беше трийсет и три инча дълга заедно със заглушителя и приспособлението за гасене на пламъка. Триножникът също беше алуминиев. Съоръжена бе с лазерен прицел, за който знаеше, че е прецизен на разстояние хиляди и петстотин ярда. Под затвора имаше пълнител с пет патрона калибър 7.62 милиметра, стоманен връх и експлодираща обвивка на куршума. Целият комплект тежеше не повече от десет фунта.

Спусъкът беше безкрайно лек. Дори само топлината на показалеца му едва не доведе до изстрел.

Чудесно. Всичко, което бе поискал, плюс малка премия. Пушката бе само резервен вариант. Ако експлозивите С-4 не проработеха, трябваше да стреля. Но каква само щеше да бъде целта: автомобил, движещ се с деветдесет мили в час на шестстотин ярда от него по завой от деветдесет градуса.

Как се чувстваш, Фалмаут?

Той се засмя на себе си и поклати глава. Дявол да го вземе, това си беше само подсигуровка.

Той монтира триножника, фиксира го и фокусира телескопа върху входната врата за пистата. Различаваше дори пантите на вратата. Телескопът беше страхотен. Постави карабината до него, калибрира прицела, провери как се вижда през него и се увери, че променя фокуса при проследяването на въображаемата цел по пистата.

Разкошно.

Бог ми е свидетел, че не искам да я използвам.

Оставаше му само да чака.