Уилям Дийл
Хамелеон (18)

2.

По същото време, когато Илайза интервюираше Колдуел, в Япония беше нощ.

Кей насочи старата тойота по покрития с чакъл път, мина покрай редица изкривени от постоянния вятър борове и когато се озова на билото на планината, видя на петнайсетина мили от това място Токио, примигващ като съзвездие, отразяващо се в морето. Намираха се на паркинг, пълен с мерцедеси и ролс-ройсове, американски лимузини и тук-там някой датсун от серия Z. Сградата беше кръгла, увенчана с три кули и много съвременна. В конструкцията обилно беше използван тик и червено дърво, огънати на пара; по половината от обиколката й имаше балкони, надвесени над скалите и гледащи към града. Главният вход беше от другата страна и когато Кей спря, през масивната дванайсетфутова врата от тик, дебела няколко инча и боядисана в кралско синьо, излезе най-грамадният японец, когото Грубер някога беше виждал. Портиерът — с телосложение на борец и облечен в класическо ги от черна коприна — помогна на Грубер да излезе от колата.

— Аз паркира и връща се веднага — обеща Кей и заобиколи сградата, за да вмъкне колата между две големи черни европейски лимузини. Той беше строен, жилав и симпатичен по някакъв стоически начин, носеше американски джинси, обут бе в маратонки „Найк“, с тъмносиня копринена риза и черна лента на челото, за да задържи гъстата си коса на място. Беше на двайсет и седем или осем и се „извисяваше“ на пет фута и шест инча.

Когато Кей се върна, Грубер го чакаше в сенките край входа. Виждаше се, че е ядосан. Грубер бе едър мъж и полагаше специални усилия да бъде в най-добра физическа форма. Кръстът му беше тънък и стегнат, гърбът му беше прав като стълб, леко посивяващата кестенява коса беше ниско подстригана във военна прическа. Кей почувства, че Грубер излъчва напрежение като електрически заряд: кожата му беше станала сива като олово и в безжизнените му очи почти се виждаше, че това е човек, убивал без милост или каквото и да е чувство.

— Виж какво, не ми харесва как се развиват нещата — каза Грубер на английски с подчертан немски акцент, но без да влага някакви емоции. — Разбираш ли какво искам да ти кажа? Повече не ме изоставяй по този начин. Аз съм на чужда територия.

— Ъ… — произнесе Кей.

Майната му, помисли Грубер, с мъка сдържайки избухливия си темперамент, винаги е трудно да имаш работа с жълти.

— Аз, ти, стоим заедно. Окей? Ясно?

— Ясно — каза Кей. — Сега ти разбира, че това е частен клуб, малко японци, повече американци и европейци, които живеят в Япония. Имам покана, трудно се намира, платил двайсет и пет хиляди йени, а ти дава пет долара американски, което е дванайсет хиляди йени, значи ми дължи още тринайсет хиляди, ясно?

— Казах ти, че ако онова момиче познава Хамелеона и ако науча каквото ми трябва, ще ти дам тройно повече, а? Тройно, окей? Това прави още трийсет и девет хиляди. Но само ако намеря Хамелеона. Иначе, нищо!

— Приемливо — кимна Кей. — Сега слушай много добре. Вътре има шоу, но ние нямаме време за това.

— Какво шоу?

— Казвам ти, няма време за това. Ако иска шоу, идваш друг път. Сега трябва да влезеш в банята, да останеш на пара, за да си готов за масажа. Маико, която масажира, е тази, която ти трябва.

— Маико? Какво, по дяволите, е това?

— Тя се обучава за гейша.

— Значи аматьорка, а? Няма ли име?

— Името й е Суджи. Тя знае какво искаш. Тя ще те заговори, хай? За да разбереш, че е тя. Ти само слушаш. Но трябва да бърза, преди шоу да свърши. След шоу може да има тълпа. Суджи няма да говори, ако вътре има други.

— Така, защо тогава ми е тази баня? Че аз даже не обичам да стоя на пара.

— Това е много традиционен клуб, макар и малко особен. Ще бъде обида да се прескочи пара.

Грубер изсумтя нещо на немски и последва Кей в ниското преддверие, което беше обзаведено просто и елегантно — сферични абажури, увиснали над двата края на безценно антично писалище, украсено със сложна дърворезба, пръскаха мека светлина. Пред писалището бе постлан източен килим, а в токонама — малка ниша зад него — имаше великолепно подредени цветя. Гейшата зад писалището беше също така елегантна, дребна, на не повече от двайсет години, с малък нефритен пръстен на малкия пръст на лявата си ръка, с уста, която представляваше червено петно на фона на тебеширенобялото й лице, с черна като нощта коса, сплетена и закрепена странично с тънка шнола с деликатна закопчалка също от нефрит. Облечена беше в кимоно от чисто бяла коприна с изумителен кървавочервен оби, който бе в хармония с цвета на устните й. А когато проговори, гласът й бе нежен като камбанки.

— Конбанва.

Кей кимна и отвърна на нейното „Добър вечер“.

Тя се усмихна и кимна в отговор.

— Тегами о онегаи иташимасу.

— Хай. — Кей извади писмото и й го подаде.

— Домо аригато гозаимасу.

— До иташимашите.

Тя бавно го прочете.

Някъде в необятната вътрешност на клуба, зад стени и врати, Грубер дочуваше бавните ритмични удари на барабана тайко, а във въздуха се долавяше деликатният мирис на благовония. И макар Грубер да се стараеше мислите му да не се отклоняват от задачата, с която бе дошъл, той установи, че противно на волята му е развълнуван от обстановката в това място и от чувствената атмосфера, която не можеше да игнорира.

Това е работа, казваше си той. Удоволствията могат да почакат. Но въпреки това бавният ритъм на барабана и красотата на младата гейша ерозираха концентрацията му.

Когато приключи с писмото, тя погледна Грубер за миг и после попита Кей:

— Кочира ва Грубер сан десу ка?

— Хай.

Тя сгъна писмото, постави го в едно от чекмеджетата на писалището, отново стрелна Грубер с поглед и с намек за усмивка кимна в посока на една от вратите, натискайки бутона под крака си. Вратата леко изщрака. Кей я отвори и въведе Грубер в Такан Шу.

Единствената светлина в огромното помещение като че ли идваше някъде от тавана, но тя бе толкова деликатна, толкова приглушена, че на Грубер му бяха необходими няколко минути, преди зрението му да бъде в състояние да различи детайлите в клуба. Пред очите му имаше арена — арена, покрита с плюш, в огромно кръгло помещение, извисяващо се на шейсет фута до плоския таван. В центъра на залата имаше малка сцена и от нея като кръгове във водата започваха концентрични амфитеатрални редици, разположени с леко застъпване една над друга, стигащи може би до средата на височината. Нямаше никакви прозорци. От всяко стъпало се стигаше до отделни ложи, разделени само с малки масички. По стените нямаше лампи, а всяко от сепаретата беше застлано с футон — дебела постелка, обикновено използвана за спане. Повечето от сепаретата бяха заети; в някои имаше по една двойка, в други — до шест души. Лицата им изглеждаха призрачни под слабата светлина.

Музиката — японска любовна песен — се изпълняваше от три гейши, които седяха на сцената в центъра на залата. Когато Кей и Грубер влязоха, единственият звук бе бавният ритъм на тайко, макар да се долавяше лек шепот на очакване откъм посетителите. В същия миг към барабана се присъедини и самисен — триструнна японска китара, която винаги звучи сякаш не е добре настроена, а след още един-два удара се разнесе и звукът на флейта.

Въпреки професията си Грубер бе съумял с годините да култивира вкуса си и веднъж даже беше изпълнявал ролята на вътрешен декоратор като елемент от легендата. Той си помисли „Това място е чудото на голата елегантност: всичко в залата е от значение. Тези проклети японци, човек трябва да им признае, че имат безукорен вкус“.

Измина известно време, преди Грубер да осъзнае, че всички посетители са обърнали погледи към тавана, където от шейсет фута се спускаше бавно голям плексигласов диск, поне дванайсет фута в диаметър. Беше перфектно балансиран благодарение на четири кадифени въжета, прикрепени към периферията му и свързани на десет фута над диска към едно-единствено въже, което се издигаше до макарата, скрита от фалшивия таван.

Цветното осветление бавно избледняваше със спускането на диска. Той можеше да вижда пред него. Там стояха двама мъже и една жена. Мъжете бяха японци, но не на еднаква възраст. Единият беше на не повече от двайсет, двайсет и една година, а другият бе над четирийсетте. И двамата бяха атлетично сложени и мускулестите им тела бяха намазани с масло. Носеха набедрени препаски. Жената беше от бялата раса, може би с малко полинезийска кръв — млада, под двайсетте и миниатюрна, макар тялото й да бе изящно, гърдите не много големи, краката не много къси. Облечена бе в свободно падаща туника, която стигаше до средата на бедрата й. Мъжете имаха превръзка от черна коприна на очите си. Тя нямаше.

И той си помисли: „Ех, дори шоуто им ще бъде едно есе на тема елегантност на стила“.

Порнографско? Разбира се. Но в никакъв случай непристойно.

Дискът продължаваше да се спуска и със спускането започна бавно да се върти. А двамата мъже започнаха да галят жената, всеки по различен начин. Младият беше по-пламенен, ласките му по-настойчиви, движенията му по-директни. По-възрастният започна с докосване с връхчетата на пръстите си, тръгвайки от нейните пръсти, бавно придвижвайки се по дължината на ръката, погалвайки ямката на мишницата, продължавайки надолу към коляното, а когато отново тръгна нагоре, пъхна едната си ръка от вътрешната страна на бедрото. Тя отметна глава и дългата й черна коса се пръсна далече под кръста й. След това започна бавно да движи глава напред-назад в ритъма на музиката.

— Сега трябва да върви — обади се Кей.

Грубер беше започнал съвсем слабо да се изпотява под носа.

— След малко — отсече той тихо, без да отмества поглед от въртящия се диск.

Темпото на музиката започна да нараства, а с това се вдигна и градусът на емоциите на триото. Младежът забави ритъма на своите ласки, докато другият го ускори. Жената беше докосвана от четири ръце, които като че ли изследваха всеки инч на тялото й, галеха меките части на ушите й, клепачите, устните, гърлото й.

Тя се поклащаше напред-назад, а мъжете се приближаваха към нея и започнаха да се люшкат заедно в общ ритъм, хванати за ръце. Темпото на музиката се усилваше, но тя не изоставаше от него. Колкото по-бърз ставаше ритъмът, толкова по-френетична ставаше тя.

Грубер гледаше като прикован. Погледът му не изпускаше диска нито за миг. Устните му бяха пресъхнали, капки пот се появиха и по челото му.

„Всичко е възможно тук, помисли си той, наистина е трудно да се прецени къде свършва реалността и къде започва фантазията.“

По-възрастният мъж пъхна ръка под туниката и започна да разтрива корема й, а по-младият вдигна ръце пред гърдите й и ги обхвана, без да ги докосва — следваше контура им през ефирната материя. Тя се облегна назад на лакти, погледна по дължината на тялото си и надигна таз, така че ръката на по-възрастния мъж да се окаже в долната част на корема й. Той обърна ръката си така, че пръстите му да сочат надолу и леко я пъхна между краката й.

Тя изстена, а публиката реагира незабавно. Лек шепот се разнесе из залата.

Тя започна да се движи в унисон с ръката на партньора си, плъзгайки се срещу нея, леко надигайки се, позволявайки му да я милва така, че дланта му едва да докосва окосмението й. Младият мъж накрая прекара ръка през зърното първо на едната й гърда, после по другата, а тя реагира на милувката, като свали презрамките на туниката си, оставяйки я да се свлече. После се изправи в седнало положение и започна да гали двамата си любовници, които видимо се възбудиха от докосванията на ръцете й.

Кей докосна лакътя на Грубер и прошепна:

— Трябва да вървим сега. Шоу скоро свършва.

— Както я карат, ще останат на сцената със седмици — обади се Грубер. Усещаше, че слепоочията му пулсират в такт с музиката.

— Можем да дойдем след това и да видим друго шоу. Може би утре вечер.

— Още една минутка — прошепна Грубер раздразнено.

— Окей, приятел, гробът си е твой.

— Думата — каза Грубер, без да сваля поглед от диска — е „погребението“. „Погребението си е твое“, това е изразът.

Тримата изпълнители бяха престанали да действат мълчаливо. Жената беше сложила ръка върху ръката на по-възрастния мъж и я насочваше все по-дълбоко и по-дълбоко.

Кей не гледаше какво става. Той беше забил поглед през залата в един от тъмните ъгли и чакаше.

Дискът се беше спуснал под нивото на зрителите от най-горния ред. Движенията на младата жена бяха станали спазматични. Прожекторите разкриваха, че стиска здраво челюсти. Всеки мускул на тялото й беше напрегнат. Изведнъж тя дръпна препаската на по-възрастния мъж, той скочи гол, а тя започна да го гали по цялата му дължина. После двамата легнаха до нея и започнаха да я целуват по гърдите, по корема, по бедрата. През стиснатите й зъби се изтръгна напрегнат писък.

— Скоро вече ще е много късно — прошепна Кей.

— Добре, добре — изръмжа германецът и Кей го поведе към една врата отстрани на арената.

Тя влязоха в помещение, подобно на голям килер, осветено от единствена синя лампа на тавана. Пред тях имаше втора врата.

— Почакай малко — прошепна Грубер. — Къде ме водиш?

— Всичко е окей — успокоително каза Кей. — Тук, от другата страна на вратата, е залата за упражнения. Нали в клуба не трябва да влиза външна светлина, окей.

Той затвори вратата, през която бяха влезли. Музиката мъчително сладко продължаваше в съзнанието на Грубер, макар вратата да беше дебела и през нея да проникваха само ударите на барабана. Но беше загубил концентрация и с мъка се опитваше да направи обратния преход от фантазия към реалност. Кей отвори другата врата и в малката стаичка нахлу светлина. Половин дузина стъпала водеха надолу към тесен ярко осветен коридор. Индиректното осветление беше толкова ярко, че с труд различаваше мястото, където стените се събираха с пода. Ритъмът на музиката се превърна в спомен. Но сцената беше отчетливо запечатана в съзнанието на Грубер и той не можеше да се отърси от нея.

Кей отведе едрия германец до една от вратите и го въведе в малка и чиста съблекалня, в която имаше шест шкафчета от тик и дълга скамейка от същото дърво. После посочи вратата в другия край.

— Парна баня. Врата от другата страна на баня води до стаята за масаж, окей?

Грубер започваше да става неспокоен.

— Ти къде отиваш? — осведоми се той.

— Когато свършиш, Суджи ще ти покаже изход. Ще те чакам там — завърши Кей и излезе.

Малкият кучи син, помисли Грубер, вероятно се връща да догледа шоуто.

Грубер се съблече, окачи грижливо дрехите си в шкафчето, обви кобура на пистолета в хавлиена кърпа и го прибра. Тялото му беше стегнато, кожата опъната, а отстрани на ребрата се виждаха два кръгли белега — белези от куршуми 38 калибър — едно постоянно припомняне, че някога, в едно друго време и на едно друго място, той беше проявил опасно безразсъдство.

Погледна образа си в огледалото за няколко секунди. Мислите му скачаха като в електронна игра от арената горе към жената в другия край на банята, от която се очакваше да го отведе до Хамелеона.

Той помисли, извади беретата 28 калибър от кобура, обърна я на дланта си, провери пълнителя и пъхна оръжието в кърпата, с която се беше препасал. Метна втора хавлиена кърпа през раменете си и я нагласи да пада така, че да скрива пистолета. След това влезе в парната баня.

Попадна сякаш в облак. Никога преди не бе виждал толкова гъста пара. Грубер опипом намери път покрай стената към пейките и седна. По тялото му започваха да се стичат струйки пот и да попиват в кърпата на пояса. Той извади беретата и я положи на пейката до себе си.

Помещението беше по-голямо, отколкото Грубер очакваше. Различаваше с труд стените през парата, защото лампите по тях сякаш увеличаваха непрозрачността на мъглата.

Господи, помисли той, тук сигурно има сто и двайсет градуса^[1]. Ще остана две-три минути и после се махам.

Той свали кърпата от раменете си, потопи я във ведрото с топящ се лед на пода до стената и избърса лицето си с нея.

Трепна от неочакван шум на изливаща се вода, последван незабавно от острото изсъскване на пара. Шумът идваше от другия край на стаята. Някой току-що бе дръпнал шнурчето, за да пусне вода върху жаравата, която очевидно се намираше някъде там.

Мъглата около него се завъртя и стана още по-гъста.

Някаква врата отдясно се отвори и шумно се затвори.

Той се протегна към беретата. Беше неспокоен и слепоочията му продължаваха да пулсират още от самото начало на шоуто в арената горе.

Парата в единия край на стаята като че ли се разчисти, и за миг той зърна фигурата на мъж, който го гледаше.

Гледката го стресна. Той рязко се изправи, разтревожен. В същия миг парата отново скри фигурата. Грубер взе беретата в ръка, стана и направи няколко предпазливи крачки по хлъзгавия под към фигурата. Едър ли беше или дребен? Слаб или дебел? Грубер не беше сигурен.

Той по-скоро почувства, без да вижда в действителност фигурата. Тя се материализира за миг, дръпна кърпата му и изчезна. Беретата издрънча на пода. Грубер остана прав и гол. Някъде в дъното на стомаха му започна да се заражда паника. Той подгъна колене и бавно се наведе към пистолета, взирайки се в уплътняващата се мъгла.

Ново изсъскване на парата в другия край на стаята. Това отклони вниманието му за миг. Ударът с крак се появи от никъде — една рязка и разтърсваща болка, изскочила от мъглата! И нищо повече!

Не успя да види кой го ритна, нито го чу да се приближава. Но зърна петата да се забива странично в ребрата му, усети как те изпукват и нещо вътре се разкъсва. Краката му загубиха опора, той падна настрани, плъзна се по плочките на пода и се заби в стената.

Всичките му фино настроени системи загубиха контрол за миг. После той се превъртя, игнорирайки парещата болка в ребрата, бързо се изправи на колене и размахвайки пистолета към невидимата цел стана и опря гръб на стената.

Не му беше дадено време да оцени ситуацията.

Вторият удар беше с пръстите на краката, които, твърди като ледени висулки, се появиха изневиделица, забиха се дълбоко в диафрагмата му и го тласнаха към стената. Той се задави, изпусна въздуха от гърдите си и усети гаден привкус нейде дълбоко в гърлото.

Прегъна се надве, хвана се с ръце през стомаха, но продължи да стиска беретата в потната си ръка. После се извъртя от стената, търсейки спасение в парата.

В момента, в който понечи да се изправи, зърна за миг нещо — някакъв дух, който се материализира за достатъчно дълго — колкото да раздроби дясната страна на челюстта му, преди отново да бъде погълнат от мъглата.

Болката с писък се стрелна по нервните му пътища и нахлу в мозъка. Този път той изкрещя, но, падайки, успя да вдигне беретата и да стреля веднъж. Ехото на изстрела кухо се разнесе из помещението.

Карате.

Традиционно.

Стил „Окинава“.

Каква беше най-добрата стойка при…

Уап!

Той видя пречупената си китка и проследи с поглед, доколкото можа, черния пистолет, излетял в мъглата. Чу го да пада на пода и да спира в ъгъла.

Бързо се извърна в посоката, от която беше дошъл ударът.

Нищо, освен въртящи се облаци гореща пара.

Усети, че започва да трепери. Пот бликаше от всяка пора на тялото му. Дишането му беше накъсано. Обърна се и се хвърли към вратата.

В същия миг някой помете краката му под него, беззвучно, без усилие и невидимо. Той се просна по цялата дължина на тялото си на пода, удари счупената си челюст в плочките, усети огнена стрела да се забива в ребрата му и осъзна, че счупената му китка е безпомощно подвита под него.

Стенейки, без да се сдържа, той се бореше да остане в съзнание. Реши да не става от пода, докато не възвърне поне част от силата си. Ведрото с леда се намираше на няколко инча от здравата му ръка.

Предпазливо се обърна на другата си страна и мъчително бавно изпълзя по пода, докато успя да хване дръжката, после още по-бавно се изправи на колене, гледайки във всички посоки едновременно, напрягайки слух за поне намек на предупреждение. Болката замъгляваше способността му да преценява.

Трябваше да се махне оттук. Вратата беше зад него, може би на седем или осем фута, макар и невидима в парата. Грубер тръгна заднешком към нея, разлюлявайки ведрото с широки движения и ръмжейки като ранено животно.

Сабленият удар дойде отзад и буквално отдели лявото му рамо. Ведрото с ледената вода изхвръкна от ръката му и се стовари на пейките непосредствено до него. Наоколо се посипаха парчета лед.

Беше напълно безпомощен, лявата му ръка и дясната китка бяха безполезни и тръпнеха от болка, челюстта му висеше накриво, ребрата го боляха, отекли и почервенели.

— Ах, ти, кучи сине — изграчи той дрезгаво, отчасти на английски, отчасти на немски, — защо не се покажеш? — Но беше на края на силите си, нервните пътища в тялото му започваха да дават накъсо и в този миг загубил всякакъв контрол над тялото си, треперейки конвулсивно, той рухна на пода.

От другия край на стаята се разнесе глас, който заповяда на перфектен английски:

— До пет часа утре следобед да си напуснал Япония!

Беретата излетя от мъглата и спря в краката му. Пълнителят го нямаше.

Грубер чу някаква врата да се отваря и усети студен полъх през стаята.

— Bon voyage — пожела гласът и вратата се затвори с плътен звук.