Уилям Дийл
Хамелеон (34)

9.

О’Хара стигна до края на кея и клекна по индийски, очаквайки изгрева на слънцето. Океанът беше притихнал като езеро. На фона на алената зора се виждаха силуетите на увеселителни яхти, чиито мачти се поклащаха от бриза. Слънцето още не се бе показало над хоризонта, но сиянието му се бе пръснало по нощното небе като локва кръв.

Някъде в другия край на пристанището мотор на лодка задавено се събуди за живот и един източен скутер със силно скосен нос изръмжа към открито море.

Ако целта на играта, подхваната от Фалмаут, бе изолацията, той поне беше избрал страхотно място. Уолкърс Кей, един сравнително скоро издигнал се над повърхността коралов риф, малко по-голям от футболно игрище, едва ли заслужаваше да се нарече остров. Елемент от веригата Абако, той се намираше на стотина мили на изток от Палм Бийч и беше най-северният атол за риболов от групата на Бахамските острови.

Хиляда и петстотин футовата самолетна писта, застлана с покритие от мидени черупки, се простираше на половината му дължина. Митничарят — шкембест негър, облечен в колосана бяла риза и обут в черни панталони на червени ивици, беше също шеф и на полицията и метрдотел в ресторанта на хотела. Радиотелефонът можеше да се използва един час сутрин и един час в късния следобед. А от малките балкончета на древния хотел се разкриваше гледка по цялата дължина на острова и към всички яхти, които навлизаха в акваторията на крайбрежните води. Беше почти невъзможно някой да пристигне тук незабелязано, независимо дали през деня, или нощта. Макар чарът на това място да беше малко поизносен, храната бе великолепна.

О’Хара беше на островчето само от осемнайсет часа, когато един едър, чорлав рибар почука на вратата му в един и половина през нощта.

— Капитан Кей е на ваше разположение, сър — каза мъжът с усмивка, която разкриваше няколко дупки между зъбите му.

Заедно с думите към О’Хара долетя и специфичната миризма на джин. Той му предложи визитната си картичка, която изглеждаше така, сякаш я беше валял дъжд, а след това е била оставена да изсъхне на слънце. О’Хара й хвърли бегъл поглед. Капитан Кей я дръпна обратно и я напъха в задния джоб на джинсите „Ливайс“. Якето, в което се бе облякъл, бе разкопчано до кръста, разкривайки заплетената червеникава четина на гърдите му, започнала вече да посивява. Малкият пръст на левия му крак надзърташе през разкъсания брезент на ботушите му. Буйните кичури на червената му коса напираха изпод капитанската фуражка, която беше наистина виждала и по-добри, много по-добри времена.

— Ще ви взема от втори кей в пет и половина, сър — каза той и в гласа му прозвуча характерния за Южен Бронкс акцент. — И след това ще излезем в морето.

— О, наистина ли? — вежливо се обади О’Хара. — И къде точно, по дяволите, се очаква от мен да отида?

Усмивката стана още по-широка и дупките между зъбите сякаш се разшириха.

— Но това е само част от програмата, организирана от туристическата агенция — каза той, леко засмивайки се. — „Можете да намерите най-добрите условия за риболов в открито море в непосредствена близост до острова.“

И с този цитат капитан Кей намигна и с леко ревматична походка се отправи по коридора, щракайки с пръсти.

— Гледайте за „Красавицата на Маями“ — добави той през рамо и отчайващо фалшиво затананика своята версия на „Дайте шанс на мира“.

А, да, каза си О’Хара, добре дошли на острова. Не са изтекли и двайсет и четири часа, а запознанството с местните побъркани е в пълен ход.

— Пет и половина — въздъхна той и затвори вратата.

И ето че сега чакаше на кея, чувствайки, че се намира в центъра на океана, в пет и трийсет сутринта, а слънцето още не беше изгряло и погледът му не можеше да открие никаква чаша кафе наблизо, и всичко това само защото някакъв неизтрезнял местен луд се бе появил на прага му посред нощ.

— Насам, сър — чу той мрачен глас в призрачния полумрак.

Капитан Кей се извисяваше на височината на О’Хара — една едра сянка, очертана на фона на пламтящото небе, застанала на мостика на издължена, добре запазена петдесетфутова увеселителна яхта. Той пиеше нещо от димяща чаша.

— Ако бях акула, вече да съм ви отгризнал краката. Хайде, качвайте се и си сипете кафе. А на идване можете да хвърлите въжетата насам.

Той се обърна, натисна някакъв бутон и два двигателя от по петстотин конски сили всеки, прочистиха гърлата си и с изръмжаване се събудиха за живот. О’Хара откачи въжетата на носа и кърмата и скочи на борда. Яхтата потегли, внимателно се измъкна от мястото си на кея и насочи нос към открито море.

О’Хара слезе долу и провери каютата. Беше празна. Празен бе и камбуза, който в допълнение беше безукорно чист. На котлона имаше кафеварка. Наблизо се виждаше кафемелачка „Браун“ и три пакета кафе на зърна. О’Хара се поинтересува от етикета на единия от пакетите. Танзанийско „Килиманджаро“.

Наля си чаша, върна се на палубата и се подпря на перилата, наблюдавайки Уолкърс кей да се смалява в далечината, докато слънцето започваше да се показва иззад хоризонта. Над главите им кръжаха чайки и гневно грачеха в тяхна посока. Двигателите смениха ритъма си, захващайки се сериозно на работа и „Красавицата на Маями“ набра скорост.

Когато слънцето показа целия си диск, Уолкърс кей беше само прашинка в далечината. Те лавираха между безброй малки песъчливи островчета, защитавани от назъбени коралови рифове, около които се плискаха спокойните води на отпуснатия океан. Тук-там се виждаха и други лодки, излезли на лов за голяма риба. Няколко дълги акули, по десет фута и повече, се приближиха към яхтата, надявайки се на подаяние. Коралови образувания минаваха на трийсет фута под краката им, макар да изглеждаха толкова близко, сякаш можеше да бъдат докоснати с ръка от палубата.

Петнайсет-двайсет минути след като потеглиха, капитан Кей промени курса и заобиколи един плосък, песъчлив остров. Откъм западната му страна, скрит от трафика на другите лодки в някакво заливче, един мъж с широкопола сламена шапка ловеше риба от кърмата на малка гребна лодка.

— Ей, там долу — излая капитан Кей. — Как върви?

Тони Фалмаут вдигна поглед и се усмихна:

— Тези мухи едва не ме свършиха. Още половин час и щяха да ми изсмучат кръвта. Я привържи тази спасителна лодка и пусни стълбата, докато все още съм жив.

— Готово, приятел — извика надолу червенокосия собственик на „Красавицата на Маями“. Даде на заден ход и хвърли въжето на Фалмаут.

Фалмаут изглеждаше добре, макар и малко напрегнат. О’Хара го намери за по-висок, отколкото го помнеше и определено по-слаб. Може би и малко по-сив. Но симпатичните черти на лицето му се подчертаваха от плътния загар и от устните му не слизаше познатата усмивка на мошеник. Изтеклите година и половина бяха проявили милост към него, особено в тази игра, в която дори само една седмица понякога може да стори ужасни неща с човека.

Високият мъж се изкатери на палубата и запали цигара. Хвърли клечката и проследи дъгата, която тя описа, преди да изчезне в огледално гладкото море.

— Привет, Моряко — проговори той, сякаш не се бяха виждали от вчера.

О’Хара се усмихна и подаде ръка.

— Радвам се да те видя цял, момко — продължи Фалмаут, — защото в продължение на известно време се опасявах, че ще се докопат до теб. — Годините бяха облагородили всичко в него, включително и акцента, макар все още да се долавяше характерния ирландски изговор.

— Знаех, че се навърташ наоколо — каза О’Хара.

Фалмаут повдигна вежда:

— О? И защо?

— Една вечер разговаряхме в един ресторант в Сан Франциско. Стана дума за кафето.

— Боже мой, това трябва да е било преди четири години.

— Горе-долу.

— И ти си запомнил какво кафе обичам?

— Не, запомних, че предпочиташ сам да си го мелиш. От друга страна, на този капитан сякаш ще му е все едно, ако му сервират кафе от изпражнения на бизон. Но в камбуза има три пакета кафе, а до тях се мъдри и кафемелачка.

— Не е лошо — каза Фалмаут. — Получаваш отличен. Искаш ли малко да подсилиш своето кафе?

— Бренди?

— Мисля, че бихме могли да ти угодим.

Фалмаут слезе долу и се появи отново с бутилка „Курвоазие“. Наля щедра доза в двете чаши.

— Преди да съм забравил, благодаря ти, че ме откачи от куката — изрече О’Хара.

— Беше удоволствие за мен, Моряко. Виж какво, аз ти бях длъжник, нека не забравяме някои неща.

— Значи сега започваме начисто, така ли?

Фалмаут се поколеба само за миг:

— Може да се каже и така — съгласи се той.

Капитан Кей приключи със завързването на лодката за кърмата. Избърса ръце в мръсен парцал. След това попита:

— Някой иска ли поничка с кафето?

— Поничка ли? — попита O’Xapa. — Преди два дни на яхтата на Хауи ми сервираха за закуска млада треска.

— Е, майната му тогава — изкоментира капитан Кей и изчезна през люка в посока на камбуза.

— Откъде го изкопа? — поинтересува се O’Xapa.

— Той е емигрирал американец — обясни Фалмаут. — Познава тези води по-добре и от рибата. Едно време е бил адвокат и то от едрокалибрените. Но преди десетина години му писнало, теглил една майна на всичко, взел децата си от училище, купил си яхта и се довлякъл дотук. Сега момчетата въртят бизнеса. Освен това са собственици на чартърната мрежа между островите. И притежават един много полезен радиотелефон.

— Да не си решил да прекараш живота си на някой плаж, след като се пенсионираш?

Фалмаут го погледна с умерено любопитство за миг и после отговори:

— Това е идея. Този мошеник не само познава тези острови по-добре от когото и да било друг, но също така не вижда, не чува и не казва нищо.

— И какво, по дяволите, правим в момента в центъра на нищото?

— Тук никой не може да ни проследи.

— Станал си малко параноичен, не мислиш ли?

— Имам основателна причина — отговори той, без да обяснява смисъла на забележката си.

О’Хара никога не го беше виждал така неспокоен. Но Фалмаут бързо промени настроението си.

— Налей си още и опитай една от поничките на капитана. След малко потегляме. Ще се попечем на слънце, ще уловим по някоя риба. И ще ти разкажа една история, от която ноктите на краката ти ще се обърнат нагоре.

— Защо не хвърлим въдиците, докато сме спрели? — попита капитан Кей, прекъсвайки ги в мига, когато подаде главата си през люка.

През следващите няколко минути се разви трескава дейност. Капитанът обърна „Красавицата на Маями“ с носа към морето и фиксира руля. После се върна на кърмата, влачейки четирифутова баракуда, и заби огромна кука в хрилете й. Хвърли куката през борда, отпусна около петнайсет фута от въжето и постави пръта в специално гнездо под перилата. Остави въжето по-свободно, прехвърли го през малка макара, закачи го на върха на наклонената мачта и го нагласи правилно в улея на макарата.

Повтори процедурата и с другия прът, но за стръв този път сложи оръфана рибешка глава. След това се облегна на перилата.

— Помнете — обясни той, — голямата, едра риба винаги удря два пъти — и той вдигна два пръста, за да подчертае важността на този факт. — Първия път използва удължението на носа си, за да парализира ястието си, после се отдръпва за секунда-две и отново удря. И захапва куката, окей? Тогава става ясно. Когато удари първия път, въжето се откача от мачтата и затова трябва да има резерв, за да не й избяга стръвта. Тогава… банг… тя удря пак. В този момент трябва да се стегнеш, да забиеш куката навътре, защото иначе мръсницата ще я изплюе. И след това сте само двамата — един срещу друг. — Той махна презрително с ръка към другия прът: — Онзи там е нагласен за по-дребен улов. Когато захапе, се гмурка надълбоко. Ако сме късметлии, ще хванем нещо вкусно за обяд.

Капитанът отиде на мостика и включи двигателите на бавен ход. Стръвта заподскача по повърхността на петдесетина фута зад тях.

Фалмаут седна на единия от двата специализирани стола за лов на едра риба, монтирани на кърмата.

— Реших, че няма да е лошо да съчетаем малко удоволствие с бизнеса — обясни той. — Сядай на другия и нека да поговорим.

— Просто от любопитство, Тони, защо избра мен? Защо реши да се спреш на някой, който се крие от света?

— Е, добре, Моряко, ние се познаваме, познаваме и територията, и на теб ти е много добре известно, че не съм човек, който се занимава с глупости… Кой друг да избера, да не искаш да се спра на смотания Уолтър Кронкайт? Казах ти, че се чувствах длъжник. Затова реших да оправя проблема със Зимния. От друга страна, ти си най-добрият, когото познавам за тази работа.

— „Работа“ ли каза? — попита О’Хара.

— Е, нали с това се занимаваше. Изкарваш си хляба като репортер. — Фалмаут запали цигара и хвърли клечката, която бе подхваната от вятъра.

— И как стана така, че ти отказа да приемеш предложението на Зимния? — попита О’Хара.

— По дяволите, не сме ли приятели? Освен това този човек не ми харесва. Точно мръсници като него са причина за лошото име на Компанията. От друга страна, Моряко, аз не бях толкова сигурен дали ще мога да те открия. Не ми е в това силата. Моята специалност е планирането на убийства. А дори да те бях открил, не бях сигурен дали ще мога да се справя с теб.

Той погледна с каменно лице O’Xapa за миг и после се засмя.

— На всичко отгоре — каза той, — кой кучи син би се съгласил да убие приятел за някакви въшливи двайсет и пет хиляди?

— Може би това е причината, поради която онзи скъперник не може да се обгради със свестни хора — обади се O’Xapa.

Фалмаут съблече ризата си и я просна отгоре на сандъка за улова.

— За начало ще ти разкажа една малка история — започна той, — която ще ти обясни за какво става дума, ако, разбира се, във всичко това има някаква логика, Моряко. Една история, която ще ти помогне да погледнеш на нещата в правилната им перспектива. Не е кой знае какво, но съм сигурен, че няма да възразиш. Историята е крайно интересна.

 

 

Случи се през есента преди… осемнайсет месеца. Бях се захванал с много гадна работа. Всичките ми задачи в продължение на цели две години бяха все гадни. Трябва да ти кажа, Моряко, беше взело да ми писва от службата. Нещастни екзекуцийки на дребно. Агенти, които са ни предали. Двойни агенти. Типове, преминали на наша страна. Задачата, за която искам да ти разкажа, беше в Шотландия. МИ5 — които, както знаеш, се занимават най-вече с контрашпионаж — бяха разкрили агент, устроил се на много деликатна длъжност в една от ядрените ни бази, захвърлена някъде на майната си. Мястото се наричаше Тобърмори, намира се на остров Мъл — далече на запад в Шотландия. Там е по-студено, отколкото в сърцето на банкер и е по-тъжно от руска любовна история. Онзи приятел се беше спотайвал дванайсет години, бавно изкачвайки се по стълбицата, за да се озове накрая там, където им е трябвало. Не си спомням как е бил разкрит и какво го е издало. Както ти казах, ситуацията беше деликатна. Той имаше връзки сред политиците… с някакъв пер, ако помня добре. Министерството на вътрешните работи не искаше да се ангажира със съдебен процес с неясен изход. Затова изпратиха мен.

Свръзката ми там се казваше Коулхелмс — един малък пикльо, който правеше всичко по най-неудобния начин. Типичен държавен служител. Ужасен дребосък. Както и да е, озовах се там, чакайки да се яви Коулхелмс, който трябваше да ми даде подробностите за набелязания обект. Уговорката беше да се срещнем в една кръчма — място, където сервират най-вече пиво, построена на скалите, точно на брега над морето. Мисля, че това е най-унилото заведение в целия шибан свят. Там винаги е мъгливо и е толкова влажно, че те пронизва до мозъка на костите. Пиех нещо и чаках, привиквайки с полумрака, защото там имаше само свещи, гледах през стаята, без да фокусирам поглед върху нещо конкретно и в един момент осъзнах, че погледът ми е спрял върху някакъв гигант на бара, а той също ме гледа с най-студения поглед, който бях виждал през живота си. Имаше жълтеникава коса, облечен беше в костюм от туид и държеше някаква изкривена сопа. На главата си имаше кепе, кривнато на една страна, брадата и мустаците му бяха засукани нагоре и подстригани накрая. Приличаше на полковник от шотландските хайлендъри^[1]. Типичен кореняк шотландец.

И наистина си беше такъв… освен че трябваше да е червенокос, а последния път, когато го бях видял, беше облечен във военноморска униформа и се казваше Гай Торнли.

Може би си забравил кой точно е Гай Торнли, макар да съм сигурен, че името ти е познато. Торнли работеше за МИ5 и неговата специалност беше подводното разузнаване и саботажните операции. Но беше малко своенравен тип агент. От непокорните. Правеше каквото му харесваше. През лятото на шейсет и осма руснаците пристигнаха с няколко кораба на устието на Темза и навлязоха с тях. Не знам кой беше измислил тази политическа игра, но един от корабите беше траулер, който се оказа съоръжен за електронно разузнаване. Мръвката бе прекалено апетитна за сър Гай, затова той реши да се гмурне и да разгледа кораба отблизо.

Никой повече не го видя. Така и не изплува на повърхността на Темза. Просто изчезна.

Реши се, че руснаците са дошли с подготвен леководолазен екип, който е контролирал околността през подводен люк, похарчили са Торнли, натоварили са тялото му на кораба и са го изхвърлили в морето, след като си заминаха.

Напълно приемлива и много логична теория. Сам вярвах в нея… до онзи октомври преди осемнайсет месеца. Защото седях в онази кръчма и го гледах в очите. Разбирах, че той съзнава прекрасно, че съм го разпознал, а и сам не хранех илюзии, че не се е сетил кой съм.

Е, добре, излязох и запалих цигара. Сметнах, че каквито и да са намеренията му, най-добре ще е да му дам известна свобода в осъществяването им. Но ако знаех какво е имал предвид, щях да стана и да се махна, макар да се съмнявам, че щях да стигна далече.

Едва бях дръпнал два пъти и ето че той също излезе да се поразходи. Озовахме се двамата сами в онази гъста като захарен сироп мъгла и изведнъж той проговори: „Коулхелмс няма да дойде, старче“. Просто така, между другото.

Стреснах се, сякаш бях забол пръст в контакта. Космите на ръцете ми щръкнаха като гвардейците на кралицата. Ясно беше, че всичко е нагласено, но се притеснявах, че съм се надянал така простодушно. Бях се озовал в тази ситуация, защото се бях доверил на онази кабинетна маймуна. В резултат стоях в мъглата, слушах как океанът тежко се разбива някъде под краката ми и разговарях с призрак. Даже още по зле: знаех, че не сме сами. Имаше някой друг наблизо, просто долавях дишането му във врата си. Реших, че трябва да изслушам Торнли, каквото и да имаше да казва.

Очевидно беше чел секретното ми досие, защото знаеше за Гуардио и Трухильо и за операцията в Бразилия отпреди четири години. Всъщност беше запознат с всяка операция, в която бях участвал. Коулхелмс явно му беше доставил досието ми.

Абсолютно строго секретна информация, разбираш ли?

Сега изненадата. Оказа се, че Торнли не изпълнява никаква дълбоко засекретена операция, нищо подобно. Той беше дошъл там, за да ми предложи работа! Обеща ми сто хиляди годишно. Каза ми, че към мен ще се обръщат само когато се налага. Можел съм да живея където искам по света, а разплащането щяло да става чрез депозиране на сумата, в която банка пожелая.

„Ние не се занимаваме с политика — каза ми той. — Става дума само за бизнес. Наши клиенти са най-големите компании по света. Можеш да кажеш, че сме на разположение на световната индустрия. След като изпълниш първата си задача, а тя за теб ще е нищо работа, трябва да напуснеш Сикрет Сървис и от там нататък ще си заживееш като принц Чарли.“

Бях толкова смаян, че не намирах никакви думи, за да реагирам. Тогава той ми разказа за някои от останалите, които са в Играта, изброявайки ги на пръсти и едва в този момент схванах какъв е мащабът на тази „Служба“, както той я наричаше, защото той спомена имената на най-добрите в бизнеса.

Гацински — онзи от КГБ, който отвлече Жаги Ромолоф под носа на западногерманците; Кимото, неуморимият японски саботьор; Чарли Симънс, вероятно най-големият спец по електроника на ЦРУ; Тавен Камински, онзи як евреин, който създаде израелската група за антитерористични действия; Кит Уилоуби от Австралия; Аманет, иранският подпалвач от САВАК; две момчета от британската група за антитероризъм.

И към всичко това, два скъпоценни камъка: Данилов, онзи български бижутер, станал убиец — може би най-опасният човек в цялата група. Неговите деликатни ръце бяха изработили сачма не по-голяма от главичката на топлийка, в която беше впръскал една-единствена капка рицин. Чувал ли си за рицина? Капка с размера на прашинка захар може да убие кон. Сачмата се изстрелва с въздух и прониква лесно през дрехите.

Последният: един французин, известен само като Льо Кроа, оглавявал френския отряд за мъчения в Алжир в продължение на две години, после унищожил всички свои снимки и заслужил прякора си, защото най-много обичал да разпъва на кръст своите жертви.

Една впечатляваща галерия от най-умните и най-хладнокръвни оперативни работници на света. Нито капка топла кръв сред тях.

Вариантите, с които разполагах, не бяха кой знае какви. Ако се опитах да премахна Торнли, щях да падна от изстрела на онзи, който ме дебнеше неизвестно къде в мъглата. А с какъв избор разполага един покойник?

Да се престоря, че се съгласявам, докато не се измъкна от капана, после да издам Торнли и да се крия през останалата част от живота си? Винаги щеше да се намери някой като Гацински, Лаваньо или Данилов, който да ме издебне и да спусне завесата в подходящ момент.

Да изслушам предложенията му, за да спечеля малко време може би? По дяволите, нямаше какво толкова да избирам! Знаех, че някъде в мъглата палачът очаква решението ми.

С две думи: „Или си с нас, или ще умреш“. Бяха решили, че им трябвам. И не ми бяха дали възможност да избирам.

Какво можех да направя? Дори сега, когато съм един от тях, имам ли възможности за избор? Оставам с тях, докато се проваля и, или те ще ме убият… или някой друг. Или бягам и се крия.

За първата ми задача — така да се каже „покръстването“, както се изрази Торнли — съм щял да получа двайсет и пет хиляди долара.

„Кой е обектът?“, попитах аз.

„Коулхелмс“, отговори ми Торнли.

Просто така. Не можех да си събера мислите, толкова шокиран бях. Накрая го запитах: „Защо? Освен че е един непоносим досадник“.

„Ти никога няма да се интересуваш защо — каза Торнли. — Щом трябва да се направи, значи има причина за това. Но тъй като става дума за първата ти задача от нас, ще ти кажа само това: Той надживя полезността си за нас. Доказа, че представлява слабо място от гледна точка на сигурността за твоите хора.“

„Те са също и твои“, напомних му аз.

„Вече не са — отговори той. — Нито са и твои, от тази нощ нататък.“

Всъщност, Коулхелмс се оказа само проверка.

„И кой, по дяволите, ръководи този клуб?“, попитах аз.

Тогава за първи път чух да се споменава Хамелеона.

 

 

Бам!

Кордата на пръта отдясно на борда изскочи от пръстена на мачтата и писна през макарата: дзи-и-и-и-н.

Рибата изскочи високо във въздуха и изплю куката. О’Хара се възползва от краткото прекъсване, опитвайки се да съпостави всичко, което Фалмаут му беше разказал досега.

Той игнорира моментната рибарска драма, концентрирайки се върху равномерното боботене на двигателите, използвайки шума като своеобразна мантра, за да изпадне за миг в подобна на транс медитация. Кимура я наричаше шидасу хакамару — отиване до стената.

О’Хара възприемаше това състояние, сякаш се намираше в чисто бяла стая без прозорци или врати. Той прожектираше образи и думи на белия фон, запечатвайки ги завинаги в паметта си. Имаше съвсем бегъл спомен как изглежда Торнли, но някои от другите познаваше:

Гацински, висок руснак с глава, сякаш свалена от труп, с очи на котка и винаги с някакъв остатък от храна по брадата; Тоширу Кимото, приличащ на Буда японец, облечен неизменно в костюм с жилетка и ослепително бяла риза — веднъж беше взривил четири ракетни площадки на руснаците и си беше отишъл даже без да се задъха; Аманет, слаб, чернобрад, дребен терорист на САВАК, когото веднъж бе зърнал в Алжир да пие прясна козя кръв, като че ли ставаше дума за коктейл.

Французинът, Льо Кроа: висок, нисък, слаб, дебел? Нямаше никакъв визуален спомен за него. Знаеше само, че при битка в Алжир беше загубил окото си и алжирците бяха заплатили ужасяваща цена за това: лично той бе екзекутирал двайсет и двама бунтовници.

Накрая, Данилов бижутера, когото беше виждал веднъж през бинокъл да се разхожда из Тюйлери в Париж. „Запомни това лице, беше казал партньорът му, този е един от най-опасните в Играта. И внимавай за чадъра. Във върха му е монтирана изстрелвана с въздух игла, която е заредена с отрова. Може да те прониже през палтото.“

О’Хара помнеше Данилов добре: нисък, късокрак, с лице кръгло като зелка, тънки мустачки, дебели стъкла на очилата, обработени специално, за да отразяват минимум светлина, очи като мъниста, разположени сред гънките на плътта около клепачите, език като на змия, постоянно облизващ устните, сякаш долавяше присъствието на нищо неподозираща жертва около себе си. И този вездесъщ черен чадър с отровната игла, дебнеща от върха му.

Образи, които не можеше да забрави, също като образа на Фалмаут, оказал се в плен на собствения си кошмар, изпълняващ езическия ритуал на смъртта вместо „покръстване“.

Идеята беше безумна, защото самите Играчи се бяха захванали с Игра, много по-опасна, отколкото си беше представял.

— Господи, не съм ли те учил какво да правиш? — сопна се капитан Кей от мостика.

Голямата риба се беше откъснала от куката и бе изчезнала.

Капитанът слезе пак, дойде на кърмата и постави нова стръв.

— Трябваше да го подсечеш — каза той раздразнено. — Тежеше поне двеста фунта, Тони. Цели двеста фунта.

— Говорехме за важни неща — обясни Тони и нагласи кордата на мачтата.

— Риболов и приказки не вървят заедно — отсече капитанът. Върна се на мостика и нервно удари ръчката на двигателите.

Шумът върна О’Хара към действителността. Той изчака Тони да седне на стола.

— И ти наистина ли похарчи Коулхелмс? — попита той.

Фалмаут погледна О’Хара, в сивите му очи за миг проблесна хладен огън и после той кимна:

— Направих го, Моряко.

— Защо?

— Ставаше дума за работа като всички останали.

— За двайсет и пет хиляди долара?

— Не ставаше дума за това.

Откровеността на Фалмаут шокира О’Хара.

— А за какво? Защо просто не се върна в МИ5 и не разкри, че Торнли е най-обикновен дезертьор.

Фалмаут някак странно се прегъна на две. Плещите му увиснаха. Лицето му се издължи, бръчките покрай очите и устата станаха по-дълбоки. Гласът му прозвуча като глас на човек, който вижда пред очите си греховете, които е сторил, и плуващите, безтелесни лица на своите жертви.

— Виж какво — обади се той накрая, — изморих се, окей? Гоня петдесетте. Вече не мога да тичам така, както тичах едно време. Нито да скачам толкова високо, нито да се движа толкова бързо. Не можеш да се задържиш на върха в Играта, когато прехвърлиш четирийсетте. Започваш да забравяш. Зрението ти отслабва. Губиш издръжливостта, която някога си имал. Рефлексите ти се забавят. Почваш да допускаш малки грешки от време на време. Не фатални, но когато настъпи този момент, черният ангел започва да ти шепне в ухото.

— Господи, не може да не е имало нищо, което…

— Ти май наистина не разбираш, човече! Опитваш се да погледнеш на нещата от моралната страна, но в това, за което говорим, няма никакъв морал. Не виждаш ли, че нямах избор? Хващаш се на работа и това е. И съм благодарен, че го направих, защото отдавна можеше да ме няма. Тези хора не признават такова нещо като подаване на оставка. Провалиш ли се, опиташ ли да се измъкнеш, от този момент все едно че си мъртъв. Искам да ти обясня, Моряко, че при оставка те изпращат в ковчег и от това правило няма изключения. Е, добре, аз никога не съм си представял, че ще свърша с дупка в тялото. Винаги съм разчитал да умра в леглото. Така че нека забравим за моралните преценки, а? Не сме се събрали тук за това, а за да видим как можем да им пукнем балона. Ако разкриеш на света за какво става дума, аз съм свободен човек. Иначе продължавам да се крия през остатъка от живота си, а ще ти призная, че още отсега ми е омръзнало.

Настъпиха няколко секунди на неловка тишина.

— Не разбираш ли колко неприятно е да признаеш, че си изгубил това, което е било силата ти, особено, ако си имал само нея?

Отново мълчание. Това ли е наистина? О’Хара се питаше. Толкова ли е просто? Действително ли Тони е чак толкова изплашен, че да не може да се изправи срещу някакъв безименен, анонимен убиец, дебнещ в тъмнината? Той се замисли за собствената си параноя, но не намери отговора. Клопката, която Фалмаут сам си беше поставил, изглеждаше толкова логична, колкото всичко останало в страшния му разказ.

Реши да смени темата.

— Каква е целта на всичко това и кой, по дяволите, е Хамелеона?

Фалмаут се облегна, затвори очи и остави лицето си на слънцето. Болката от признанието, че е вече твърде стар за Играта, бавно се разсейваше по симпатичните му черти.

— Целта може да се изрази с една дума: алчност.

— Кои компании са замесени?

— Най-големите в света. За нас врагове са техните конкуренти. Ако врагът притежава нещо, което клиентът иска, то трябва да се открадне. Ако не можеш да го откраднеш, тогава убий онези, които вършат работата. Взриви им лабораториите, подпали ги, изхвърли ги от бизнеса, открадни им тайните. Кои са клиентите ли? Ха, кои ли не са? „Юнайтед Телефон“, „Континентал Мотор Къмпани“, „Сънсет Ойл“, бостънската „Обща Банка“, „Глобал Стийл“…

Той направи жест, за да изобрази безсмислието на опита да се изредят всички.

Приказки, реши О’Хара. До момента Фалмаут беше дал твърде малко доказателства извън приказките. Нищо не можеше да се докаже.

— Това, което чувам, са само приказки — заяви той.

— Добре тогава, а какво ще кажеш за Гуардио — южноамериканския хардлайнер. Чу ли за убийството му, докато се криеше?

— В Япония получават вестници, Тони — каза О’Хара, съумявайки да се усмихне.

— Превратът беше замислен от Хамелеона.

— Ти каза, че не става дума за политика.

— Абсолютно точно, старче. Само бизнес. Гуардио планираше национализация на енергийните компании, а един от клиентите беше инвестирал петдесет милиона там. Торнли отиде за четири месеца и започна да заговорничи с генералите. Аз влязох в страната един месец преди преврата — толкова ми потрябва, за да планирам ликвидирането му. Убих го в църквата. Генералите затвориха границите и хванаха в капана семейството и лоялистите. На границата, може би на трийсет мили само, чакаше армия от четиристотин наемници. Трупът на Гуардио още не беше изстинал, когато те се стовариха от хеликоптери в парка срещу църквата. Още същата нощ вечерях в „Четирите сезона“ в Ню Йорк. Довършването на нещата отне четири дни, а цената беше два милиона долара.

— Те нямаха ли своя армия?

— Бригада от английски хайлендъри по договор с британската армия със специалната клауза, че могат да напуснат страната, когато пожелаят, стига тя да не е под пряка военна заплаха. Могат да бъдат изведени на линия, напълно екипирани, за по-малко от трийсет дни.

— Това е напълно недоказуемо — каза О’Хара.

Той стана, облегна се на перилата и се загледа във витлата, който разбиваха водата на пяна. Имаше много пропуски и недостатъчни подробности. Нуждаеше се от повече имена, от хора, които бяха избягали. От някой, който искаше да проговори. Отново се концентрира върху звука на двигателите и се изправи срещу стената. Но това този път не му помогна. Нещо по-силно от подробностите го привличаше неудържимо. Долавяше зародиша на голям репортаж и инстинктите му на професионалист просто звънтяха. Усети някаква тръпка дълбоко в стомаха си. Но само Фалмаут не стигаше, трябваше му още нещо. Трябваше да направи своите справки, преди да реши да предаде парите на Хауи.

— Кажи ми нещо за Торнли — поиска той. — Ако съумея да го спечеля за каузата, това ще бъде добро начало.

— Не съм го виждал от операцията с Гуардио.

— Някакви отцепници? Никой никога ли не е избягал?

Фалмаут се поколеба. Спечели малко време, запалвайки поредната „Житан“.

— Казвай де? — настоя О’Хара.

— Ще направим ли сделката? — попита Фалмаут.

— Още не знам. С това, което ми разказа, дори не мога да започна да сглобявам нещо смислено. Трябват ми имена, за да се захвана с лицата, и лица, за да продължа с онова, което е направено. И искам да знам кой се крие.

— Не съм казал, че има такъв.

— Не ми казвай, че ти си първият, на когото хрумва да се махне от тази лудост.

— Светът е луд! — каза Фалмаут. — Ти беше в Играта цели пет проклети години, О’Хара, нищо ли не си научил? С алчността идват парите, с парите идва властта, а именно това е крайната цел.

— Не говориш за света, в който искам да живея.

— Така е, Моряко. И затова, ето ти една възможност да го промениш. Наистина ли се съмняваш, че като ти разказвам тези неща, аз рискувам живота си?

О’Хара се замисли как да отговори, но Фалмаут продължи атаката:

— Просто разбери, че когато има нужда от нещо, винаги ще се намери някой, който да го предложи.

— И този някой е Хамелеона?

— Хамелеона е само началото.

— На мен ми стига, за да започна отнякъде. Кой е той?

— А-а, кой наистина е той? Едно тяло без лице. Повей на въздуха. Никой от Играчите не го е виждал, поне никой от тези, които аз познавам. „Хамелеон“ е единственото, което знам, и то от другите момчета, с които съм работил. Но той е главата и съм чувал това достатъчно често, за да повярвам, че е истина.

— Не знаеш ли откъде действа?

— Не. Мога да ти разкажа всичко, което знам за него, само за трийсет секунди. Той е от жълтите и се подвизава от доста време. Тъкмо по тази причина ти си единственият, подходящ за тази работа, старче. Познаваш Япония, както познаваш лявата си ръка, а от друга страна, познаваш и Играчите, така че можеш да прецениш важността на това, което ти казвам.

— Откъде знаеш, че е жълт?

— От Торнли. От другите разбрах, че е най-опасният в групата. Именно Хамелеона премахна Колин Бредли.

— Бредли е мъртъв?

— Да. Изплува в Ийст Ривър с куршум в главата. Някой е решил, че Хамелеона трябва да бъде убит и Бредли сметнал, че задачата е по силите му. И свърши, като му пръснаха главата. Ето така се получава, когато мислиш.

— Кой е решил да го премахне?

— Не знам отговора и на този въпрос, но не е трудно да се досетя, че е бил един от враговете.

— От твоята уста всичко това звучи като война, Тони.

— Така е. Но не студена война, Моряко. — Той се наведе и с театрален шепот изрече: — А една гадна доларова война.

— По какъв начин си върши работата този Хамелеон, как ръководи това побъркано шоу, за което ми говориш, след като никой не е бил в контакт с него?

— Чрез Мастъра.

— Какъв Мастър?

— Говоря ти за компютър. Всичко се върши по компютър. Единственият жив човек на върха, с когото контактувам, се нарича Куил.

— Той ли е свръзката ти?

— Да.

— Куил?

— Да, Куил.

О’Хара поклати глава:

— Звучи ми сякаш си чел прекалено много Дикенс — каза той.

— Няма значение, това е името, дяволите да го вземат. Куил. Никога не съм го виждал и единственият начин да вляза във връзка с него е чрез Мастър.

— И Мастър е компютър?

— Точно така. За да се свържеш чрез Мастър, трябва да минеш през цяла серия проверки. Проверка на гласа. Засечка с числа. Променящи се лични кодове. Ето такива неща. Но работата се върши така просто, че даже ужасява. Появява се заявка. Куил програмира Мастър, определя най-подходящия изпълнител и се свързва с него. За всичко е помислено. Билети, пари, свръзки, резервации в хотелите, коли. Дори оръжие, ако има нещо специално, което би могло да ти потрябва. Възнаграждението е депозирано по сметка, която посочиш, преди още да си събрал нещата си за път. Всичко става така гладко, както изтичането на пясъка в пясъчния часовник.

— Кажи нещо за самия човек, какво е правил в миналото?

— Никога не съм го виждал. Не бих го познал дори ако се изправи срещу мен на улицата и ми се изплюе в очите.

— Искаш да ми кажеш, че си в цялата тази история от осемнайсет месеца и още не си виждал нито един от Играчите на върха?

— И може би никога няма да ги видя. Не се налага.

И докато слънцето минаваше над главите им, пронизвайки безмилостно с лъчите си, Фалмаут разказа подробностите по операцията Гуардио, продължавайки със случайната смърт на Марца и унищожаването на колата „Акила“. Той разказа къде е поставил експлозива, къде е чакал, какви влакове и самолети е използвал.

— С „Акила“ се справих толкова добре, че те все още се опитват да разберат как е станало. Операцията забави работата над колата с месеци. Още не са преодолели шока от смъртта на Марца.

— Искам от тебе писмено да изложиш всички тези подробности.

Фалмаут се замисли за момент.

— Когато ми преведете сумата.

О’Хара също помисли малко и после кимна:

— Искането ти е справедливо. Но всичко това трябва да влиза в някаква схема, трябва да има нещо, което свързва нещата в едно.

— Виж какво ще ти кажа, Моряко, не търси някаква логическа закономерност.

Но съзнанието на О’Хара беше тренирано да разглежда заедно както логичните, така и нелогичните възможности във всяка ситуация. Трябваше да има някаква свързваща нишка, някаква върховна цел в тази лудост, но когато сподели мислите си, Фалмаут само се изсмя.

— Това е Игра за забавление и печалба, проста и обикновена. Някой някъде трупа състояние. Какво мислиш, е струвало ликвидирането на Марца? Само аз получих сто и петдесет хиляди. Цената за клиента вероятно е била около половин милион.

О’Хара продължаваше да изпитва недоверие. Струваше му се, че операцията „Мастър“ има по-висша цел от „забава и печалба“. Но може би тази цел беше известна само на Хамелеона.

— Ако се опиташ да откриеш следите на някаква конспирация, ще се озовеш с китайска кръстословица в ръцете — настоя Фалмаут. — Понякога задачите изглеждат направо безсмислени. — Той разказа за Хиндж, който беше убил един човек в Хаваите само и само за да вземе от него една дузина негативи, а после бе унищожил и тях.

— И кой е този Хиндж? — поинтересува се О’Хара.

— Един скапан каубой. Убива, без да мисли или да се колебае. Мъже, жени — няма значение. Може да го направи с нож или пистолет, но може и с отровни стрелички или с гарота. Дявол да го вземе, той просто може да ни заплюе и двамата с теб ще умрем.

— Никой не може да те убие, Тони.

— И аз мислех така, докато не участвах с него в една операция преди два дни в Каракас.

— Какво си правил в Каракас онзи ден?

— Възложиха ми задача. Не знаех ще успееш ли да пристигнеш навреме. Не можех да им откажа, без да разкрия, че замислям нещо.

— И кой е този млад гений, наемник ли е?

— Бил е, преди това.

— Такива с лопата да ги ринеш, Тони.

— Не и като него. Като него няма много. Застрелял е някакъв от хиляда и деветстотин фута във Виетнам. А е използвал само карабина с нощен прицел.

— И каква задача изпълнявахте?

— Един тип на име Лавандър бил отвлечен от някакви местни muchachos. Трябваше да го върнем. Но точно онова, което се случи след това, може да ти даде нишката, за която искаш да се захванеш.

— И как по-точно?

Фалмаут отново се наведе към него и се усмихна с блясък в очите:

— Ще ти кажа, когато потвърдиш, че сделката ще стане.

О’Хара се бе загледал в нещо, което се движеше под повърхността на океана близо до куката със стръвта. Все още изпитваше безпокойство от това, че трябва да предаде двеста и петдесет хиляди долара на Тони Фалмаут, но ако получеше допълнителна информация от него, това можеше да го накара да го направи.

— Мисля, че ще се върна в Япония — каза О’Хара. — Ще заживея един хубав, обикновен живот. Без компютри, които управляват частни разузнавателни агенции, без призраци, които използват подобни компютри. Всичко е така сложно. Още от самото начало не исках да се захващам за тази работа.

Перката на голяма риба разсече повърхността за миг и отново потъна.

— Не можеш да се оттеглиш сега — предупреди го Фалмаут.

— Мога, и то много лесно.

— Направиш ли го, с мен е свършено.

— Защо, изпълни още една-две задачи и бягай — посъветва го О’Хара.

— Вече се крия. Съгласих се снощи да участвам в още една операция, но не се обадих на повикването на Куил, за да получа подробностите. Не може да приемеш задача, а после да изчезнеш, без това да породи известно безпокойство в сърцето на мистър Куил. Той вече сигурно си мисли, че или съм избягал, или с мен се е случило нещо лошо. Но каквото и да е решил, той сигурно е прехвърлил задачата на друг и точно това ми позволява да ти помогна.

— И как по-точно?

Нещо проблесна в погледа на Фалмаут, а на устните му се плъзна усмивка.

— Просто познавам обекта — обясни той. — Знам къде ще бъде проведена операцията по ликвидирането му. Знам кога. И знам кой ще бъде убиецът.

И след една ефектна пауза той допълни:

— Ще ти кажа като премия и името на човека, който избяга от нас.

Беглецът. Някой друг, който се крие. Да, това създаваше известни възможности. Точно споменаването на „премията“ подтикна О’Хара да вземе решение. Ако наистина и някой друг, освен Тони се опитва да се скрие от Хамелеона и ако той съумееше да го намери, това щеше да помогне да се получи потвърждение на разказа на Фалмаут.

— Ето каква сделка ти предлагам — каза накрая О’Хара. — Ако ми предоставиш тази информация, аз ще ти изплатя половината. Ако съумея да се възползвам от нея, ще депозирам останалата половина в банка, която пожелаеш или ще се срещнем и ще я получиш на ръка.

— Дявол да те вземе, Моряко, играеш малко грубичко!

— Парите не са мои.

Фалмаут кимна едва забележимо и после подаде ръка:

— Дадено — каза той.

— Сега да чуем — предложи О’Хара.

— Чуй ме, Моряко. Не мога да те излъжа, не мога да ти кажа, че разбирам всичко, което става, окей? Но мога да ти кажа следното… винаги има причина да постъпват по начина, който са избрали. Ето, не бяха изтекли и десет часа след завръщането ми от Каракас и разбрах, че Куил спешно ме търси. Свързах се с него. Трябва да разбереш, че ние — Хиндж и аз — притиснахме нашите cojones да ни предадат Лавандър, ясно ли ти е? Докарахме го, а две дни по-късно Куил има за мен спешна задача. Каза, че всичко трябвало да свърши за четири или пет дни. Нареди ми да се срещна със свръзката някъде из Карибите и да остана на разположение за евентуална операция по ликвидиране. И кой мислиш, е проклетият обект? Лавандър.

О’Хара искрено се изненада.

— Лавандър? — възкликна той.

— Да, Лавандър. Сега разбираш ли ме? Можеш ли да схванеш накъде води всичко това?

— Тони, те са твои приятели, така че чакам да чуя от теб какво мислиш.

— О, мислих дълго по въпроса. Логиката? Вероятно той представлява заплаха за някого.

— Защо?

— Знае прекалено много. За нещо. Но не знам какво е то. Работил е като платен консултант за много фирми по целия свят. Значи знае много неща за много хора. Знае и много фирмени тайни.

— Ти допускаш, че те ще убият този човек само защото той заплашва сигурността на някоя от компаниите?

— Абсолютно съм сигурен.

— За какъв дявол тогава ти е необходима свръзка, защо просто не те изпратят да похарчиш онзи нещастник?

— Мога само да предполагам, разбира се, но според мен свръзката ще го подложи по изкусен начин на разпит от трета степен. И ако получи неудобни отговори… тогава au revoir, мосю Лавандър.

— Спомена, че знаеш къде ще бъде проведена операцията.

— Е, не точно. Но ми е известно, че планира скоро да тръгне от Хондурас на туристическа обиколка из Карибите, платена от „Сънсет Ойл“, разбира се, като малка компенсация за притесненията и неудобствата. Знам също, че ще пътува под името Дж. М. Тийч. Снощи Куил ме предупреди, че всичко трябва да свърши за четири или пет дни. Едва ли е много трудно да се открие кой кораб предстои да отплава от Хондурас до ден-два и да се разбере на кое пристанище ще спре най-напред.

— Защо трябва да пътува под фалшиво име?

— Защото е странен тип. Казах ти, той е ексцентрик. Видях го съвсем за кратко веднага, след като беше освободен. Няма да го забравя: очи, хлътнали като кладенци, сякаш не беше спал два дни, а първото нещо, което ме попита, бе: „Освободихте ли стаята ми в хотела, докато ме нямаше?“. И знаеш ли, това наистина го безпокоеше. Чиста проба луд.

Един слънчев лъч проблесна по перката на риба в килватера на „Красавицата на Маями“; кордата на големия прът изскочи от гривната на мачтата, после отново се опъна и запя с пронизителен звън, докато се размотаваше с бясна скорост от макарата.

— Господи, хванахме голяма — извика Фалмаут.

— Твоя е, Моряко!

О’Хара бързо пое пръта от гнездото под перилата и го хвана здраво между краката си. Фалмаут затегна осигурителния колан на стола му и О’Хара започна битката.

Рибата — син марлин — беше огромна.

— Триста фунта! — изказа предположение Фалмаут. — Това може да стане рекорд, момко.

Борбата продължи почти два часа. Когато свърши, О’Хара усещаше ръцете си като оловни, а дланите му бяха покрити с мехури. Капитан Кей маневрираше с лодката като професионалист, използвайки мощните двигатели, за да изтощи рибата, докато О’Хара придръпваше боричкащия се марлин все по-близо до кърмата.

Рибата използва последния си шанс, изскочи високо от водата и плесна заплашително с опашка. После се стрелна надолу, но О’Хара не отслабваше натиска. Грозната муцуна на марлина се показа само на няколко фута от кърмата. Изглеждаше примирен.

— Чудесно се справи, Моряко! Каква красота! Е — въздъхна Фалмаут, — колко жалко… — После се наведе, измъкна стар, ръждив мачете от един процеп в палубата, отстъпи крачка, острието изсвистя във въздуха покрай главата на О’Хара и се заби в дъските на кърмата с глух звук. Кордата беше прерязана. Марлинът изскочи на повърхността за последен път, направи рязко движение с глава и изчезна във водите зад кърмата.

Капитанът изкрещя:

— Какво, по дяволите, направи? Това беше почти тристафунтов марлин, копеле! — Капитан Кей продължи да беснее на мостика, крещейки ругатни срещу вятъра, чайките, морето и всичко останало.

Фалмаут погледна изумения О’Хара, който се бе отпуснал в стола си и се опитваше да забрави за болката в ръцете си.

— Не е удобен моментът да се появим във Фрийпорт с рекорден улов. Ще има снимки и бог знае още какво, нали? Вестниците тук и без това няма с какво друго да се занимават.

О’Хара кимна малко неуверено.

— Знаеш ли, Тони — изрече той, — май започвам да ти вярвам. Кажи ми сега, кой ще се заеме с Лавандър?

Фалмаут се надвеси над него и гордо заяви:

— Разбира се, че Хиндж. Той познава Лавандър. И освен това трябва да бъде Хиндж. Ако решат, че се опитвам да избягам, те ще изпратят Гацински или Лаваньо по следите ми.

— А защо не Данилов?

— Защото той е другият беглец.