Уилям Дийл
Хамелеон (16)

4.

Стаята беше огромна, заплашителна с полумрака си. Ръчно изработените корнизи по периферията на високия десет фута таван бяха едва различими в слабата светлина, хвърляна от малката лампа в ъгъла. Голият дървен под блестеше като ледена пързалка. Единствените прозорци в стаята, подредени по дължината на една от стените — навремето външни френски врати, бяха сега остъклени, за да разкрият красотата на вътрешната зимна градина, изпълнена с тропически папрати и някакви растения без цветове, но с много листа. Три от четирите декоративни лампи на пода подчертаваха зеленината, но успяваха само да създадат заплашителни силуети от оскъдната мебелировка в главната стая.

Температурата вътре беше точно 82°. Винаги беше точно 82°.

Беше тихо като в библиотека. Единственият шум, който се разнасяше, бе някакво тиктакане, сякаш бомба с часовников механизъм отброяваше минутите на нечий живот.

До вратата имаше кожена гарнитура — две големи кресла и седемфутов диван, разделени с ниска масичка за кафе от тик^[1]. Масичките в двата края на дивана също бяха от тик и на всяка от тях беше поставена филипинска лампа с плетен абажур. На масичката за кафе нямаше нищо друго, освен един-единствен голям пепелник в източен стил.

Два от останалите три ъгъла бяха празни, ако не се брояха древните статуетки на храмови кучета, гневно приклекнали под високите разлистени папрати.

В последния ъгъл имаше огромно дъбово писалище, пред което бяха поставени осем стола с прави облегалки. Върху бюрото нямаше нищо, освен старомодна орнаментирана папка от кожа и дърво, голям пепелник, подвързан в кожа бележник за делови срещи и изящно изработена будистка лампа със старомоден абажур с ресни и шнур за включване.

И кутията.

Беше обикновена бяла кутия с размера на голям речник. През нея се виждаше червена лента, завързана на пищна панделка, като за коледен подарък.

Креслото зад писалището се извисяваше като трон и облегалката му се губеше нагоре в полумрака. Облак дим се издигаше от тъмната гробница на стола. Единствената запалена лампа в стаята беше с формата на Буда. Тя хвърляше под наклон призрачната си светлина върху писалището, оставяйки дълга сянка зад кутията. Топлината й всмукваше дима откъм креслото, завърташе го и го изхвърляше през отвора на абажура.

От кутията се разнесе някакво шумолене. Капакът леко се надигна и после се отпусна.

Мъжът в креслото се наклони напред. Дългата му и тясна глава бе увенчана от грижливо сресани през голото теме снопчета бяла коса. Бузите бяха хлътнали и всяка бръчка по тях изглеждаше още по-дълбока от странично падащата светлина. Челюстите бяха здраво стиснати и вените по тях изпъкваха като въжета. Беше лице, принадлежащо на миналото, лице, извадено от историческите книги, старите кинопрегледи и списания — лице, сурово, ястребово, обещаващо победа с все още горчивия привкус на загубата в устата, отмъстително лице, навяващо спомен за гнева на Моисей и фанатизма на Джон Браун.

Генерал Хукър. Хуук^[2]. Наричаха го военен гений, военните и историците го сравняваха с Александър Велики, Джексън „Каменната стена“ и Патън. Хукър, когото японците бяха изхвърлили от Филипините още в началото на войната, се бе превърнал в архитект на войната в Пасифика, беше планирал всеки стратегически ход, беше изучил внимателно всеки остров и постепенно се бе приближил към Япония.

Хукър почти се бе превърнал в легенда.

Този кучи син, мислеше Хукър. Имаше предвид Дъглас Макартър. Страхливецът Дъг, който бе взел участие във войната от убежището си в Австралия, докато междувременно Хукър уморено бе напредвал от един остров на друг в кървавия си марш към Япония. Да, старото копеле не скъпеше похвали за победите на Хукър, но той знаеше какво точно да каже на пресата и кога да го каже, така че в крайна сметка мантията на победата падна на плещите на Макартър. И беше невъзможно да се събори кучия син. В деня, когато падна Корегидор, един от най-черните дни в американската история, докато всички останали панически се питаха как да съобщят новината на обществеността, старият мръсник обърна мелето в лична победа със своето проклето „Аз ще се върна“. Фраза, която се превърна в лозунг, в боен възглас на Втората световна война, подобно на прочутото „Помнете Аламо“. Но и това дори Хуук трябваше да отдаде на кучия син; това беше също и обещание за победа, изречено с такава несломима увереност, че никой не си позволи да се усъмни. И когато той наистина се завърна, естествено заявявайки „Аз се върнах“, всички разбраха, че войната е свършила. Дори на снимките изглеждаше като че ли копелето ходи по вода — просто в случай, че наоколо се навъртаха и еретици.

Така Макартър стана легенда, а Хуук стана обикновен герой, заедно с такива като Уейнрайт, Чено, Стилуел и няколко други.

След това… бъдещето след това не вещаеше нищо друго, освен катастрофа. Хукър я виждаше да се задава. Хората се бяха уморили от войната. Макартър бе уволнен в Корея. Една нова война се зараждаше в Индокитай. А Хуук познаваше Изтока; знаеше, че Виетнам, както по-късно щеше да стане известен, не е мястото, където да попаднеш.

Майната му.

Нека Уестморленд^[3] или някой като него отнесе упреците за Виетнам. Хуук вдигна ръце и си подаде оставка. Имаше и други неща за вършене.

Две години по-късно страданията от онези години започнаха да си казват думата. Масивен инфаркт едва не довърши Хукър. Тиктакането в стаята идваше от гърдите му: пейсмейкър — повреден, но въпреки това ефективен, който докторите намираха за прекалено опасно да бъде подменен. Той постоянно напомняше за това, че е смъртен и един ден щеше да се превърне във вестоносец на неговата смърт. Когато злокобното тиктакане спреше, в онзи кратък миг, преди да спре и всичко останало, Хукър щеше да осъзнае, че е покойник. А междувременно той продължаваше да отправя предизвикателство към вероятностите: беше на седемдесет и пет, но все още притежаваше ума и упоритостта на много по-млад.

На вратата се почука.

— Ако си ти, Гарви… влез!

Гласът също беше незабравим. Плътен, заповеднически, властен, потискащ, но едновременно и бащински глас, който произнасяше всяка дума с увереност. Навремето някакъв военен кореспондент беше написал: „За да разбере как е звучал гласът на Бог, човек трябва да чуе генерал Александър Лий Хукър да говори“.

Вратата се отвори и в стаята влезе Гарви. Той беше най-старият приятел на Хукър, както и най-близкият му военен съветник. Макар и двамата да се бяха пенсионирали поне преди петнайсет години, Гарви, на когото не му достигаше една година, за да бъде на шейсет, все още ходеше с изправената походка на гвардеец от морската пехота. Той застана в стойка мирно пред писалището. Хукър и Гарви, двама мъже родени за бойна униформа, със сърца и души жадни за звука на бойната тръба, се бяха озовали в един чужд на тях свят на миролюбци, в който все още продължаваха да фантазират за още една последна битка, макар мечтата им да бе умряла преди години; двама мъже, чието приятелство отстъпваше само пред театъра, който продължаваха да разиграват.

— Добър вечер, генерале — каза Гарви. — Честита Нова година.

Погледът му се отмести върху кутията.

Пронизващите сини очи на Хукър злобно погледнаха по дължината на дългата лула от ирландска глина, която пушеше и се фокусираха върху кутията.

— Благодаря, Джес. И на теб. Свободно, седни.

— Благодаря, сър.

— Нека започнем с приятните неща. — Той се пресегна в мрака зад себе си към бутилката шампанско, поставена в сребърно ведро на малка масичка до стола му. Наля две чаши и подаде едната на Гарви.

— За Дивизията — произнесе той.

Гарви повтори тоста и чашите им звъннаха в самотата на стаята. Гарви отпи малка глътка, облиза устни и се облегна, вперил поглед в тъмнината.

— Определено „Тейтинджър“ — отпи отново, присви устни и даде възможност на мехурчетата да погъделичкат езика му. — Хм, бих казал седемдесет и първа.

Старецът се засмя.

— Не мога да те излъжа. Така и не успях. Е, добре, нека пием за изтеклите години. Много време измина, Джес.

— Точно четирийсет години, генерале. Аз се присъединих към вашата група при Хикам Фийлд в новогодишната нощ на 1939-а. Бях деветнайсетгодишен новобранец.

— Най-добрият, когото някога съм виждал. Казвах на моите офицери: „Този Гарви може да бъде новия Къстър. Ще получи звезда, преди да е навършил трийсет“.

— Не успях да го сторя преди трийсетте — обади се Гарви.

— Хм. В онази война имаше много разочарования. И колко още ни предстояха. Проклетият стар кучи син реши да си играе на политика в последната минута. Трябваше да се пребори с Труман за Хирошима. Трябваше да ни оставят да влезем там и да приключим нещата, както си му беше редът. Поне това заслужавахме. Дяволите да го вземат, заслужавахме го. Каквото имаше да прави, трябваше да го направи във Филипините. А ние имахме право върху Япония.

Подобни оплаквания често се чуваха, когато двамата бяха заедно.

Той погледна в чашата си, наблюдавайки мехурчетата да плуват към повърхността.

— Майната му — прошепна накрая той, — това не е нищо повече от история. И то от онзи вид, който приспива децата в класните стаи. Всички вече си отидоха. Бог да ги благослови. Нали поне спечелихме. Това беше последната проклета война, която спечелихме. — И той отново вдигна чашата.

— Мога ли да запаля? — попита Гарви.

— Разбира се, Джес. Лампата за припалване е винаги готова за теб.

Хукър бръкна в едно от чекмеджетата, извади малка кутийка, опакована в сребриста хартия и плъзна пакетчето по плота на писалището.

— Една дреболия, за да започне новата година както си му е редът, Джес. С благодарност за всички тези чудесни години.

Размяната на подаръци в новогодишната нощ бе традиция, която те спазваха. Гарви подаде едно по-малко пакетче на Хукър.

— Честита Нова година и на вас, генерале.

Той се загледа в кутията за миг, а след това премести поглед върху Хукър, който отваряше своя подарък. Беше ланец за часовник, оформен в отличителния знак на Първа Островна дивизия, където беше служил Хукър, изкован от злато с мотото „Първи на брега, първи в победата“, гравирано в основата, над която бяха кръстосани два щика.

Хукър бе видимо разчувстван.

— За бога, стари приятелю, това нещо е безкрайно ценно. Да, сър, искам да ми го сложат, когато ме погребват.

— Благодаря ви, сър — каза Гарви и се усмихна.

Откъм кутията отново се разнесе шум. Някакво драскане. Гарви неспокойно я погледна, но не каза нищо.

— Е, сър, ваш ред е — обади се Хукър и Гарви разкъса сребристата хартия, в която беше опакован неговият подарък. Беше калаен бокал за вино, изработен на ръка, с името на майстора по периферията на основата му и думите „О.з. генерал-майор Дж. В. Гарви, Американска армия“, гравирани отстрани.

Гарви вдигна бокала за столчето.

— Великолепно, сър. Какво чудесно усещане е да го държа в ръката си.

— Е, знам колко много обичаш гроздето, старче. Крайно време беше да се сдобиеш с подходяща чаша.

Откъм кутията се разнесе още по-настойчив шум. Капакът й отново се помръдна, макар и само на косъм.

Хукър запали клечка и я поднесе към изгасналата си лула.

— Пристигна преди около час — съобщи той, без да поглежда кутията. — Този проклет езичник я е изработил като за коледен подарък.

Той изтегли централното чекмедже и извади от него нож — злобничко изглеждащ стилет с извито острие и изработена на ръка кожена дръжка. Подпъхна острието под лентата, леко обърна кутията и я сряза. Повдигна капака с върха на ножа и леко го избута назад.

Преди още да го видят, го чуха — драскаше и се извиваше по дъното на кутията и нагоре по стената.

Хукър видя най-напред рогцата: две от тях излизаха малко над очите, а третото — като игла — под тях. След малко над ръба на кутията надникна и главата.

Първоначално беше яркозелен, с очи, помръдващи под клепачи от набрана кожа и с опашка, която бавно се полюшваше напред-назад.

Прецени, че е дълъг около осемнайсет инча. Хукър познаваше това животно — всичките осемдесетина вида на Chamaeleontidae. Вече трийсет и шест години ги изучаваше. Този вид беше Chamaeleon jacksoni. Най-вероятно африкански, макар че не беше изключено да идва от Мадагаскар, с очи, които се движеха независимо в търсене на жертва, върху която да се фокусират, преди езикът да се стрелне. И арогантни… колко арогантни бяха само.

Животното изпълзя по стената на кутията, много бавно се придвижи по повърхността на писалището до основата на лампата и след това също така бавно по корема на Буда. Цветът му бавно се променяше. Очите долавяха промяната в цвета на светлината, падаща върху него, изпращаха сигнали по нервната система към пигментните клетки в кожата. Най-напред стана кално кафяв, после бежов, след това розов и накрая кървавочервен като саламандър. Езикът му продължаваше да се стрелка във въздуха, главата му се завъртя и неподвижните очи огледаха тъмнината отвъд писалището. После отново се обърна и се насочи към кутията за писма.

Пред очите на Хукър цветът му пак се промени, този път в оттенъка на тиковото дърво.

Той бръкна в кутията и извади оттам бележка. Докато я четеше, ръката му трепереше.

— Какво пише? — запита Гарви.

Хукър му я подаде. На бележката имаше три имена:

АКИЛА

ТОРО

УОЛФНАГЛ

— Той е навсякъде — изстена Хукър, — той е като мъглата, като някакъв отвратителен черен смог. — Наклони кутията, погледна вътре, поколеба се, но се реши и извади от нея златен мъжки часовник. Обърна го и прочете името, гравирано на гърба.

— Все още разполагаме с Бредли — каза Гарви. — Той е един от най-добрите наемни убийци в света. Ако има някой, който може да ликвидира Хамелеона, това е само той.

— Опасявам се, че се заблуждаваш — прошепна Хукър и гласът му потрепери от гняв. — Това е часовникът на Бредли.