Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chameleon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Уилям Дийл. Хамелеон

Американска. Първо издание

ИК „БАРД“ ООД, София, 1993

Редактор: Богомил Самсиев

История

  1. — Добавяне

6.

Докато се приближаваха по извиващия се път откъм Танабе, O’Xapa виждаше пред себе си крепостта високо в скалите по склона на планината. Каменните й стени сякаш изникваха сред борове и брястове. Под нея се бе ширнал изпъстреният с острови залив Ио-Нада; малко по-нататък се виждаше остров Шикоку, а отвъд него, в далечината на запад, можеше да се различи и Хирошима. Далече долу, в полите на планината, под лъчите на следобедното слънце блестяха в правилни геометрични форми резервоарите на рафинерията Юмишава.

Замъкът над тях беше построен през седемнайсети век от шогуна Тукагава Иеясу като предупреждение към всички, които дръзваха да помислят за нападение на Япония откъм юг. Генерал Хукър беше използвал значителното си влияние, за да го вземе под дългосрочен наем с договор между японското правителство и АМРАН. След това бе превърнал Драконовото гнездо в щабквартира на международния консорциум. Гледката беше впечатляваща. Рибарски лодки и търговски кораби пълзяха в сините води на залива, а пътят, водещ нагоре, сновеше между розови храсти и азалии.

Но влизането в това място не се оказа толкова приятно.

Към средата на пътя след масивния портал в двайсетфутовата каменна стена се появи човек от охраната и поиска акредитивно писмо или препоръка, а после претърси О’Хара. Беше японец и имаше телосложението на сумо борец. Тъмнозелената му униформата, облечена над пуловер с поло яка, се пръскаше по шевовете. На дясната му ръка имаше надпис „ВЪТРЕШНА ОХРАНА АМРАН“. Над нагръдния си джоб имаше значка с идентификация. Първоначално изглеждаше необяснимо обезпокоен, че О’Хара е без куфарче, но после махна с ръка. Когато приключи с обиска, той направи жест на О’Хара да го последва през малката вратичка.

О’Хара се беше договорил с шофьора на таксито да го чака, затова последва без колебание пазача в така наричания дай-дайри — вътрешния крепостен двор. Огромният площад — с размерите на половин футболно игрище — беше застлан с гладки камъни и бе напълно лишен от дървета, градини или каквито и да е други наслаждения за окото. В далечната му страна се виждаха три едноетажни постройки. Подобно разпределение беше познато на О’Хара: в центъра се намираше шишин-ден — залата за церемонии и главната сграда на комплекса; от дясната й страна бе сейрио-ден — „чистата хладна зала“, обикновено жилището на шогуна, а отляво беше кайшо-ден — казармените помещения. Сградите бяха с леко наклонен покрив, извит в края си нагоре и подпрян на дебели дървени колони, боядисани в светлочервено. Класическата красота на този архитектурен стил беше перфектно запазена, с изключение на две неща: покритите коридори, които свързваха трите сгради и фактът, че всички врати бяха зазидани, с изключение на главния вход на шишин-ден.

На покрива на централната сграда се виждаха три сателитни антени, а по заграждащата стена имаше прожектори. Без да проявява натрапчиво любопитство, О’Хара огледа екстериора, докато минаваше през площада. Тук работеха няколко мъже и жени, облечени в традиционни черни носии. Те попиваха влагата, плевяха, събираха с гребла отпадъците — очевидно АМРАН държеше мястото да се поддържа безукорно чисто. В същия момент той почувства, че някой го наблюдава и обърна глава небрежно. В сянката под един от извитите покриви стоеше мъж. Фигурата му не можеше да се различи, но отразената светлина разкри пред погледа му грозно, жестоко око. Човекът се обърна, но преди да завърши движението, О’Хара можа да различи и другото му око, покрито с превръзка, както и назъбения белег, започващ от косата и стигащ до под брадичката. След това мъжът се разтвори в сянката и изчезна.

Беше ли това случайно хвърлен поглед или целенасочено наблюдение? Той изпита неприятното чувство, че познава този мъж, но не можеше да си спомни нито кога, нито къде се бяха срещали. Вече влизаха през централния вход, а споменът, като сън, продължаваше да му се изплъзва. О’Хара сви рамене и престана да мисли по въпроса.

Огромната входна зала беше превърната в помещение за посетители. През прозорците, разположени под корнизите на високия двайсет фута таван, нахлуваше светлина. Дъбовите греди бяха рендосани и излъскани, а стените покрити с антични рисунки върху коприна. Единственият предмет, който приличаше на мебелировка, бе едно типично американско бюро от неръждаема стомана в центъра на залата и върху него имаше само книга за записване на посетителите и телефонен апарат с множество бутони. Малки телевизионни камери сканираха отвисоко стаята. В основата на стените имаше детектори за метал и електромагнитно излъчване. Никой не можеше да влезе в сградата, без да мине през тази зала, и никой не можеше да премине през залата, носейки скрит метален предмет или електронно устройство.

Човекът зад бюрото беше облечен в познатата зелена униформа на охраната, а на ръкава си имаше три ивици. Кобурът му беше окачен по западен маниер и дулото на пистолета почти опираше в коляното му. Беше широкоплещест — стегнат кръст, изправена осанка, твърд като диамант, а кожата на лицето му бе със силен слънчев загар. Нямаше нито грам тлъстина по себе си и ако се съдеше по изражението на лицето му, усмивката сигурно би му причинила болка. О’Хара познаваше този тип хора — или бивш състезател по бойни изкуства, или инструктор по бойната подготовка от армията.

Но човекът, който стоеше до пазача, той позна веднага от учебниците по история и старите кинопрегледи. В спомените му неговото изражение беше по-измъчено: той изглеждаше изтощен от трите години в лагер за военнопленници и униформата висеше по костеливото тяло, но в очите му имаше някаква застинала радост. Сега беше понапълнял, изглеждаше спретнат с бялата си коса и грижливо подстриганите бели мустаци, засукани нагоре. Той плесна с пръчка по колосания клин на униформата си и се приближи към О’Хара с протегната ръка. Генерал Джеси Гарви, мъченикът от казармата Сучи.

— Мистър О’Хара?

— Да.

— Добре дошли в Драконовото гнездо. Аз съм генерал Гарви, изпълнителен вицепрезидент, а това е сержант Тревърс от охраната.

— За мен е удоволствие — каза О’Хара на Гарви. — Веднага ви познах, сър. Наистина е чест за мен.

— Благодаря ви.

— Прилича ми малко на армейски пост — продължи О’Хара с усмивка, поглеждайки към Тревърс.

— Генерал Хукър иска нещата да бъдат като в армията. Силата на навика, може би…

— Струва ми се, че е така.

— Е, добре, той ви очаква. Да вървим.

Докато минаваха през залата, О’Хара дочу приглушени звуци, разнасящи се иззад стените — електрически пишещи машини, звуковата сигнализация на компютри, пренавиването на магнетофони. Някъде във вътрешностите на тази огромна стара сграда кипеше трескава дейност.

Гарви го въведе в една стая и затвори вратата, без да влиза. Изведнъж стана тихо като в църква.

Стаята беше просторна и в миналото вероятно е била използвана като зала за аудиенции на шогуна. Освен това беше много тъмна. Прозорците бяха скрити зад плътно сплетени бамбукови завеси, а зад насрещната стена се разкриваше вътрешна градина. Сред папратите имаше лампи, хвърлящи слаби виолетови сенки, а в тъмнината по ъглите стояха на мълчалива стража древни храмови статуетки на кучета и лъвове. Той дочу звука от токовете на обувките си по излъскания дървен под.

Беше топло, влажно и леко миришеше на тютюн за лула.

О’Хара се отпусна в голямо кожено кресло, още няколко бяха подредени до входа на стаята. Единствена лампа, скрита под филипински плетен абажур, хвърляше малко петно светлина върху далечния край на масата. Не се виждаше нищо за четене.

Той зачака. Чуваше само тиктакането на часовник някъде в тъмнината.

Започна да се изпотява. Влагата в стаята достигаше сто процента, а температурата беше над осемдесет[1].

Настрои сетивата си към стаята и се вслуша във всичко, което ушите му можеха да доловят: стичането на росата от листата на растенията; леко драскане от крачетата на някакво насекомо, лазещо по пода; слабото електрическо жужене на лампите в оранжерията; отмерената мелодия на тиктакащия часовник.

Но имаше и нещо друго — бавно, хрипкаво дишане. В стаята имаше още някой.

О’Хара започна да се взира в тъмнината с присвити очи. Дишането се разнасяше от един особено тъмен ъгъл, непосредствено до оранжерията.

Някой драсна клечка кибрит, избухна кехлибарена огнена сфера, която след малко се успокои в леко потрепващ пламък. На тази светлина той различи историческия профил на Хукър: ястребовото лице, твърдата линия на челюстта, издължената класически правилна форма на шията.

— Беше много добре, сър. Отлично! Успяхте да ме усетите за… по-малко от минута. Невероятна концентрация.

Той дръпна шнурчето на лампата — дебел Буда, чийто корем от червен емайл блестеше под светлината, седеше кръстосал крака в основата й и гледаше стаята с неразгадаемите си боядисани очи.

— Трябва да ви се извиня за мелодраматичното ни запознанство. Но очите ми са много чувствителни към светлината.

Възрастният мъж седеше зад необятно писалище, на което нямаше нищо друго, освен лампата, оформена като статуя на Буда, стара дървена кутия за писма и календар бележник за срещи. Пред писалището бяха подредени в редица осем стола с високи облегалки.

— Извинявам се за високата влажност. На следващия ми рожден ден ще навърша осемдесет. Кръвта ми се поразреди. Става ми студено под осемдесет и два градуса. Ще пийнете ли нещо? Ще ви помогне.

— Чай, ако може.

— Горещ или студен?

— Студен, ако обичате.

Той натисна някакъв бутон под плота на писалището и на вратата се появи Тревърс.

— Леден чай за мистър О’Хара, сержант. За мен чаша сода, ако обичате.

— Да, сър — и сержантът изчезна.

— Някои неща не се променят — каза Хукър. — Бях в армията толкова дълго, че продължавам да се обръщам към помощниците си по чин, а не по длъжност.

— Тук като че ли има доста силна охрана.

— Човек никога не може да бъде достатъчно предпазлив — малко загадъчно обясни той и след малко продължи: — Всъщност това си е истинска крепост. Построили са я за пет години: от 1607 до 1612. Предназначението й е било да плаши чужденците от навлизане в Япония, след като шогунатът затворил границите на страната. Сигурен съм, че ви е направила впечатление гледката на идване. Крепостта държи под контрол целия залив и остров Кюшу.

— Беше доста впечатляващо наистина.

— Пет години тежък труд, а старецът така и не доживял да я види завършена. — Хукър поклати глава. — Такива усилия. На всичко отгоре, факт е, че Драконовото гнездо никога не е било атакувано.

— Как ви хрумна решението да я използвате?

— Предполагам, най-обикновен сантимент. Беше летният ми щаб, докато бях военен губернатор след войната. А преди това някакъв много специален отдел на японските тайни служби е работил на спокойствие тук.

В стаята със ситни стъпки влезе японка. Остави подноса с напитките, поклони се и излезе. Беше млада, малко над двайсетте, доста хубава и не повдигна погледа си от пода.

— Е, мистър О’Хара, пия за ваше здраве и за успеха на вашия материал. Кажете с какво мога да ви помогна?

Възрастта беше издълбала дълбоки бразди по твърдите черти на лицето на Хукър. Високите му скули се открояваха. Кожата му беше станала почти прозрачна, а под тежките побелели вежди горяха очите. Той изгледа с остър поглед О’Хара през тъмните стъкла на очилата си, тъпчейки тютюн в глинената си лула.

— Правя общо проучване за материал, посветен на петролната индустрия — обясни О’Хара. — Вашият консорциум ме заинтересува понеже е нов.

— В младенческа възраст, ако мога да се изразя така. Всъщност в нашата група е събран доста професионален опит. — Хукър рязко промени темата: — Дошли сте доста далече за вашите проучвания.

— Дошъл съм в Япония по друга работа.

— Разбирам. Харесва ли ви страната?

— Аз съм израсъл тук.

— О? В коя част?

— Токио. После Киото.

— А, предполагам, че ни свързва общата ни любов към тази страна.

Дрън-дрън, помисли О’Хара. Старецът вече сигурно знае всичко за мен. Защо играе тази игра?

О’Хара кимна:

— Киото е най-любимото ми място на света.

— Доста е спокойно за стар войник като мен — отбеляза Хукър, облегна се и огледа откровено О’Хара над димящата си лула.

— Освен това вие сте единствената американска компания, базирана в Япония — върна се на темата О’Хара, — което ми се видя доста интересно.

— Е, няма никаква загадка в това. Имаше много съображения да изберем конкретно това място.

— Една от причините пък аз да съм тук, е да разбера някои от тях — усмихна се О’Хара.

— Добре. Задавайте въпросите си.

О’Хара извади бележник и флумастер. Ушите му продължаваха да долавят тиктакането на някакъв часовник, от който нямаше никакви следи в стаята. Звукът като че ли идваше откъм генерала. Можеше да бъде джобен часовник.

— Като че ли нещо ви безпокои, сър? — обърна се към него Хукър.

— Нищо особено. Чувам тиктакане на часовник някъде.

— А, часовникът е тук, мистър О’Хара — каза той и се потупа по гърдите. — Шумен, но ефикасен пейсмейкър. Лекарите ми не желаят да рискуват подмяната му — и той се изсмя: — Ако престанете да го чувате, моля ви извикайте доктора ми.

О’Хара започна с тривиалните въпроси за Хукър и това, което го свързва с АМРАН.

— Бях президент на „Интеркон Ойл“. Ние първи излязохме с идеята за консорциума.

— Кога влязохте в петролния бизнес, сър?

— О… преди петнайсет-двайсет години. Когато се кандидатирах за президент. Някои от най-верните ми поддръжници бяха тексасци. Когато отпаднах от кампанията, помолиха ме да поема „Интеркон“. Компанията беше затънала в проблеми. Благодарение най-вече на липсата на здраво ръководство. Две години по-късно тя вече мъркаше като добре отремонтиран джип.

— Защо предложихте създаването на консорциума?

— Той даде на компаниите участнички по-голяма финансова сила. Принципът на всяка индустрия: „Парите правят пари“.

— Обменят ли компаниите участнички информация?

Хукър кимна:

— Технологията, използвана от всички компании е обща, но те действат индивидуално. Печалбите им си остават за тях. АМРАН не е място, което обира каймака на печалбата, а е повече… обслужваща организация.

— Свързан ли сте още с „Интеркон“?

— Само в ролята си на частен консултант. Повече от времето ми тук е посветено на функционирането на АМРАН.

— Кога всъщност беше създаден консорциума?

— Учредителният договор беше подписан едва миналата година. Отне ни много време, за да го подготвим. Може сам да си представите проблемите, свързани със събирането на няколко от най-големите компании под общ чадър. Бяха проведени маса преговори, за да се удовлетворят нуждите и исканията на всяка от компаниите учредителки. Ще повторя, мистър О’Хара, компаниите запазват своята автономност.

— Да. И колко време продължиха преговорите?

— Предварителните разговори започнаха през… хм, седемдесет и пета.

— И кои компании се включиха в крайна сметка?

— Моята собствена — „Интеркон“. След това „Сънсет Ойл“, „Хенсел“, „Американ Петролиум“… — Един бърз спомен, една къса светкавица от миналото, прониза концентрацията му, неочаквана и нежелана, изтривайки от главата му всичко, което смяташе да каже.

— Извинявам се — каза той леко обезпокоен, — какво… ъ-ъ, за какво говорех?

— За списъка на членовете на АМРАН.

— Разбира се! Да видим… докъде бях стигнал?…

Той продължи, но споменът настояваше да му обърне повече внимание. Беше в Сидни, помисли той. Първата кутия получих, когато се установихме в Сидни. Той насила се освободи от ненужния спомен.

— „Интеркон“, „Американ Петролиум“, „Хенсел“, „Сънсет Ойл“… — повтори О’Хара списъка, за да му помогне.

— Да… да видим, „Бриджис Салвидж Корпорейшън“, „Стоун Корпорейшън“. Сключихме и споразумение с една малка италианска компания за производство на коли.

— А защо ви е корабостроителницата?

— Петролните танкери, стари приятелю, петролните танкери. Защо да пълним гушата на гръцката промишленост, ако можем да си ги строим сами?

— Самозадоволяване?

— Нещо подобно.

— А „Стоун Корпорейшън“?

— Това е холдингова компания за няколко енергийни инсталации във Флорида, Джорджия, Алабама и още някои от южните щати.

— Тя притежава и петролни рафинерии, нали?

Генералът поднесе втора клечка към лулата си, възползвайки се от времето, за да огледа О’Хара. Не трябва да подценяваме този човек, мислеше си той.

— Да.

— Тук в Япония?

Хукър кимна:

— Да, точно в полите на тази планина. Комбинатът „Юмишава“. Обезпечаваме му заетост. Все пак той е вторият по големина в света.

— И транспортирате нефт от различните краища на света, за да го рафинирате тук?

— Точно така, ако искате ще ви организирам посещение, стига това да ви интересува.

— Може би по-късно тази седмица.

Хукър бавно изпусна облак дим към тавана.

— Добре — съгласи се той, — мисля, че ще научите много неща.

— Печеливш ли е „Юмишава“?

Хукър се усмихна:

— Ние не сме благотворителна организация — хванали сме се с бизнес, за да правим пари. „Юмишава“ има нужния ни капацитет.

— Това ли ви върна я Япония?

— АМРАН е международен консорциум. Използваме няколко японски рафинерии. Освен това, аз, между другото… ъ-ъ… — Погледът на Хукър се замъгли. Изглеждаше като че ли сънува с отворени очи. — … харесвам да живея тук.

Старецът определено имаше проблем със съсредоточаването. Черни спомени нахлуха в главата му, заплитаха се в мислите му. Контрастни, ярки спомени. Той внимателно слушаше О’Хара, опитваше се да отърси съзнанието си от тях, но те оставаха и изместваха реалността…

 

 

Беше може би вторият… не, беше третият хамелеон.

Той помнеше кутията, макар в нея да нямаше нищо забележително — обикновена бяла кутия — но той стоеше и я гледаше дълго, много дълго, вслушвайки се в съществото, което мърдаше вътре, а в гърдите му се трупаше омраза.

Беше в Сидни от два месеца и планираше поредицата ходове, всеки от които трябваше да го доведе все по-близо до Хоншу. Къщата представляваше белосана викторианска постройка, принадлежала някога на губернатора — просторно място, пригодено за нуждите на неговия щаб. Охраната бе от военни полицаи, контролиращи всяка точка.

И все пак, тя беше съумяла да се промъкне вътре… при това с кутията.

И сега стоеше пред него в голямата стая, лицето й бе спокойно като повърхността на езеро, а неразгадаемият й външен вид не разкриваше нищо. Животът се беше оказал милостив към нея. Кожата й все още бе чиста и гладка, а в бадемовите очи се виждаше интелект.

— Запомнил съм те много по-красива — излъга той.

 

 

— Извинете, не ви разбрах — чу О’Хара да казва.

— О, изви… Бях се замислил за нещо друго. Бизнесът… — Гласът му заглъхна.

— Питах ви дали инициативата за създаването на АМРАН е лично ваша — подсети го О’Хара.

— Донякъде. Всичко това се наложи от… ъ-ъ, необходимостта. Няколко от компаниите загубиха своите… висши служители по време на преговорите. При всеки подобен случай трябваше да започваме практически отначало, защото имахме срещу себе си нови хора.

— И какво се случи на тези ключови фигури?

— Умряха. Повечето по естествени причини. Трима умряха от… или може би бяха четирима… сърдечни удари, имаше една катастрофа с кола… Както и да е, това доведе до голямо закъснение. Знаете ли какво чувство за безсилие те обхваща, когато трябва да стигнеш до успешен край при толкова много промени в мениджмънта.

Той говореше почти наизуст, защото в мислите си се бе върнал отново обратно във времето.

 

 

Във Филипините политиците се държаха настрана и се занимаваха с това, което им бе работа. Няколко политици и сто американски долара месечно — наистина ниска цена за да се избегне скандала, който можеше да провали кариерата му.

Но как бе съумяла тя да се придвижи от Лузон до Австралия в разгара на войната?

Кутията отговаряше на този въпрос.

Зад всичко това стоеше Хамелеона. Не можеше да има никакви съмнения в това. Вече два пъти бе получавал такива кутии. И във всяка от тях намираше неговия подпис — по един хамелеон. Първата бе пристигнала без писмо, а само с една малка снимка на момче, застанало пред шинтоистки храм в Токио. Момчето изглеждаше изплашено.

Разузнавателната служба на Хукър посвети много месеци, за да открие Хамелеона. Дори агентите им в Япония знаеха твърде малко. Той се оказа шеф на специален отдел на японските тайни служби. Но никой не знаеше истинското му име.

Вторият хамелеон, доставен около месец по-късно, беше придружен от първото истинско писмо. Текстът, напечатан на малък лист хартия, просто казваше: „Въпросът е отворен за преговори“.

И нищо повече.

И ето че след два месеца на очакване в агония се бе появила и тя, за да предаде устно посланието до него.

Едва ли можеше да се измисли по-голямо оскърбление.

Снимката беше направо садистична. Боби седеше в детски ковчег. Момчето изглеждаше уморено, може би дори упоено.

— Какво иска той?

— Трябва да приключим бързо. Следващата седмица.

— Какво иска той? — се беше осведомил Хукър, разгневен на себе си, че обстоятелствата му налагаха да преговаря с японски офицер и бивша любовница.

Тя бе затворила очи и бе повторила наизуст:

— Той ще размени Молино за адмирал Асиеда, когото британците държат като затворник в момента тук в Австралия.

Господи, колко я мразеше. И странно… колко силно го привличаше нейната чувственост. Питаше се дали тялото й се е променило след толкова години, представяше си я да лежи гола до него. Цели три години връзката им бе нещо като държавна тайна. Знаеше само Гарви.

Генералът, вдовец само от шест месеца, спеше със седемнайсетгодишната си прислужница, която изгони веднага след като му бе родила син. О, как щяха да се зарадват дърдорковците в офицерския клуб на подобна клюка. А началниците му? Те просто щяха да го смачкат.

И сега я мразеше дори още повече, понеже беше живял в лъжа цели три години, а сега свидетелството за проявената слабост отново бе пред очите му, за да го измъчва. Заклет християнин дори и в мислите си, той бе пронизван от чувството за вина дори само като я гледаше.

— Искам сина ми да се върне жив… — бе казала тя.

 

 

— … самолетна катастрофа — завършваше О’Хара.

— Извинете? — отговори Хукър, връщайки се сепнато към реалността.

— Казах, че Робъртсън от „Стоун Корпорейшън“ загина при катастрофа с частния си самолет.

— Да. Но не трябваше да лети сам, нали разбирате. Това е правило на компанията. И все пак, когато сам сте президент на корпорация, кой може да ви се скара? Този случай също ни забави. Бяхме близо до споразумение със „Стоун“, когато се случи инцидентът. А имаше и един в… Далас…

— Дейвид Фиск Търман от „Аламо Ойл“.

Хукър го погледна видимо изненадан.

— Вие определено сте си свършили домашното, младежо. Търман винаги караше като подивял. Ако си спомням правилно, той вече се бе разминавал няколко пъти на косъм.

О’Хара продължаваше да го притиска, изяснявайки различни подробности, преди да повдигне въпроса за Хамелеона.

Но генералът отново бе в мислите си на друго място…

 

 

Какво нахалство. Да му поставя ултиматум — на него, втория по ранг офицер в Тихоокеанското командване. Беше вбесен.

— Ето какво мисля за онзи мръсник — каза Хукър на жената, взе гущера в ръка, стисна гърчещото се тяло и го отпусна едва когато престана да помръдва. Животното висеше в юмрука му. Той го захвърли в кутията.

— Занеси това обратно на кучия син с моите най-добри пожелания.

— Ще му позволиш ли да убие Молино?

— Името му е Боби.

— Когато ми го открадна, името му беше Молино. Какъв страхливец си само!

— Жено, ти поставяш търпението ми на изпитание.

Но и тя беше загубила хладнокръвието си.

— Искам да се споразумеете. Това е най-малкото, което можеш да направиш. Веднъж вече го изостави…

— Аз ли съм го изоставил! Това бе акт на съдбата. Не съм изоставял момчето, аз…

— Момчето, момчето. Ето това е бил той винаги за теб — момчето. Веднъж ми го отне. Ако и сега го направиш, ще разкажа на всички, че си ме изнасилил в дома си в Бастин, и че…

— Изнасилил! Никога преди не бях виждал чифт крака по-широко разтворени от твоите. Той е мой син и ще го наричам както пожелая. Не можеш да имаш никакви претенции върху него. Мой е, защото го осинових, спазвайки всички изисквания на закона. Всички останали документи са унищожени. Не можеш нищо да докажеш.

— Той е мой син. Те ще го убият. Трябва да направиш каквото ти…

— По дяволите, жено, как се осмеляваш да ме заплашваш с лъжи и изнудване? Не ми разказвай какво могат или не могат да направят…

Вече с труд сдържаше гнева си и не можеше да овладее чувството си на вина. Образите в главата му замъгляваха способността да разсъждава. Калвин и жезълът му, изпускащ светкавици. Американският флаг. Образи, катализиращи омразата му. А тя стоеше пред него — един емисар на врага — и го заплашваше с изнудване. Чувстваше как яростта го изгаря отвътре.

— И как смяташ, че ще ме арестуват, без да се разкрие, че съм майката на твоя син?

— Никой няма да ти повярва. Филипинка, превърнала се в японски агент. Ха!

Тъмните й блестящи очи издаваха чувствата, които бушуваха в нея. Тя отметна глава и се изплю през писалището в лицето му.

Той бавно се надигна от креслото, заобиколи писалището и се изправи близко до нея.

— Ще те науча да уважаваш онова, което аз представлявам, тесноока кучко!

Тя леко отстъпи, ръмжейки от омраза, и тогава яростта му избухна. Неочаквано той протегна ръце и сключи пръсти около шията й. Големите му костеливи ръце задавиха виковете й и започнаха да мачкат дихателната й тръба, после ларинкса. А той продължаваше да стиска и да извива…

 

 

Чуваше в главата си звука: пукот на пречупващи се клони.

— Генерале?

— Да!

— Добре ли сте?

— Да, да, само… бях се замислил за нещо съвсем друго. Днешният ден беше доста тежък.

— Съжалявам. Имам само още един-два въпроса.

— Ще се опитам да бъда… по-концентриран.

— Бих искал да поговорим за нещо друго — обяви O’Xapa.

Започва се.

— Говори ли ви нещо думата „Хамелеон“?

Нещо в погледа му проблесна, той помръдна устни и стисна челюсти. Бузите му сякаш порозовяха.

— Това наистина няма нищо общо с петролния бизнес.

— Но има доста общо с вас.

— Днес наистина се чувствам леко отпаднал, мистър O’Xapa — и той понечи да се надигне от креслото.

— Извинете ме, генерале, но аз знам за Хамелеона. Трябва да поговорим за него.

Хукър го погледна с досада.

— По тази ли причина дойдохте?

— Да, сър, това е причината.

— И какво мислите, че знаете?

— Знам, че Хамелеона е шеф на една много ефикасно действаща разузнавателна агенция, обслужваща частния сектор. Знам, че агентите му са убивали, крали са фирмени тайни и са провеждали саботажни акции с цената на живота на стотици хора. Знам още, че по някакви причини, АМРАН и партньорите му са негова любима цел.

Хукър изчука лулата си и отново я напълни, за да спечели време.

— Може ли да поговорим неофициално за известно време?

O’Xapa се поколеба. Много скъпоценна информация оставаше неизползваема завинаги поради „неофициални“ разговори, но на практика той нямаше избор.

— Хамелеона е може би най-опасният терорист на света в наше време — започна Хукър. — Методите му са непредсказуеми, а същото може да се каже и за жертвите му. Нищо не е извън възможностите му. Изнудване, отвличания, обири, убийства, саботаж… наистина нищо.

— Мислите ли, че зад всички тези актове стои вашата конкуренция?

— О, те не са далеч от това. А някои от тях бяха и потърпевши. Очевидно компаниите използват уникалните… услуги, които Хамелеона предоставя. Но нямам представа нито кой, нито защо.

— И все пак, АМРАН изглежда предпочитана цел.

— Не знам…

— Ами ако ви заявя, че Хамелеона е отговорен за смъртта на Симънс, Ричман, Търман… повечето от висшите служители, свързани с АМРАН, които или са „умрели“, или са загинали?

— Ще ви отговоря, че това са само обвинения без никакви доказателства.

— Познавам човека, който ги е извършил — каза О’Хара. — Най-малкото е извършил по-голямата част от тези убийства.

— Тогава съобщете го на когото трябва. Ако разполагате с подобно доказателство, то и материалът ви ще има тежест.

— Не мисля, че това е възможно.

— Чуйте, О’Хара, никой не би бил по-щастлив от мен, ако вие извадите пред света този… вампир и покажете какво представлява той. Но всичко казано или намекнато от вас до момента ще изглежда комично, без възможност да бъде подкрепено с факти.

Хукър остави дима от лулата бавно да се източи през ъгълчето на устата му. Остана така може би в продължение на цяла минута, загледан през стаята.

— Повечето от тези хора умряха от естествена смърт или в резултат на нещастен случай. В този бизнес сърдечните удари са само професионален риск. Петролът е бизнес, характеризиращ се с високо ниво на стрес, а тези джентълмени без изключение работеха под високо напрежение, а бяха над петдесетте или шестдесетте.

— А Бриджис? Той не беше в петролния бизнес.

— Ред Бриджис беше неспокоен човек, занимаваше се с морски спасителни операции, бе хазартен играч. По дяволите, та той цели пет-шест години след войната се занимаваше с измъкване на потънали кораби край японското крайбрежие. А корабостроенето е много гаден бизнес. Освен това Ред имаше сериозен проблем с теглото. На шейсет години той тежеше с поне сто фунта повече, отколкото трябваше. Основен кандидат за инфаркт, нали знаете? Сега разбирате ли какво искам да ви кажа, мистър О’Хара? Без някакво доказателство никой няма да ви повярва.

— Точно по тази причина той може да действа както поиска. Никой няма смелостта да заговори открито за това. Ха, та дори ние говорим „неофициално“!

— Вие заинтересован ли сте лично? — попита Хукър, който се изненада от неочаквания изблик.

— Аз съм журналист и се опитвам да си върша работата по най-добрия възможен начин. Знам, че Хамелеона съществува. Вие също го знаете. Очевидно цяла дузина високопоставени бизнесмени го знаят. Но вие сте основната цел. Защо?

— Ние отказваме да бъдем изнудвани. Не знам дали разбирате, изнудвани чрез страх.

— Но защо АМРАН? Защо не „Ампекс“ или „Синия диамант“?

— Не знам. Предполагам, че след като сме най-младият от петролните конгломерати, те допускат, че ние сме най-уязвимите.

Беше започнал да се поти, затова извади кърпичката си и попи потта. Пейсмейкърът ожесточено тиктакаше.

— Извинявам се. Нещо ме… тресе. Нищо опасно, разбира се. С тази разредена кръв. Един от рисковете на старостта.

О’Хара изглеждаше искрено загрижен. Мъжът пред него се бе състарил видимо с поне една година, докато разговаряха. Лицето му бе посивяло, а очите му загубиха жизнеността си.

— Аз трябва да се извиня. Знам, че ви се натрапих — каза O’Xapa. — Благодаря ви, че отделихте от времето си за този разговор.

Разговорът за Хамелеона поне беше прочистил главата на Хукър. Сега проблемът му беше как да се справи с O’Xapa.

— Може би някой друг път — обади се той.

— Един последен въпрос. Хамелеона ли стои зад саботажа на „Торо“ и автомобила на „Акила“?

Генералът остави лулата си настрани и събра връхчетата на пръстите си. После се наклони напред.

— Мистър O’Xapa, както ви казах вече, никой не дискутира Хамелеона. Той е терорист, който работи за пари. Хората се страхуват от него. Повечето от тези, които стоят над мен, си мислят, че ако те го игнорират и той ще ги игнорира. Разговорите за него му придават някаква легитимност. А това не е в интерес на никого.

— Без смелост няма слава, генерале.

— Хамелеона е апокалипсис.

— Получихте ли някакво предупреждение за „Торо“ или „Акила“? Искам да кажа, имаше ли опит за изнудване или това си бе най-обикновена саботажна акция?

На Хукър вече беше започнало да му омръзва. Той отговори със суров глас:

— Не можете да използвате тази информация, млади човече, защото тя не може да бъде потвърдена. „Торо“ се намира на дълбочина четиристотин фута в Арктическо море, а „Акила“ е обратно на чертожната дъска.

— Не знам дали го разбирате, но той няма да спре — заяви О’Хара. — Захванал се е с много доходен бизнес. Напишете ми заявление, че подозирате Хамелеона за отговорен в поне един от тези инциденти и това ще направи материала ми по-правдоподобен. Ще може да послужи като добро начало. Ще помогне той да бъде изобличен. Защото този човек разчита на потайността.

— Мистър О’Хара, знаете ли кой е Хамелеона? Знаете ли къде живее, къде се намира базата, от която действа? Изобщо знаете ли нещо за него?

— Това същият Хамелеон ли е, който бе включен в списъка на военнопрестъпниците през 1945-а? — поинтересува се О’Хара.

Хукър изчука пепелта от лулата си и уплътни оставащия тютюн.

— Лицето, за което говорите, загина в Хирошима — обясни той. — Името му беше извадено от списъка през 1950-а.

— А вие знаете ли кой точно е бил този човек?

— Името му е Асиеда. Неговата самоличност беше една от най-строго пазените тайни през войната. Специалността му бе шпионаж и той отговаряше единствено пред Тойо[2]. Той обучи всички японски агенти.

— Иронично, нали?

— Какво точно?

— Че Хамелеона, когото вие търсите, и военнопрестъпникът имат един и същи псевдоним.

— Ако има някаква ирония, тя е в това, че тази крепост на времето е била негова щабквартира. Обучението на агентите е ставало точно в тези сгради. И само Бог знае какви зверства са били извършвани в трите етажа на подземията под краката ни. Ето така научих за това място. Дойдох тук с Окупационната армия през 1945-а. Но тук нямаше нищо. Цялата архива беше унищожена. Всъщност в никоя архива не са запазени документи за военновременната дейност на Хамелеона. Ако се съди по архивата на армията, той изобщо не е съществувал. Тази книга завинаги е затворена.

— Е, добре, аз мисля, че Хамелеона е тук в Япония, без значение кой е той. И щом той е тук, аз ще го открия.

Хукър се изправи в целия си висок ръст. Гърбът му беше прав както в деня, когато бе получил дипломата си в Уест Пойнт. Подаде ръка на О’Хара:

— Приятен ден, мистър О’Хара. Ще говорим за евентуалните ми писмени заявления тогава, когато разполагате с нещо повече от подозрения и теории. Честно казано обаче, аз мисля, че куражът ви е по-голям от съобразителността ви. Въпреки това, желая ви успех.

— Едно последно нещо — обади се О’Хара, докато генералът го съпровождаше към вратата. — Чували ли сте нещо за голямо петролно находище, известно като „Мидас“?

Старецът стоеше до вратата с гръб към О’Хара. Гняв блесна в очите му, когато чу въпроса. Пейсмейкърът отново затрака. Той се изкашля, за да заглуши издайническия сигнал на сърцето си.

— „Мидас“ ли казахте? Петролно поле — обърна се към О’Хара напълно овладян. — Никога не съм чувал за него.

— Може би е най-голямото в света.

— И къде се намира? — позасмя се Хукър.

— Не знам.

— И аз не знам, сър, а петролът е моят бизнес. Мистър О’Хара, възхищавам се на въображението ви. Но мисля, че е малко пресилено да се мисли, че съществува петролно поле с размера, за който предполагате, и никой да не знае за него.

— Но аз знам за него.

— Чудесно… тогава защо не откриете къде е? Опасявам се, че сега ще трябва да ме извините. Време е за следобедния ми сън.

Бележки

[1] 80°F — 27°C. — Бел.пр.

[2] Главнокомандуващият японската армия по време на Втората световна война. — Бел.пр.