Уилям Дийл
Хамелеон (29)

6.

Странна нощ, помисли си О’Хара, даже нещо повече — невероятна нощ.

О’Хара стоеше на палубата на 120-футовата яхта, която се поклащаше на неколкостотин ярда в морето. Облечен беше в джинси, бяла копринена риза и кожено яке, чиято яка беше вдигнал, за да се запази от студения бриз, който духаше откъм брега. Мощният бинокъл, през който изучаваше бреговата линия, му бе даден от първия помощник-капитан — строен, стегнат бивш моряк от военноморските сили, прехвърлил четирийсетте, на име Кармоди.

И докато О’Хара оглеждаше безлюдното крайбрежие на Кейп Код, една двойка излезе между самотните, поръсени тук-там с морска трева дюни, застанали като стражи на брега. Жената, висока и изправена, беше заметнала сако от туид на раменете си и кестенявата й коса се развяваше от силния вятър, който запращаше към тях водни пръски от разбиващия се прибой.

От кръста нагоре мъжът до нея имаше телосложението на борец: издути бицепси, необятни плещи и гръден кош; мускули, преплетени като корабни въжета около шията. Главата му беше плешива като плажа, с изключение на няколкото снопчета бяла коса, пригладени над ушите му. Краката му бяха атрофирани, тънки като клончета и той ходеше с труд, премествайки с клатене единия пред другия, като си помагаше с две яркочервени ски щеки.

Мъжът беше облечен в тъмносини плувки и жълто найлоново яке с отворена яка, издуто от вятъра. Болезнено пристъпвайки, той мина през издължените сенки, хвърляни по белия пясък от слънцето, което все още не се беше издигнало високо над хоризонта, а жената, игнорирайки физическия му дефект, вървеше редом с него. Тя го придружи до момента, когато той навлезе сред разбиващите се вълни; там спря и зачака. Той пристъпи с клатещата си походка в морето, докато водата не стигна до коленете му. Обърна се, запазвайки мъчително равновесие, хвърли й щеките, съблече якето, хвърли и него през рамо назад, след това се отпусна сред вълните и започна да плува. Мощните му ръце го пренесоха над линията на прибоя в по-спокойни води и тогава той яко загреба, без да намалява темпото, докато не се озова на петдесетина ярда от спуснатата стълба на яхтата. Вдигна острия си поглед под рунтавите вежди към палубата и като продължаваше да гребе в тази посока, извика:

— Ахой там, това да не е лейтенант О’Хара?

— Точно така, сър — извика О’Хара в отговор.

— Отлично. Аз съм Чарлс Гордън Хауи. За мен е удоволствие да се запознаем.

— Благодаря ви. Удоволствието е мое. Яхтата е чудесна.

— Как е рамото?

— Чудесно. Все още не мога да го раздвижа както трябва.

Хауи говореше на подчертан бостънски акцент, примесен с ирландски изговор, от който думите се получаваха като отсечени, а звуците „о“ се чуваха като провлечено „а“.

— Е, и това е добре. Ще се присъедините ли към мен, сър? Каква е температурата на водата, мистър Кармоди?

— Петдесет и осем градуса, сър. Четиринайсет и половина по Целзий.

— Ъ-ъ… благодаря — отвърна О’Хара. — Мисля, че ще почакам, докато рамото ми се оправи напълно.

— И водата се постопли, нали? — изсмя се Хауи с груб смях, запазен от годините в армията. — Имам колиба на плажа, ей там горе, на хълма. Идвам тук всеки май и оставам до септември. На трийсет минути с хеликоптер от центъра на Бостън. И започвам всяка сутрин с плуване в морето.

Хауи направи още десетина загребвания, които го доближиха до яхтата, изтегли се с лекота по стълбата, без да стъпва с крака, само на ръце, чийто мускули преливаха на мощни буци. Помощник-капитанът, Кармоди, го чакаше с приготвена инвалидна количка с електрическо задвижване, метнал през ръка яке. Когато стигна до палубата, Хауи извъртя тяло и тежко се отпусна в количката. Избърса се с кърпа и покри краката си с вълнено одеяло.

— Добре дошли на борда, сър — каза той накрая и протегна ръка на О’Хара.

Усещането беше като от ръкостискане с машината за мачкане на коли в автомобилно гробище.

Стюардът, младеж с нездрав външен вид, обут в сини панталони и бяло колосано сако, върху джоба на което имаше бродиран син делфин, се обърна към О’Хара:

— Как предпочитате кафето, сър?

— Без захар и сметана, с малко бренди, ако обичате.

— Слушам, сър. За вас както обикновено ли, капитане? — попита той Хауи.

— Силен чай с малко водка. Прави го по-малко стипчив, нали знаете — обясни той на О’Хара. — И моля ви закуската след петнайсет минути, мистър Ломакс. — После отново се обърна към О’Хара: — Млада треска с бъркани яйца. Надявам се, лейтенант, че треската е между любимите ви блюда?

— Да, благодаря. Но предпочитам да ме наричате просто О’Хара, ако не възразявате. Вече шест години изминаха откакто се уволних от военноморските сили.

— Вие сте си заслужили ранга, за бога, сър. Гордейте се с него.

— Уволних се, мистър Хауи.

— Но напуснахте с чест, лейтенант. Аз съм голям привърженик на титлите, сър. На борда на този кораб ние се отнасяме с уважение към тях.

Стюардът се върна с питиетата.

— Засега само това, докато не вземем душ и не се преоблечем. Ще говорим на закуска, лейтенант.

 

 

Месинговата табела на вратата, водеща за каюткомпанията, идентифицираше яхтата по следния начин:

ЧЕРНИЯТ ЯСТРЕБ

о-в Каталина, Калифорния

Пусната на вода: 9 октомври 1921

Собственик: Едуард Л. Доъни

Баронът, мошеник Едуард Доъни? — запита се О’Хара.

Разбира се, глупчо, кой друг, освен Едуард Доъни би могъл да си позволи подобно корито?

Осемнайсетчленен екипаж. Достатъчно място за царско прекарване на четирийсет. Възможност да преспят шейсет, ако се наложи, макар да не е ясно какво точно би могла да означава думата „наложи“ за човек като Хауи.

Столовата, както всичко останало на яхтата, създаваше впечатление за музей: месингови илюминатори и блестящи полилеи, като че ли извадени от златно съкровище на инките; тежка махагонова ламперия, потъмняла допълнително с времето, под, който отправяше предизвикателство към желаещите да го излъскат. Сребърни прибори за храна, елегантни като останалите неща на борда, антични и съпротивляващи се на опита да се прецени колко биха могли да струват. Стени, покрити с фотографии, поставени в месингови рамки и изобразяващи Хауи с почти всеки, който човек би могъл да си помисли, с изключение на Бог. Повечето от тях, направени през трийсетте и четирийсетте години и запечатали един много по-млад и по-строен Хауи.

— Винаги съм чел материалите ви с наслаждение, лейтенант. Напълно естествен стил. Без никаква официалност.

— Пиша по начина, по който бих го казал на глас. Един редактор навремето ми каза да правя така и проклет да съм, ако не беше прав.

— Добър съвет. Кой беше редакторът?

— Бен Бредли.

— О… Е, добре, седнете, сър.

Хауи извади плик от джоба си и го подпря на стъклената чаша пред чинията си.

А-а, обича драматичността, помисли О’Хара. Писмото очевидно е част от сценария. Една малка загадка, която предстои да бъде поднесена с треската.

— Трябва да призная, че ви познавам само по репутация — обяви О’Хара. — Служили ли сте във военноморските сили?

— О, минах прегледа, намериха ме за годен и бях с единия крак на кораба — каза Хауи. — Но една седмица преди да се явя по разпределение, един невнимателен кучи син ме простреля в гръбнака — по време на лов в Джорджия. Казаха ми, че повече няма да стъпя на крака. Майната им на лекарите. Три са нещата, които намирам за безполезни, лейтенант: лекарите, страхливците и подкупните политици. И нищо не уважавам повече от добрия репортер. Чест е за мен да сте на борда, сър.

Той вдигна чашата си към О’Хара и отпи глътка, наблюдавайки го иззад ръба й с пронизващите си черни очи. О’Хара кимна, вдигна в ответен тост своята чаша и отвърна на откровения поглед.

— Предполагам — каза той след малка пауза, — че не ме докарахте от другия край на света само за да закусим заедно.

— Съвсем правилно предположение. Казаха ми, че бързо стигате до същността на нещата.

— Така ли?

— Също така ми казаха, че сте опасен човек, че сте наивен, но неуморим; че сте мека душа, че можете да бъдете труден за общуване, че сте страхотен партньор; че сте честен до мозъка на костите си, а също, че сте един нещастен, двуличен, некадърен кучи син.

О’Хара се засмя:

— Е, или сте говорили с много хора за мен, или само с един нещастник, който не е могъл да реши за себе си какъв съм точно.

Хауи се засмя на свой ред:

— Също така знам, че имате чувство за хумор. Три неща са истински на този свят, сър: Бог, човешките грешки и смехът. Първите две са отвъд способността ни да ги разберем, затова трябва да направим всичко, което е по силите ни за третото.

— Мислех, че мисълта е на Джон Кенеди.

— Джони я дължи на мен — наведе се Хауи през масата и намигна.

Поднесена беше закуската и когато стюардът се върна в камбуза, Хауи продължи:

— Познавате ли един джентълмен на име Ентъни Върджил Фалмаут?

— Не знаех, че второто му име е Върджил — засмя се О’Хара. — В това има известна ирония.

— В какъв смисъл?

— Ами, Върджил^[1] е бил поет. Тони Фалмаут е убиец. Двамата някак не се връзват.

— Убиец, казвате?

— Един от най-добрите.

— И знаете това със сигурност?

Настана пауза. О’Хара изгледа Хауи през масата и накрая кратко отговори:

— Да.

— Разбирам. А доверявате ли му се?

— На Фалмаут ли? Защо?

— Повярвайте ми, имам сериозни основания да се интересувам, лейтенант. Отчитам факта, че може би лоялността ви в миналото…

О’Хара погледна писмото, после свали поглед върху чинията си, разбутвайки ястието разсеяно с вилицата.

— В бизнеса, с който се занимава Фалмаут, няма такова нещо като лоялност — обясни той накрая. — Мисля, че се доверявам на Тони толкова, колкото на останалите в Играта.

— Играта?

— Играта на разузнаване.

— Гледате на него като на игра, така ли?

— Така се нарича. Играта, с главно „И“. Когато си в нея е Играта. А той е затънал до гуша в нея. Той е британски агент. МИ6 — Сикрет Сървис на Нейно Величество.

— Вече не е — отговори Хауи.

Той се пресегна и подаде писмото с величествен жест на О’Хара.

— Добре — обади се О’Хара. — Чудех се кога ще стигнем до това.

Писмото беше адресирано до Чарлс Гордън Хауи, Ескуайър, WCGH^[2], „Канал 6“, Бостън, Масачузетс. В долния десен ъгъл под адреса пишеше: „Лично“. Виждаше се, че пликът е бил запечатан със син восък. Нямаше марка.

— Фалмаут винаги е имал склонност към драматизиране — изкоментира О’Хара.

Хауи отново се наклони през масата и с палав блясък в очите попита през смях:

— Наричали ли сте го някога Фоулмаут^[3]? Винаги се сещам, когато чуя името му.

О’Хара продължи да изследва писмото. Отговори, без да вдига поглед:

— Не мисля, че някой някога го е изричал на глас. Би било малко безразсъдно да оскърбиш една от най-ефективните машини за убиване на два крака.

— О-о! — Хауи се облегна обратно, но след миг добави: — Звучи ми сякаш говорим за Били Хлапето^[4].

— В сравнение с Тони Фалмаут Били Хлапето изглежда като малкия лорд Фаунтлерой^[5].

— О? — Нова пауза. — И въпреки това, вие сте склонен да му се доверите?

— Склонен съм да му се доверя дотолкова, доколкото бих се доверил на когото и да е друг в Играта, а това съвсем не означава, че му се доверявам. Думата „доверие“ не е особено ценена в Играта. Доверието се купува, продава, разменя, изобщо с него се търгува.

— Но въпреки това, точно Фалмаут ми даде необходимото, за да сваля онзи, когото наричате Зимния от гърба ви — отбеляза Хауи.

— Значи иска нещо.

— Мислите ли, че това е единствената причина?

— Знам, че е така. Вижте какво, Тони веднъж ми спаси живота. Без някакви специални съображения. Но си купи кредит с това.

— И според вас сега иска нещо в замяна?

— Е, тогава постъпката му се дължеше просто на моментно хрумване. Ако ситуацията се повтори — примерно, утре — той спокойно може да отплува с гребна лодка за Бомбай и да ми изпрати прощална телеграма, като пристигне там.

— Циничен сте, сър. Абсолютно циничен.

— Наистина абсолютно — съгласи се О’Хара. — Играта представлява един затворен свят — най-мръсния от всички светове. Всичко е лъжа. Ефективността ви зависи от това колко добре можете да лъжете. Някои може и да го наричат насочване в погрешна посока или да му сложат друг бюрократичен етикет, но става дума именно за лъжа. В Играта, честният човек е мъртъв човек.

— Затова ли излязохте от нея?

— Образно казано, излязох, защото каишката, на която ме държаха, започна опасно да се скъсява. Но не ме разбирайте неправилно, мистър Хауи, аз все още имам приятели там. Само че те не са от онзи тип, с който ще пожелаете да вдигнете наздравица пред камината.

— По-конкретно, сър.

— Просто техните ценности са по-различни.

— Все още не разбирам.

— Добре тогава… Веднъж попитах Тони какво точно иска от живота и знаете ли какво ми отговори? Той ме погледна и напълно сериозно каза: „Щастието е в потвърденото убийство!“. И това от човек с научна степен.

— Но не трябва ли някой да прави и това?

— Защо? След известно време то се превръща в средство за задоволяване на вътрешните потребности. Ако имах тази възможност, щях да забраня разузнаването по същия начин, по който сега се опитват да забранят използването на ядреното оръжие.

Хауи се загледа в тавана.

— Да-а. Но в такъв случай всички сегашни шпиони ще тръгнат по света, без да има какво да правят.

— Това вече не е мой проблем.

— Но въпреки това вие прекарахте в Играта, както я наричате, пет, шест години, нали?

— Бях заблуден. Но не бях човек на кариерата. Добс хареса стила ми и помогна да бъда прехвърлен в Компанията^[6]. И след като им дадох четири добри години, копелето се опита да организира убийството ми, а това е нещо, за което тепърва предстои да поговорим. Имам предвид как успяхте да убедите Зимния да ме остави на мира.

— Писмото, сър. Прочетете писмото.

21 януари

Скъпи мистър Хауи,

Вземам писалката в ръка, съзнавайки добре, че по всяка вероятност това писмо ще бъде бързо изхвърлено в кошчето като брътвеж на луд или на някой, който е прекарал много нощи сам с бутилката. Уверявам Ви, сър, че съм напълно на себе си и че пиенето не е един от моите пороци.

Причините да се обърна към Вас са много прости. Вие сте известен с агресивната си новинарска политика и живеете със страстта да бъдете пръв.

Нека най-напред Ви се представя. Името ми е Ентъни Върджил Фалмаут. Пенсионирах се преди шест месеца с медал от името на Нейно Величество и излязох от редиците на Сикрет Сървис след двайсет и една години служба. Можете да проверите това, ако се свържете със Сър Джеймс Таунсенд, МИ6, Чансъри Лейн 6, Лондон. Телефон: 962–0000, вътрешен 12.

По очевидни причини бих Ви помолил да не дискутирате съдържанието на това писмо със Сър Джеймс.

Благодарение на поста ми, през последните няколко години, но най-вече през последните няколко месеца, получих достъп до подробностите на една история, която е чудовищна по замисъл и ужасяваща с потенциала си. В нея са замесени най-изтъкнатите политици на света. Подходящо документирана, тази история може да направи конспирацията Уотъргейт да изглежда като обикновена ученическа пакост, а дори и убийството на Кенеди би избледняло.

Запознаването ми с нея постави живота ми в опасност. В момента се крия и най-вероятно това ще продължи до края на живота ми. Ето моите условия:

Първо, цената, която искам за информацията, е $250000, които трябва да се изплатят след като Вашият представител се убеди, че информацията е истина и че си струва парите.

Второ, има само едно лице, което аз смятам, че има нужните качества да представлява моите и Ваши интереси по този въпрос. Името му е Франк О’Хара. О’Хара е обезоръжаващо честен, той е излязъл от средите на разузнаването, той е признат и уважаван журналист, той е човек, когото познавам отпреди повече от пет години. По тези причини, аз считам, че той притежава уникалната способност не само да прецени моята честност, но и да оцени по достойнство ценността на информацията, която Ви предлагам.

Не съм виждал, не съм говорил, нито съм контактувал с О’Хара по какъвто и да е било начин от една година насам.

По отношение на О’Хара има допълнителен проблем. Сигурен съм, че си спомняте неговата серия материали отпреди две години, в която той разкри цяла мрежа от незаконни тайни операции, проведени от ЦРУ в Африка и Близкия изток. Публикуването на материалите доведе до опозоряването, унижението и понижаването на бившия секционен шеф на О’Хара, Ралф Добс, също известен и с прозвището Зимния. В резултат Добс санкционира ликвидирането на О’Хара и предложи на няколко професионалисти да свършат работата срещу възнаграждение.

Знам това, защото бях един от тях. Отказах задачата.

Оттогава досега О’Хара е в неизвестност. Доколкото ми е известно, никой още не е успял да го открие.

Ще намерите приложено към това писмо нотариално заверено заявление, относно предложението, което Добс ми беше направил. Тъй като става дума за лична вендета, която по никакъв начин не би могла официално да засегне интересите на правителството на Съединените щати, Вие можете да го заплашите с публикуване на фактите. Това ще неутрализира Добс и ще го принуди да вдигне санкцията.

В случай че съумеете да намерите О’Хара и той се заинтересува от задачата, предайте му да се обади на Магьосника. Ако до 1 април не се свържете с мен, ще приема, че предложението ми не Ви е заинтересувало.

Искрено Ваш,

Ентъни В. Фалмаут.

Заявлението беше прикрепено с кламер за писмото. О’Хара го обърна, проверявайки плика.

— Как беше предадено? Няма марка.

— Един от моите кореспонденти беше в Ямайка. Когато се прибрал от вечеря, било оставено за него на рецепцията на хотела.

О’Хара прочете отново писмото и заявлението и ги остави пред Хауи. После допи кафето си.

— Е? — изрече Хауи.

— Е, какво?

— Какво мислите?

— Ще ви кажа какво не мисля! Не мисля, че смятам да поема отговорност за вашите двеста и петдесет хиляди и не бих я поел на когото и да бяха.

— Ще стигнем и дотам. Какво ще кажете за писмото?

О’Хара сви рамене.

— Хвърлете монета. Фалмаут или наистина е попаднал на нещо, или смята да извърти някой номер и е решил, че ще забърка и мен, или ще ме излъже. Но което и от двете да е, не ми харесва.

Довършвайки закуската си, Хауи внимателно остави ножа и вилицата и с пръст избута чинията на няколко инча от себе си. После се наклони към О’Хара и почти шепнешком произнесе:

— И за какво мислите, че може да става дума?

— Хванахте се въдицата, така ли?

— Достатъчно, за да повлека и вас.

— Показахте ли заявлението на Добс?

— Точно както Фалмаут беше предложил. Обядвахме в самолета ми, летейки над Вашингтон. Добс доста бързо се предаде. Мисля, още преди да сервират салатата.

— Добре, длъжник съм на Тони за това. Както и на вас.

— На ваше място не бих забравил и младата дама.

— Гън ли? Да, тя добре се представи там.

— Имам някакво усещане за тази история, лейтенант. Инстинктите ми направо звънят. От момента, в който получих проклетото писмо.

— Вие сигурно сте във всички списъци за пазаруване по поща в света.

— О, сър. Не ме оценявате добре. Повярвайте, аз съм способен на някои неща. Занимавам се с новини от дванайсетгодишна възраст, когато се хванах да набирам текста на седмичника на дядо ми в щата Мейн.

— Не исках да ви обидя. Но просто познавам тази територия по-добре.

— За бога, та това е приключение. Ако бях двайсет години по-млад и имах два крака под себе си, щях да дойда с вас.

— Казах ви, не желая да бъда отговорен за вашите пари, нито за парите на когото и да било. Освен това не става дума за приключение, а за лудост. Проклетата Игра е една лудост и Играчите са сбирщина шибани побъркани.

— Но какъв материал може да бъде, а? — извика Хауи с въодушевление.

— Вие също май сте луд — отбеляза О’Хара.

— Става дума за моите пари, лейтенант. Следователно и проблемът е мой. Нашата цел е Фалмаут. Нали сам казахте: ако ще се доверите на някого, това би могъл да бъде и той.

— Но колко голямо е това „ако“!

— За какво, по дяволите, говорим. Това не са пари. Освен това очаквам да чуя и вашата цена. Назовете я.

— Вече ви казах, че не искам да участвам.

— Хиляда на седмица, с гаранция за една година?

— Казах „не“.

О’Хара стана, отправи се към един от илюминаторите и се загледа в океана. Небето започваше да притъмнява и откъм Провинстаун се носеха буреносни облаци. Усещаше, че вътре в него също отекват гръмотевици.

Те ще ме вкарат в тази история, помисли си той и самата идея го разгневи, защото беше трудно да обясни на Хауи предчувствието си, чувството за опасност, което се засилваше в него. Той познаваше сценария, преди да го е прочел; знаеше главните герои, знаеше местата, където щеше да се развие действието, можеше дори да каже наизуст някой друг диалог. Не ставаше дума просто за чувството за безчестие, нито за ексцесите на Играта, в която хората убиваха, осакатяваха или крадяха безнаказано — един кървав спорт, в който сметката се водеше на брой глави. Не, гневът на О’Хара се дължеше на приемането. Той беше ядосан, защото беше приет от Играчите в тази общност на хиени. Беше част от нея, без значение дали това му харесваше или не. Опитът му да избяга се бе провалил и подсъзнателно той беше вбесен, че Хауи му напомня този факт. Затова, когато избухна, това стана толкова неочаквано, че Хауи се смая от изблика.

— Казах „не“, дявол да го вземе. Не! — стовари юмрук О’Хара върху солидната дъбова маса с такъв гняв, че ледът в чашите издрънча.

— Лейтенант, вие сте журналист. От каквото и да се страхувате, проблемът ви няма да се разреши с отглеждане на кучета в Япония. Нито пък с отклоняването на един шанс, за който всеки уважаващ себе си журналист би извършил убийство. — Хауи отпи от чая с водка и каза, усмихвайки се: — Хиляда и петстотин. Плюс разноските. Това прави седемдесет и пет хиляди за годината. И премия от сто хиляди, когато донесете историята.

— Много бързо правите преценки, мистър Хауи. Ние току-що се запознахме.

Хауи взе писмото и го погледна.

— Аз бях сигурен във вас още преди да изпратя Гън да ви намери. Това не е Играта, лейтенант. Аз ви вярвам.

— Но аз дори не съм сигурен, че ще имам усета да преценя какво ви се предлага. Не мога да си представя каква може да бъде историята, която заслужава четвърт милион.

— Ами, ако Дълбокото Гърло^[7] беше дошла при мен с Уотъргейт и ми предложеше историята за половин милион, щях да я купя просто така — и той щракна с пръсти. — Това дава ли ви някаква представа?

О’Хара се обърна и се подпря на стената на корпуса. Първите капки на дъжда започваха да падат със сила по палубата.

— Ех, майната му — въздъхна той.

Хауи изви вежди.

— Това означава ли, че проявявате интерес?

— Нали съм ви длъжник за това, че ме свалихте от куката на Добс.

— В никакъв случай. Направих това просто така и не искам да се чувствате обвързан.

Но не и Тони. Той познаваше Фалмаут. Той беше неутрализирал Зимния и О’Хара беше в дълг пред него. И към Хауи, макар той да отказваше.

— Шиката га наи — прошепна той.

— Моля?

— Стара японска поговорка — поясни О’Хара.

— И какво означава?

— Свободно преведено „Ще ти влезе, ако го направиш, ще ти влезе и ако не го направиш“.

— Вижте, сър, в моите намерения наистина не влизаше да…

Но О’Хара не го слушаше. Той беше взел решението.

— Шест дни — каза той тихо. — Първи април е след шест дни.

— Човек може да отиде навсякъде по света за шест дни — подчерта тихо Хауи.

О’Хара замълча за няколко секунди.

— Окей, мистър Хауи. Ще сключа сделка с вас. Ще се срещна с Фалмаут и ще видя какво предлага. Но дори ако информацията му струва двеста и петдесет хиляди, искам да разполагам с възможността да си замина и да оставя някой друг да свърши мръсната работа.

Хауи примигна два пъти с черните си очи. После протегна менгемето на десницата си.

— Дадено. Ето ръката ми. — Те стиснаха ръце. И после той добави: — Синко, ти си прекалено добър репортер, за да изоставиш една история, която може да струва четвърт милион.

— Мога, ако става дума да се върна обратно в мръсотията.

— Ти си репортер, момчето ми, а не някакъв проклет шпионин.

— Наричайте го както искате, но след като ще се занимавам пак с Тони и Магьосника, това означава, че съм обратно в Играта независимо дали ми харесва.

— Знаеш ли как да намериш този Магьосник?

— О, мога да намеря Магьосника — усмихна се О’Хара.

— И той ли е агент?

— Магьосника ли? — изсмя се гръмко О’Хара. — О, да. Той е последният от големите шпиони.