Уилям Дийл
Хамелеон (35)

10.

— Мистър Хауи, ако обичате.

— Мистър Чарлс Гордън Хауи? — попита секретарката му.

— Точно той.

— Съжалявам, но мистър Хауи е на заседание и не може…

— Кажете му, че се обажда О’Хара.

— Имам изричното му нареждане да не бъде безпокоен — обясни с непреклонен глас секретарката.

— Просто му кажете, че съм аз. Убеден съм, че ще пожелае да разговаря.

Настъпи кратка пауза и след това гласът се обади отново с лека досада:

— Изчакайте момент така, моля.

Едва беше поел дъх и в слушалката се разнесе дрезгавият глас на Хауи с характерния лек ирландски акцент:

— Къде се намирате, лейтенант?

— На островите, но това не толкова важно. Налага се да попътувам. Мога ли да се възползвам отново от вашия „Лиър“?

— Къде искате да го изпратя и кога? — попита Хауи незабавно. Гласът му прозвуча възбудено.

— Колкото е възможно по-бързо. Летището на Форт Лодърдейл.

— Значи да смятам, че имаме материал за публикуване?

— Ще ми трябват още ден-два, за да бъда сигурен в това.

— Много сте предпазлив, това ще ви кажа.

— Става дума за вашите пари, мистър Хауи.

— Да, да… но вие се срещнахте с този Фалмаут, нали?

— Да.

Настана мълчание, сякаш Хауи очакваше О’Хара да продължи. Накрая издателят не издържа:

— Е?

— Още не съм готов да говоря по този въпрос. Но ще ви кажа, че му изплатих сто двайсет и пет хиляди. Ще получи останалото, ако информацията се окаже добра.

— От това, което току-що казахте, предполагам, че усещате, че има нещо, така ли е?

— Нямаше да се разделя с такава сума, ако не мислех, че в разказа му има нещо. Но сглобяването на цялата картина може да се окаже проблем.

— Разполагам с най-добрите адвокати по дела за клевета, лейтенант. Искам да бъда точен, но не и предпазлив.

— Ще имам това предвид. Обикновено нещата се развиват по обратния начин — издателят ме кара да бъда предпазлив.

Хауи се засмя.

— От това, което долавям у вас, лейтенант, усещам, че ако се натъкнем на нещо, то ще е голямо.

— Благодаря.

Нова пауза.

— В опасност ли сте, лейтенант?

О’Хара се замисли за няколко секунди и после каза:

— Има елемент на риск. Може да нарушим спокойствието на доста гадни типове.

— Значи ги познавате?

— Лично и по репутация. Но точно в момента разполагам само с предположения. Ако говорим повече по въпроса, може да навреди, както и да увеличи риска.

— Мисля, че не е необходимо да ви казвам да се пазите.

— Не е.

— Добре. Както казах още при първия ни разговор, аз ви имам доверие. Но ще призная, че любопитството ми просто ме изгаря. А освен това, подготвил съм ви една малка изненада.

— Каква?

— Скоро ще разберете — засмя се Хауи.

— Не обичам изненадите, мистър Хауи.

— О, мисля, че тази ще ви допадне.

О’Хара изостави темата… вероятно Хауи възнамеряваше да му изпрати два живи рака в кухнята на самолета.

— Ще ви се обадя отново след около три дни — каза той. — Мисля, че тогава ще мога да ви кажа дали парите ви са хвърлени в тоалетната.

— Самолетът ще пристигне във Форт Лодърдейл след четири часа. Ако имате нужда от още нещо, ако се появят проблеми, обадете ми се по всяко време. Мога и да не се окажа в състояние да обявя война, но поне ще опитам, ако се наложи, дявол да го вземе.

— Благодаря. Ще поддържаме контакт.

 

 

Свързването с Магьосника не се оказа толкова лесно. Най-напред се оказа, че линиите са задръстени. После се опита от Форт Лодърдейл, където слезе от чартърния самолет на капитан Кей. В слушалката нещо силно изпука и когато връзката най-сетне се осъществи, гласът на телефонистката се чу, сякаш се обаждаше някъде от центъра на земята.

— Le Grand Gustavsen Hotel, s’il vous plait — извика O’Xapa.

— Hotel? — каза тя с въпросителна нотка.

— Oui. Le Grand Gustavsen.

— Pardonnez-moi… Хилтън ли казахте?

— Густавсен! — изрева O’Xapa, чудейки се как е възможно да се чуе Хилтън вместо Гран Густавсен.

— Ah, oui, Gustavsen. Un moment, s’il vous plait.

Ново пращене, някакво съскане и накрая се чу човешки глас. Гласът прозвуча кисело — очевидно принадлежеше на гост на хотела, който случайно, минавайки край телефона, беше решил да вдигне слушалката.

— Да?

— Там ли е Магьосника? — попита O’Xapa.

— Кой?

— Магьосника. Ротшилд. Собственикът на хотела.

— Имате предвид онзи, който свири на пианото?

— Да.

— Не знам.

— Дайте ми тогава някой от персонала на хотела, ако обичате.

Нещо изтрака силно, като че ли онзи, който бе решил да отговори на позвъняването, беше хвърлил слушалката през залата.

Секунди по-късно в ухото му прозвуча гласът на Жоли:

— Allo. Que desirez-vous? С какво мога да ви помогна?

— Жоли? Обажда се О’Хара.

— Ah, François! Comment са va?

— Добре съм, Жоли. Ou est le Sorcier?

— На пазар.

— J’arrive ce soir. Voulez-vous me donner la piece avec la salle de bain?

— Volontiers! Quelle heure?

— Още не знам. Très tard. Vers deux heures, peut-etre.

— Bon! Ou etes-vous?

— Флорида. Чакам полета. Кажи му, че ще имам нужда от помощ.

— Чудесно! Ще застелем леглото ти с нови чаршафи.

— Много щедро от ваша страна, Жоли.

— Pour vous, mon ami, je mieux. Възлагаш ни задача значи?

— Може и така да стане. Чуй сега, когато Майк се върне, кажи му, че искам да направи справка за четири имена. Добре ли ме чуваш?

— Oui.

— Много добре. Имаш ли нещо за писане?

— Oui. Давай.

— Ентъни Фалмаут, бивш агент на МИ6; Хиндж, не знам първото му име, наемник; Грегъри Данилов, български тайни служби; Ейвъри Лавандър, британски поданик, петролен консултант. А, още един. Но за него знам само прозвище… Хамелеон. Като гущера. За този искам да проверите всички източници на информация. Помъчете се, докато пристигна.

Жоликьор повтори имената за проверка.

— Чудесно. Хайде, скоро ще се видим.

— A bientôt, Francois! Ще бъдем готови, когато пристигнеш.

 

 

— Туристическо бюро „Андерс“, на телефона е Керъл Яскоуиц.

Акцентът в гласа й беше със следи от Бронкс, примесен с Бруклин, но култивиран от Манхатън.

— Здравейте, мис Яскоуиц. Казвам се О’Хара, помните ли ме?

— О, разбира се. Джентълменът, който купи еднопосочен билет за Уолкърс Кей, нали? С цел самоубийство ли го направихте? Никой не купува еднопосочен билет за Уолкърс Кей. Островът едва ли е по-голям от задния ми двор.

— Доплувах обратно.

— Разбирам. И… откъде искате да доплувате обратно този път?

— Хондурас.

— Хм. Нещо по-конкретно или ще се доверите на моя избор?

— Всъщност, интересувам се от екскурзия по море.

Тя се засмя.

— Не мога да ви дам еднопосочен билет за екскурзия с кораб. Как се казва.

— Не знам.

Дълга пауза.

— Не знаете името на кораба, който искате да вземете в Хондурас?

— Точно така. Но съм сигурен, че предстои да отплава до ден-два.

Нова пауза и след това лек смях.

— Проверявам — каза тя с мелодичния си глас. Пак пауза и после: — Дявол да ме вземе. О, извинете ме, не исках да ругая, но точно тази сутрин от Порт Кортес е отплавал туристически кораб. Хм, „Гълф Стар“. Е, има и по-добри компании, които бих могла да ви препоръчам…

— Кое е първото пристанище, в което спира?

— Първото… е Монтего Бей, Ямайка. След три дни. Я да видим… днес е вторник… значи пристига рано сутринта в петък. Искате ли да се качите на борда там?

— Изобщо не искам да се качвам. Просто исках да изпратя дванайсет рози на един от пасажерите.

— Знаех си, че има нещо по-особено. Съжалявам, но ние не сме куриерска служба.

— Значи душата ви не жадува за малко романтика, така ли?

— Само ако розите са за мен, скъпи.

— Много ми помогнахте. Когато някой път се озова в Помпано Бийч, ще ви се обадя. Може би ще обядваме заедно.

— Ако пращате дванайсетте рози просто на някой, може да пропуснем обяда и да започнем направо с вечерята.

— Чао, Керъл.

— Чао, мистър…

— О’Хара.

— Разбрах.

 

 

Корабната компания „Кинг Стиймшип“ разполагаше със специален служител, който приемаше съобщения за пасажерите. О’Хара се свърза с него и му каза:

— Отнася се до мистър Дж. М. Тийч. Качил се е на борда на „Гълф Стар“ в Порт Кортес, Хондурас.

— Казвайте нататък.

— Диктувам: „Дж. М… запетайка… имам допълнителна информация за плана «Мастър»… точка… Не напускайте кораба в Монтего Бей, докато не се свържа с вас… точка“. Подпишете го с… „Куил“.

O’Xapa се опита да дремне в „Лиър“-а, носещ се на юг над океана, но беше напълно буден, когато кацнаха в Сейнт Луцифер. Започваше леко да се замайва. От Япония до Бостън, после до Сейнт Луцифер, после през Форт Лодърдейл до Бахамските острови и обратно към Форт Лодърдейл — всичко това само за три дни и ето че сега, в един и трийсет през нощта, се бе върнал отново на Сейнт Люси. На летището, което нощем се затваряше, го чакаше такси. Дори митническата служба не работеше. Но какво ли би могъл някой да внесе контрабандно на Сейнт Люси, независимо дали денем или нощем?

Чу музиката на Мага, който свиреше яростна версия на „Си-джем блус“, докато изкачваше стълбището към централния вход. Голямата зала беше почти празна. Млада двойка се натискаше на една от масите, а в бара бяха останали само някои от постоянните посетители. Жоликьор беше единият и той се сбогува в мига, когато видя O’Xapa. Мага се бе изолирал от всичко, което ставаше около него, и шестте му пръста се носеха по клавишите.

— Bon soir, mon ami, радвам се да те видя! Имаме интересни новини.

Когато Магьосника го видя, набързо претупа парчето, което свиреше, затвори капака на пианото и постави табелка на него, на която пишеше: Затворено. Не си играйте с пианото. Нарушителите ще бъдат разстреляни на разсъмване. После прекоси залата с цигара в ъгъла на устните си.

— Наистина си бърз — каза той и раздруса изморения репортер в мечешка прегръдка.

O’Xapa го погледна с премрежен поглед:

— Отведете ме в бърлогата. Не мисля, че бих могъл да издържа още.

И докато минаваха през големия хол, Ротшилд му разказа, че са вкарали всички имена в компютъра и разполагат с разпечатки за трима: Лавандър, Фалмаут и Данилов. До момента нямало нищо за Хиндж, а проверката на Хамелеона довела до маса препратки към книги по зоология и биология, статии от природонаучни списания и няколко енциклопедии.

— От къде на къде се интересуваш от хамелеоните?

— Казах на Жоли, че става дума за прозвище. Опитай ЦРУ, военното или военноморското разузнаване. Не е лошо да видиш какво може да излезе за Колин Бредли. Говори се, че Хамелеона е похарчил Бредли миналата Коледа.

— Какво, по дяволите, става…?

— По-късно…

O’Xapa влезе в стаята срещу апартамента на Мага, пусна куфара си на пода и заяви:

— Събудете ме по обяд.

— Но ние трупаме тези справки от момента, когато се обади — възрази Магьосника. — Няма ли поне да ги прочетеш?

— Не мога — избърбори той неясно. — Натрупа ми се много разлика във времето. Риболов. Слънце. Направо съм развалина — и като смъкна дрехите от себе си, той мигновено заспа.

 

 

Чукането на врата не преставаше.

— Махай се — простена той.

Чукането продължаваше.

— Не ме безпокойте. Махайте се.

Отново се зачука.

— A demain! A bientôt! Au revoir! — изкрещя той.

Но нищо не помагаше. Чукането дори стана по-настойчиво.

— Майната ти!

И това не помогна.

Той стана, залитайки от леглото, открехна вратата и надзърна в процепа.

Изгледа лицето на Лизи Гън няколко секунди, присвил очи.

— О, боже мой! — каза той.

Тя държеше изпускаща пара чаша кафе.

— Кафе? — попита го тя с лъчезарна физиономия.

— Не, не мога да повярвам — не се сдържа той накрая.

— Пак те намерих — съобщи тя. Усмивката й беше толкова широка, че го заболяха очите.

— Колко е часът?

— Осем сутринта.

— Осем сутринта!

— Точно така. Осем сутринта.

— Невероятно.

— Не искаш ли кафе?

— Не, освен ако държиш да видиш как един възрастен мъж повръща.

— Мога ли да вляза?

— Мога ли да ти попреча?

— В никакъв случай.

— Тогава нека си легна пак. Гол съм.

— На мен не ми пречи. Имам трима братя.

— Това е хубаво, но аз не съм един от тях. — Той тръгна, клатейки се обратно към леглото и дръпна чаршафа върху главата си.

— Не е много гостоприемно — обади се тя.

— Животът ми е застрашен от остра форма на страдание, причинено от разликата във времето. А може би също и от недоспиване. Тези две опасности ме чакат… в дълги черни тоги, ей там, зад вратата — каза той с глух глас изпод чаршафа.

Тя седна на един стол и закрепи кафето на коляното си.

Той предпазливо надзърна.

— Няма да си отидеш, така ли?

— Не…

— Държиш се невъзпитано като малко дете.

Тя поклати глава, все още усмихвайки се.

— Тогава ще те изчакам да пораснеш — и той отново потърси спасение под чаршафа.

— Мистър Жоликьор ме предупреди, че ще се държиш точно така.

— Откъде, по дяволите, познаваш Жоликьор?

— Беше във фоайето — нали така наричат онази стая — когато пристигнах — тя отпи от чашата, — той ми целуна ръка.

— Той целува ръцете на всички. Това му е едно от задълженията — да целува ръце.

— Няма значение, никой преди не ми беше целувал ръка.

— Ами, защо не се върнеш пак във фоайето. Мисля, че той с удоволствие ще ти целува ръката цял ден.

Но тя продължаваше да пие от кафето невъзмутимо. Тогава той неочаквано се изправи.

— Как ме намери, дявол да те вземе? Как, по дяволите, успя да стигнеш тук толкова бързо?

— Пилотът ми каза, че трябвало да регистрира плана за полета в Бостън и после във Форт Лодърдейл.

— И толкова?!

— Е… едно време излизах с него.

— С пилота?

— Аха.

О’Хара поклати глава.

— Трябваше да си стоя в Япония — каза той тихо на себе си. После я погледна отново през подпухналите си клепачи: — И знае ли Хауи, че си тук?

— Да — кимна тя.

— Значи ти си изненадата, за която Хауи ми спомена.

— Хауи ти е казал, че идвам?

— Е, не с толкова много думи. Изпратил те е да ме следиш, нали?

— Е, не точно…

— Добре тогава, какво точно има предвид?

— Той най-сетне се съгласи, че малко конкуренция няма да навреди на никого.

— О, наистина е много логично, Гън, да изпратиш един от репортерите със задача да следи друг.

— Помислих, че бихме могли да работим заедно. В края на краищата, ти пишеш, а аз снимам. На практика няма конкуренция. А по този начин Хауи е застрахован и от двете страни. И наистина ще получи онова, за което плаща.

— Винаги мислиш за всичко, нали?

— Опитвам се.

— Какво знаеш до момента?

— Ами… даде ми да прочета онова писмо от…

— Фалмаут.

— Точно така. Но спокойно можеше да ми даде ръкопис, написан на старогръцки.

— Сега разбираш ли какво имах предвид?

— Но аз ще се науча.

— Това не е игра за аматьори. Тук…

— Аматьор ли? Аз съм репортер от…

— Не става дума за това… Говоря за Играта, за възможността да се занимаваш с едни от най-опасните хора на све…

— А аз съм жена, нали?

— Ще ме оставиш ли да свърша? Не е свързано с пола ти. Аз познавам тези типове, знам как действат. Работил съм със… или против повечето от тях. За теб тази територия е напълно непозната. Един пропуск от твоя страна и те ще те премахнат, сякаш са размазали муха на прозореца.

— Не се безпокой за мен, О’Хара! Аз съм се занимавала с Мафията.

— В сравнение с това, за което ти говоря, Мафията е игра за деца.

— Е, чак за деца!

— Каквото и да си мислиш, е точно така. Ти си добра, признавам ти го, но…

— Много ти благодаря.

— Престани да ме прекъсваш.

— Престани да се държиш покровителствено с мен.

— Глупости, покровителствено.

— Ти се държиш покровителствено.

— Казах, че си добра. Ти си много, много добра, окей?

— Точно това е покровителствено поведение.

— А-а, майната ти — и той отново се зарови под чаршафа.

— Аз мога да помогна, О’Хара. Повярвай ми.

— Без значение е колко си добра, ако си мъртва.

— Казах ти, не можеш да ме изплашиш.

— Не се опитвам да те плаша, опитвам се да те убедя, че това е игра за убийци.

— И може да бъде играна само от такива, нали?

— Аз не съм убиец и никога не съм бил. Но познавам тези хора. Познавам начина им на мислене. И мога да се справя с тях.

— Аз пък се справям от тринайсетгодишна.

— С тях! Казах, че мога да се справя с тях!

— Намерих те в Япония, намерих те и тук. Нека не отминаваме това като дреболия.

Настъпи мълчание. После О’Хара проговори отново:

— Нека опитам от друг ъгъл. Дори ако има сензация и ако аз реша да се занимавам с нея, и ако намерим достатъчно материал, който да ни даде макар и само начална точка, та ако всичко това се сбъдне, тази история въпреки това ще си остане доста… страшна.

Тя му се усмихна:

— Не можеш да ме замотаеш, О’Хара. — В кафявите й очи проблесна пламъчето на очакването. — Знам, че ще бъде нещо голямо. Знам, че мистър Хауи нямаше да ме изпрати да те търся из цял свят, ей така, за нищо. А и ти не си тук, разхождайки се със самолета на Хауи само за забавление. Хайде, О’Хара, разбери, че аз мога ди ти бъда в помощ. Дай ми шанс.

— Събуди ме в десет — каза той. — Ще заспя, мислейки за това.

Тя въздъхна, остави чашата на шкафчето и излезе. В мига, в който вратата се затвори след нея, О’Хара изморено стана. Избръсна се, взе душ и застана в ъгъла на стаята, където почти час изпълняваше серия движения, известни като „Пеперуда“, освобождавайки се от болката и вдървеността. След това седна на пода и потъна в двайсетминутна медитация.

Когато завърши сутрешния си ритуал, чувстваше, че отново е жив и готов да посрещне и този ден.

Тя се върна пет минути по-късно, този път с Жоли и Магьосника.

— Каква забележителна промяна — отбеляза тя. — Само преди час ти се държеше, сякаш умираше.

— Преди час наистина се чувствах така. Окей, нека видим с какво разполагаме, а после ще те въведа в нещата.

— Най-напред — започна Магьосника — не успях да открия нищо за този тип Хиндж.

— Военното разузнаване?

— Нула. Поне засега изглежда като че ли той е съумял да се опази от всички архиви.

— Окей. Нататък.

— Фалмаут. Ето разпечатка на всичко, което изрових за него. Направих кръстосана справка на ЦРУ и МИ6. Много интересно.

За О’Хара обаче материалът съдържание твърде малко нова информация. Няколко подробности, за които не знаеше, но в основни черти те потвърждаваха, че Фалмаут се е пенсионирал. Както ЦРУ, така и МИ6 преставаха да актуализират данните за бившите си агенти след излизането им в оставка.

В досието на Данилов, обаче, имаше по-интересни неща: Данилов се подозираше не в шест или седем, а в цели дванайсет убийства, включително две на територията на Съединените щати; той беше разработил рициновата сачма, както и оръжието, с което тя стигаше до организма на жертвите; беше работил в няколко случая за КГБ, което не беше кой знае каква изненада. Голямата изненада бе, че в продължение на две години, допреди осемнайсет месеца, Данилов беше действал в Карибския басейн и бе разработвал свръзки за руснаците в Хаити, където бе добре познат. Беше излязъл в оставка преди година и половина и в два или три случая бе разпознаван от други агенти както в Порт-о-Пренс, така и в Кап-Хаитиен.

Беше ли работил в Хаити за Мастър? И ако да, то какво бе правил? В това можеше да помогне Жоли. Той все още познаваше всеки акър на своята страна и бе в течение на политическите и светски клюки.

Справката за Ейвъри Лавандър се оказа по-пълна, отколкото бе очаквал. Магьосника я бе съставил от няколко източника, между които три различни информационни агенции, две американски вериги от списания, няколко вестника, „Пари Мач“, „Интернешънъл Хералд Трибюн“ — и дори едно малко известно английско списание, което бе публикувало единствения очерк, писан някога за него. Този очерк се състоеше главно от инсинуации и клюки, извлечени от интервюта с други хора, между които и бившата му съпруга, Маргарет, която бе изтърпяла дванайсет бездетни и лишени от секс години с него, преди да избяга с някакъв тромбонист от Лондонския симфоничен оркестър и която си бе върнала, разказвайки всичко каквото знаеше за него. В типичен стил Лавандър беше отказал да разговаря с човека, написал очерка.

О’Хара се опита да сглоби по-цялостна представа за Лавандър — един истински ексцентрик, който живееше в свой собствен свят, отказвайки срещи с журналисти и отбягвайки фоторепортерите; който изискваше… и получаваше огромни консултантски хонорари, депозирани по правило в злато в посочените от него банки, пръснати по целия свят; който поддържаше малък шифрован списък на всичките си сметки; кога, къде и от кого са били направени и това очевидно беше единствената архива, която водеше. И толкова висока беше репутацията му, че още преди да проведе предварителния разговор с потенциалния клиент, той изискваше предплащане от десет хиляди долара в крюгер-рандове, но това не му пречеше да бъде достоен за съжаление скъперник, който отсядаше в западнали хотели и се хранеше в най-семпли ресторанти.

Но въпреки странния му външен вид, още по-странното му поведение и влудяващия му избухлив темперамент, повечето от големите петролни компании се бяха възползвали от услугите му по веднъж или повече пъти, защото той се оказваше човек, посветен на една-единствена цел, цел, която се казваше „петрол“. Различни доклади потвърждаваха, че той практически не се интересува от храна, жени, книги или музика. Всъщност, освен петрола го интересуваха малко неща.

Петролът беше смисъла на неговия живот — петрол под земята, петролните кладенци, петрол по петролопроводите, петрол в танкери, рафинерии, цистерни, помпи, коли, в козметиката и фармацията. Петрол в големия бизнес. Петрол във всякакво превъплъщение. Оказваше се, че той е най-големият жив експерт по петрола в света. И понеже беше аполитичен, понеже бе един промишлен наемник, който не служеше под ничий флаг и нямаше друг господар, освен себе си, понеже работеше само на консултантски договор, той се движеше без притеснение в световната петролна общност, разчитайки на контактите си в ОПЕК, Латинска Америка, Канада, Югоизточна Азия и даже сред африканските петролопроизводители. Той знаеше колко петрол се транспортира, знаеше къде е добит, знаеше колко струва и колко остава. Той беше в състояние да предскаже петролните кризи, промените в цените, знаеше как да го намери, къде да го намери и как да го изведе до пазара.

Фалмаут се оказваше прав. Лавандър можеше да се превърне в заплаха за сигурността на голям брой компании. Въпросът беше коя е заплатила за премахването му и защо?

До момента Магьосника не можеше да намери нищо за Хамелеона.

О’Хара се опита да осмисли информацията, запомняйки за начало всички детайли, които му се струваха от значение. След това остави справките настрана и каза:

— Добра работа, Маг.

— Ще ти помогне ли?

— Много, но в момента просто не съм сигурен как точно.

— Сега ще ни разкажеш ли за какво става дума? — попита Илайза.

— Добре, но не преди вие тримата да ми обещаете, че няма да споделяте тази информация с никой друг… никой, нали, Гън?

— Да, разбира се.

— Закълни се. Закълни се, че няма да разкриваш никаква информация по този въпрос, докато не приключим с разследването.

— Заклевам се.

— Окей. Ето какво знам до момента… — и той им разказа с подробности за срещата си с Фалмаут, за операцията Марца, за убийството на Мауи и за преврата в Южна Америка.

— За момента разполагаме в три стартови точки: първата е Лавандър, който се планира да бъде разпитан с пристрастие от свръзка и да бъде ликвидиран от Хиндж, ако даде „лоши“ отговори…

— Какво означава „свръзка“? — попита Илайза.

— Това е човек, действащ като посредник между агент и контрольора му в централата. Обикновено той служи като проводник на информация. Понякога има властта да поставя задачи, както е в този случай.

— Познаваме ли този човек? — попита Мага.

— Не, но знаем кой трябва да бъде убиецът. Хиндж. — О’Хара извади полароидната снимка от портфейла си и я подаде. — Ето, това е Хиндж. Фалмаут ми даде снимката. Използвал я е за визуална идентификация на Хиндж по време на операцията в Каракас. Лавандър ще пътува под името Дж. М. Тийч. Най-добрата ни възможност е да се свържем с Лавандър, преди той да слезе от кораба.

— А знаем ли откъде ще мине? — запита Илайза.

— Това вече е въпрос на предположение, но все пак мисля, че той ще пристигне в Монтего Бей, Ямайка, в петък, рано сутринта. Аз… аз направих изстрел в тъмното. Изпратих му телеграма, в която му нареждам да не напуска кораба и я подписах с името „Куил“.

— А какво ще стане, ако той не познава този Куил? — поинтересува се Магьосника.

— Е, не може да избяга. Телеграмата няма да му бъде предадена преди заминаването на кораба от Хондурас. Просто няма къде да отиде.

— А Хиндж? — запита Илайза.

— Той може да влезе в играта по най-различни начини, но като се отчита времето, с което разполага, аз мисля, че ще използва самолет.

— Бихме могли да наблюдаваме летището в Монтего Бей — предложи Магьосника.

— Трябва само да наблюдаваме митницата — съгласи се Илайза.

— Но, разбира се — възкликна Жоли, — митницата е само в една зала. Всички излизат в чакалнята през една и съща врата.

— Аз ще покривам аерогарата — каза Илайза. — Дори, ако е предпазлив, пак няма да очаква, че ще бъде следен от жена.

— И защо не? — попита О’Хара.

— Той е мъжкар… ясно е от онова, което ни разказа за него. Съзнанието му няма може да приеме, че една жена може да играе в същата игра, в която играе и той.

— Може би. Но аз казах, че е професионалист. Той не поема рискове. И убива по инстинкт… при това знае повече начини за убиване, отколкото ти можеш да си представиш, Лизи.

— Не, не започвай пак.

— Какво? — попита Магьосника.

— Това с „Лизи“. Казвам се Илайза.

О’Хара я погледна и се усмихна. Погледът му срещна нейния и след малко тя не издържа и отмести своя поглед. Е, помисли си тя, беше крайно време. Първият признак на реакция, откакто съм тук.

Тя ще ни забърка в неприятности, мислеше си О’Хара, тя самата е една голяма грижа и това се вижда толкова ясно от погледа в тези очи и от начина, по който е стиснала устни.

За Магьосника можеше да се каже точно обратното, той можеше да играе като Джеймс Бонд или като Лаурел и Харди, според ситуацията. А Жоли щеше да се занимава с други неща.

— Окей. Познавам Лавандър само по описание, а Монтего Бей не е толкова малък град. Ако се измъкне, ще имаме проблеми. Нека приемем, че аз и Майк ще поемем кораба и ще се опитаме да стигнем до него, преди да се е озовал на улицата. Илайза, ти отговаряш за аерогарата. Ако Хиндж се появи, остави го да действа свободно, защото ако скъсиш дистанцията и той те забележи… просто ще те убие. Помни, този човек обича пистолетите повече от хората. Ако имаш късмет, можеш да разбереш къде ще отиде.

— И какво да правя тогава? — запита тя.

О’Хара се замисли и после отговори:

— Няма да усложняваме нещата. Ще се обадиш в хотела. Къде ще отседнем? — обърна се той към Магьосника.

— „Халф Муун Бей Клъб“. Ще наемем три бунгала. Така ще влизаме и излизаме, без да минаваме през фоайето.

— Добре. Ще използваме телефонната централа. Ако видиш Хиндж и останеш с него, докато не спре някъде, обади се на рецепцията и остави съобщение за нас къде да те намерим.

— Ние сме двама — обясни Магьосника, — ще можем да проверяваме през пет-десет минути.

— Ами аз? — обади се с възмутен глас Жоли.

— Жоли, можем да се приближим към Хамелеона само по два начина. Единият е чрез Лавандър, другият е Данилов. Но Данилов се крие и ако наистина познава Хаити толкова добре, колкото изглежда, има вероятност той да се крие там.

— Това наистина е един халосен изстрел в тъмното, Франсис — поклати глава Магьосника.

— Нямам представа как иначе да започнем да го издирваме. Той се крие. Не е нелогично да опита Хаити. Ако е ключовата фигура за руснаците там, сигурно познава това място по-добре от тях. А има и приятели там. Жоли, мислиш ли, че би могъл да скриеш един български убиец с лице като зелка някъде в Хаити?

— Мосю, в Хаити аз бих могъл да скрия светложълт слон в престилка на зелени точки.

— Добре тогава, виж какво можеш да научиш за него. Каквото и да е.

— О, винаги съм си мечтал да играя ролята на инспектор Мегре. Ако кракът на този Данилов някога е стъпвал в Хаити, аз ще го науча, vite^[1]!