Уилям Дийл
Хамелеон (26)

4.4

Потеглиха на юг по магистралата за Кобе, по протежение на извитата линия на залива. Когато погледна назад в необикновено ясната нощ, тя видя светлините на големите промишлени предприятия и корабостроителниците на Осака.

Пътуването по крайбрежния път, заедно с пресичането на шумното малко селище между Осака и Кобе, чийто улици гъмжаха от моряци и работници с коркови шлемове, отне по-малко от половин час. Озоваха се в нещо, което напомняше кварталите с червени лампи из европейските градове. Шофьорът, възрастен мъж, който непрестанно си мърмореше под нос, насочи хондата през тълпата пешеходци в малка, извиваща се уличка, ярко осветена от блесналите в неонови светлини калиграфски надписи на салони за масаж и клубове за стриптийз, за да завие накрая в една още по-тясна уличка.

Там спря пред салон за татуировки на около двайсет фута от главната улица. После се обърна към нея:

— Мису сигурна за нуме? — попита той. — Тук не място ходи. — Той направи справка с листчето и поклати глава: — Тук само роши^[1] места.

— Колко? — поинтересува се тя. — Икура десу ка?

Той й каза цената, продължавайки да клати глава, докато тя броеше парите.

— Рош ба, рош ба — повтори той няколко пъти.

— Да — отвърна тя. — Това ще бъде случаят на живота ми. Посетих всеки лош ба оттук до Рио де Жанейро. Аригато, стари приятелю.

— Иска чака? — попита той.

Лицето й просветна. Имаше някакво чувство за сигурност в това да знае, че някой в тази страна се грижи за нея.

— Хай. Домо аригато. Само ще проверя. — Тя слезе от таксито и влезе в салона за татуировки.

Майсторът беше гол от кръста нагоре. Беше нисък, с огромен корем и бръсната глава, на която беше оставена опашка, пристегната с ластик. Човекът, над когото работеше, бе покрит с татуировки. Едва ли имаше дори инч от кожата по гърдите и ръцете му, който бе убягнал на иглата.

— Ъ-ъ, някой тук говори ли английски? — запита плахо Илайза.

Татуировчикът я погледна безизразно, изсумтя и се захвана отново с работата си. Иглата тихо бръмна и клиентът подскочи в мига, когато докосна гърба му.

— Говори език — каза татуираният.

— Търся офиса на работилницата за фойерверки „Червен дракон“ — каза тя. — Трябва да е тук, в тази сграда.

— Фойерверки?

— Да, фойерверки. Илюминации. Разбирате ли… бум, бум — и тя изобрази формата на гъба с ръце.

— А-а? — Той кимна усмихнато и посочи към пода.

— Долу? Ъ-ъ… шита ни? — поиска да се увери тя.

Той отново кимна.

— Затворено — и направи с ръце жест на затваряне и заключване на вратата.

— А, затворено. За през нощта? Ъ-ъ… насаи!

Татуираният поклати глава:

— Всичко време.

— Завинаги? Изобщо?

— Хай.

Чудесно, Гън. Забутана в някаква уличка в сърцето на неизвестен град в Япония и на всичко отгоре мястото е затворено. Някакви други умни идеи?

— Домо аригато — каза тя и леко се поклони.

— До иташимашите — отговори той.

Тя излезе навън и се отправи към вратата до входа на салона за масаж. До вратата имаше червен знак със златни букви, но те бяха изписани калиграфски. Някаква светлинка слабо мъждукаше вътре. Опита вратата. Беше отворена. Открехна я няколко инча и подаде лице в пролуката.

— Ало? Кои сте? Има ли някой там?

Бутна вратата още малко и влезе. Озова се в тясно антре, в другия край на което започваше стълбище. Това помещение не беше използвано от много време, доказателство бе боклукът в антрето и по стълбището. Тя се приближи до стълбите и извика надолу:

— Ало? Има ли някой там?

Нищо. На долната площадка светеше друга слаба лампа, увиснала на кабел от тавана.

Е, добре, в бележката се казваше да иде на кея в приземния етаж. Направи го, Гън.

И тя тръгна надолу по стълбите.

 

 

От другата страна на улицата човекът с малките уши излезе от входа на някакъв магазин. Беше я наблюдавал, когато слезе от колата и влезе в салона за татуировки. Шофьорът на таксито наблюдаваше сградата. Щеше да пречи. Малките Уши прекоси улицата и приближи таксито отзад. В мига, в който се изравни с прозореца, шофьорът изви глава и вдигна поглед към него. Малките Уши го удари с дясната си ръка. Ударът беше къс, прав, с върха на пръстите, точно под ухото. Главата на шофьора отхвръкна назад и се удари в облегалката, а устата му се отвори. Миг по-късно той се свлече на седалката.

Малките Уши приближи до сградата предпазливо. Стъклото на вратата беше замъглено от прах. Той изчисти малък кръг с ръка и погледна през него. Жената на име Гън стоеше на площадката в долната част на някакво стълбище. Тя тръгна по един коридор и се скри от погледа му. Малките Уши безшумно влезе в сградата.

 

 

Това място я плашеше. Илайза установи, че се намира в дълъг, мрачен тесен коридор. В далечния край имаше увиснала на пантите си врата, а зад нея се виждаха водите на залива. Самотна корабна сирена изсвири някъде в далечината. Отговори й друга, още по-далечна.

Стигна на половината на коридора и спря. Чуваше различни звуци отвсякъде около нея: плискане на вода в основите на кея; скърцане на стари греди; някъде отпред в тъмнината писукаше плъх и сновеше по пода. Взирайки се с мъка в полумрака, тя си каза: „Ти няма да отидеш там, Гън. Абсурдно е да направиш макар и още една крачка“.

— Ало?

Нищо.

Не отивам дори инч нататък. И това изобщо не ми изглежда забавно.

В края на коридора се отвори врата и сноп жълта светлина обля пода. Тя се приближи още малко. Звуците я обгърнаха. Скърцащото зад нея стълбище и кея, стенещ под напора на прилива.

Намираше се пред изхода, когато някаква ръка я сграбчи отзад. И затисна устата й. Усети докосването на студен метал върху гърлото си. Опита се да изкрещи, но беше невъзможно. Тежък дъх, наситен с миризма на чесън я пареше по бузата.

— Спокойно, момиче — чу шепот в ухото си. — Сега ние с теб ще се позанимаваме с риболов.

Тя рязко отметна глава назад, ръката се изплъзна от устата й и тя я захапа. С всичка сила. И продължи да забива зъбите си, докато не усети вкус на кръв в устата си. Мъжът изкрещя и тя се отскубна от него. Друг я хвана в тъмнината и я завъртя в стаята. Усети, че потъва в калейдоскоп от движение, образи и гласове; един нов глас прошепна в ухото й: „Сега по-спокойно, всичко е наред“; в средата на стаята имаше маса със запалена свещ, закрепена в стеклия се восък; втори мъж стоеше между нея и свещта — извисяващ се заплашителен силует в дебело кожено яке, черна разбъркана коса, буйна черна брада. Очи, гледащи към нея в тъмнината от лишеното от очертания лице: студени сиви очи, погледът минаваше през нея; после едрият мъж се хвърли покрай нея и изскочи през вратата, приклекнал в поза за атака.

Малките Уши беше застанал с гръб до стената, смучеше окървавената си ръка и лицето му беше изкривено от гняв. Не бе очаквал появата на големия мъж. В мига, в който се обърна, кракът на големия мъж описа широка дъга и счупи китката на Малките Уши. Пистолетът — специален модел, използван от полицията — изхвръкна от ръката му, прелетя през коридора и се заби с цевта напред в мазилката на стената.

Малките Уши вдигна ръце в класическа каратистка позиция и скочи към пистолета, но преди да довърши движението, нападателят му се обърна странично и изстреля левия си крак. Ударът не улучи, но опитът отклони вниманието на Малките Уши, така че големият мъж довърши завъртването си със забиване на петата на другия си крак дълбоко в слабините му. Въздухът изскочи от гърдите на Малките Уши сякаш от спукан балон. Лицето му почервеня от болка и той се сгъна напред, хващайки се за стомаха. Големият мъж го завъртя с едната си ръка и стовари дланта на другата в средата на гърба му.

Малките Уши излетя в коридора почти на пръсти, напразно опитвайки да запази равновесие. Едната му ръка проби напуканото стъкло на вратата, увиснала на изхода към кея; в следващия миг той влезе в съприкосновение с вратата, която се отскубна от пантите и падна по лице на платформата сред дъжд от натрошено стъкло и ругатни. Старите дъски изскърцаха под тежестта му. Той бързо се претърколи, успя да намести крака под себе си и скочи приклекнал, но големият мъж в коженото яке беше като вихрушка. Сграбчи китката на Малките Уши, рязко я извъртя, направи крачка напред и го хвърли. Той обаче продължи кълбото, излизайки от хвърлянето, като се опитваше да влезе обратно в коридора. В следващия миг направи рязко движение със здравата си китка и от ръкава му се плъзна автоматичен нож. Острието изскочи от дръжката със съскане и проблесна с отразена светлина. Но още преди Малките Уши да е успял да се обърне, големият мъж скочи пред входа към коридора и заби лакът в челюстта му. Ударът го върна обратно на кея, блъсна се в изгнилия парапет, който застрашително изскърца под тежестта му. Малките Уши със залитане се отблъсна от парапета и остро замахна с ножа. Острието мина на инч от лицето на големия мъж. Той изчака края на замаха, бързо влезе, но Малките Уши опита удар с обратен замах и острието разкъса якето на големия мъж, забивайки се в рамото му.

Големият мъж не издаде звук. Той направи лъжливо движение за удар с ръба на дланта си, изви назад тяло, за да избегне следващия замах с ножа, отново скъси дистанцията, хвана китката на ръката с ножа в блок и я изви. Малките Уши изкрещя и падна на колене. Ножът издрънча на дъските.

Големият мъж го обърна и постави предмишницата на ранената си ръка върху гърлото му. После заби пръстите на ръката си в шията и опря острието на ножа във вратните вени. Изви едно от кокалчетата на ръката си така, че да притиска сънната артерия.

— Успокой се — каза големият мъж. — Ще ми бъде наистина неудобно да ти прережа гърлото със собствения ти нож.

Малките Уши изръмжа нещо и се опита да се отскубне с извиване на тялото.

Пръстът върху сънната артерия се заби по-дълбоко. Малките Уши издаде звук на болка. Големият мъж каза:

— Чуй ме, приятелю. Ако си тръгнал за О’Хара, вече си закъснял.

Малките Уши спря да се боричка. После отмести глава от острието на ножа.

— Ааргх… лардър… фурмилпуф — каза той.

Големият мъж отслаби малко натиска върху артерията.

— Какво беше това? — осведоми се той.

— Успя ли вече някой да го пречука? — попита Малките Уши с дрезгав глас.

— Не, но Зимния отмени санкцията. Играта свърши.

Малките Уши отсече „Глупости!“ и се опита да се откопчи. Кокалчето се заби по-силно. Секунда по-късно Малките Уши започна да омеква. Големият мъж отново отслаби натиска. Но Малките Уши не беше убеден. Той яростно изгледа момичето. И после каза:

— Този лъжец Зимния ми каза, че операцията е моя. Предоставял ми изключителните права.

Големият мъж пак заби кокалчето в сънната артерия. Болката в рамото му беше силна, но той не отслабваше хватката, напълно неутрализирайки Малките Уши.

— Ако не се успокоиш, ще страдаш от гърло до края на живота ти — каза големият мъж и се обърна към Илайза: — В теб ли е писмото от Добс?

Очите й бяха отворени като палачинки от по долар парчето. Тя енергично кимна.

— Дай го тук, преди този глупак да е умрял в ръцете ми.

Тя бръкна в чантичката си и започна да рови из бъркотията от огледалце, червило, гребен, четчица, шноли за коса, химикалки, листчета хартия. Накрая извади писмото. Но Малките Уши не се интересуваше. Заби лакът в ребрата на големия мъж и се извъртя, а той го пусна, ритна го в капачката на коляното и стовари свит юмрук в слепоочието му. Малките Уши залитна, блъсна се в перилата и ги разби. Тялото му рухна от платформата на кея, превъртя се във въздуха и плесна с разперени ръце и крака във водата, шест фута по-долу.

Големият мъж се облегна на стената и въздъхна.

— Надявам се, че можеш да плуваш — каза той, наблюдавайки боричкащото се в ледената черна вода тяло.

Малките Уши се добра до кея и с мъка се изтегли върху платформата. После се отпусна на четири крака.

Големият мъж го хвана за яката, вдигна го на крака и го замъкна в стаята. След това разтвори писмото пред лицето на Малките Уши.

— Можеш ли да четеш?

Малките Уши се опита да фокусира погледа си. Започваше да трепери. Изплю вода на пода.

— Прочети!

Малките Уши изчака, докато погледът му се фокусира и зачете писмото.

— Кучият му син — каза той. Отново прегледа съдържанието и поклати глава недоверчиво.

— Едва не загуби живота си за нищо — каза големият мъж. Болката в рамото му започваше да пулсира.

Малките Уши разтри врата си. Там имаше петно, което започваше да отича. Гласът му прозвуча с дрезгав шепот:

— Не вярвам — каза той, клатейки глава. — Не вярвам на тази шибана история. Знаеш ли какво вложих в тази операция? Започнах да я следя от Сан Франциско, за бога. До момента съм похарчил поне шест хиляди от собствените си пари. Без да говорим за времето. Три, четири седмици. Сигурно ми струва близо десет хиляди, дяволите да го вземат.

— Изпрати на Зимния сметката.

— Ще му изпратя сметката, но като се върна, ще скопя кучия син.

— Добре, значи ще ти трябва и това — големият мъж натисна бутона за освобождаване на острието на ножа и го прибра, натискайки го в стената. После го хвърли на Малките Уши. — Поне ножа си няма да загубиш — успокоително каза той.

— Господи, не мога да повярвам на всичко това — отвърна Малките Уши, който не беше спрял да клати недоверчиво глава. После помъкна мокрото си, треперещо тяло през стаята, изтегли забития в стената пистолет 38-и калибър, закуцука нагоре по стълбите и забравил за пистолета в ръката си, излезе през вратата, като разтриваше гърлото си.

Големият мъж се обърна към Илайза.

— Ей — каза той, — за дребосък изглеждаш доста добре.

Очите на Илайза все още бяха като понички и докато вървяха нагоре към улицата, въпросите сами се сипеха от нея:

— Добре ли си? Кой беше онзи? Така ли ще го оставиш да си отиде? Луд ли е? Ти едва не му счупи врата. Заплаши го, че ще му прережеш гърлото. Той се опита да те убие. Какво, по дяволите, става тук? Няма ли да те нападне по-късно пак?

— Той е ловец на глави — отговори големият мъж. — Първото правило при тях е никога да не позволяват на емоциите да се намесват в работата. Ако започне да чувства, вместо да мисли, един ден ще свърши ухилен с лице, обърнато към луната.

Тя потръпна, започвайки да осъзнава случилото се преди малко. Мъжът с малките уши се беше опитал да ги убие.

— Кацуо?

Гласът се разнесе зад нея. Тих глас, който прозвуча властно. Когато се обърна, тя се озова лице в лице с млад японец. Той беше по-нисък с цяла глава от големия мъж, но бе с широки рамене и с кръст, за който не заслужаваше да се говори. Беше облечен в черен пуловер с поло яка, черни панталони, обут бе в черни обувки с меки подметки, а черната му коса беше разпиляна върху яката на пуловера. В погледа на кафявите му очи имаше безпокойство.

Тя замръзна, но в следващия миг големият мъж заговори и се разбра, че това е свой човек.

— Добре ли си, приятелю? — запита той големия.

— Мръсникът едва не ми преряза ръката. Имаше ли още някой с него?

— Не, действаше сам — отвърна японецът. После се усмихна и повдигна вежди: — Може би трябваше да стоя по-наблизо до теб. Но не допусках, че може да ти е равен. Не ми изглеждаше чак толкова жилав.

— Равен на мен? Глупости. Той беше просто един жалък уличен побойник. Има късмет. О, между другото, Илайза Гън, това е Сами. Той те проследи, докато аз следях нещастника без уши. Нарича се дублиране.

Но тя не го слушаше. Беше се концентрирала върху очите на големия мъж.

— Едното ти око си промени цвета — каза му тя.

— Какво?

— Онова око. Дясното ти око е зелено. А беше сиво.

Той се извърна настрани от нея, а Сами го погледна внимателно.

— Боговете наистина са се пошегували — каза Сами подигравателно сериозно. — Променили са цвета на дясното ти око.

— Хайде да отидем при доктор Сайвай — предложи големият мъж. — Трябва да ме позакърпи.

Но Илайза не допусна вниманието й да бъде отклонено. Започна да се смее. Наистина се смееше сърдечно.

— Контактни лещи — каза тя. — Бил си с контактни лещи. А каубойските ботуши те правят по-висок с цял инч. Контактните лещи променят цвета на очите ти. Брадата… останалото… Кацуо… по дяволите, ти си О’Хара!