Уилям Дийл
Хамелеон (36)

11.

В девет сутринта кеят на компания „Кинг Лайн“ в Монтего Бей представляваше лудница. Още призори местните търговци бяха надошли, за да разпънат сергии, превръщайки кея в един макар и шумен, но все пак живописен пазар. Големият пътнически кораб беше акостирал, а мостчето за пасажери бе прехвърлено на брега. Самите пътници, облечени в бели костюми и памучни дрехи, нетърпеливо обикаляха из пазарчето, пазаряха се за цената на плетените кошници, сламените шапки, пощенските картички, кафето на зърна, миниатюрите от дърво и играчките. Суматохата се подсилваше от калипсо-оркестър, допринасящ за гълчавата, блъскайки върху стоманени варели в центъра на площадчето.

О’Хара и Магьосника чакаха на края на мостчето да слязат първите пасажери и се взираха за човека, когото познаваха само по бегло описание. Той трябваше да бъде нисък, слаб и ексцентричен — това бе цялата информация, с която разполагаха. Няколко пъти те спираха мъже, отговарящи макар и слабо на описанието.

— Вие ли сте мистър Тийч?

Досега отговорът бе поклащане на глава и забързано „Не“.

Само десет минути по-късно напливът на първите пасажери отмина и мостчето опустя. Стюардът се отдалечи от горния му край, заемайки се и с другите си задължения. О’Хара и Магьосника се качиха на борда. В суматохата никой не им обърна внимание. Бяха облечени спортно и спокойно минаха за пътуващи. Домакинът касиер се въртеше наблизо с дълъг списък в ръце. О’Хара реши да рискува.

— Извинете ме — обърна се той към него, имитирайки безпокойство, — изглежда съм изпуснал мистър Тийч. Трябваше да слезем на суша заедно, но се оказа, че не помня номера на каютата му.

Домакинът го погледна и леко се намръщи, но преди да отговори на въпроса му, О’Хара погледна часовника си.

— Сигурен съм, че ми каза да се срещнем тук. Има ли някакъв друг начин да се слезе от кораба?

— Не, сър — отговори домакинът и провери в списъка на пасажерите. — Мистър Тийч е на палуба „А“. Каюта 116.

— О, разбира се! Благодаря — каза О’Хара и бързо се отдалечи, преди домакинът да реши, че трябва да зададе някои въпроси.

Мага остана да чака до мостчето, а О’Хара се отправи към каюта 116. Намери я без никакви проблеми, но Лавандър не отговори на почукването.

— Мистър Тийч — настоя О’Хара, — аз съм стюардът. Имам съобщение за вас.

И въпреки това никакъв отговор.

Няколко пасажери кимнаха за „Добро утро“, минавайки покрай него на път за града. Когато коридорът се изпразни, О’Хара извади джобно ножче, мушна острието в процепа между вратата и рамката й и избута езичето на ключалката, натискайки едновременно с това дръжката на бравата. Ключалката щракна. О’Хара открехна вратата предпазливо само дотолкова, че да вижда цялата каюта.

Празна.

Провери и малкото антре. Също никой. Затвори вратата, сложи резето и започна да претърсва помещението.

Каютата беше малка, но обзаведена с вкус, леглото беше разхвърляно, а илюминаторът отворен. Шумът от врявата на палубата проникваше чак дотук.

Лавандър очевидно пътуваше без много багаж и не обръщаше особено внимание на дрехите. В гардероба имаше два костюма и чифт панталони. Пръстите на О’Хара ловко опипаха джобовете и подплатата. Нищо. Единият от костюмите изглеждаше като че ли никога не го бе докосвала ютия, а на ревера на другия се виждаше голямо петно от кафе. Имаше една вратовръзка, увиснала накриво на закачалката — ужасна, шарена вратовръзка с цветен мотив, която дори не беше развързана. Куфарът беше празен. В чекмеджетата на шкафчето се въргаляше бельо и бяха нахвърлени ризи. На масичката до леглото лежеше книга — том, създаващ впечатление за научен труд, озаглавен „Царството на петрола“. О’Хара я прелисти небрежно.

После се захвана с шкафа в антрето. Там намери несесера на Лавандър. Накрая провери джобовете на хавлията, закачена на вратата. Нищо.

Цялото претърсване му отне не повече от пет минути.

Отново се огледа, надзърна под матрака и едва тогава се убеди, че в каютата не е останало нищо скрито от погледа му.

В мига, в който посегна към дръжката на вратата, на нея се почука. О’Хара замръзна. Отстъпи няколко крачки. Някой в коридора отново почука на дъбовата врата.

— Синьор, камериерката е.

— Un momento.

— Si. Ще дойда след малко — каза тя и тръгна по коридора.

О’Хара дръпна резето и провери отвън. Камериерката беше пред вратата на съседната каюта. Той заключи след себе си и се качи на горната палуба. Беше безлюдна. Същото се отнасяше и за ресторанта, бара, игралната зала, салона. Плувният басейн се охраняваше от спасител, които спеше в шезлонга си.

Върна се долу и отново почука на вратата. И пак никакъв отговор.

Когато слезе на брега, Магьосника го чакаше, седнал на сандък, отпивайки пиня колада.

— Е? — попита той.

О’Хара го поведе към пазарчето.

— Слязъл е — обясни той. — Телеграмата е изиграла обратен ефект. Сега вероятно се щура като побъркан. Проверих на горните палуби, в ресторантите — навсякъде.

— Може би ще се срещнат на борда — изказа предположение Магьосника.

— Съмнявам се. Ако свръзката се срещне с него на кораба, това значи, че те ще трябва да го убият на борда. Къде по-безопасно е да го примамят на брега. Не, той е някъде тук.

— И нищо чудно в този момент те двамата да са се срещнали.

— Съвсем вероятно. — О’Хара отново погледна часовника си. Единайсет часа. — По дяволите, той дори може вече да е мъртъв.

Спряха в далечния край на площада и се огледаха. Ейвъри Лавандър беше излязъл на среща със смъртта. Единственият му шанс беше Илайза да разпознае Хиндж, когато той пристигне. И това, разбира се, само при положение, че вече не беше пристигнал, иначе Лавандър съвсем сигурно си беше покойник.

 

 

Аерогарата на Монтего Бей представляваше голяма двуетажна сграда. Главната чакалня заемаше по-голямата част от първия етаж, а половин дузината бюра на авиокомпании бяха подредени до стената с лице към входа. Митническата проверка се извършваше в малка стая в източното крило на сградата и беше повече от повърхностна. Ресторантът се намираше на втория етаж, непосредствено срещу митническата служба.

Илайза беше пристигнала тук още в шест и половина сутринта, а сега бе вече към обед. До момента бяха кацнали три самолета. Беше сигурна, че Хиндж не е пристигнал с никой от тях. Провери списъка. До залез-слънце се очакваха още пет самолета: два от Щатите, единият от които с междинно кацане в Пуерто Рико точно в този момент беше пристигнал; един от Мексико, полет на Ер Франс от Париж през Порт-о-Пренс и малък самолет по вътрешна линия, осъществяващ връзката с Кингстън. Беше намерила свободен стол в чакалнята до вратата на митницата и сега седеше, стиснала разписанието в ръка. Освен това беше наела кола и бе подкупила един от носачите да й разреши да паркира до входа.

Поредната група туристи се изсипа откъм помещението на митническата служба и забързано се отправи към изхода с викове за такси. Хиндж не беше сред тях. Тя не обърна никакво внимание на високия мъж с ястребово лице и лъскава черна коса, който мина покрай нея с дипломатическо куфарче в ръка. Това бе Дерек Фрейзър, вицепрезидент на АМРАН, нов петролен консорциум със седалище в Хюстън, който след по-малко от осем часа имаше среща с Лавандър.

Денят лениво се точеше. След кацането на всеки следващ самолет тя се обаждаше в хотела, за да остави практически едно и също съобщение. Последният път нареди да предадат: „Кацна EAL от Маями. Багажът не е на него. Следващият самолет пристига в шест и пет“.

После се качи в ресторанта и отново се захвана със скучното си бдение край прозореца, през който се виждаше пистата. До следващия самолет имаше цели два часа.

 

 

О’Хара и Магьосника прекараха сутринта в бродене из Монтего Бей с надежда да се натъкнат на Лавандър. Накрая се отбиха в малък бар срещу кея, където останаха с часове, наблюдавайки мостчето, с надеждата Лавандър да се върне. Или може би да слезе от кораба. О’Хара беше осъзнал, че просто може да не го е видял, докато оглеждаше кораба. Лавандър, колкото и малко вероятно да бе това, все още можеше да бъде на борда. Тази мисъл, обаче, бе повече представяне на желаното за действително.

Още в ранния следобед О’Хара осъзна, че е действал прекалено енергично. Онова, което му се бе сторило добра идея — да възпре Лавандър от слизане, в действителност се беше превърнало в катастрофа. Може би Лавандър се страхуваше от Куил. Съществуваше, макар и малката вероятност той да не знае кой е Куил, а в този случай телеграмата можеше просто да хвърли ексцентричния консултант в ръцете на Хиндж. Това беше едно от нещата в играта, което той ненавиждаше. При работа с такива като Хиндж беше недопустима каквато и да е грешка. В Играта непремереният анонс се наказваше със смърт. Тази мисъл не му даваше покой, докато накрая Магьосника не махна с ръка на всичките му съмнения.

— Стига си се измъчвал — каза той. — Ходът можеше да се окаже много успешен.

— Много ме успокояваш — отвърна репортерът измъчено.

— Той е опак човек, Моряко. Не е възможно да предскажеш с точност как ще постъпи такъв като него. По дяволите, приеми, че си опитал и си се провалил. Не позволявай на това да те тормози.

— Може би у мен е причината той да загуби живота си.

— А-а, майната му, que sera ще ти кажа аз, беше си изстрел в тъмното.

И докато денят изтичаше без никаква следа от ексцентричния консултант, те все повече и повече се убеждаваха, че вече е прекалено късно и че някъде на острова трупът на Лавандър очаква някой да го намери.

 

 

При нормално развитие на нещата Лавандър щеше да изчака на борда, докато стане време за срещата с висшия служител на АМРАН, но телеграмата, която бе получил, го обезпокои. Кой би могъл да знае, че той пътува под името Тийч? И кой, за бога, би могъл да бъде този Куил?

Тези въпроси го измъчваха цели два дни и затова той напусна кораба през люка на товарния отсек в мига, в който акостираха. И сега се налагаше да убие цял ден до срещата.

От АМРАН бяха проявили желание да дискутират benefice réciproque въпрос и това го заинтригува. Дори ако се окажеше, че разговорът не си заслужава, той беше сигурен, че ще може да научи нещо, защото дори слуховете му носеха безценна информация, тъй като откъслечните факти, сглобени един с друг, добавяха парчета към мозайката, която представляваше неговото задълбочено познаване на петролния бизнес.

Срещата на Лавандър трябваше да се състои едва в осем вечерта и затова той се отбиваше в ресторанти, в чайни, в барове, спираше пред сергии за вестници, само и само да не стои просто така. Лавандър не бе от особено търпеливите и затова нетърпението му се превърна в раздразнение, а после и в гняв, докато денят ставаше все по-горещ, а улиците все по-препълнени. Това го принуждаваше да си пробива път през тълпите улични търговци, които се надпреварваха да му предлагат всичко, като се започнеше от щурци в клетка до скъпи часовници, а децата, които подтичваха редом с него, му шепнеха: „Ginja, ginja, предлагам ти най-добрата цена за най-добрата цигара в Ямайка“.

— Махайте се, малки палавници, или ще ви обадя на полицията — сопна се той и едно от момченцата му се изплези и се скри в тълпата.

Лавандър беше от онези, с които не бе трудно да си направиш майтап. Той представляваше една визуална шега: съсухрен, кисел дребосък, със сив нездравословен тен на лицето, нацупени бузи, сламеножълта коса, която бе избуяла във всички страни като люцерна върху несъразмерно голямата му глава; единият джоб на сакото му се беше измъкнал, папийонката му беше изкривена, а обувките му изглеждаха така, сякаш никога не се бяха срещали с четката.

Лавандър никога не ходеше; той се промъкваше, озъртайки се непрекъснато, като плъх, ровещ в тъмните ъгълчета на някой склад. Представяше си дебнещи репортери, които чакат удобен случай да се нахвърлят и да поискат интервю. Фактът, че нито един журналист не се бе обръщал към него вече няколко години, беше без значение. Той често сменяше полетите си в последния момент, понякога се отправяше за съвсем различна страна, после се връщаше, предприемайки сложни маршрути до места, за които имаше директни полети и променяше хотелите си по два-три пъти. Тази налудничава страст към анонимността беше единственото му забавление, може би защото граничещите му с религиозност възгледи относно петролния бизнес бяха изтласкали всякаква рационалност от главата му. А след изживяния ужас на отвличането Лавандър беше станал още по-подозрителен, още по-параноичен.

И затова той бродеше без посока из града, сядаше в парковете, четеше по няколко американски и английски вестника, убиваше времето и без да съзнава, позволяваше на съдбата да го настигне.

 

 

Самолетът закъсняваше с двайсет минути, но Хиндж разполагаше с повече от час до срещата между Лавандър и Фрейзър. Достатъчно време, за да огледа предварително Трелоуни Скуеър и сладкарницата, в която те се бяха уговорили да се видят. Беше запомнил образа на Фрейзър от снимката, преди да я изгори в тоалетната на самолета.

Хиндж мина през митническата проверка без никакво притеснение. Сложиха знак с бял тебешир на пътната му чанта и му махнаха с ръка да минава.

Той веднага забеляза момичето, което седеше на пейката в чакалнята и изучаваше разписанието на полетите. Не можеше да сбърка реакцията й, когато го видя. Дали го познаваше отнякъде? Обикновен интерес? Или го бе сбъркала с друг?

Следеше ли го? Но защо? Защо ще го чака някаква жена в чакалнята на аерогарата на Монтего Бей?

Той се отправи към една от телефонните кабини и потърси в джобовете си монета. Видя я да се премества на друга пейка, по-близо до изхода. Можеше да я следи по отражението й в стъклото зад телефонната кабина.

Застана директно пред автомата докато набираше номера, а след това небрежно се облегна на рамо. В този момент тя беше в телефонна кабина от другата страна на чакалнята.

Сигурно си беше параноя. Докато разговаряше, тя весело се смееше. Но нямаше да му попречи, ако бъде по-внимателен. Реши да я държи под око.

Помоли дежурния на телефона в ресторанта да повика мистър Дейвид Джексън. Дерек Фрейзър се обади практически веднага.

— Мистър Джексън ли е? — попита Хиндж.

— Кой точно мистър Джексън търсите? — запита на свой ред Фрейзър.

— Ейвъри Джексън.

— Да не се обажда мистър Гарет от Тексас? — поиска да разбере Фрейзър.

— Да.

— Кога се преместихте?

— Преди четиринайсет месеца.

— Много добре. Някакви проблеми?

— Всичко се развива отлично.

— Погрижих се за кола. Можете да вземете ключовете от агенцията за коли под наем. Пакетът е в багажника.

— Благодаря. Нали става дума за сладкарница „Нелсън“ на Трелоуни Скуеър? В осем часа?

— Точно така.

— Кога заминавате?

— От сладкарницата тръгвам направо за аерогарата.

— Ще оставя съобщение, когато предам пакета.

— Благодаря.

Когато свърши разговора, момичето го нямаше. Огледа чакалнята, после влезе в офиса на агенцията и получи ключовете. Колата се оказа червен датсун с две врати. Отвори багажника. Зад резервната гума имаше малка брезентова чанта. Затвори багажника, качи се в колата и потегли.

В същия миг друг датсун, син, потегли след него. Излезе на главния път и потърси с поглед фаровете му. Намали скоростта и синият датсун се приближи. Когато се озова на по-малко от една пряка зад него, Хиндж отби от главния път и направи завой около парка. Синята кола не се откъсваше от него.

Сигурно бе момичето.

Но защо?

Хиндж нямаше време да се замесва в разни истории. Трябваше да направи нещо и то бързо. Натисна педала на газта до пода и зави в първата пряка надясно. Колата му поднесе на завоя, след това на следващия и на по-следващия. После изгаси фаровете и се вмъкна в оградения с палмови дръвчета път, който водеше към някаква къща.

Изгаси двигателя и зачака.

 

 

Вече няколко минути О’Хара наблюдаваше „Гълф Стар“, без да продума. Наближаваше седем часа, а от Лавандър все още нямаше и следа.

— Най-добре е да се обадя в хотела. Хиндж може да е пристигнал с последния самолет — проговори Магьосника.

О’Хара продължаваше да съзерцава кораба. Едва когато Магьосника се изправи, за да тръгне, той каза:

— Качвам се обратно на борда.

— Защо?

— Помниш ли, когато ти разказвах колко неспокоен е бил Лавандър за хотелската си стая, когато го освободили в Каракас?

— Е, и?

— Защо е трябвало чак толкова да се притеснява? Нали е бил там на разноски на компанията? Искам да кажа, че според Тони този въпрос бил първото, което се е чуло от устата му.

— Е?

— Е, това ме кара да мисля, че е криел нещо в стаята си и се е безпокоял дали ще може да си го вземе обратно.

— Пари ли?

— Може. Но се съмнявам. Той има пари в банки из целия свят.

— И какво мислиш, че е, Моряко?

— Според твоята информация за Лавандър той съхранява личната си картотека в бележник. Може би бележникът е прекалено голям, за да го разнася насам-натам. Тогава го крие.

— Нали претърси стаята му.

— Може нещо да ми е убягнало. Нещо ме човърка отвътре и ми казва, че сигурно нещо не съм забелязал.

— Ами ако се окаже, че Хиндж е пристигнал?

— Няма да се бавя. Ти се обади в хотела, а аз ще се върна до десет минути.

Качи се отново без никакви проблеми на борда. Коридорът беше пуст. Повечето от пасажерите се веселяха из града. Справи се с лекота с ключалката и предпазливо влезе в каютата за втори път.

Камериерката беше почистила малката стая. О’Хара затвори илюминатора, дръпна завесите и запали лампата. Седна на леглото и внимателно огледа помещението. Отново провери гардероба и пак отвори куфара. След това пак надзърна в тоалетната. Вдигна матрака и бръкна с ръка под него, а след това внимателно го опипа и после го пусна обратно на мястото му.

Пак седна на леглото.

Загледа се в шкафа. Стана и издърпа чекмеджетата едно след друго, започвайки с най-горното. Когато измъкна и петото, легна на пода, щракна запалката си и я задържа под чекмеджето. На дъното й, залепена със скоч, се виждаше малка книжка.

О’Хара я дръпна и седна на пода. Прелисти страниците една след друга — страници, пълни с числа и кодови думи. Нямаше нито една страница, която да му казваше нещо.

Сложи обратно чекмеджетата, напъха бележника отзад в колана на панталона си, изгаси осветлението и си тръгна.

Магьосника го чакаше пред бара.

— Пристигнал е в шест и десет с полета от Маями — обяви възбудено музикантът. — Закъснял е с двайсет минути. Тя се е обадила да остави съобщение пет минути преди да им позвъня.

— В такъв случай Лавандър все още е жив.

— Хайде — настоя Магьосника, — вече уредих сметката. Да се върнем в хотела и може би ще успеем да говорим с нея, когато се обади пак.

 

 

Илайза бавно караше в тъмнината. Беше обиколила малкия парк, след като загуби Хиндж, и сега направо й се плачеше. Беше ли я видял той? Или просто тя го бе изгубила? Каквото и да бе станало, главният им коз се бе изпарил.

Продължаваше да обикаля, надявайки се да се натъкне на Хиндж. Десет минути по-късно, осъзнала безсмислеността, тя се отказа. Започна да се оглежда за телефон. Тъмните улички я отведоха обратно на брега. Мина покрай шумен нощен клуб и малко по-нататък забеляза самотна телефонна кабина.

Спря колата, изрови монета от разбърканата си чантичка, пусна ключовете в нея и изтича през улицата към кабината. Телефонистът сякаш се забави цяла вечност.

— Шестнайсета вила, ако обичате — помоли тя.

— Моля.

Чу сигнала няколко пъти в слушалката, но никой не се обади. Тракна вилката няколко пъти и телефонистът отново се обади.

— Искам пак да оставя съобщение, моля.

— Диктувайте.

На две преки от нея в притъмнялата уличка се запалиха фаровете на кола, но тя беше с гръб.

— За Шестнайсета. Съобщението е: „Загубих багажа. Връщам се в хотела“.

— Вие прекарахте ужасен следобед с този багаж — не се сдържа телефонистът. — Може би нашият менажер ще може да ви помогне.

Колата бавно се приближаваше по улицата към нея.

— О… мисля, че авиокомпанията ще се…

Тя се обърна и видя колата вече на по-малко от пряка. Червен датсун. Зад волана се виждаше загорялото лице на Хиндж.

— … погрижи за него. Много ви благодаря. Чао.

Остави слушалката, но вече беше твърде късно да изтича през улицата обратно при колата си. Той беше съвсем наблизо; беше толкова близо, че можеше да съзре очите му, студени като на гущер, да гледат към нея през спуснатия прозорец.

Събу се и хукна да бяга. Бягаше по-бързо от всеки друг път в живота си. Можеше да спечели олимпиадата, толкова бързо бягаше. Прекоси улицата, хвърли се в тъмнината, мина по някаква непрогледно тъмна уличка в посока към плажа.

Хиндж спря и изскочи от колата.

Илайза тичаше по плажната ивица, докато не усети, че е останала без дъх, че краката й се подгъват и тогава падна на пясъка. Обърна се в очакване да види Хиндж. Но зад нея се виждаше само пустия плаж, странно сив под лунната светлина.

Огледа се.

Не се виждаше никой.

Високо над главата й заплашително изглеждащи облаци подгониха луната и ниско над хоризонта проблесна светкавица.

Чудесно. Всеки момент щеше да завали.

Остана без да помръдва още няколко минути, колкото да си поеме дъх, после се отправи към ивицата дървета, която се простираше покрай самия бряг и използвайки сянката им, предпазливо се отправи назад към колата.

 

 

Хиндж беше решил да не преследва момичето. Нямаше време за това. Видя я да се скрива в тъмнината, бягайки през глава и помисли: „Коя ли е тя? Какъв, по дяволите, й е проблемът? Има ли нещо тук, което не знам? Или е просто някаква побъркана?“.

Спря до колата й и погледна вътре. Намери в жабката договора за наемането на колата.

Илайза Гън, отседнала в „Халф Муун Бей Клъб“, вила 16.

Остави договора обратно и затвори жабката.

Върна се усмихнат при колата си и потегли. Предстояха му по-важни неща. Може би щеше да има време да се погрижи и за нея, след като свърши с Лавандър.

 

 

Когато Илайза отново излезе на улицата, тя беше опустяла. Нито следа от червения датсун. Тя се поколеба за няколко секунди, все още скрита в тъмнината на храсталаците край пътя, събирайки кураж; накрая се реши, втурна се през улицата и скочи в колата.

Чувстваше се страшно щастлива, когато завъртя ключа и потегли към хотела. Цял ден не бе говорила нито с О’Хара, нито с Магьосника. Може би, помисли си тя, те са прехванали Лавандър и всичко е наред.