Уилям Дийл
Хамелеон (15)

3.

Еди Уолфнагл се чувстваше на седмото небе. Денят беше великолепен, температурата над осемдесетте^[1], слънцето ярко грееше… е, по едно време се изсипа кратък порой, който спря така неочаквано, както и започна. Еди насочи наетата Хонда по Хана Роуд, който в началото беше в две платна, за да премине в тесен черен път, широк колкото да се разминат две коли. Докато пътят се стесняваше, гората покрай него се сгъстяваше, така че скоро той минаваше под навес от манго, кукуис, едри цветове на африканско лале и розови дървета, известни като Рейнбоу Шауър. Скрити сред дърветата папагали изразяваха възмущението си, отърсвайки шумно дъждовните капки от перата си, а отляво, на стотина ярда по-нататък, Тихия океан не спираше грандиозното си шоу, стоварвайки върху скалите на брега двайсет, трийсетфутовите си вълни.

Рай.

Всичко наоколо беше самият рай. Снощи бе опитал една доза от най-фантастичната трева на Мауи. Беше отседнал в „Интернешънъл Мауи“ за три дни на самия Макена Бийч с разкошна манекенка от Лондон. Само след осем часа трябваше да лети с първа класа за Лос Анджелис. Имаше билети за надбягванията „Роуз Боул“ и бе успял да заложи хилядарка за Мичиган и десет хиляди за Съдърн Кал — най-големият залог, който някога бе правил в живота си.

А в този момент се намираше в тропическата гора на задната страна на Халеакала — високия десет хиляди фута вулкан, извисяващ се над Мауи. Беше прочел всичко за „Седемте езера на кралете“ — свещено място, за което се твърдеше, че е обител на боговете и където преди много векове бяха пристигали заедно с антуража си принцове от Хавайските острови, за да бъдат короновани като крале.

Еди се чувстваше като герой от старите филми на Дороти Ламур, които бе гледал по телевизията като малък.

Той слезе от колата и запали цигара. Бе облечен в кожено сако с ресни, носеше ботуши модел „Тони Лама“, благодарение на които изглеждаше почти пет фута и девет инча, обут бе с джинси марка „Поло“, а на главата си имаше висока каубойска шапка. Майната й, непрекъснато се килваше. Освен това, вече бе време. Еди обърна внимание на младежа, който скачаше от едно езеро в следващото — всичките кристално бистри — насочвайки се към най-долното от веригата по склона на планината. Момчето се обърна на гръб, изпусна дълга струйка вода във въздуха и затвори очи под пръските на прибоя, които прехвърляха скалите на брега.

Много време бе изминало, откакто Еди за последен път се бе потапял в река Харлем като дете. Ах, дявол да го вземе! Чувстваше се така добре. А и защо не? Можеше да си позволи всичко това, можеше да си позволи пътуванията до райските кътчета на земята, до мотелите в Лондон, не се замисляше да плати четиристотин долара за едно смъркане. И след по-малко от час той, Еди Уолфнагл, на времето изхвърлен от морската пехота, щеше да струва чисти сто хиляди. Какво ли щяха да кажат Вини и приятелите в Канарси за това?

Хей, Вини, виж ме добре, не съм ли страшен — пътувам из рая, довечера летя първа класа, за утре имам билет на първите редове за „Роуз Боул“, а след няколко минути ще сложа сто хилядарки в двестадоларовата си шибана шапка.

И той изкрещя от удоволствие.

— Какъв път се отваря пред теб, Еди — каза той на глас.

Върна се при колата и се отправи навътре в гората, минавайки покрай другите наети хонди, паркирани безразборно пред малките къпални по пътя. Някакъв едър хаваец в червена басмена риза и измачкани панталони излезе на шосето и му махна с ръка. После показа на Еди значката си.

— Щатска полиция — произнесе хаваецът на прецизен английски. — Мога ли да видя шофьорската ви книжка, ако обичате?

— Разбира се — каза Еди. — Случило ли се е нещо?

— Не, сър. Обикновена проверка. Виждам, че сте от континента. Ще бъде добре, ако внимавате, когато напускате колата. Вземайте всички ценни предмети със себе си. На островите стават много кражби на коли. Млади пънкове, нали знаете. Грабват нещо и побягват. Точно заради тях нито една от колите под наем няма здрава ключалка. Разбиват ги, без да му мислят.

— Благодаря, полицай.

— Да, сър. Не искаме хората да си заминават бесни — и той се усмихна.

— Това ли е пътят за залива Мамалу?

— Направо и след десетина мили ще стигнете. Просто няма как да сбъркате. Но там ще трябва да завиете обратно. Има, разбира се, път през застиналата лава на Халеакала, но там могат да минат само рейнджъри. Много е опасно.

— О, смятах да постъпя точно така — каза приятелски Еди и продължи нататък.

 

 

Хиндж паркира колата си, преди да отиде на моста над „Седемте езера“, за да продължи пеша нагоре по планинските пътеки, извеждащи на края на лавното поле на Халеакала, откъдето се спусна към залива от другата страна на пътя. Преходът беше лесен, направо разходка — някакви три мили през билото. И макар да беше горещо, а влажността висока, Хиндж не се изпоти. Хиндж никога не се потеше.

На няколко ярда от пътя той зави и се върна под прикритието на плътната зеленина. Седна, извади хартиен плик от джоба на палтото си и разстла съдържанието му на земята: пура, дебела химикалка, малък пакет памук, термометър и спринцовка.

Извади пълнителя на химикалката и счупи двата края на кухата тръбичка, след което внимателно я вмъкна по центъра на пурата. Издуха парченцата тютюн в кухата сърцевина и погледна през нея: държателят на химикалката образуваше абсолютно чист цилиндър по оста на пурата. После разчовърка единия й край, маскирайки дупката. Счупи термометъра и изтегли две-три капки живак със спринцовката. Извади дървена кибритена клечка от джоба си, запали я, духна я и я втъкна в отвора на иглата, за да бъде сигурен, че живакът няма да изтече навън. Обви края на клечката с малко памук и постави самоделната стреличка в единия край на пурата. Другия край захапа, напъха остатъците в хартиения плик и го сложи в задния си джоб. Накрая се облегна на дървото зад гърба си.

 

 

Гората ставаше все по-гъста, а пътят все по-тесен. Неочакван порой раздруса дърветата. Дивите птици хорово се възмутиха. Стана толкова тъмно, че се наложи да включи фаровете. Също така неочаквано между дърветата си пробиха път слънчеви лъчи и огряха неравното шосе пред него. Полето от лава се намираше пред него, а отляво, докъдето му стигаше погледът, се простираше Тихия океан.

Мястото беше напълно безлюдно.

Еди Уолфнагл се почувства самотен.

Слезе от колата и се огледа. Нямаше други коли. Нямаше нищо. Нищо, освен океана, гората зад него и внушаващият респект замръзнал поток от лава, спускащ се по склона на планината към океана — продукт на вулкана, който някога, преди хиляди години, може би, бе залял половината остров, оставяйки кратер по-голям от остров Манхатън. Пред очите му се простираше сиво-черно плато. В горната си част то плавно се спускаше към океана, но после изведнъж пропадаше стотина фута, за да стигне до брега.

— Господи! — изрече той.

През пътя беше спусната бариера. На нея бе закована табела с надпис:

ОПАСНОСТ! ЛАВА. ПЪТЯТ Е ОПАСЕН.

Този път е затворен.

Нарушителите ще бъдат съдени.

Национален парк „Халеакала“

Рейнджърска служба на Съединените щати

Зад гърба му изпращя счупено клонче. Той се обърна и видя някакъв мъж да се приближава към него. Беше висок колкото Еди и вървеше, подпирайки се на някакъв клон.

Еди малко се изненада. Ако това бе Хиндж, той изглеждаше доста зле. Тази прическа? Костюм от полиестер? Боже господи, откъде идваше той? Освен това беше по-млад, отколкото Еди си го бе представял и доста по-светлокож. Кой знае защо Еди бе очаквал, че Хиндж е тъмнокож. Дори с посребрена коса. А този тук… по дяволите, този тип едва ли имаше и трийсет.

— Хиндж! — извика Уолфнагл към мъжа, който се усмихна неопределено и кимна. — Ей, аз съм Еди Уолфнагл.

Двамата се здрависаха и Хиндж каза:

— Да влезем в колата, защото някой може да ни види.

— Добра идея — съгласи се Еди.

Те влязоха в хондата.

— Къде е твоята кола? — поинтересува се Еди.

— На къмпинг съм — обясни Хиндж. — Ей там, на около миля оттук.

— О! — Уолфнагл усети, че изпитва нетърпение. От два месеца мечтаеше точно за този миг. Колко лесно изглеждаше всичко сега. — Ъ-ъ… може би… ъ-ъ, трябва да ми покажеш нещо. Нали разбираш, някаква идентификация.

Хиндж извади дебел жълт плик от вътрешния си джоб и го разклати, държейки го с два пръста за ъгълчето.

— Това трябва да ти бъде достатъчно — каза той. — Предполагам, носиш стоката?

— Ето я. — Еди извади ролка 35-милиметров филм от джоба на палтото си и я показа също с два пръста, но когато Хиндж протегна ръка, той затвори пръсти около нея. — Ами… — и потри един в друг палец и показалец, усмихнато.

Само за миг погледът на Хиндж проблесна студено, но наистина за миг и после той се усмихна. Подаде на Еди плика. Еди даде на Хиндж ролката и разпечата плика. Пачки от красиви нови стодоларови банкноти. Прелисти ги с ловкостта на крупие от Лас Вегас.

Хиндж извади бижутерска лупа от джоба си, закрепи я на окото си с вежда и размота около един фут от филма, разглеждайки го на светлината.

— Какво мислиш? — попита Еди, все още броейки.

— Дотук добре. Всичко ли снима?

— Нали е пред очите ти, приятел. Чертежите и истинската инсталация. Точно както поръча доктора, нали?

— Да.

— Всичко е там — подчерта Еди и се изхили по детски. — Не мога да повярвам, човече. Сто бона. Знаеш ли какво? Не мисля, че моят старец е направил сто бона през целия си шибан, нещастен живот.

— Поздравления.

Еди свали високата шапка, сложи плика в нея и отново я нахлупи на главата си.

— Ето какво — продължи той, — ако пожелаеш още нещо, аз съм твоят човек, окей? Мога да открадна патериците на сакат и той няма да разбере, преди да е паднал по задник.

— Ще поддържаме връзка.

— Захванах се с тази работа на девет години. Първата си кола откраднах на дванайсет. Едва можех да гледам над волана. Преди да навърша шестнайсет, вече имах към двеста поръчки. И никога не ме хванаха. Изобщо не знам как изглежда пандиза отвътре.

— Късметлия си.

— Не, талантлив съм. Може да има и малко късмет, но основното е талантът.

— Исках да кажа, че си късметлия, че никога не си бил в затвора. Как изпълни тази поръчка?

— А-а, с две думи: озовах се където трябва, когато трябва. Мерките за сигурност на платформата все едно че не съществуват. Чертежите? Е, тук вече имах късмет. Бяха ги извадили накуп една вечер, проверявайки нещо за помпената станция. Когато свършиха, помолиха ме да ги занеса долу при инженерите. Казах им „Да, няма проблем“ и се отбих в моята стая по пътя, измъкнах старата минолта и щрак-щрак, подпечатах си застрахователната полица.

— Просто така, значи? Без никаква подготовка?

— Точно така, схванал си как се прави. Стоиш нащрек, а нещата се подреждат както ти се иска. Ама виж какво, аз знаех, че държа в ръцете си нещо важно, ясно ли е? Знаех, че някой някъде ще поиска да разгледа тези чертежи. Това, което трябваше да направя, бе да открия този някого. И, хоп, появи се ти. Какъв късмет!

Аматьор, помисли Хиндж. Който може да ги забърка всякакви. И все пак наистина беше късмет, че информацията най-напред стигна до него.

— Как мога да съм сигурен, че не си проявил филма? Защото може да се опиташ да продадеш материала на конкуренцията.

— Виж, това би било доста тъпо, а? Искам да работя още за вас, момчета. Защо да си прерязвам сам гърлото?

— Приемливо обяснение — призна Хиндж.

— Знаете как да се свържете с мен, нали? Камден, Ню Джърси. Адресът на сестра ми. Много сме близки с тази кучка.

— Да.

— Междувременно ще попътувам — намигна Уолфнагл.

— Заслужи си екскурзията.

— Да, така е. Е, ъ-ъ, има ли нещо друго?

— Да. Имаш ли огънче?

Дали имал огънче? Че как иначе? Не огънче, а цяла запалка „Дънхил“, това имам. Той извади златната запалка, отвори капачката, щракна я и поднесе пламъчето към върха на пурата. Чу леко „пуф“, видя от края на пурата да излита пепел и усети остра болка в шията.

Първоначално помисли, че го е ухапала пчела и изплашено махна с ръка през гърлото си.

Нещо изтрака по таблото на колата и падна на пода.

Той се наведе и го взе. Беше някаква стреличка. Гледаше я, без да разбира.

Тъпо.

Стреличката влизаше и излизаше от фокус пред очите му. Усети сърбеж по кожата. Престана да чувства ръцете си. Краката му сякаш бяха заспали.

Сърбежът стана остър, болезнен, а после болката стана нетърпима. Кожата му беше сякаш набодена с иглички, които се превърнаха в ножове. Искаше да издере с нокти болката, но не можеше да помръдне. Гърдите му бяха попаднали в юмрука на гигант. Отваряше уста, за да погълне глътка въздух. Но безуспешно.

Отчаяно се обърна към Хиндж, но Хиндж се бе превърнал в някакво размито привидение, което плуваше напред-назад в неговата реалност. Уолфнагл изглеждаше като риба в аквариум, с очи изхвръкнали от орбитите и устни, които беззвучно се отваряха и затваряха в пародия на дишане.

Изстрелът се оказа добър: точно в сънната артерия. Живакът подейства бързо — трийсет, четирийсет секунди след попадането му в кръвта и когато Уолфнагл започна да се хвърля, Хиндж го хвана за ръцете и го заби в седалката на колата. Малко по-късно започнаха спазмите и Хиндж вече с мъка го удържаше. Той беше много по-силен, отколкото изглеждаше. Пристъпът продължи около минута, след което зъбите на Уолфнагл затракаха и изведнъж челюстите му се затвориха. В гърлото му се разнесе приглушено ръмжене. Тялото му се вдърви. Очите му се подбелиха и погледът в тях се кръстоса. Хиндж дочу, че се изпуска.

Хиндж го задържа още малко и после го освободи. Тялото някак се сви, преди да се отпусне на седалката. Неочаквано брадичката падна на гърдите му. Хиндж наклони шапката и дебелият жълт плик се хързулна в ръката му. Пресегна се и взе стреличката от вдървените пръсти на Уолфнагл. После докосна с два пръста гърлото му. Не долови никакъв пулс.

Хиндж слезе от колата. Откъм океана духаше вятър, който раздвижваше палмовата горичка, преди да се спусне с въздишка в кратера на Халеакала. Някаква птица изграчи и изхвърча между дърветата. И после се спусна тишина. Дотук добре.

Той заобиколи колата от страната на Уолфнагл, освободи ръчната спирачка и я насочи в къса дъга към океана. Оттук до брега имаше около двеста ярда черна, втвърдена, застинала лава без никакви препятствия. Той се огледа. Нямаше никой. Завъртя ключа на запалването и двигателят с изкашляне се събуди за живот. Хиндж повдигна капака и дръпна регулатора на газта с един инч. Двигателят изрева. Върна се до прозореца на шофьора, натисна педала на съединителя с тоягата, включи на първа скорост, задържа вратата с ръка и отскочи назад, освобождавайки съединителя и затръшвайки вратата. Задните гуми изсвистяха. Двигателят работеше почти на максимални обороти. Колата се стрелна напред, набра скорост, удари се в ръба на лавното поле и прескочи през него. Криволичейки тя се насочи към океана, после се обърна обратно и се насочи нагоре по възвишението, изкачи се на десетина фута, прекатури се и преобръщайки се странично стигна до откоса. Все така преобръщайки се мина през ръба и полетя надолу, надолу, за да се стовари накрая във водата. Във въздуха се издигна гейзер, мигновено поет настрани от вятъра. През колата мина вълна, после втора и след малко единственото, което Хиндж можеше да види от нея, беше багажникът. Мощна вълна я подхвана и я заби в края на полето от лава. Океанът бучеше и вдигаше пръски пяна. Колата изчезна.

Хиндж бързо се върна в горичката, изкачи се до билото и приседна за момент. Наоколо беше тихо, с изключение на вятъра и далечното бумтене на прибоя. Той се усмихна сам на себе си, осъзнавайки, че пурата е още между зъбите му. Смачка я в дланта си, разтвори пръстите, загледа се, докато вятърът издуха натрошения тютюн, после изгори плика с остатъците.

Хиндж се чувстваше добре. Всичко беше протекло по плана без ни най-малък проблем. Толкова с дребния крадец. Той извади ролката с филма, щракна запалката под него и изчака докато пламъкът го унищожи. След това се отправи към колата си.

Хиндж отложи телефонното обаждане за аерогарата в Хонолулу. Набра 800 и се изненада колко бързо се осъществи връзката.

— Да? — чу се глас от другата страна на линията.

— Докладвам.

— Идентифицирайте се.

— Хиндж. Q-13.

— Включвам на запис.

— „Джек побързай, Джек поспри, Джек…“^[2]

— Проверката на гласа е позитивна. Паролата е правилна. За кого е докладът?

— Куил.

— Свързваме ви.

Наложи се да изчака около минута, преди някой да вдигне слушалката.

— Куил на телефона.

— Осъществих контакта. Информацията е получена и унищожена.

— Чудесно. А самият контакт?

— Ликвидиран.

— Добре, проблеми?

— Няма.

— Съжалявам, че трябваше да си прекъснете отпуската.

— Всичко мина добре. До вечерта ще се прибера в „Роял Хаваи“.

— Благодаря. Честита Нова година.

— Подобно. Алоха.