Уилям Дийл
Хамелеон (24)

4.2

По време на двайсетминутния път от Осака Илайза небрежно прелисти един от пътеводителите, с които се бе снабдила, но концентрацията й бе като на едноклетъчно. Разиграваше ли я Кимура? Или наистина се приближаваше към края на двумесечната си мисия? Влакът се носеше през японския пейзаж — една замайваща плетеница от грижливо подредени малки стопанства, потънали в пищна зеленина, разделени с горички. Не знаеше много за Киото, освен че градът е бил столица на Япония през управлението на шогуните, продължило хиляда години и че западняците го смятат за най-красивия град на света. Но красотата не я занимаваше, докато минаваше под гигантските извити тории на входа на парка. Пред нея се виждаше Тофуку-джи, извисяващ се над останалите пагоди и тя се затича нататък. Статуи на шогуни в бойни униформи дебнеха под сенките на корнизите и се гушеха под кедровите и борови дървета. Алеите на каменната градина бяха безукорно почистени, а всяка сграда, дърво, езерце и леха бяха разположени в хармония с природата. Дъждовните облаци бяха отминали и сега сърцето на парка бе обляно в мека слънчева светлина.

Когато стигна градината на Тофуку-джи, около храма беше спокойно и безлюдно. Нежен бриз се провираше под клоните на кедрите и боровете. Някъде отвътре се разнасяше приглушеният звън на камбанки, полюшвани от вятъра. Риба изпляска на повърхността на съседното езеро и се скри под водата.

Залата на шогуните представляваше малко, тъмно и потискащо помещение в централния храм — изненадващо и странно място, изпъкващо в спокойната атмосфера на парка. Двете дълги редици дървени статуи вътре сякаш охраняваха неприкосновеността на това място. Това бяха статуите на шогуните Ашикага — шестнайсет на брой, поставени с лице една срещу друга, с гневни стъклени очи, пламтящи в полумрака. Тя плахо влезе, примижавайки, за да настрои зрението си в тъмнината и неспокойно прехвърляше поглед от едната редица на другата, докато вървеше по излъскания дървен под. Токчетата на обувките й кухо отекваха, принуждавайки я да се изправи на пръсти, и тя забърза към далечния край на стаята. Изпита облекчение, когато отново се озова навън. Застана под извитите покриви на пагодата Тофуку-джи и се запита дали ще бъде светотатство, ако запали цигара.

Усети, че зад нея, в полумрака на залата на воините, нещо се размърдва. Някакъв мъж пристъпи иззад една от статуите, с поглед пламтящ почти като ахатите, поставени в очните орбити на шогуните. Той се приближи, спря и зачака, неподвижен като статуите, под чиято закрила се намираше. Друг мъж се приближаваше към нея откъм далечната страна на каменната градина. Първият мъж се оттегли в сянката.

Приближаващият се бе много възрастен японец с горда осанка, със снежнобяла изящна брада и изтъняла коса, с кожа, която почти прозираше от възрастта, създавайки впечатлението, че крехките му кост се задържат на едно място благодарение на обвивка от целофан. Беше облечен в традиционно кимоно от тъмносиня коприна, със сандали цори и носеше широкопола плоска сламена шапка, приличаща на плато за храна, а в ръката си държеше чадър, който използваше вместо бастун. Старецът спря пред нея. Беше по-висок, отколкото си го бе представяла и за миг застина, разглеждайки я отвисоко.

— Е, добре, Гън сан, не изглеждате особено опасна.

— Аз? Опасна? — Тя се изсмя. — Преди малко изтичах между статуите като четиригодишно дете, което бяга изплашено в нощта.

Тя знаеше, че японските бизнесмени държат особено на размяната на визитни картички и затова му предложи своята. Кимура я погледна за миг и я скри в полите на кимоното си.

— Съжалявам, но нямам картичка — каза той. Отново я погледна откровено през избледнелите си кафяви очи и продължи: — Вие определено сте по-симпатична от останалите, които дойдоха да търсят Кацуо.

— Повярвайте ми, аз съм Илайза Гън, работя за WCGH в Бостън и съм тук, защото съм приятелка на О’Хара.

— А? Откога познавате О’Хара сан?

Тя захапа ъгълчето на долната си устна.

— Всъщност, не го познавам. Имам предвид лично. Но знам много неща за него. Нося му известие, писмо от Чарлс Гордън Хауи. Той е един от най-уважаваните хора сред журналистите.

— Чувал съм за Хауи. Говори се, че е честен.

— Благодаря ви, че го признавате.

— Това не доказва нищо.

— Ако пожелае да се срещне с мен, аз ще му кажа на кой телефон да позвъни, за да се убеди в автентичността на писмото.

— Не съм казал, че знам къде се намира приятелят ви О’Хара.

— Окей, може би се лъжа. Но ако знаете как да се свържете с него, ще му предадете ли, че е много важно да се видим?

Те тръгнаха по брега на едно от многото езера в парка. Откъм водата се носеше студен вятър, носещ със себе си мъгла, която се увиваше около покритите с мъх камъни на брега.

— Дори ако знаех къде е О’Хара сан, бих бил много предпазлив да повторя каквото и да е било пред него — изрече Кимура. — Когато един слепец води друг, те и двамата са застрашени от падане в реката.

— В такъв случай ще ви кажа, че санкцията е вдигната. Той повече не е в опасност.

Старецът не показа, че е изненадан. След малко отново проговори:

— Шинтоизмът има поговорка: „Човек, застанал между две пропасти, трябва да седне и изчака“. Предприемането на погрешна стъпка в лицето на опасността означава да се предизвика катастрофата.

— Но нали ви казах, вече няма опасност.

— Това се нуждае от солидни доказателства. Онзи, когото наричат Фуьо сан — човекът зима — има сърце на невестулка и език на гарга. По-скоро ще се доверя на кобра.

— Но нали точно за това става дума. Човекът зима е неутрализиран. Сега той е безсилен. Именно мистър Хауи ме изпрати да ви уверя в това.

— Е, това е по-добре.

— Значи най-напред трябва да убедя вас, така ли?

— Тъй като от мен се очаква да изиграя ролята на папагала, ще трябва първо да научите папагала да говори.

Илайза спря и изгледа стареца за няколко секунди.

— Мисля, че ви разбрах — проговори тя. — Но не съм съвсем сигурна. Честно ще ви кажа, че ми е трудно да разгадавам вашите притчи. Не можете ли да ми кажете с прости думи онова, което искате?

Кимура леко се засмя и после кимна:

— Моят внук веднъж ме попита същото. Трудността се състои в това да се интерпретира правилно символизма на нашата реч чрез конкретността на вашата. Правилно ли използвам думата „конкретност“?

— На мен ми звучи добре — каза тя. — Но продължавам да не съм сигурна, че разбирам смисъла на това, което имате предвид.

Кимура спря. Погледът в очите му беше по-топъл, но предпазливостта в него не се беше разсеяла.

— Мъдрецът казва своята истина чрез символи. Слушателят избира начина, по който да го разбере — и отново я погледна. — Моята истина не е задължително да бъде и ваша.

Слънцето се скри зад един облак и вятърът стана по-студен. Тя потри ръце една в друга и лека тръпка мина през раменете й.

— Студено ли ви е? — попита я той.

— Малко.

— Елате. Наблизо е Шокин-тей. За много хора това е най-добрата чайна в Япония.

После тръгна пред нея през главния храм, отправи се през прецизно подравнените ливади и мина по нисък мост, извеждащ пред входа на едноетажна постройка със сламен покрив и стени, боядисани в яркочервено. Помещението, в което влязоха, беше безукорно чисто и лакираният под бе покрит с татами. Събуха се пред вратата и седнаха кръстосали крака върху възглавничките цабутон пред ниска масичка. Стаята беше олицетворение на изчистената красота. Изтеглените настрани плъзгащи се стъклени врати разкриваха гледка към парка, а единствената украса вътре беше рисунка токонама и ваза с цветя. Стаята, макар и хладна, беше уютна. Появи се сервитьорка, която взе поръчката. В чайната нямаше никой друг.

— Казахте, че знаете много за О’Хара, така ли? — проговори Кимура.

— Не съм се занимавала с нищо друго, освен с него през последните почти два месеца — обясни тя и изрецитира наученото.

— Не искам да ви обидя, Гън сан, но вие не познавате О’Хара, а само знаете за него. За да хванеш вълка, трябва да станеш вълк.

— Ето, пак започвате.

Сервитьорката се върна с чая и отново излезе безшумно. Илайза й даде време да се отдалечи, преди да продължи разговора.

— Приятелите му не искат да говорят за него, а враговете му просто нямат какво да кажат — поясни тя.

— Е, това е добра новина.

— Как тогава бих могла да науча повече за него?

— Знаете, че е дошъл тук още като малък. Но не знаете, че в началото той беше едно много трудно дете. Онова, което ние наричаме чийсай. Може да се преведе като „малък нож“. Момче от уличните банди. Първата година беше много трудна. Но аз бях настойчив, станахме приятели, а след това Кацуо беше като празно ведро, което чакаше да бъде напълнено.

— И вие напълнихте ведрото?

— Аз само предоставих водата. Той напълни ведрото.

— Били сте негов учител.

— Един от учителите му. Аз му показах пътя. Той усвояваше много бързо. Стана майстор на тай чи, после се залови с хигару, а това е особено трудна форма на вътрешна дисциплина, съчетана с отбранителни движения. Виждал съм го да стои в позата на птицата — на един крак — в продължение на шест часа, без да помръдне или дори без да мигне с клепач. Той овладя висшата степен на хигару, известна като хигару-даши. Трудно е да се преведе точно. Мисля, че би трябвало да бъде нещо като… „Танцът на отровната змия“. Пред очите ми е постигал състоянието на освобождаване от съзнанието само за секунди, вслушвайки се във вятъра.

— Освобождаване от съзнанието?

— Това е дзен упражнение и представлява форма на медитация, която прочиства мозъка и освобождава човек от всички мисли. Постига се чрез концентрация върху един-единствен звук. Камбана или изречена наум мантра. За някои процесът може да отнеме часове. Но О’Хара може да се освободи от съзнанието си чрез концентрация върху изолиран звук, дори ако това е песента на щуреца. И когато изпадне в това състояние, той може да запомни цели страници от книга с обикновен поглед върху тях. Те се превръщат в картини в главата му.

— Ние го наричаме фотографска памет.

— Извинете ме… дозо… фотографската памет е дар по рождение. Но освобождаването от съзнанието трябва да бъде научено. И О’Хара не само го научи, а стана майстор. А ведрото все още не е пълно.

— Звучи ми доста мистично.

— Той е просто един човек на честта, който е разбрал, че мъдрият човек търси всичко в себе си. За разлика от невежата, който го взема от останалите.

— Аз наричам това инстинкт.

Кимура се замисли над думата за няколко секунди и накрая каза:

— Това е опростяване на нещата.

— Всичко е много объркващо — въздъхна тя. — И то след толкова много време. Аз нося със себе си добри новини.

— Или може би една умно скроена клопка.

— Повярвайте ми, аз не съм особено умна, а най-малко от всичко съм в състояние да поставя клопка.

— Нека го обясня по друг начин. Нали виждате каменната градина пред вас. Тя е творение на будистите отпреди около четиристотин години. Всеки детайл в нея има свой смисъл: начинът, по който са подредени камъните, формата, в която са издялани, разположението на по-големите скали, които ние наричаме каменни лодки. От тях се вижда само една малка част, останалото е под земята, така че можем само да си представяме какво има там. Аз искам да вярвам на онова, което виждам и чувам, но не мога да игнорирам другото, което си представям.

Илайза отпусна рамене.

— Добре — каза тя, — да предположим, че ви покажа документи. Те би трябвало да докажат, че той вече е свободен човек.

— Но според вас те са предназначени само за очите на Кацуо.

— Пристигнах, за да предам известие на О’Хара — обясни тя. — Но ако се налага да покажа писмата най-напред на вас, ще го направя.

— Това звучи логично.

Той отпи от чая и остави чашката обратно в чинийката.

— Човекът, който изпраща посланието до О’Хара, изглежда, държи голяма власт в ръцете си.

— Така е.

Кимура допи чая си, попи устните си със салфетка и изненадващо се изправи на крака.

— И вие ще бъдете във вашия рьокан по-късно днес?

— Да, да!

— Трябва да помисля, Гън сан. Притежавате едно качество, на което се възхищавам. Наивна сте. Това ще ми бъде от полза, докато обмислям. Сайонара. — Той се поклони и излезе от стаята.

— А аз какво да правя? — извика тя след него. — Просто да седя и да чакам?

Той махна с чадъра си към нея, без да се обръща.

— Болестта може да се излекува — каза с по-висок глас той вече отвън. — Съдбата е неизлечима.

— О, по дяволите — въздъхна тя, — това пък какво трябва да означава?

Но него вече го нямаше.

Времето се стопли, денят стана приятен и след изживяното в компанията на Кимура тя се отправи обратно към еки, без да бърза. По пътя се отби да хапне и си поръча купичка соба — популярно в Япония ястие от нещо като фиде от елда, справяйки се с пръчиците за хранене като експерт. Когато отвори вратата на стаята си, за първи път почувства, че може би, наистина само може би, ще се срещне с изплъзващия й се О’Хара.

В мига, когато влезе, разбра, че нещо не е наред и затова пристъпи вътре предпазливо. Усещаше нечие присъствие. Но можеше да види цялата стая от самата врата. Вратите на стенния шкаф бяха разтворени, както и вратата на тоалетната.

Погледна навън. Градинарят плевеше ливадата в правоъгълния двор, заграден от едноетажния хотел.

— Шицуреи шимасу — каза тя високо.

Той вдигна поглед и се усмихна. Беше млад и красив в онази странна комбинация межди Изтока и Запада, с коса сплетена в прическа тенугуи и гуменки адидас. Тя взе в ръка разговорника на Берлиц и внимателно произнасяйки всяка отделна дума, го попита дали говори английски:

— Еиго о ханашимасу ка?

Той поклати отрицателно глава.

— А-а-а, забрави това — каза тя и влезе обратно.

Реши, че усещането, което изпитва, е закъсняла реакция на изживяната възбуда. Лека проява на параноя, а и защо пък не. Денят беше толкова необикновен. Имаше нужда да слезе долу в офуро и да се отпусне в горещата вода. И в този миг видя куфара си, оставен на футона.

„Не беше там, когато излизаше, момичето ми“, мина през главата й.

Камериерката?

Но тогава защо е отключен?

Приближи се до леглото и предпазливо повдигна капака. Най-отгоре се намираше досието на О’Хара, грижливо поставено, но не където тя го беше оставила. А върху него имаше лист, на който пишеше:

Дайте това на шофьора на таксито и той ще ви отведе където трябва. Тръгнете в седем и трийсет. Пътуването ще ви отнеме 30 минути. Идете на кея в задната част на приземния етаж. Бъдете в магазина за фойерверки „Червения дракон“, 8 часа вечерта.

Адресът беше изписан с калиграфски почерк.

Чудесно.