Уилям Дийл
Хамелеон (50)

10.

— Това е Хамелеона, но не онзи, когото търсиш — каза Кимура и постави ръка на рамото на Окари.

О’Хара се бе обадил в хотела. Според уговорката Илайза и Магьосника бяха взели късния следобеден влак за Киото и го изчакаха в бара да се върне от Танабе. Той не им обясни къде се намира, нито какво се бе случило, а просто им даде адреса. И ето че сега седяха подредени в квадрат: О’Хара и Гън срещу Кимура и Окари; Магьосника седеше в единия край на квадрата, а Сами бе избрал място точно срещу него. Между О’Хара и Окари все още се чувстваше известно напрежение, но сега се бяха заслушали в онова, което разказваше Кимура:

— Представете си, че имам няколко кутии — започна той. — Всяка от тях е направена от стъкло, така че мога да виждам какво има в нея, а във всяка от кутиите е сложено отделно събитие — фрагмент от историята. За да разгледаме тези събития в правилната им последователност, ние трябва да ги задържим увиснали отделно във въздуха, така че да видим взаимовръзката им. Едва тогава ще разполагаме с вярно разбиране за това какво и защо се е случило. И ако има нещо важно, за което не знаем, неговото значение ще стане ясно по отсъствието му.

Така че, нека започнем с първата кутия — онази, която виждаме най-ясно. В нея ще поставим наученото от теб, Кацуо, а за това трябва да ни кажеш какво знаеш, а не какво мислиш.

Знаем, че е бил сформиран консорциум от няколко петролни компании. Идеята е на генерал Александър Хукър, който по онова време е бил президент на „Интеркон Ойл“. В продължение на три-четири години Хукър е водил преговори, но шефовете на въпросните компании или умрели от сърдечни удари, или загинали при инциденти. В това число влиза и Шичи Томоро — президентът на японския концерн Сан-Сан, станал неотдавна член на АМРАН. Експериментална петролна платформа е била унищожена след саботаж във водите край Аляска.

— Извинете — обади се Илайза, — подобно нещо се е случило и с „Акила-Милена“ — кола, шофирана от Марца. Той е загинал. И още не знаем защо. Заводите „Акила Мотър“ сега са част от АМРАН, който финансира продължаването на работата по колата.

— Да не забравим и човека от Хаваи — напомни Магьосника.

— Да — съгласи се О’Хара, — който очевидно е бил убит заради някакви снимки, направени на борда на платформата. Макар единственото, което са искали, било да се унищожи филма.

Като мим, описващ история с ръцете си, Кимура окачваше невидима стъклена кутия всеки път, когато някой споменаваше съществен аспект.

— Важно е да не забравяме реда, в който са се случили тези неща. Не толкова самите дати, колкото действителната последователност — обърна им внимание той.

— Друг елемент в поредицата събития е Ред Бриджис — продължи Илайза. — Този човек се е занимавал със спасителни операции в морето край Япония веднага след войната. След това се прехвърлил в корабостроенето и после се оказал въвлечен в голям проект по разработване на подводна изпитателна станция. Тя пък е била проектирана от океанолога Кагинакис. Двамата умрели впоследствие от сърдечни удари. „Чинията“, както я наричали, била довършена и откарана… някъде.

— Той също се е занимавал с реконструирането на стари кораби клас „Либърти“ в танкери — обади се и Магьосника.

— Вчера научихме, че Бриджис е бил част от Сан-Сан, който вече е участник в консорциума — каза Илайза.

Броят на кутиите във въздуха се увеличаваше. Кимура се облегна, съзерцавайки въображаемия комплекс, който изграждаше.

— Един въпрос. Изпитвате ли някакви съмнения дали наистина тези босове са станали жертва на лудия с чадъра?

О’Хара, Илайза и Магьосника едновременно поклатиха глави.

— Смъртните случаи, уж в резултат на инциденти, са вероятно дело на някой друг, а не на Данилов — поясни О’Хара. — Може би Фалмаут или един французин на име Льо Кроа, който също е един потаен тип, макар репутацията му на садист да е добре документирана. Но за „сърдечните удари“ отговорност носи Данилов и в това не може да има никакво съмнение.

— И защо точно АМРАН е бил избран като жертва от терориста, когото ти наричаш Хамелеон? — поинтересува се Окари.

— Изнудване — предположи О’Хара. — АМРАН е отказвал да снася.

— Да снася ли? — не разбра Окари.

— Израз на бейкоку но — обясни Кимура. — Означава, че не са искали да сътрудничат.

— Има още една кутия, за която забравихме — намеси се Илайза. — Петролният експерт Лавандър. Той е работил за всички тези компании през миналата година, включително за Сан-Сан, и също беше убит, при това след като са се потрудили доста, за да го освободят, когато е бил заложник на терористи някъде в Южна Америка.

— Мислите ли, че има връзка между двете терористични групи — тази отвлякла Лавандър и другата, която го е освободила? — попита Кимура.

— Не — отговори О’Хара. — Според мен става дума за напълно случайно стечение на обстоятелствата. Но станалото изглежда е изплашило една от петролните компании. Изпратен е бил човек, който да подложи Лавандър на тест, а Лавандър не го е издържал. И се е превърнал в сериозна опасност за тайните на тази компания, за които е бил осведомен.

— Успяхме да се доберем до бележника му — продължи нататък Илайза. — В него имаше много конфиденциални данни за всички компании в АМРАН, както и за други, които е консултирал. Числата в бележника му биха могли да предизвикат сериозни сътресения, ако можеха да намерят път до средствата за информация.

— Защо? — попита Кимура.

— Защото те доказват, че компаниите са лъгали хората за количеството петрол, което държат в резерв.

— И защо им е било необходимо това?

— За да контролират цената на петрола — обясни О’Хара. — Печалбата, която те реализират, е смайваща… четиристотин, четиристотин и петдесет процента годишно. В обществото се смята, че има недостиг на петрол, а са натрупани огромни резерви.

— Разбирам. Продължавайте.

— В бележника попаднахме на една странна бележка, в която се споменава за нещо на име „Мидас“ — продължи О’Хара. — Данилов спомена това име пред мен. Думите му бяха: „Мидас е загубен“.

— Този „Мидас“ е още един от въпросите, за които не разполагаме с ясен отговор в момента — замислено каза Кимура. — Така… значи, разполагаме с шест въпроса без отговори. Първо, защо е бил убит човекът в Хаваи? Второ, къде е била откарана „чинията“ на Бриджис и какво е предназначението й? Трето, какво представлява „Мидас“? Четвърто, защо е бил убит човекът на име Лавандър? Пето, какъв е смисълът от унищожаването на петролната платформа? И накрая, защо е била взривена италианската кола? Така ли е?

— Така е — съгласи се О’Хара.

— Има ли още нещо?

— Да — каза О’Хара. — Какво правеше Тони Фалмаут тук?

— Въпросът, чийто отговор би разкрил най-много неща? — изкоментира Кимура. — Но ние ще го оставим за малко по-късно. Все още ли вярваш, че Хамелеона е жив, Кацуо?

— Нали го виждам пред себе си — отговори О’Хара.

— Но Хамелеона, когото търсиш, е бил японски агент през Втората световна война, нали?

О’Хара кимна. Кимура погледна Окари и попита:

— Прилича ли ти той на човек, който е служил по време на войната?

— Не — засмя се О’Хара.

— В такъв случай не трябва ли да приемем, че има два различни Хамелеона?

О’Хара кимна.

— Събраха се доста кутии, в които ще трябва да надникнем. Но преди да продължим, нека се върнем на гнева, който съществува между вас двамата.

— Не дойдох тук, за да убивам когото и да било — заяви О’Хара на Окари. — Дойдох, за да открия истината.

— И каква е тази истина? — осведоми се Кимура.

— Че Хамелеона е чудовище, което убива без никакво чувство и го прави за пари.

— Сине мой, ти преследваш име, а не лице. И двамата сте били изиграни.

— Изиграни? От кого?

— От ейкоку-джин отвън, мъртвия. Той те е изиграл, Кацуо! Накарал те е да помислиш, че Окари е твой враг. А ти, Окари, си бил подведен, че О’Хара е пристигнал, за да те убие. И двамата сте повярвали на очевидното, макар да знаете, че истината често е скрита зад лъжи.

— Тогава какво…

— Кажи ми отново, О’Хара, с каква цел преследваше Хамелеона?

— За да го унищожа с истината.

— А ти, Окари?

— Няколко пъти изпращаха след мен убийци. Защо този да е по-различен?

— Защото Кацуо не е един от тях. И двамата преследвате една и съща цел: искате да унищожите едно и също зло. Но сте му позволили да ви направи врагове.

— А Фалмаут? — попита О’Хара.

— Обикновен инструмент. Замисълът му е бил да те проследи, докато не откриеш Хамелеона, след което да ликвидира и двама ви.

— Откъде знаеш това?

— Защото ви слушах с мозъка, а не със сърцето си. Каква друга би могла да бъде причината? Ти сам сподели с мен, че ейкоку-джин ти е казал, че Хамелеона е главатар на терористите наемници. Освен това той ти е възложил тази мисия, защото не е бил достатъчно добър, за да открие сам Хамелеона. Какво друго обяснение има фактът, че те е следил?

— Трудно ми е да повярвам, Токенруи сан, че Фалмаут е бил такъв човек.

— Възхищавам се на твоята лоялност, но не и на съобразителността ти. Защо още му вярваш? Той е убивал за пари. Може ли такъв човек да бъде почтен? Може ли той да бъде истински приятел? И, отговори ми честно, вярваш ли наистина, че човек, който споделя с теб тайнството, може да ти е враг?

— Може би моето его не ми позволява да приема, че съм бил такъв наивник?

Кимура кимна мъдро.

— Това наистина е възможно. Но ти си бил пред труден проблем. Той ти е казвал лъжи, оцветени с малко истина. След което лудият в планината ги е потвърдил с брътвежите си.

— Значи Фалмаут ме е наел, за да стигне до Хамелеона?

— Такава е била неговата задача, Кацуо: да унищожи един вечен враг.

— Но защо? Ако Хамелеона не е бил един от тях, защо толкова отчаяно са искали да го премахнат?

— Ще стигнем и до това. Нека засега се придържаме към основната тема. Този ейкоку-джин е възнамерявал след това да те убие, защото си щял да знаеш прекалено много. Да, това е бил рискът, който са поели: да ти разкрият достатъчно, за да те пуснат по следата, но да не ти кажат прекалено много. Оказал си се прекалено добър за целите им. Ти и Гън сан.

— Но тогава той е щял да убие Илайза и Магьосника по същата причина.

— Възможно е.

— Прав си, Токенруи сан, Фалмаут лесно би могъл да ме убие. Защото подобна мисъл не ми е минавала през главата.

Кимура отново кимна, но допълни:

— Окари ми каза, че ейкоку-джин те следва по петите. Той вярваше, че вие двамата работите заедно. Едва когато ти ми каза, че не си се виждал с англичанина от срещата ви на острова, аз започнах да подозирам каква може да е целта му.

— Чудесно… изведнъж се оказа, че дължа на Хамелеона живота си! — въздъхна О’Хара.

— Хай. Което наистина е голямо бреме.

— Задължен съм ви, ний сан — каза О’Хара и се поклони на Окари.

— И аз трябва да се извиня, че пръв изтеглих меч срещу брат си.

— А-а, ето началото. Сега ще трябва да изтърпим и проверките — въздъхна Кимура.

— Проверките ли? — не разбра Окари.

— Да, ти ще го подложиш на проверка, както и той теб. В крайна сметка вие ще станете истински братя, но това ще бъде предшествано от тези проверки, а те могат да се окажат доста досадни, мисля.

— Проверката приключи — заяви О’Хара.

— Да — съгласи се Окари. — Бремето, което нося, е прекалено тежко, за да се занимавам с подобни тривиални въпроси.

— Твоето бреме стана общо за всички ни, Окари. Сега вече всички сме замесени — обясни му Кимура.

— Все още не мога да разбера защо Мастър е бил така твърдо решен да убие Окари — намеси се Илайза.

— Не Окари, а Хамелеона. Важно е да не забравяме това.

— Защо?

— За да разберем причината, трябва да се върнем отново на кутиите. Добре, след като разбрахте, че Хамелеона не ви е враг, какво виждате в кутиите. Разгледайте събитията в тяхната последователност. Убитите хора са били ликвидирани, преди компаниите им да бъдат погълнати от АМРАН, не е ли така?

— Всички, без Бриджис — напомни Магьосника. — Той е бил част от Сан-Сан още от самото начало.

— Но за другите е така — съгласи се О’Хара.

— Отговорът е в кутиите — настоя Кимура. — Хамелеона, който търсите, е в кожата на герой, но има сърце на невестулка. Носи гирлянди, макар че трябва да си сложи трънен венец. Използвал е военния си кабинет, за да забогатее. И е привлякъл в организацията си убийци, крадци, унищожители.

— Хукър — обади се неочаквано Илайза. — Искате да ни кажете, че нашият герой от войната е босът на всичко това?

— Истинският Хамелеон — съгласи се О’Хара. — Въпросът е защо? Защо са накарали Фалмаут да ме пусне по следа, която в крайна сметка е щяла да ме изведе при тях?

— Отговорът е лесен — каза Магьосника. — Следван си бил през цялото време по петите от един от най-добрите убийци на света. Стъпиш ли встрани от задачата и той е щял да дръпне спусъка.

— Човекът, който ме проследи, всъщност следеше теб — обясни Окари. — Видях го на гарата. Бях заблуден, че вие двамата работите заедно. И когато той тръгна след мен, бях вече сигурен, че това е истината.

— Нещо се е случило — размишляваше на глас Магьосника. — Ти току-що си бил приключил срещата си с Хукър. Фалмаут, изглежда, е знаел къде отиваш и кога ще се върнеш. Нали те е чакал на самата гара. Но в последния миг нещо го е накарало да промени намеренията си, защото е тръгнал след Окари.

Тъжна усмивка мина по лицето на О’Хара.

— Беше споделил, че остарява за Играта, че започва да допуска грешки. И рано или късно ще направи голямата грешка.

— Така… Значи вдигаме поглед към кутиите и виждаме генерала, Хукър, който издига своята петролна империя върху трупове. Причините биха могли да бъдат много. Важното обаче е, че вие трябва да намерите начин бързо да унищожите Хукър. Той знае колко сте опасни. „Когато удариш крал, трябва да го убиеш.“

— Някой да има идеи? — попита Магьосника.

— В Тендаи е написано, че истината убива по-бързо от отровата — каза Окари.

— Добре казано — похвали го Кимура, — но с какво ни помага това?

— Не са ли Гън сан и Кацуо гласове на истината? — попита той.

— Така е — съгласи се Илайза, — но истината се нуждае от доказателства, а до момента ние не можем да докажем нищо.

— Може би последните кутии ще ни помогнат да намерим решението — предложи Кимура. — И все пак, за да поставим събитията в правилната им перспектива, ще трябва да се върнем преди войната. На първия Хамелеон, Ямучи Асиеда.

Асиеда така и не се ожени. Брат му, адмирал в Имперската флота, беше пленен още в първите дни на войната. Когато Филипините бяха на прага да паднат, вашият президент Рузвелт заповяда на Хукър да изостави щаба си в Бастин. Случайността направи така, че осиновеното му дете не можа да замине с него и в крайна сметка попадна в ръцете на Асиеда, който го отведе със себе си в Япония.

Момченцето приличаше на японец, така че се адаптира тук без проблеми. Асиеда го взе в Драконовото гнездо, откъдето се опита да направи размяна. Момчето за брата на Асиеда. Свърза се с Хукър, като му изпрати хамелеон в кутия, но след това откри майката на момчето и я изпрати да организира размяната. Хукър я уби. Асиеда нямаше избор. По-нататъшните преговори бяха изключени. Но как трябваше да постъпи със сина на Хукър?

Сигурно си спомняте, че Асиеда бе добър по душа и в никакъв случай не бе войнолюбец. И с течение на времето започна да се привързва към сина на Хукър. Момчето се чувстваше в безопасност при него. Станаха неразделни. Каква абсолютна ирония на съдбата: Хамелеона да осинови детето на най-смъртния си враг.

Краят на войната приближаваше и членовете на Военния съвет започнаха да изпадат в паника. Малцината, които знаеха истинската самоличност на детето, поискаха среща в Хирошима. Планът им бе да използват детето като средство за натиск след приключване на войната. Асиеда, естествено, не беше съгласен. Борбата между двете мнения се разгорещяваше и една нощ, преоблечен като жена, Хамелеона се измъкна със сина си и напусна града с влак призори, два часа преди атомната бомба да заличи Хирошима от лицето на земята. Асиеда и младият Хукър станали свидетели на трагедията през прозорците на влака.

Двамата с него се превърнаха в номади. Свързваха ги две неща: взаимната им обич и омразата към Хукър. След време се установиха в Кишуро — град в северната част на Хокайдо. Асиеда стана рибар.

Асиеда се бе заклел тържествено никога да не дава секунда покой на Хукър. Той знаеше, че Хукър бе убил своята метреса, майката на малкия Боби. Знаеше, че използва поста си на военен губернатор, за да постави началото на новата японска промишленост, в която тайно вземаше участие като партньор. Научи за всичките му слаби места, а те не бяха малко. Хамелеона знаеше за генерал Хукър повече от всеки на земята. И се превърна в живата му съвест. Когато Хукър стана военен губернатор, помогна да се положат основите на могъщия концерн Сан-Сан и издигна Томоро за негов президент. Като отплата Томоро се опитва в продължение на цели пет години да открие Хамелеона. Което се оказа не по силите му. Агентите на Хамелеона никога не биха разкрили самоличността му… всички те бяха членове на хигару-даши. А малкото от Военния съвет, които знаеха кой е той, бяха загинали в Хирошима.

— Асиеда също бе обявен за загинал в Хирошима — намеси се Окари. — Така, в продължение на години, Хукър бе преследван от дух — духа на Хамелеона. Разбира се, това не беше дух, а само един човек твърдо решен да унищожи психологически своя враг. Един рибар бе поел тържествена клетва да отмъсти на един безчестен човек, превръщайки се в гласа на съвестта му. Старите му агенти го снабдяваха с информация. Така правеха и приятелите му в правителството. Вендетата обаче се развиваше в двете посоки. Хукър пращаше убиец след убиец, за да ликвидира Хамелеона. Някои се отказваха. Други умряха. Последният бе твоят приятел Фалмаут. Но макар Асиеда да почина кротко в съня си преди четири години, Хамелеона продължава да живее. Защото клетвата бе поета от неговия син. И той ще продължи, докато Хукър не умре… или, докато те не ме убият.

— Значи ти си Боби Хукър — каза Илайза.

— Аз съм Окари Асиеда — отвърна татуираният млад мъж. — Боби Хукър вече не съществува.

И той разкри пред тях изгарящите го чувства, които по-рано не можеше да сподели с никого; разказа им колко се бе страхувал и как бе мразил Асиеда сан месеци наред, как Асиеда сан бе съумял накрая да го спечели с много търпение и мъдрост, как му бе обяснил значението на Тендаи, древните митове, беше му показал как да оцелее в гората и как да лови риба в морето.

— А когато войната свърши и той се отправи в своя Хилядадневен поход, аз тръгнах с него и чуках по хорските врати, прекосявайки Япония от единия й край до другия, докато той търсеше мъдростта на Дзен. Но винаги оставаше време за уроците. Той ме посвети в Пътя на Тайния воин, в изкуството на меча, в езика на живата природа. Той му обясни какво е чест, уважение и любов. И накрая, той ми разкри същността на седмото ниво на хигару-даши.

— И никога не опита изнудване? — попита Магьосника.

— Никога не поиска нищо, след като брат му умря.

О’Хара се облегна, загледан във въображаемите кутии, увиснали във въздуха пред вътрешния му взор, а мислите му потекоха назад във времето. Бавно парчетата от мозайката започнаха да се нареждат. И последователността на събитията започваше да се изяснява.

Хукър и елитарните му приятели имаха нужда от собствена база, от която да упражняват властта си. Такава база би им дала възможност да монополизират останалите сродни компании. Но имаше един проблем: антимонополните закони ограничаваха възможностите им. Оставаше им да създадат петролен консорциум от частни компании, всяка от които да запази привидната си автономност. Така ключ за решението ставаше АМРАН. Те образуваха консорциума, после убиха ключовите фигури в компаниите учредителки и поставиха свои хора на местата им. По този начин те притежаваха всяка от компаниите. Притежаваха „Хенсел“, „Аламо“, „Сънсет“, „Интеркон“, „Ам Питро“ и Сан-Сан, както и всичките им филиали. Контролираха дори една от бостънските банки. Свързващото звено беше петролът.

Но все още оставаха някои празни кутии.

— Питам се, защо е трябвало да взривяват колата на Марца — обади се Илайза.

— Така по-лесно са можели да сложат ръка на „Акила“.

— Между другото — намеси се и Магьосника, — знаете ли какво бе особеното в тази кола? — Илайза поклати глава отрицателно. — Била е толкова икономична, че се е предвиждало да се движи по петдесет-шейсет мили с един галон. Което би революционализирало автомобилната промишленост. Сещате ли се как би се отразило това на печалбите на АМРАН?

— Боже мой — въздъхна Илайза. — Наистина ли са толкова алчни?

— Вече изобщо не става въпрос за пари — отговори й O’Xapa. — Пари те имат толкова, колкото си поискат. Името на играта вече е „власт“, власт в най-чист вид.

— Но защо са потопили „Торо“? — не се успокояваше Илайза. — Ако АМРАН е ухажвал „Сънсет Ойл“ като потенциален партньор, подобен терористичен акт е означавал унищожаване на осемдесетмилионен капитал, който след време е можел да им принадлежи. Това малко ми прилича на онзи, дето си отрязал носа, за да отмъсти на лицето си.

— Може това да е бил ход за оказване на натиск — предположи Магьосника. — Може би „Сънсет“ са се държали на ръба и след загубата на платформата да са останали без избор.

— Като теория е добре — обади ce O’Xapa. — Но нека погледнем зад събитията за момент. Защо е трябвало да се вземат снимките в Хаваи и след това да се унищожат?

— Защото никой не е имал нужда от тях — предположи Магьосника.

— Тогава защо ще ги купуват? — възрази Магьосника.

— За да не попаднат в чужди ръце! — възкликна Илайза.

— Така мисля и аз — съгласи ce О’Хара. — Което означава, че онзи, който е поръчал убийството, е разполагал с подробностите на нещо от конструкцията на „Торо“.

— Помпената инсталация! — извика Магьосника.

— Какво друго?

— Ако случаят е такъв, за унищожаването на „Торо“ може да има две причини: едната е да се постави „Сънсет Ойл“ пред неразрешим финансов проблем; другата е, че АМРАН вече е разполагал с чертежите на помпената инсталация. Искали са снимките й да не попаднат на пазара. Следователно АМРАН вече използва такава помпена инсталация някъде.

— Мисълта е интересна — призна O’Xapa. — Макар Хукър да отрича, че знае каквото и да е относно Мидас.

— Какво е Мидас? — попита Окари.

— Ние мислим, че това е петролно поле, може би най-голямото в света. Но нямаме и най-малка представа къде може да се намира.

— А аз мисля, че знам защо — неочаквано каза Илайза.

Всички се обърнаха към дребничката репортерка, на чието лице се бе появила една от страхотните й усмивки.

— Е? — не се сдържа О’Хара.

— Намира се под водата. Крафт Американ спомена, че подводната чиния, строена от Бриджис, се нарича „Мидас“. Мидас е сърцето на петролното поле, това е помпената станция, която прави възможна цялата операция. И всичко се намира под водата — в идеалното скривалище.

— И все пак, къде е? — недоумяваше Магьосника.

— Мисля, че тук мога и аз да ви помогна — намеси се Окари. — Виждал съм стаята, от която управляват всичко. Необятна е, висока е може би четирийсет метра. И има огромна карта, в която са вградени телевизори със странна форма.

— Наричат се монитори на диодна матрица — обясни Магьосника. — Могат да се оформят по произволен начин.

— На тези екрани се виждат всичките им операции по целия свят. Могат да обхванат с един поглед какво става в империята им. На един от тях, който е монтиран на картата близо до Бонин, може да се види тази подводна чиния, за която говорите. Превключват нещо и на екрана се появяват картини отвън и отвътре. Виждат се и някакви кораби на дъното… изобщо мястото прилича на едно голямо гробище на стари танкери.

— Чудесно — потри ръце Магьосника. — Това отговаря на въпроса за танкерите. Потапят ги и ги напомпват с петрол. Готов съм да се обзаложа, че не един шкипер е намерил смъртта си в тази част на океана през последните няколко години.

— А „Юмишава“ притежава нова рафинерия на островите Бонин, на по-малко от сто мили — допълни Окари.

— Значи източват петрол от подводните си хранилища за рафинерията, когато им се наложи. Господи, какъв гениален замисъл — възкликна О’Хара.

— И са разработвали идеята цели… трийсет години? — недоверчиво попита Магьосника. — Защо не са започнали разработването на находището тогава? Защо са чакали толкова дълго?

— Не са могли да предприемат нищо по-рано — отговори Илайза. — Защото са щели да разкрият местоположението на находището. А това е главният им коз. Обезпечава им практически неограничени петролни резерви. Помислете какво означава това на пазара. Колкото по-дълго съхранят тайната, толкова по-могъщи ще излязат някой ден.

— Да — замислено каза Кимура, — когато някой продава кокосови орехи, за другите е ясно, че притежава и дърво.

— Безкрайно търпеливи хора — отбеляза Окари.

— А и защо не — изтъкна Магьосника, — спомнете си само за каква печалба става дума.

— Лавандър е разбрал, защото е бил нает да направи началната оценка на полето, преди те да се решат да предприемат по-сериозни ходове — каза Илайза. — Беше отбелязано в бележника му. Знаел е какъв е потенциалът на находището. Бедният глупак просто е знаел повече, отколкото е било добре за здравето му.

— Вероятно са планирали да го премахнат още преди да бъде отвлечен — допълни Магьосника. — Но са имали един голям проблем — Хамелеона, който като че ли е виждал всичко, което са предприемали.

О’Хара отново се бе замислил дълбоко, опитвайки се да направи прехода от абстрактните кутии във въздуха към реалностите от живота. Беше сигурен, че могат да намерят отговорите на всички въпроси; проблемът беше само да се зададат ясни въпроси. Но не можеше да изчисти образа на Хукър от главата си. Да хвърли петно на безчестие върху славата на големия герой от войната, означаваше да опозори историята, да омърси военните победи на Америка… и тази мисъл дълбоко го безпокоеше. Но все пак Хукър сам се бе опозорил. Колко силна омраза и колко дълбоко объркване трябва да са бушували в сърцето му, за да изкривят възприятията му до такава степен, че да потърси утеха в тъмната страна на душата си. Той беше предал доверието, което му бе оказано, беше построил монолит на алчността, финансиран от също толкова безчестни елитаристи като него самия; беше създал една империя на кошмара, в която грабежът и убийството се приемаха като нещо естествено и се изпълняваха от хора като Хиндж, Данилов, Льо Кроа, дори от Тони Фалмаут. Хукър трябваше да бъде смачкан. Но как? Отговорът бе прост: чрез истината.

Не беше ясен начинът, по който това би могло да стане.

— Трябва да влезем вътре, да направим снимки на това командно табло, и най-вече да снимаме отблизо помпената инсталация — каза О’Хара. — Въпросът е как.

Окари се усмихна с копнеж:

— Това беше личен проблем — каза той. — Но аз не разбирах значението на всичко това, не го разбираше и Асиеда сан. Ние разполагахме с откъслечна информация, с изхвърлени в боклука документи, с паметни записки по бюрата. Те смятаха, че знаем повече, отколкото беше в действителност.

Магьосника усмихнато си подсвиркваше „Си-джем блус“.

— Имам една идея — обади се той. — Онова място е издигнато от камък, нали?

Окари кимна.

— Няма метал в стените?

— Само греди — поклати глава Окари.

— Великолепно.

— Ще споделиш ли тайната с нас? — загуби търпение О’Хара.

— И са монтирали телевизионни камери, които контролират какво става в тази стая, така ли? — продължи да разпитва Магьосника.

— Да, близо до тавана. Някои са фиксирани, други оглеждат залата непрестанно.

— А ние имаме достъп до подвижната видеомонтажна на кореспондентското бюро на Хауи, в която има десетки видеомагнетофони. Всичко, което ни остава да направим, е да монтираме няколко миниатюрни микровълнови предавателя. Да влезем вътре, да се доберем до мониторите, да свържем предавателите към изхода на видеосигнала. И да превърнем сканиращите камери на вътрешната телевизионна мрежа, в излъчващи. Ще прехванем сигнала с някоя от колите на подвижните екипи и ще го запишем. Резултатът: непрекъснат запис на всичко, което става вътре.

— И къде могат да се намерят такива предаватели? — попита Кимура.

— О, мисля, във всеки магазин за радиотелевизионна техника — отговори пианистът с невъзмутима усмивка.

— Как може да се влезе там? — обърна се О’Хара към Окари.

— По големите каменни шахти, които излизат при основите на стената. През тях се влиза в подземието. А то се използва само като склад. Решетките са стари. Когато се озова вътре, аз отивам в съблекалнята, където хората от поддръжката оставят работните си униформи. Преобличам се, излизам и отивам където си искам. Ровя из кошчетата за боклук, претърсвам бюрото на Хукър, намирам начин да му покажа, че съм бил там и да го вбеся. А след това му изпращам хамелеон.

— И какви други рискове има, освен очевидните? — поинтересува се Кимура.

— Компютрите са инсталирани в подземията — отговори Окари. — Рисковано е човек да се задържа дълго там. Охраната е съставена от сумо борци и се ръководи от човек, който има животинска миризма. Виждал съм го два пъти. Неспокойна личност. Броди из залите и подземията през всички часове на нощта, придружаван от куче. Винаги се старая да се държа по-надалече от него, за да не му дам шанс да ме огледа. Наричам го за себе си Хитоцу-ме.

О’Хара рязко вдигна поглед.

— „Едноокия“? — попита той. — Носи ли превръзка на окото си?

— Хай. Има и много грозен белег. — Окари прокара въображаема линия по бузата си.

— Видях го днес. Останах с чувството, че ме наблюдава, но също ми мина и мисълта, че съм го срещал преди, само че не можех…

О’Хара замълча концентриран върху неясните черти на лицето, които се бяха запечатали в съзнанието му, изолирайки останалите детайли. Мълча близо минута, после проговори:

— Не, мисля, че не сме се срещали. Но имаше нещо смътно познато… — Отново се опита да се концентрира, сондирайки паметта си. — Може би, снимка… Не, самото лице не ми е познато… — Той отново се върна към самото начало, към онзи разговор с Фалмаут на яхтата. Към Играчите… — Льо Кроа — изведнъж каза той.

— Кой? — не разбра Окари.

— Французин. Льо Кроа е псевдонимът му. Загубил е едното си око в Алжир и е разпънал на кръст две дузини въстаници, за да се върне. Никъде няма негови снимки, всички са унищожени. Ако става дума за Льо Кроа, ти си напълно прав — пред нас се простират стотици мили много лош път. За да успее мисията ни, трябва да го заобикаляме отдалече. Има ли други проблеми?

Окари поклати глава.

— Как се сети за всичко това? — попита Илайза. — Канализацията и така нататък?

— Много просто — каза Окари. — Ти забравяш, че аз съм живял там. В продължение на три години тази крепост беше детската ми площадка за игри. Познавам всеки камък там.