Уилям Дийл
Хамелеон (33)

8.

Когато Хиндж пристигна в хотелската си стая, първата му работа бе да вземе душ, а след него да изсуши косата си със сешоар. После той остана прав и гол пред огледалото. Тялото му беше твърдо и стегнато, жилите му изпъкваха като въжета на мускулите. Погледна белезите си и се усмихна. Колко много ги харесваха жените; те обичаха да прокарват пръсти по твърдите ръбчета на краката, ръцете и от лявата му страна. Можеше да напише цяла книга с лъжите, които беше разказал за тези белези. След малко се върна в спалнята и се облече. Бръкна в чантата, извади широк колан от необработена кожа с голяма златна тока и го вдигна в ръка, сякаш проверяваше тежината му. Токата беше надписана и буквите блестяха със ситните диамантчета, с които бяха изписани:

Асоциация по родео на САЩ

Национален шампион за 1963 г.

Чейен, Уайоминг, 6 януари, 1964 г.

Колко дълъг път беше изминал от Дел Рио, Тексас.

 

 

Когато паднеш при обяздване на коне в Западен Тексас през зимата, не боли много, макар под чистата снежна покривка земята да е твърда като тухла. Рано сутрин дъхът на конете излиза все още като плътен бял облак, примесен с неговия, а мекият пухкав сняг омекотява падането, така че не го беше страх от полуделите понита с дълга, още неподстригана козина и див блясък в очите. Да паднеш през зимата, съвсем не е същото, както да паднеш през лятото, когато сушата е опекла напуканата земя в корала, а от прахта конете кихат и поначало са неспокойни от горещината и започват да се борят в мига, в който чуят кожата на седлото да проскърцва. О, как мразеше той лятото.

— Покажи малко кураж, момче. Иначе ще опиташ колана.

— Да, тате.

— Скачай на това проклето пони и му скъсай задника, иначе аз ще съдера твоя.

— Да, тате.

— Яхвай го, дявол да те вземе, не се мотай около шибаното ведро.

— Да, тате.

— И не ме наричай „тате“, а се захващай с понито и искам да го свалиш на колене, тогава ще съм ти „тате“. В това семейство никога не е имало шибани глезльовци.

Висок, с едри кости, кореняк тексасец, с провлечен глас и загрубели ръце, наследил гадния характер и избухливия темперамент на баща си, излязъл на арената за родео още докато беше в колежа, преди да стане на двайсет и една години и да може да си поръча сам бира в безбройните кръчми от Уичита до Чейен и от Финикс до Ел Пасо, той имаше мазоли по кокалчетата на ръцете си от даване на уроци на шегобийците, които се майтапеха с името му („Хинки Хинкъл“), беше натрупал купи и трофейни колани, бе ходил на лов за мечки, елени и ягуари с най-добрите, беше си чупил костите над дузина пъти, бе страдал, беше се надигал с болка в тялото сутрин, бе живял на яйца, бекон и хапчета, заливайки ги с бира „Коорс“.

На двайсет и две години и в своя зенит.

Беше се напил преди армейското състезание по родео, беше пропуснал реда си и една сладкодумна сержантка от наборната комисия го беше чукала цяла нощ и цяла сутрин и го бе прекарала да подпише, изпращайки го на път за казармата, преди дори да е изтрезнял.

А после…

Виетнам;

седем месеца по-късно,

ловец на хора,

и сбогом съпротивляващи се коне и лов на елени.

За осем седмици през 1967 година той бе убил двайсет и седем поклонници на Буда. Беше служил в Мот Сог — армейския наказателен взвод, за който след войната унищожиха всички архиви. Една нощ, в близост до демилитаризираната зона, използвайки „Манлихера“ модел CD-13 с инфрачервен прицел, на повече от четвърт миля разстояние, той бе хванал в мерника агент на Виетконг, който се промъкваше покрай бойната линия, и го беше застрелял с един изстрел — изстрел толкова невероятен, че двама от инженерния корпус дойдоха да измерят разстоянието, просто така, за архивата. Хиляда деветстотин двайсет и седем фута — най-далечният точен изстрел в историята на армията.

След това нещата се бяха развили като в тир — бам, бам, бам по патиците.

А когато се прибра в Тексас, той стана наемник. В Родезия, където печелеше по триста долара на ден плюс дневната издръжка, той се специализира в разпитите и стана експерт в смъртоносното умение да убеждава. Летеше, спуснал пленените черни, завързани за краката, на петстотин фута височина, докато не проговореха, или ги пускаше да паднат, ако мълчаха. Когато две години по-късно се върна, „тате“ повече не посмя да го наругае, даже след като си смени името на Хиндж. Тате се страхуваше.

 

 

Реши, че токата е прекалено помпозна. Спетро сигурно знаеше вече всичко, което можеше да се научи за Рей Хиндж. Сложи си по-консервативен колан, провери отново в огледалото как изглежда, и вървейки изправен като сержант от Гвардията на кралицата, отвори своята врата към съседната стая и почука. Миг по-късно Фалмаут отвори откъм неговата страна.

Хиндж беше изненадан от височината на Спетро. Изглеждаше подвижен, беше силно загорял, косата по слепоочията му беше леко посребряла и бе облечен в тъмносин копринен костюм с жилетка и вратовръзка на ивици в сиво и виненочервено.

Фалмаут намери Хиндж точно такъв, какъвто беше очаквал: здрав мъжага с едър кокал, с малки ахатови очи, загрубели ръце и твърда руса коса.

Дай боже наистина да си добър, помисли си Фалмаут. За тази задача ще ми трябва най-добрият.

Хиндж знаеше сценария наизуст и го изрецитира с лекота. Добър артист, това щеше да бъде от полза.

— Извинете ме — каза той провлечено с тексаския си акцент, — мислех, че това е някакъв гардероб.

— Няма нищо.

— Да ви се намира една цигара в повече, а? Свърших ги.

— Разбира се.

Фалмаут му подаде кемъла и я запали. Хиндж дълбоко пое дима и в мига, в който горещината на огънчето мина през тютюна, по дължината й се появи надписът „Спетро“. Хиндж се усмихна и подаде ръка.

— Хиндж — представи се той. — И наистина, удоволствие е за мен, човече.

— Благодаря ви, мистър Хиндж. Наричайте ме Спетро.

— Да, сър.

Фалмаут разтвори вратата до края и Хиндж пристъпи в стаята му. На леглото имаше дипломатическо куфарче.

— Преди малко се разделих с момчетата от завода — обясни Фалмаут. — Има съществено развитие на нещата. Бандата на Рафсалуди се е съгласила на среща днес следобед, за да бъде дискутирано изплащането на откупа. Мислят, че ще преговарят с човек на компанията. В групата, която е отвлякла Лавандър, са били четирима според Гомес — шофьорът, който е карал Лавандър, когато е станало нападението.

— И ония от Рафсалуди са оставили Гомес да си ходи, така ли?

Фалмаут кимна.

— Малко тъпичко от тяхна страна, какво ще кажеш? — попита Хиндж.

— Не се връзва с другите им действия.

— Мислиш, че той е един от тях?

Не е зле като начало, Хиндж.

— Без да навлизаме в големи подробности, нещата понамирисват на уговорени — съгласи се Фалмаут.

— Да, мисля, че работата е организирана отвътре. Шофьорът и, по мое мнение, още четирима. Мисля, че той направи грешка по Фройд, като каза, че нападателите са били четирима, но трябва да имаш предвид, че цялата тази информация е от втора ръка. Още не съм се срещнал с Гомес и той дори не знае, че съм тук.

— Как стоят нещата с него? — поинтересува се Хиндж.

— Всичко, което знае, е, че предстои да пристигне със самолет човек на компанията, от когото се очаква да проведе операцията. Проклетият кучи син се е предложил да го откара на срещата този следобед.

— Ще се съгласим ли да играе в сделката?

— Но, да. Ако откажем, това може да събуди подозренията му. Най-добре е да го държим под око — може да ни потрябва, ако нещата се развият не както трябва.

Той отиде до леглото и отвори куфарчето. В него имаше неподвижно фиксиран автомат. Спусъкът се активираше чрез дръжката. Автоматът беше не по-дълъг от осемнайсет инча, прикладът му беше метален, на дулото имаше монтиран заглушител и устройство за гасене на пламъка. Мерникът беше с издължена конична форма и вървеше почти по цялата дължина на цевта. Отстрани се виждаше ключ. Пълнителят беше много дълъг, но се извиваше назад към приклада, за икономия на място. В куфарчето имаше два резервни пълнителя, а също два пистолета и някаква метална кутийка. Фалмаут разкачи спусъка от дръжката и извади оръжието от куфарчето.

— Използвал ли си някога такова нещо?

— Дори не съм виждал нещо подобно.

— Моделът е „Унгин“. Чисто ново. Почти абсолютно заглушаване и гасене на пламъка. Не можеш да го чуеш от пет фута и не можеш да го видиш през нощта. Скорострелност — хиляда куршума в минута. Всеки пълнител съдържа по сто патрона, калибър 45. Това означава шест секунди ефективна непрекъсната стрелба на пълнител. Всичко, което трябва да се направи, е да се чукне леко спусъка и това ще доведе до откос от осем до десет изстрела. От друга страна, може да се нагласи на единична стрелба.

Хиндж подсвирна. Очите му широко се разтвориха, когато Фалмаут му подаде автомата. Хиндж го огледа така, както един бижутер разглежда двайсеткаратов диамант, завъртя го в ръцете си и се опита да прецени тежестта.

— Седем фунта — подсказа Фалмаут.

— Каква далекобойност има?

— Четиристотин метра.

— Фантастично.

— Лазерният прицел е настроен на автоматична стрелба при зададена температура. Деветдесет и седем цяло и шест градуса^[1]. Единственото, което трябва да направиш, е да го завъртиш. Започва да стреля в мига, в който лъчът попадне върху човек. Спусъкът позволява и сам да избереш момента за стрелба. На дръжката на куфарчето има два ключа: единият включва лазерния прицел, другият е спусъкът.

— Чудесно е.

Фалмаут извади малката кутийка и я отвори. Вътре се намираше духало за стрелички, приличащо на пура; четири стрелички, малка бутилка с прозрачна течност, някакъв електрически инструмент, не по-дълъг от инч, който изглеждаше като бушон за рейс, два бутона и два тунера за УКВ, които бяха не по-големи от визитна картичка.

— Я-я, виж — проточи Хиндж и стана от креслото. — Обикновено си ги правя сам. Никога преди не съм виждал купени в магазин.

— Това тук вероятно е по-точно от домашно направения вариант — каза Фалмаут. Той извади пурата, нагласи една от стреличките в единния й край и се обърна към лампиона. После духна силно в духалото. Стреличката изсвистя във въздуха и се заби в абажура.

— Действа съвсем точно от седем-осем фута разстояние — поясни той и допълни, — с малко практика.

— И какво използваме? — попита Хиндж, посочвайки бутилката.

— Натриев динитрат.

— Добър избор.

— Ако се улучи артерия или кръвоносен съд, лицето губи съзнание след около пет секунди. При попадение в нерв, моментално настъпва парализа.

— Аз се целя в гърлото. Ето тук — и Хиндж почука мястото под адамовата си ябълка. — Шансът да се улучи нерв е най-голям. Ако пропуснеш, то сънната артерия е съвсем наблизо. Обичам да се целя в нерва. Пет секунди могат да бъдат безкрайно дълго време, ако попаднеш на някой бик.

— Съгласен съм.

— Добре, как ще действаме?

— Ако информацията, с която разполагаме, е точна, бил си два пъти в компанията на похитители при операции с размяна.

— Да, сър.

— Предлагам отново да поемеш тази роля, а аз ще съм сянката.

— Вариантът ми изглежда печеливш — обади се Хиндж. После усмихнато допълни: — Наистина го очаквам с нетърпение, човече. Искам да кажа, очаквам с нетърпение да работя заедно с теб. Това е като да съм партньор на Уайът Ърп^[2], господи — и той се изсмя.

— Много съм поласкан — каза Фалмаут.

Отношението на Хиндж към него го притесняваше. Изглеждаше му непрофесионално, макар че Хиндж вероятно си знаеше работата. По дяволите, Куил не би избрал Хиндж, ако не беше първокласен професионалист. Отпусни се, Фалмаут.

— Има още някои неща — продължи Фалмаут. — Колата ти е микробус „Буик“. На нея има монтирана подслушвателна уредба с радиопредавател. Сигналът се лови до една миля. Очакваме да ни се обадят към два часа и да ни дадат указания. Очакват да се появиш сам в кола на компанията, макар да се съгласиха Гомес да те кара.

— О, съгласни са, разбира се.

— Рафсалуди ще те посрещнат на мястото, където ти наредят да отидеш. По мое мнение те ще нападнат колата някъде по пътя и ще те отвлекат по начина, по който са отвлекли Лавандър. Аз ще те следвам с друга кола и с най-добрия шофьор на Южна Америка.

— А аз?

— Ще се погрижим и за теб. Разполагам с анален предавател. Малко е неудобен, но е много ефикасен и няма да го намерят с обикновено претърсване. Не се притеснявай, старче, ние ще направим всичко възможно да не те изпуснем от поглед.

— Няма ли да имам микрофон? Бих могъл да ти дам някои ценни указания.

— Всъщност това е малко рисковано. Не се притеснявай, ние ще чуваме всичко, което кажеш в буика. Ако те отвлекат, ще разчитаме на предавателите и на визуалното наблюдение.

— Добре. Кажи ми нещо за Гомес.

— Рафаел Гомес. Роден в Маракаибо. Спокоен тип. На трийсет и една. Ерген. Навърта се с шапка в ръка около големите босове в рафинерията и е от онези, по които жените полудяват. Не е гений; напуснал гимназията преди две години, не представлява физическа заплаха и не мога да си го представя като един от лидерите на групата. Работи за „Сън Ойл“ от две години. Говори развален английски.

— Звучи добре.

— Направо е прекрасно. Разполагаме с два часа до тръгване, приятелю. Нека повторим нещата един-два пъти. Може би ще ни помогне да избегнем изненадите.

 

 

Алжирската размяна е почти абсолютно сигурна. Почти, защото никога не може да се изключи човешкият фактор, а с него и неочакваното. Размяната е замислена като логическо упражнение с основен мотив страха и е крайно ефикасна срещу неполитически терористи — алчните, готови да рискуват главите си за пари, но нежелаещи да умрат за тях. Те могат да бъдат изплашени. Фанатиците са съвсем друга категория. Опасни и непредсказуеми. Те биха могли да направят всичко без никакво предупреждение. За тях смъртта е акт на героична жертвоготовност, а това от своя страна е част от идеологическата обработка. Фалмаут знаеше, че в конкретния случай терористите са жадни за пари и точка. Зад отвличането на Лавандър не стояха никакви политически мотиви. Не бяха последователи на някаква идея с плам в очите. Обикновена алчност. Всичко го потвърждаваше.

Размяната изискваше участието на професионалисти и Фалмаут бързо беше видял в Хиндж онзи абсолютно аморален и завършен професионалист, който беше идеален за тази работа. Не го харесваше от чисто човешка страна. С изключение на професията им, между тях нямаше нищо общо. Хиндж беше типичен наемник. Хиндж живееше за кръв и за пари; нямаше вкус и беше лишен от класа. Редовно, но с досада се хранеше с месо и картофи, пиеше бира и нискокачествено уиски, четивото му се свеждаше до списание Soldier of Fortune^[3], което беше нещо като Business Week за наемниците; по някоя случайна книга за оръжията или за последните новини в изкуството да се убива, издание на „Паладин Прес“, получило името си от името на легендарния бродещ стрелец, списвано, естествено, във Финикс, където духът на Стария Запад все още беше запазен. Такъв се виждаше в мислите си Хиндж — бродещ каубой, отправил се в лъчите на залязващото слънце, търсещ някакво знаме, за да го понесе, готов да убива комунисти, представители на левицата, социалисти и когото и да било, застанал политически отляво на Атила^[4], защото по неговите разбирания подобен факт можеше да служи като оправдание. Както многото други като него, той беше недодялан, нерафиниран — една машина за убиване, неспособна да различи хубавото вино или качествената пура. Накратко казано, той беше един дръвник и нищо повече. Но беше добър в онова, което можеше да прави, а тъкмо това бе необходимото им в момента.

Шофьорът на Фалмаут, дребничък човечец под петдесетте на име Анхел, бе карал такси в Париж в продължение на три години, така че нямаше проблеми нито с ужасяващите завои, нито с намирането на път в трафика от завода до Каракас. Приемникът, който ловеше сигналите, излъчвани от аналния предавател на Хиндж, издаваше висок и ясен сигнал.

Хиндж беше умен. Той не спираше да разговаря с Гомес и всяка дума между тях се възприемаше от микрофона в буика, за да бъде чута по стереоприемника на сребристосивото БМВ на Фалмаут.

— Как се казва това? — чу той Хиндж да пита.

— Специално място за странни растения — отговори Гомес.

— „Странни растения“ ли?

— Разбирате ли, синьор, по-различни…

— А-а, редки растения?

— Si. Редки.

Няколко секунди по-късно:

— Какво е това?

— Това е статуя на нашия спасител, Симон Боливар, най-великият герой на цяла Венецуела.

— Как се нарича този район на града? Много е красив.

— Ел Есте. Много е скъп. Само богатите живеят тук. Тук ще завием и ще минем през част от него.

Продължавай, не спирай, правиш го чудесно, помисли си Фалмаут. Идеята за работа в екип започваше да му се струва малко по-приемлива. Младежът беше добър, в това не можеше да има повече никакво съмнение. А и Анхел бе истински професионалист зад волана. Фалмаут не искаше много да се приближават. До момента Гомес не го бе зървал и изобщо не подозираше за съществуването му. Беше много важно нещата да останат така. Затова БМВ-то се намираше на значително разстояние от колата с Хиндж, когато Анхел зави в жилищен район, който напомни на Фалмаут донякъде за Палм Бийч и Корал Гейбълс.

Хиндж продължаваше да говори и грубоватият му южняшки акцент се приемаше ясно и силно.

— Този път е ужасен — чуха го да казва. — Защо не го павират?

— Оттук е най-кратко. Само на една миля.

— Добре.

Анхел се усмихна:

— Bueno. Знам къде се намират.

— Хубаво — обади се Фалмаут. — Сигналът започва да отслабва. Където и да се намират, в този район приемането е отвратително.

— Пътят, по който карат, се извива около планината като змия. Много лош път.

— Значи го познаваш?

— Но, разбира се, синьор. Това е единственият черен път тук.

Анхел зави в някакъв квартал в полите на планината и се насочи по павирана улица, която изведнъж свърши. После се обърна към Фалмаут:

— Това е пътят, синьор.

— Искам да продължим по-предпазливо. Не желая да се натъкнем на тях.

— Si, няма проблеми.

Фалмаут се люшкаше на задната седалка, докато Анхел се стараеше да избягва дупките и локвите по скапания черен път, извиващ по периферията на планината.

Изведнъж в говорителя се чу гласът на Гомес, доста по-силно, отколкото преди малко.

— Por Dios — извика той, мъчейки се да се престори на изненадан.

— Ах, по дяволите — откликна Хиндж, който разиграваше същия номер.

Миг по-късно, някъде извън колата, се чу автоматен откос.

— Добре, спри — обади се Хиндж. — Те са въоръжени с автомати и искат да сме наясно с това.

Гласът му прозвуча напрегнато, липсваше уплаха, но се долавяше гняв. Боже мой, помисли си Фалмаут, не си изпускай нервите точно сега.

— Окей — заповяда той на Анхел, — намали сега. Дай на копелетата възможност да се налудуват.

— Si.

Към колата на Хиндж се приближаваха двама мъже. Гомес слезе, за да ги пресрещне, вдигнал високо ръце над главата си. Играеше ролята си добре. Хиндж се възползва от момента:

— Това е, екскурзията свърши. Колата: тъмносин „Понтиак Гран При“, 1974. Много мръсна. Очукана на много места. Двама типа с ловджийски пушки се приближават насам, в храстите има трети, въоръжен с автомат, на хълма има наблюдател. Боже мой, тези тук живеят във времената на Джеси Джеймс. Двамата са с маски на лицата. Окей, ето го първият. Bonas nokkers.

Този, който се приближи, беше нисък и трътлест, приличаше на кутия. Беше с дълга мазна черна коса, задържана на място от кафява барета. Маската не можеше да скрие брадата му, нито странното му ляво око — сивкава маса, плуваща под полузатворения клепач. Той рязко отвори вратата, държейки с една ръка ловджийската си пушка, насочена към Хиндж.

— Vamos — заповяда той и направи на Хиндж жест да излезе от колата. — Pronto!

Хиндж се измъкна, притискайки куфарчето си до гърдите.

Сивоокия погледна куфарчето и върна погледа си върху Хиндж.

— Habla Usted espanol? — попита той.

Хиндж сви рамене.

— Говори испански? — озъби се Сивоокия.

— Не — излъга Хиндж.

— Хокей, аз говори английски, un poco, малко, si.

Той се изсмя и посегна към куфарчето, но Хиндж се извърна от него, симулирайки, че иска да го запази. Терористът го дръпна от ръцете му и го отвори с една ръка. Изсипаха се половин дузина папки и листата им се разхвърчаха от вятъра. Хиндж изглеждаше в паника. Сивоокия отпусна рамене.

— Извинявай — каза той подигравателно. Хвърли куфарчето на земята, извъртя Хиндж обратно, хвана двете му ръце зад гърба и бързо го обискира.

Ще си го получиш, приятел, обеща му наум Хиндж. Кривогледа свиня такава, ти ще си отидеш пръв.

— Моля ви, куфарчето ми — кимна Хиндж към него. — Подарък ми е. От жена ми. От… de mi esposa.

Сивоокия погледна пак куфарчето, въздъхна и го вдигна.

Вторият въоръжен мъж, който беше по-млад, вързал дългата си коса на опашка и имаше златна обеца на дясното ухо, беше крайно неспокоен и извика:

— Pronto, pronto! — на Сивоокия, след това скочи в колата и спря до тях. Колата беше насочена в обратна посока, към Фалмаут.

— О, ще се връщаме ли? — попита Хиндж с висок глас, но без да прекалява.

Сивоокия набута Хиндж в колата и хвърли куфарчето на задната седалка на понтиака. Те потеглиха в облак прах, оставяйки Гомес на пътя с все още високо вдигнати ръце.

Фалмаут едва успя да долови последния въпрос на Хиндж, заглушен от рева на двигателя.

— Господи — извика той на Анхел, — те се връщат в нашата посока.

Анхел настъпи спирачките, рязко завъртя волана и направи перфектен завой на сто и осемдесет градуса, превключвайки междувременно на по-ниска предавка, после подаде газ и потегли в обратна посока. Бързо.

— Великолепно — не се сдържа Фалмаут.

Анхел стигна до павираната улица, влезе в първата пряка, направи обратен завой и паркира. Беше готов за тях, когато се появяха.

— Manifico — повтори Фалмаут с възхищение. Смъкна се в седалката, извади 9-милиметровия „Люгер“ от кобура под мишницата си и го скри под бедрото си. Ако се появяха усложнения, играта трябваше да свърши така или иначе. Щеше да бъде въпрос на оцеляване.

Минута по-късно синият понтиак се появи на черния път, зави със свистене и се насочи към главния път за Каракас. В колата имаше трима души.

— Ще им дам малко аванс, окей? — попита Анхел.

— Не, в колата бяха само двамата pistoleros. След малко ще минат и другите двама. Нека им дадем минута. Нали не искаме да се озовем между двете им коли. — Сигналното устройство до него пискаше като обезумяло.

Минутата изтичаше безкрайно бавно и едва тогава на пътя излезе черен шевролет, модел 58-а година, който мина по следите на първата кола.

— Трябва да са те — обади се Фалмаут. — Хайде да потегляме и ние.

Анхел се отдели от тротоара и го последва.

Сигналите продължаваха да се чуват силно и ясно. Те се отправиха през Ел Есте към магистралата за града. Виждаха шевролета пред себе си, който се движеше точно с разрешената скорост. Онези не искаха да рискуват.

Малко преди да излязат на магистралата, се случи непредвидимото: едно момче изхвръкна от градината на една от къщите с мотоциклета си, видя БМВ-то в последния миг, опита се да го избегне, но гумите поднесоха. Момчето падна и заедно с мотоциклета се понесе по паважа към Анхел, а той наби спирачки и едновременно завъртя волана. Избегна момчето и хондата на сантиметър, преди да овладее колата. БМВ-то удари бордюра на тротоара, занесе за миг, сякаш щеше да се преобърне, изправи се и точно тогава задната гума се спука с оглушителен гръм. Анхел съумя да спре и веднага изскочи. Гумата висеше на парцали.

Анхел ритна колата.

— Ах, майната ти — изръмжа той. — Майната ти!

Фалмаут остана на задната седалка, слушайки как сигналът става все по-слаб и по-слаб, докато накрая заглъхна. Сега Хиндж можеше да разчита само на себе си. Не бе заплашен от непосредствена опасност, но цялата операция по размяната зависеше от това Фалмаут да съумее да залови един от терористите, напускащи мястото на срещата. Рискът на Хиндж се оказваше абсолютно безполезен.

— Прав си — съгласи се Фалмаут. — Майната му.

 

 

Фалмаут седеше на балкона, пиеше джин с тоник и наблюдаваше teleferico бавно да пъпли нагоре по склона на Авила. Беше оставил отворена вратата между двете стаи и първо чу Хиндж да влиза, после вратата да се затваря и след това шума от водата на казанчето.

Секунди по-късно тексасецът излезе при него на балкона. Младежът беше очевидно изненадан и разстроен.

— Какво стана? — попита той. — Защо си тук?

— Едно хлапе изскочи пред нас с мотоциклет. Анхел се удари в бордюра и спука гума.

— Боже господи! — каза сърдито Хиндж.

— По-спокойно — отговори Фалмаут. — Налей си нещо и нека да поговорим по плана Бейкър.

Тексасецът влезе обратно в стаята. Въпреки нервността си, той не беше от онези, които се оплакват. Подобно на Фалмаут, той вече обмисляше следващия ход. Наля си щедра порция джин върху ледените кубчета и се върна на балкона.

— Искаш да кажеш, че разполагаме с план Бейкър? — обади се той.

— Винаги има на разположение нещо като плана Бейкър — обясни Фалмаут, без да откъсва поглед от кабинката, която в този момент достигна до билото на планината.

— Проблемът е, че след като не хванахме нито един от тях, не разполагаме с нищо — каза Хиндж. Репликата му не прозвуча като укор, а по-скоро като коментар.

— Какво се случи на срещата? — тихо попита Фалмаут.

Хиндж въздъхна. Както беше казал Спетро, винаги е възможно да се случи най-неочакваното. Хиндж започна да докладва, без да изпада в подробности, свеждайки изложението си само до най-важното, и то без емоции.

— Както предположи, те са четирима, плюс шофьора Гомес. Четирима нещастници, прекарали някой друг месец при Кадафи, които са си въобразили, че са шибаната ООП^[5]. Завързаха ми очите, когато се качих в колата. Мисля, че стигнахме в центъра на града. Чуваше се силен шум от трафика. Пътувахме около осем минути. Паркирахме в нещо, което по ехото ми заприлича на вътрешен гараж. Изобщо не сме излизали навън. Качихме се един етаж и извървяхме около петдесет крачки до някакъв офис. Там ми свалиха превръзката, за да разговаряме. Осветлението беше зад гърба им. Прожектор от три киловата. Изобщо не видях лицата им ясно. Разговарях само с един от тях. Държеше се грубо, имаше кестенява брада, а лявото му око изглеждаше сиво. Шофьорът на колата връзва косата си на опашка и носи обеца на… дясното си ухо. Изглежда на около четирийсет. Офисът беше малък. Прозорци с щори, които бяха спуснати, заседателна маса, шест стола, телефон. Толкова. Нямаше дори пепелник. — Той спря и отпи глътка от питието си.

— Какво те питаха?

— Нося ли парите. Парите са на много хубаво и сигурно място, казвам им аз. Готови ли сме да преговаряме? Обяснявам, че трябва да съм сигурен, че моят човек е жив, обяснявам аз. Свързаха се по телефона. Беше Лавандър. Английски акцент. Изплашен до подмокряне. Можа само да ми каже името си и да приплаче: „Моля ви, помогнете ми“. Разбрахме се да се обадя отново тази нощ в десет и половина. Аз ще нося парите, те ще вземат Лавандър. Ако разберат, че някой ме следи, убиват заложника, отвличат следващия и играта се повтаря, само че на двойна цена.

— Къде ще се срещнете?

— Сценарият е както първия път. Когато се обадят, ще съобщят адрес. Потеглям нататък, а те ме прехващат по пътя. Логиката им е, че след като е станало веднъж, защо да не опитат отново. Глупави pipiolos.

— Справил си се добре, Хиндж — каза Фалмаут.

— Съжалявам, че се издънихме. Нищо не можеше да се направи.

— Да. Е, и аз малко си изпуснах нервите. Но има едно нещо. Оня тип със странното око. Мой е, окей?

— С удоволствие.

Хиндж се усмихна:

— Окей, сега… какъв е планът Бейкър.

Фалмаут вдигна поглед към него и на свой ред се усмихна.

— Гомес — отговори той и подаде на Хиндж лист с адреса на шофьора.

 

 

Къщата беше червеникаво бунгало — едно от многото подобни на западния склон на планината, отделяща Каракас от останалата част на Венецуела. Главната стая беше малка и гола. Леглото се сгъваше на диван. Сандък от опаковка за мебели играеше роля на маса в единия край на дивана. На сандъка имаше малка лампа, която беше изгасена. Стените бяха покрити с плакати на Джон Траволта, Род Стюарт, Блонди и Фара Фосет, а на пода беше оставен транзистор, от който се разнасяше глухият тътен на диско парче. Имаше и два дървени стола до прозорците. Върху единия беше натрупано мръсно бельо за пране. В единия ъгъл на пода се виждаше телефон. Някакъв ръчно тъкан губер покриваше част от линолеума. Краищата му бяха оръфани и мръсни. Протрити памучни пердета висяха отпуснато на прозорците. На сандъка до лампата беше поставен малокалибрен пистолет.

Гомес се чукаше на комбинирания диван.

Жената беше от шумните. Боже, колко шум вдига тази жена, мислеше си Гомес. Съседите ще си помислят, че убивам някого в стаята. А всъщност не аз, тази тигрица, тази човекоядка, може да ме свърши.

— Todavia no, todavia по! — извика жената, а той почувства, че почва да трепери и всеки миг ще експлодира.

Тя се гърчеше под него, пискаше от удоволствие, после почна да крещи, накрая застена. Беше го обхванала с крака през таза и всеки път, когато проникнеше в нея, тя ги пристягаше малко повече, забивайки дълбоко ноктите си в гърба му. По брадата му започна да се стича пот и прокапа на челото й, а тя се изкиска и го пресрещна с движение на ханша си нагоре. Въпреки полумрака в стаята, той можеше да различи лицето й, и видя, че е обърнала налудничавия си поглед нагоре.

— Mas, mas, mas — искаше тя още, но той вече нямаше какво да й даде — усещаше, че може да се сдържи още много малко и че сфинктерът му е стегнат в напън да устиска до последния момент.

Чу с периферията на съзнанието си, че вратата с трясък се отваря.

През следващите няколко секунди, съзнанието му възприе случилото се в объркана, забавена последователност:

Две мрачни фигури застават на прага.

Момичето отваря уста да изписка.

Разнася се някакъв слаб звук:

бъпбъпбъпбъпбъпбъпбъпбъпбъпбъпбъп

Гръдният кош на момичето се превръща в каша, а тялото й се забива в стената.

Куршумите, които разкъсват тялото й, вдигат повече шум от изстрелите.

Момичето пада настрани, главата й безжизнено започва да се клати като махало покрай ръба на дивана, а потната й черна коса провисва до пода.

На чаршафа се появяват две кървави петна и започват да се разширяват в негова посока.

Той най-сетне съумява да се обърне и да протегне ръка към пистолета, но отново се разнася този приглушен, едва доловим звук:

бъпбъпбъпбъпбъпбъпбъпбъпбъпбъпбъп

И пистолетът, лампата и сандъкът изчезват във вулкан от трески.

Той пада назад, отворил широко уста, за да си поеме въздух, все още възбуден, ококорил ужасени очи към силуета до леглото и насочения в окото му автомат.

И свърши за няколко секунди. Какво, за бога, беше всичко това?

В полумрака на стаята един тънък като пръст лъч светлина на фенерче съпровожда другата фигура първо в банята, а после в кухнята.

— Que quiere Usted? — съумя най-сетне да извика Гомес.

— Млъквай — отсече гласът на този с автомата. — И отговаряй на английски, когато те попитам.

Той чу звук на течаща вода в банята. Другият се върна и Гомес позна провлечения му глас.

— Няма никой друг. Този наивник наистина е голяма работа. Сложил си е цяла вана. Течаща вода. Някакъв шибан модерен телефон там, в ъгъла. Ама наистина погледни този чисто нов телефон. Обзалагам се, че не го е използвал и пет пъти.

Хиндж взе един от столовете и тръгна към банята с него.

— Шибаният Рей-фи-ел се смята за шибан милионер, а, Рей-фи-ел?

Гомес не отговори. Той гледаше момичето и кръвта, бликаща от разкъсания й гръден кош като вода, изливаща се от крана. Усети, че започва да му се повдига.

— Забрави за нея — посъветва го тексасецът. — Ако повърнеш, ще ти натрия проклетия нос в него.

Гомес преглътна с труд, опитвайки се да игнорира киселия вкус в устата си.

Другият, който беше по-висок и по-слаб от тексасеца, подаде пистолета си на Хиндж, напъха кърпа за ръце в устата на Гомес и я завърза.

Тексасецът вдигна натрошената лампа и я отнесе в банята.

— Да вървим — каза високият, дръпна Гомес от леглото и го повлече към банята. Там насила го накараха да седне на стола, завързаха ръцете му зад гърба и пристегнаха краката му към краката на стола.

Тексасецът, когото Гомес знаеше като мистър Ломакс, му се усмихна отвисоко. Подпря автомата до стената, изтегли двужилния кабел на лампата и го раздели на две. Извади ножа си и зачисти изолацията в края на двете жила. Когато приключи, в ръцете си държеше две дълги парчета жица, все още съединени в другия си край към щепсела.

— Това тук би трябвало да те зареди с енергия — каза Хиндж и се засмя, докато увиваше жиците около глезените на Гомес.

Очите на шофьора щяха да изхвръкнат от орбитите. Той започна да се дърпа в стола.

Хиндж спря водата. Двамата с Фалмаут вдигнаха стола и го поставиха във ваната. Гомес погледна в краката си. Водата стигаше доста над глезените му.

Хиндж взе щепсела в ръка и коленичи до контакта.

— Не знаех, че тук имате и електричество, Рей-фи-ел, мислех, че ще трябва да ти подгреем ходилата с малко газ. — Той отново се изкиска, доближи щепсела до контакта и много бързо го докосна и отдръпна.

Гомес отскочи, сякаш някой го беше ритнал. Писъкът му потъна в кърпата. Задиша тежко през нос и започна да клати глава напред-назад.

— Не ти ли хареса, стари приятелю? — учуди се Хиндж. — Я, по-добре да ти разкажа какво смятаме да направим от тук нататък. Ще ти зададем няколко въпроса и ако не ни допаднат отговорите ти… е, приятелю, аз просто ще включа щепсела, ние ще излезем на вечеря и ще се върнем след десерта. Харесва ли ти това, Рей-фи-ел? Хм?

Гомес продължаваше да тресе глава.

— Онзи със странното око, ъ-ъ, el malo ojo, къде живее той?

Гомес вдигна поглед към Фалмаут, който извади бележник и химикалка.

— Сега той ще ти развърже ръцете, Рей-фи-ел, а ти само напиши името и адреса на онзи нещастник, comprende, гадино?

Гомес поклати глава отрицателно.

Хиндж пъхна щепсела в контакта. Този път го задържа там цяла секунда. Гомес се хвърли срещу въжетата, после се отпусна обратно. Главата му се отметна зад облегалката на стола. Очите му се обърнаха. Фалмаут намокри някаква кърпа във ваната и избърса лицето му. Поднесе амоняк под носа му. Шофьорът постепенно се свестяваше. Сумтеше и дишаше задавено през носа си и през пристягащата го кърпа започна да се стича слюнка от ъгълчетата на устата му. Той погледна Фалмаут, после Хиндж, опитвайки се да фокусира погледа си.

— Това, от което се нуждаем, приятелю, са имена и адреси. На онзи с malo ojo и на шофьора на колата, с която ме откараха — малкото лайно с обеца на ухото. Освен това и на другите двама, които бяха там. Също така искаме да знаем къде точно ме откарахте и къде държите скрит Лавандър. Схващаш ли за какво става дума, или говоря прекалено бързо за теб?

Гомес го гледаше тъпо. Имаше затруднения с дишането.

— Наистина става дума за нещо съвсем леко, човече. Написваш имената и адресите на това листче и може да смяташ, че си приключил с неприятностите за днес. Окей? Иначе ще ти дам възможност да опиташ това още веднъж.

Той приближи щепсела до контакта и го мушна в самия край, така че да се задържи, без да пада, но и без да прави контакт. Гомес го гледаше като хипнотизиран. Той енергично кимна с глава и промърмори нещо неразбираемо през кърпата.

— Я виж, този тип май наистина е готов да разговаряме. Казвам ти, партнер, старият номер с ваната винаги върши работа. Развържи го, за да видим дали може да пише.

Фалмаут развърза ръцете на Гомес и му подаде химикалката. Шофьорът я пое с лявата си ръка, която трепереше неудържимо.

— Южната лапа, а — обади се Хиндж. — Ти, Рей-фи-ел, е трябвало да станеш бейзболист, щеше да бъде много по-здравословно за теб от тази игра, в която си се забъркал.

Гомес написа имената и адресите в бележника.

— Също и телефонните номера — нареди Хиндж.

— Вие, момчета, явно сте си купили еднакви нови телефони като онзи там, а? Само за тази малка операция.

Гомес написа телефонните номера под адресите. Очите му боязливо следяха Хиндж. Приличаше на заек, който се е втренчил в гърмяща змия. Хиндж взе бележника от ръцете му и прочете имената и адресите.

— Не виждам Лавандър. El prisonero?

Гомес диво поклати глава.

— Не мисля, че той знае къде държат Лавандър — намеси се Фалмаут.

Гомес закима с глава в потвърждение.

— По дяволите, той е само един шпионин на работодателя си, купен, за да кара колата, от която е станало отвличането — съгласи се Хиндж. Погледна списъка отново. — Пасо Киадо, Лупо Арено, Били Запата и… кой е този… Чико. Чико кой?

Гомес сви рамене и поклати глава.

— Иска да каже, че този има само това име. Това често се среща тук — обясни Фалмаут. — Означава, че този Чико е копеле. В буквалния смисъл на думата. Съвсем естествена ситуация за Венецуела.

— И кой е онзи с malo ojo? — попита Хиндж, въртейки пръст пред лявото си око. — Киадо ли?

Гомес поклати глава.

— Арено?

Този път Гомес кимна. Хиндж продължи да изучава листа още няколко минути.

— Защо не помолиш твоя приятел да провери онзи офис? — обърна се той към Фалмаут, който взе листа и излезе във външната стая.

— Просто да се убедим, че не ни лъжеш — поясни Хиндж на Гомес.

Гомес отново поклати глава. Клатеше я много енергично.

— Само изказвам едно предположение, човече — усмихна се Хиндж.

Гомес обърна поглед към небето като в молитва, без да спира да клати глава.

— Какво става? — извика Хиндж на Фалмаут.

— Ей сега ще ми позвъни тук.

— Добре.

Телефонът наистина иззвъня и Хиндж чу, че Фалмаут задава с много тих глас някакви въпроси по телефона, а след това прекъсва разговора.

— Бил си съвсем точен — каза Фалмаут, влизайки обратно в банята. — Става дума за една стара административна сграда в квартала Ла Пастора. Първият етаж бил приспособен за гараж на наемателите.

— По дяволите, аз наистина не допусках, че той ще ни излъже, партнер. Всеки друг да, но не и старият Рей-фи-ел. Нали така, Рей-фи-ел?

Гомес не можеше да реши върху кой от двамата си мъчители да спре поглед. В очите му се четеше ужаса на примирението.

— Още един или два въпроса… този Киадо, той женен ли е?

Да.

— С неговата ли кола бяхме?

Не.

— Колата на Арено?

Да.

— И по какъв начин се беше добрал тогава Киадо до мястото на срещата?

Гомес написа думите „el omnibus“.

— Перфектно — каза Фалмаут.

— Върхът е — уточни Хиндж и натисна странично с крак щепсела в контакта.

Проводниците забръмчаха тихо, а Гомес започна да се тръшка в стола си. Кърпата на устата не позволяваше да се чуе нито звук. Столът се наклони настрани върху стената, краката му се плъзнаха по дъното на ваната и той рухна назад. От носа на Гомес изскочиха мехурчета. Тялото му беше обхванато от спазми. След малко то се отпусна. И след още малко мехурчетата спряха да излизат.

Хиндж извади щепсела.

— Никога не отнема повече от минута — каза той. — Нека ги напъхаме двамата с приятелката му в багажника на колата и да оставим Доминьон да се погрижи за тях. Този кучи син до момента не си е помръднал и пръста и е най-добре да благодари на бога, че не са отвлекли него.

 

 

От чисто психологическа гледна точка, налагаше се да вземат друг пленник — онзи, който беше женен и който беше един от лидерите. Гомес не би могъл да им бъде от полза. Освен това вече беше мъртъв. Според Фалмаут Арено и сие най-вероятно щяха да бъдат доволни да научат новината. В края на краищата това означаваше по-малко хора, между които да се делят парите. Те прегледаха списъка отново, но изборът беше очевиден: Киадо. Той живееше в предградията в полите на планината. И трябваше да вземе автобус за центъра на града, а това го правеше особено уязвим.

Минаха бавно покрай къщата му с една „Файърбърд“, която Анхел бе помогнал на Фалмаут да наеме. Подобно на къщата на Гомес и тази беше съборетина, с нищо неотличима от останалите по улицата. Хиндж фокусира мощния бинокъл модел „Лайц“, докато минаваха пред дома. Киадо вечеряше със семейството си. Съпругата му, млада жена, която беше болезнено затлъстяла, кърмеше малко бебе. Край масата можеше да се видят още две деца.

— Там си е — изръмжа Хиндж. — Лигави се с дебелата си жена и три хлапета.

Стигнаха до ъгъла, завиха и изминаха шестте преки до една от главните улици. Анхел ги очакваше.

— Единайсет и четирийсет и пет, нали? — каза Хиндж, докато слизаше.

— Единайсет и четирийсет и пет — потвърди Фалмаут и пое с колата обратно към дома на Киадо, докато Анхел и Хиндж поеха в нощта към поредното похищение.

 

 

Хиндж почувства прилив на възбуда, когато му свалиха превръзката от очите. Стаята беше същата: запусната и гола, с изключение на заседателната маса, телефона и пистолета 45-и калибър, поставен на масата пред Арено. Хиндж седеше в същия стол със същото куфарче в скута, пристегнато с верига за китката му. Адреналинът в кръвта му се носеше в очакване на следващите няколко минути. Не изпитваше страх. Никога не се страхуваше. По-скоро беше стимулиран от потенциалната заплаха. Имаше един критичен момент, когато Рафсалуди прехванаха колата и Арено разбра, че не Гомес е шофьорът. Хиндж обясни, че Гомес не се бил обадил и е трябвало да се примири с друг шофьор, защото не е искал да рискува да закъснее. Арено прие обяснението с видимо безпокойство.

Хиндж погледна часовника си. Беше единайсет и четирийсет и една. След това огледа стаята. Лавандър го нямаше. Разбира се, нямаше го и Киадо.

— Къде е нашият човек? — попита той Арено.

Арено го изгледа гневно със здравото си око и сви рамене:

— Един от нашите закъснява — каза той.

— Това не отговаря на въпроса ми. Лавандър с него ли е?

Мъжът се озъби, показвайки два неравни реда жълти зъби.

— Решихме най-напред да видим колко тежат парите ти, гринго. Хокей? А след това може и да си получиш обратно онова плашило.

Тримата останали се изсмяха.

— Бяхме се договорили, че ще направим сделката тук. Парите срещу Лавандър. Това беше сделката.

Арено сви рамене и разпери ръце с дланите нагоре.

— Променихме решението си, хокей?

Нов пристъп на смях.

Хиндж също се усмихна:

— Няма Лавандър, няма пари, хокей?

Той се помести стола. Гривната на ръката му издрънча, когато помръдна куфарчето. Сега то беше насочено към Арено, говорителя на групата.

— Хей, синьор, та аз мога да ти отсека ръката с едно леко замахване с моя мачете.

— Мисля, че би могъл, приятелю.

Арено отново му показа лошите си зъби.

Хиндж се усмихна в отговор:

— Това куфарче ще остане в мен, докато не видя Лавандър, ясно ли ти е?

Водачът на групата продължаваше да се усмихва, но в усмивката му вече имаше нещо гадно.

— Говориш големи приказки за такъв малък човек. За да говори така, човек има нужда от приятели.

— О, аз имам много приятели. Един от тях, например… — той погледна часовника си, — точно в този момент е в дома на Киадо. Защо не му позвъните, преди да продължим разговора?

Тримата терористи се спогледаха въпросително. Откъде знаеше този гринго името на Киадо? Що за номер им разиграваше?

— Наистина ще бъде най-добре да му позвъните — посъветва ги Хиндж с глас, който някак незабелязано беше станал твърд и лишен от емоции.

Водачът го изгледа за няколко секунди, после взе слушалката и набра номера.

— Човек никога не е сигурен, докато не опита, нали така? — съобщи Хиндж.

 

 

Фалмаут седеше зад волана на своята „Файърбърд“ на стотина фута от дома на Киадо. На задната седалка имаше малък пластмасов диск, не по-голям от чаена чинийка, в чийто център беше поставен микрофон с размера на нокът. Антената беше насочена към отворения преден прозорец на къщата на Киадо. Тънък проводник свързваше микрофона със слушалката в дясното ухо на Фалмаут. Устройството позволяваше да се подслушва разговор от хиляда ярда.

Самият Киадо лежеше на предната седалка до Фалмаут. Около гърлото му беше обвит шнур от пластичен експлозив С-4, не по-дебел от найлонова рибарска корда. На тила му нишката беше свързана към радиоуправляем детонатор. Киадо беше мъртъв вече от един час — от момента, когато Фалмаут се срещна с него. Киадо беше видял високия гринго с пурата в уста да натиска вратата на колата си, опитвайки да я заключи. Когато Киадо се приближи до него, високият мъж се обърна, посочи пурата и запита на перфектен испански: Deme un fosforo, por favor? В следващия миг Киадо усети нещо да го убожда по гърлото, нещо, което започна да пари и огънят се разпростря надолу по шията му, към гърдите, още по-надолу по ръцете и връхчетата на пръстите и тогава въртящият се свят се отдалечи от него, а мъжът стана все по-малък и по-малък. Стреличката беше попаднала в главен нерв. Фалмаут захвърли терориста на предната седалка, подкара колата, спря в една малка уличка и уви пластичния експлозив около гърлото му.

Ухото на Фалмаут започваше да го боли от врявата — две плачещи деца, острия глас на жената, извисяващ се над ревящото някъде в къщата радио, хленченето на третото дете в ръцете й. В този миг телефонът иззвъня и тя вдигна слушалката.

— Que hay!… Buenos noches, Areno… Que pasa?

Фалмаут включи на скорост, наклони се през седалката и изправи тялото на Киадо в седнало положение. Насочи колата към къщата, отвори вратата, намали и рязко зави, избутвайки тялото на Киадо точно пред дома му. Натисна клаксона няколко пъти и започна да се отдалечава, забелязал, че жената на Киадо със слушалка в ръката гледа през прозореца тялото на съпруга си. Фалмаут натисна бутона на детонатора.

Експлозията откъсна главата на Киадо. Тя заподскача като футболна топка из двора.

Жената изпищя. И продължи да пищи истерично в слушалката, а след това изкрещя:

— No! No! Pasco, no! Esta muerto! — И започна отново да пищи.

Фалмаут караше, без да спира. Измина шестте преки до първата главна улица, паркира колата и тръгна по една от малките улички. Намери задния вход на някакъв ресторант, точно както Анхел му го беше описал, мина през кухнята, прекоси с небрежна походка между масите и излезе през централния вход. Никой не му обърна внимание. Отвън го чакаше такси.

— Rico? — попита Фалмаут.

— Si, senor.

— Bueno — каза той и се качи в колата. — Lieveme al Hotel Tamanaco, por favor.

 

 

Арено отвори широко очи, докато слушаше крещящата в слушалката съпруга на Киадо. След малко стовари слушалката на вилката.

— Los bastardos lo mataron! — извика той и сграбчи пистолета на масата.

Хиндж обърна куфарчето към него и натисна бутона на лазерния прицел, скрит в дръжката. Зеленият лъч на лазера мина по стената и се закова върху гърдите на Арено. Чу се серия слаби изпуквания; човекът с брадата някак необяснимо се повдигна на пръсти и се заби с гръб върху стената. Столът му също изтрака в стената. В гръдния му кош се появиха дузина малки дупки от куршуми. Масата се обля в кръв, а също и стената, край която той се свлече като костюм, паднал от закачалката. Остана да лежи там, затворил здравото си око, а сивото впери странния си поглед в тавана. Устата му се разтвори, от нея се разнесе дълбок, бълбукащ звук; десният му крак потръпна конвулсивно. И тялото му се отпусна напълно безжизнено.

Другите двама гледаха и не можеха да повярват.

Хиндж започна да обръща куфарчето към тях. Зеленото зайче се стрелна по стената.

— Чуйте ме сега, момчета. Онова зеленото, което се вижда там, се нарича лазер. Ако докосне някой от вас clinches, автоматът ще започне да стреля. Comprende? Гледайте.

Той хвана куфарчето под мишница, така че дръжката да остане напълно свободна, и бавно го завъртя към тялото на Арено. Зеленият лъч на лазера се спусна по стената и спря върху челото на Арено.

Бъпбъпбъпбъпбъпбъпбъпбъпбъпбъп.

Главата на Арено сякаш експлодира отвътре.

— Сега, задници такива, comprende? — попита Хиндж.

Двамата терористи безмълвно погледнаха Арено, после Хиндж. И двамата вдигнаха ръце.

— Това не е необходимо, muchachos. Просто ме чуйте добре. Искаме нашия човек. Искаме го жив и невредим. Разполагате с един час, за да го оставите пред станцията на teleferico на улица „Кота Мил“. — Той се обърна към Чико, незаконородения, и му заговори директно: — И ако той не бъде там, ще те убием заедно с жена ти, всичките ти деца и останалите ти peros, и gatos, и cochinos, и pollos, а после ще изгорим шибаната ти къща до основи. Comprende това, задник такъв?

След това се обърна към другия мъж.

— След което ще направим същото и с теб, приятелю. Ще те убием, ще убием жена ти, децата ти, всичките ти котки, кучета, свине и кокошки, и също ще опожарим и твоята шибана къща до основи. Но няма да знаете кога ще се случи. Може да го направим, преди да се е съмнало утре, но може да стане и след месец. — Хиндж се усмихна: — Схващате ли идеята? Разполагате с един час. Una hora. И повече да не се повтаря, хокей?

Той се обърна и излезе от стаята.

В единайсет и трийсет и две Ейвъри Лавандър, изплашен, небръснат, с блуждаещ поглед, но в относително добро здраве, беше избутан малко грубо от една кола, точно пред станцията на лифта в квартала Ел Сентро.

Два часа по-късно Фалмаут, който просто не можа да се откъсне от Хиндж достатъчно бързо, бе на път за Маями.