Уилям Дийл
Хамелеон (17)

1.

Леден февруарски вятър нахлуваше откъм залива на Бостън. Илайза Гън и Джордж Джентри се гушеха в един сводест вход, криейки се от бръснещия сняг. Колата бе на половин пряка оттук. Джеймс — дребен колкото Илайза хипар, отговорен за звукозаписа, сигурно седеше в нея, ниско нахлупил каубойската си шапка, включил отоплението и заслушан в дебатите на групата на четирийсетте, докато двамата мръзнеха на Фостър стрийт.

Вече четвърти ден, откакто се правеха на ФБР, проследявайки Елен Делейни, сменяха коли по два пъти на ден и поддържаха постоянна връзка с „Канал 11“ на телевизионната компания СВ. До момента всичко това беше просто загубено време. Но Джордж си беше извлякъл поука и нямаше намерение да се оплаква. В мига, в който го направеше, Делейни щеше да извърши някоя глупост. И те щяха да направят своя удар. Винаги ставаше точно така. Илайза имаше странни инстинкти, но те сработваха безпогрешно. Поради това той си държеше устата затворена и само вдигна яка по-високо и сгуши глава в нея.

— Усещам, че се разболявам от пневмония — оплака се той. — Знаеш ли, някой трябва да ти лепне етикет на задника: „Главният федерален лекар ви предупреждава, че Илайза Гън е опасна за вашето здраве“.

— Голям мъж си, а се оплакваш — обади се тя. — Би трябвало да те е срам.

— Понеже съм едър, в мен има три пъти повече неща, които могат да се разболеят — изръмжа той.

Джордж Джентри беше висок над шест фута и тежеше над 220 до 250 фунта в зависимост от това дали се бе нахранил добре. Илайза Гън бе само пет фута и тежеше деветдесет и осем фунта, независимо от това какво бе яла. И мръзнеха тук само защото Илайза беше решила, че има предчувствие.

— Как става така, че Джеймс винаги остава в колата, а на мен винаги се пада улицата?

— Той шофира по-добре от тебе.

— Ха, дяволите да ме вземат!

— Виж какво, Джорджи…

— Я ми спести сладките си приказки.

— Защо не ми повярваш, Джорджи? Инстинктите ми крещят с пълно гърло. Всичките ми жизнени системи са нащрек.

— Последния път, когато това се случи — каза с нотка на съжаление Джордж, — имах за гледачки четири горили на мафията, докато снимах изключителното ти интервю с Домата… как му беше името?

— Гарганцола.

— Майната му, освен това името му не е Гарганцола. „Домат Гарганцола“ ми звучи като ястие от мексиканско меню. Страх ме беше, че всеки миг ще сбъркаш, задавайки погрешен въпрос и ще свършим в бетонните основи на някой мост някъде.

— Но аз не сбърках. И освен това Домата беше готин.

— Да. Генералният прокурор беше по следите му, ФБР го издирваше, всички, освен морските пехотинци се бяха покатерили на задника му, обвинен бе във всяко престъпление, описано в букварите… а ти, за бога, го намираш за готин.

— Заради него получихме наградата, Джорджи.

— Аз работя за заплатата си, а не за слава.

— О, я се шибай.

И Джордж се изсмя. Той винаги се смееше на нейните непристойности. За него това беше като да чуе някое дете да псува.

Без да обръща внимание на студа, тя наблюдаваше през бинокъл административната сграда.

— Ако имахме… — започна той.

— Джордж!

— А?

— Ето я — извика Илайза.

— Я да видя.

Тя му подаде бинокъла.

— Излиза от сградата на банката. Онази, в палтото от норки.

— Ами русата коса?

Тя отново взе бинокъла и го фокусира върху Елен Делейни — висока, над пет фута и десет инча, и добре сложена. Илайза отново провери всичко, особено краката и походката. Беше си Елен Делейни. Със сигурност.

— Това е перука. Погледни палтото. Ще позная тези норки навсякъде. Носеше това палто и в деня, когато изчезна Колдуел. Сигурно струва поне десет бона.

— Да не искаш да ми кажеш, че знаеш колко палта от норки има в Бостън?

— Не такива. Това е особен вид норка, Джордж.

Жената, придържайки палтото си затворено с ръце, се отправи по Фостър нагоре към Конгрес стрийт.

— Това е точно такова палто, каквото шефа на най-голямата банка в Бостън би подарил на любимата жена — каза тя, без да откъсва поглед.

— И сега какво? — осведоми се Джордж.

— Върви към Конгрес стрийт — съобщи Илайза. — Дай ми „уоки-токи“-то. Аз ще я проследя. Ти се върни в колата при Джеймс и чакайте. Не е изключено да реши да направи някакъв ход.

— А ти си убедена, че така и ще постъпи.

— Рано или късно. Тя е влюбена, Джордж, а аз знам как мисли влюбената жена. В един момент ще реши, че иска да види любовника си.

Тя взе портативната радиостанция и се затича. Късите й крачета я носеха по затрупаната със сняг улица, а късата й коса се мяташе като косата на дервиш под вятъра. Джордж заобиколи ъгъла и се отправи към колата на Илайза — тъмнозелен олдсмобил, чиято предница изглеждаше като че ли е била използвана повече от веднъж за прокарване на път. Той влезе в колата и изключи радиото.

— Няма да повярваш — обърна се Джордж към звукооператора, — но тя наистина откри онази Делейни.

— О, ще повярвам — каза Джеймс и се засмя. — Толкова често съм бъркал, че не мога да не повярвам.

— И знаеш ли по какво я позна?

— Кажи ми.

— По палтото от норки.

Джеймс отново се засмя:

— Браво, ако е права.

— Още пет минути в онзи вход и щяхте да ме откарате в интензивното отделение.

 

 

Илайза проследи жената с палтото от норки по Фостър стрийт до Салем и накрая до Конгрес стрийт. Жената влезе в някаква аптека и отиде на гишето за поръчки.

Илайза прекоси улицата, разглеждайки плакатите пред театъра, обърната с гръб към аптеката.

— Обажда се И. Г., чувате ли ме? — каза тя в микрофона.

— Чуваме — отговори Джордж.

— Пряката Салем и Конгрес, срещу аптеката Рексал. Приближете се насам.

— Тръгваме.

Елен Делейни взе някакво пакетче, подписа се на чека и излезе. Отново потегли по „Конгрес“, но изведнъж рязко зави и пресече улицата, озова се от страната на Илайза, спря такси, скочи в него и се насочи по „Конгрес“, но в обратна посока.

— Ох, майната ти! — прошепна Илайза на себе си.

Зеленият „Олдс“ се появи само след няколко секунди и тя също скочи в колата.

— Обратен завой! Качи се на такси и потегли в обратна посока — извика тя.

Джеймс рязко обърна, засече някакъв камион, едва не се качи на тротоара и със свистене на гумите се понесе по следите на таксито.

— Да не е усетила, че сме след нея? — попита той.

— Ами! — пренебрежително каза Илайза. — Просто е гледала прекалено много филми за Джеймс Бонд.

— Насочват се към тунела — съобщи Джеймс.

— Ах, това копеле Колдуел едва ли е в северен Бостън — реагира Джордж.

— Той вероятно се надява, че хората мислят по същия начин — отговори Илайза.

Те последваха таксито през тунела и се озоваха в северната част на града. То се движеше бавно, заобикаляйки камиони и микробуси, които буквално задушаваха улиците на търговския квартал.

— Това ще я забави — каза Джеймс.

Таксито зави в тиха уличка с ремонтирани градски домове и спря. Жената излезе, огледа се и влезе в едната от къщите.

— Той е вътре. Залагам седмичната си заплата.

— Отново инстинкти, Гън? — проговори Джордж скептично.

— По-скоро съобразителност — каза тя. — Следим я от… колко, май станаха четири дни. А Колдуел е диабетик. Обзалагам се, че преди малко тя му взе седмичната доза инсулин.

— Искаш ли да пообиколим мястото? — попита Джеймс.

— Нека запазим спокойствие и да видим какво ще стане. Не виждам мерцедеса й наоколо.

— Дай ми бинокъла да огледам по-внимателно — каза Джордж и се захвана да изучава улицата. После го фокусира върху къщата, в която тя беше влязла.

— Има вътрешен гараж — обяви той.

— Е, ясно…

— Къде е оборудването? — попита Илайза.

— Отзад на пода за в случай, че ни потрябва спешно.

— Добре.

— Ако той е вътре, едва ли ще излезе — каза Джордж.

— Имаме работа с побъркан на тема спорт, Джордж. Той бяга по пет мили на ден — обясни Илайза. — Как мислиш, колко време ще издържи затворен без глътка пресен въздух?

— Ако е там — упорстваше Джордж.

— Да-а — проточи Джеймс. — Но дори и да е вътре, кой знае дали не излиза на крос всяка сутрин? Никой не го е следил на това място.

— Е, поне мястото е ново — въздъхна Джордж. — Със сигурност знаем всичките й останали кътчета.

— Нещо ми казва, че съм права — настоя Илайза.

Изтекоха петнайсет минути. Двайсет. Трийсет. Нищо. Джордж отново огледа улицата с бинокъла.

След малко Джеймс проговори:

— Мууни ще ни съдере задниците, ако не излезем на някаква следа скоро. Четири дена се занимаваме с този „може би“ случай.

— Тя му е приятелка. И това не е „може би“.

— А може да е настинала и да си е купила капки за нос — предположи Джеймс.

— А може би не — обади се Джордж. — Я вижте там.

Вратата на гаража бавно се вдигаше.

— Бързо — извика Илайза. — Блокирай пътеката, така че да не може да излезе.

Джеймс включи на задна и лудешки се понесе по улицата. Закова със скърцане на гумите в мига, в който мерцедеса се показа. Илайза изскочи и се затича.

Джонатан Колдуел беше в колата заедно с Елен Делейни.

Елен Делейни натисна лоста на скоростите на задна и потегли навътре в гаража, но Илайза тичаше редом с колата и се озова вътре, преди вратата да се спусне.

Това беше всичко. Издебване по мексикански. Колдуел — навремето боксьор в средна категория в Харвард — гледаше без да помръдва глава през предното стъкло и в леденосините му очи гореше гневен пламък. Илайза безстрашно го изгледа в отговор.

— Това е нарушение на частна собственост — каза той накрая и гласът му потреперваше от ярост.

— Мистър Колдуел, знаете ли коя съм аз?

— Знам коя сте — каза той безизразно.

— Мистър Колдуел, никой досега не е чул вашата версия за тази каша. Искам да ви предложа сделка. Ще ви дам пет минути. Можете да кажете каквото поискате.

— А ако откажа?

Илайза го изгледа и известно време не проговори. След това се усмихна.

— Няма да постъпите така. Вие сте прекалено умен, за да се откажете от пет минути в ефир, без да заплащате за тях.

— Тя е вън от тази история — кимна той към приятелката си. — Искам нещата да се развият само между мен и вас.

— Имате го.

Когато минута-две по късно вратата на гаража се отвори повторно, момчетата стояха изправени близко пред нея. Джордж държеше видеокамерата на ремък през рамото; Джеймс беше включил техниката си към нея и те бяха готови за снимки. Познаваха Илайза много добре.