Уилям Дийл
Хамелеон (39)

14.

— Значи — каза Магьосника — Лавандър е мъртъв. Току-що хванах Кингстън по радиото, на къси вълни. За тях това е нападение с цел обир. Гърлото е разрязано, джобовете — обърнати и така нататък.

Той се беше уединил с компютъра си Изи и се занимаваше с шифъра на Лавандър още от момента на завръщането им в Сейнт Луцифер рано сутринта.

— Това едва ли е голяма изненада — обади се О’Хара.

— Това не е, но ще ти кажа и изненадата — продължи Магьосника. — Приливът е довлякъл на брега в залива на Монтего Бей друго тяло. Още не е идентифицирано, но е ясно, че човекът е удушен.

— Удушен?

— Да, но нека се безпокоим за убийствата едно по едно — предложи Магьосника.

— Провалихме се в Ямайка. Както и да го разглеждаме! Въпросът е накъде от тук нататък?

— Да, няма с какво да се похвалим след екскурзията — въздъхна Илайза. — Един мъртвец и бележник, който не можем да разчетем.

— Мога да разшифровам записките — каза Магьосника с уверен глас. — Работя върху това цялата сутрин и е въпрос само на време. Става дума за шифър със заместване.

— Какво означава това? — поинтересува се Илайза.

— Това означава, че всяка буква в оригиналния текст е заместена с друга. Окей? Например, „a“ се замества със „z“, „b“, „g“ или която и да е друга буква, според изискванията на проклетия шифър, който трябва да е достатъчно прост, за да може Лавандър да го помни. Нали разбирате какво искам да кажа? Кой, по дяволите, ще запомни двайсет и шест^[1] заместители на отделните букви?

— Лавандър би могъл. Нали се говори, че бил някакъв побъркан гений — възрази О’Хара.

— И как смяташ, че Изи ще реши загадката? — попита Илайза.

— Това е като анаграма, една най-обикновена проклета анаграма — обясни Магьосника. — Някои думи са очевидни, така както the^[2] или and са най-често използваните трибуквени думи в езика, нали? Освен това има и повторения, при който някои букви се срещат по-често от други^[3], като например гласните, а също и буквите t, l, n и така нататък.

— Да се опитат всички възможни комбинации би отнело цяла вечност — възрази Илайза.

— Не и на Изи. Първо, аз ще опростя задачата, която ще му поставя. Ще избера едно изречение, ще накарам Изи да потърси повторенията. Ще опитам с думите the и and за трибуквените думи и така ще намаля броя на възможностите. И накрая ще намеря три, четири думи, които започват да приличат на нещо смислено.

— Все още не разбирам.

— Добре, ела да ти покажа.

— Между другото, някой виждал ли е Жоликьор, откакто сме се върнали? — запита O’Xapa.

— Вероятно отработва някакъв нов мошенически номер — сви Магьосника рамене.

Изи тихо бръмчеше в помещението. Екранът на монитора беше запълнен с безсмислени думи. Магьосника седна и го разгледа.

— Окей — каза той, — опитай сега да разбереш. Избирам напосоки един ред от бележника — и той посочи един ред на екрана:

Cpl. Zbwqn Mfclbngcmwngx Ygnj Xca

— Сякаш е текст от ацтеките — отбеляза Илайза.

Магьосника не й обърна внимание.

— Сега ще помоля Изи да анализира реда вместо мен — и той напечата ANLYZ^[4] от клавиатурата. Миг по-късно, на екрана се появи следната информация:

Брой на думите: 5

Най-дълга дума: 13 символа

Най-къса буква: 3 символа.

Други:

5 символа: 1

4 символа: 1

Различни букви: 13

Главни: 5

Трибуквени думи: 2

Честота на срещане: 13:0, 12:0, 11:0, 10:0, 9:0; 8:0, 7:0, 6:0, 5:0;

4:2 — c, n;

3:1 — g;

2:5 — b, l, m, w, x;

1:7 — a, f, j, p, q, y, z

Две буквени комбинации: 0

Трибуквени думи: Cpl, Xca…

Компютърът поспря.

На екрана излезе ново съобщение:

Очаквам допълнителни команди…

— Окей — каза Магьосника, — в този момент можем да поспестим на Изи малко време. Понеже няма повтарящи се две буквени комбинации, ще опитаме две- и трибуквените думи, окей? При това изречението би било действително необикновено, ако се окаже, че започва с And^[5] или завършва с the, нали? Дотук, надявам се, всичко е ясно? От друга страна, доста вероятно е изречението да започва с The. Тогава ще наредим на Изи да замести буквите на базата на допускането, че Ср1 = The.

Той въведе командата SUB^[6] THE/CPL и на екрана веднага се появи първоначалното изречение, последвано от ново, в което заместванията бяха вече направени:

Cpl Zbwqn Mfclbngcmwngx Ygnj Xca

The Zbwqn Mftebngtmwngx Ygnj Xta

— Нека сега видим какво се получава, ако разглеждаме само новите букви. — Той набра командата LIST SUB ONLY^[7] и натисна клавиша за въвеждане.

Машината разпечата следното:

The---- — iite---t---- — --- — -t-

— И какво следва от тук нататък? — поинтересува се O’Xapa.

— Засега само ще запомня постигнатото. След това ще се занимая със следващото изречение, на което се спра. Става дума за процес на проби и грешки наистина, но Изи върши цялата проклета работа, и го прави много бързо. Така че, ще замествам едни букви с други, докато не получа една или две думи, които да имат смисъл. Ще разгадая този шифър, Моряко.

— Е, дръж ни в течение — въздъхна O’Xapa. — Ще ми бъде интересно да видя как се развиват нещата с течение на годините.

Но Илайза се заинтересува. Тя беше работила с текстообработващи програми и имаше някаква представа от компютри програми.

— Може и да се справи — каза тя оптимистично.

Магьосника се наведе напред с блясък в очите и размърда скритите си в ръкавици пръсти пред лицето.

— Ако имаме късмет, може да се натъкнем на нещо като списък на клиентите, например.

— Трябва ни нещо, с което да се захванем — каза О’Хара. — Точно в момента въртим на празен ход.

— Не бъди толкова скептичен — обади се Илайза, — в крайна сметка това е единственият ни шанс.

— Не съвсем, mam’selle et messieurs!

На прага на вратата стоеше Жоли, а в устата му беше лъснала цяла клавиатура от ослепително бели зъби.

— Нали ви казвах, че мога да скрия жълт слон в Хаити. Au contaire, там от мен не може да бъде скрита и бълха. Намерих онзи, който може така ловко да се изплъзва.

— Данилов? — извика О’Хара.

— Oui. Естествено.

— В Хаити?

Малкият човек кимна важно.

— И предлагам вие двамата да действате бързо.

— Двамата? Аз не съм ли включена в това? — обади се Илайза.

— Опасявам се, Илайза, че не можеш да участваш в тази експедиция. Този път двамата с теб трябва да се държим по-настрани.

— Защо? — осведоми се тя възмутено.

— Аз, защото не мога да се върна в Хаити. Ти, защото мястото, където се крие Данилов, е само за мъже.

— Само за мъже ли? Той, какво, да не е в асоциацията на младите християни на Порт-о-Пренс?

— Не. Но е в манастир.

— Манастир? — озадачи ce O’Xapa.

— Oui. Наблизо до Кап Хаитиен. La Montagne des Yeux Vides^[8]. Уговорих се c един приятел да ви посрещне на аерогарата. Той ще ви заведе до мястото и ще има грижата да ви вкара.

— Кога? — попита Магьосника.

— Колкото е възможно по-скоро. Ще бъде най-добре, ако сте там, преди да се стъмни. Сега е едва… — и той погледна златния часовник, който блестеше на китката му — … дванайсет и трийсет. Ако тръгнете към три часа, ще бъдете в Кап Хаитиен около четири и половина и в Les Yeux Vides преди залез.

— И отново на път — каза Магьосника. — Хауи ще помисли, че сме потеглили на запад със самолета му.

— Ще открия пилота — предложи Илайза. — Да се надяваме, че не е излязъл в морето на риболов или нещо подобно — и тя изтича от стаята.

— Жоли — попита О’Хара, — как успя да намериш Данилов толкова бързо? Най-добрите агенти на Хамелеона вероятно са по следите му от месеци.

— Жоли просто познава всички в Хаити — обясни Магьосника. — Дори да не може да си позволи да се върне там, той е в състояние да упражни сериозен натиск по телефона.

— Как го намери, Жоли? — попита отново О’Хара.

На лицето на малкия мъж грейна усмивка на гордост.

— Това можеше да си остане моя тайна, но… първо, трябва да ви призная, че познавам този Данилов. Той идва в този хотел много пъти в течение на една година. Le Sorcier беше твърде зает с компютъра си, за да му обърне някакво внимание, но Жоли! Ха, аз го опознах, е, не професионално, разбира се, тъй като той изобщо не говори на тази тема. Но ми довери, че често посещава Хаити и аз го свързах с някои от моите приятели там. Знаех, че ако е в Хаити, ще мога да го намеря и voila, направих го!

— Някакъв манастир — замислено каза О’Хара. — Кой би си помислил, че ще намери най-опитния убиец на Европа в манастир!

— Да — съгласи се Магьосника, — и кой уважаващ себе си монах би прибрал този мръсник?

— Скоро ще разберете — каза Жоли доста високомерно и излезе от стаята.

 

 

Кап Хаитиен, тих град в Basse Terre — тясна ивица низини в полите на планините в северната част на Хаити — беше на четирийсет и пет минути път зад гърба им, заедно с трийсет мили от най-лошия път, който О’Хара някога беше виждал. Магьосника не бе обърнал на това никакво внимание като човек, прекарал почти десет години в Карибския район. Но когато прашният стар шевролет започна да ръмжи и стене, изкачвайки се по една от многото планини по северното крайбрежие на страната, дори пианиста започна да издава признаци на безпокойство. Над острите като кинжал върхове започваха да се събират черни облаци. Дъждът вече се изсипваше по планините в далечината. Съвсем неочаквано пътят свърши в каменна стена. Момче на не повече от девет-десет години ги чакаше с три мулета.

— Какви са тези магарета! — прошепна Магьосника. — Жоли не спомена, че ще трябва да яздя някакво шибано магаре!

— Жоли въобще каза малко неща.

— Тази малка сладникава жаба! Той има много перверзно чувства за хумор. Не за първи път ми връзва тенекиена кутия за опашката.

— А още не сме пристигнали — отбеляза О’Хара.

Били, техният водач, не бе казал и дузина думи от момента, когато ги посрещна на летището. Не се държеше враждебно, но явно не бе от приказливите. Беше висок, мършав, кожата му имаше цвета на мляко с кафе, ръцете и раменете му преливаха от мускули и имаше огромни длани с възлести пръсти. Лицето му беше издължено, сякаш изсечено, с хлътнали бузи. Момчето с мулетата приличаше на него и можеше да му бъде син.

Били слезе от колата и им направи знак да го последват. Каза няколко думи на френски на момчето, което се качи в колата. След това Били с жест ги подкани да се приближат към мулетата.

— Трябва да побързаме. Ще бъде най-добре, ако стигнем там, преди да ни удари бурята.

— Далече ли е? — попита Магьосника.

— Може би на трийсет минути нагоре. Не е далече.

Магьосника тъжно погледна О’Хара.

— Трийсет минути изкачване в планината на муле. И той смята, че това не е далече.

Те потеглиха по ръба на скалата. Почти отвесният склон се спускаше до самата пътека, която не бе по-широка от пет фута. По-нататък планината започваше да се спуска към долина на неколкостотин фута пред тях. Вятърът започваше да вие около тях, напомняйки за приближаващия дъжд, а някъде над зъберите се разнесе тътенът на гръмотевица.

— Този път ще скъсам задника на Жоли. Наистина този път ще му откъсна едно добро парче и ще го закова на стената над пианото.

— Магьосник, та той ни намери Данилов.

— Не ми каза, че ще трябва да яздим шибаните мулета по склона на планина и че ще се движим по пътека, широка колкото ивица бекон. Мно-о-го смешно! Той е като всички проклети жабари — перверзен!

— Не е жабар, Магьосник. Той е хаитянин.

— Говори като жабар, перверзен е и за мен това е достатъчно да бъде жабар — извика Магьосника.

— А какво щеше да правиш без него? — извика в отговор О’Хара, надвиквайки воя на вятъра.

— Щях да спя по-добре нощем — извика на свой ред Магьосника.

Мулетата бяха с толкова гаден нрав, че това само по себе си предизвикваше страх. Били водеше процесията. Магьосника, който не преставаше да проклина, бе в средата, a O’Xapa оформяше ариергарда. Вятърът ги блъскаше, прониквайки през летните им якета. Пътеката беше влажна и хлъзгава и едва тогава се изля дъждът. А пътеката стана още по-тясна. Били извади фенерче, като се стараеше да не изпусне пътеката.

Западно от тях над главите им надвисна La Citadelle — каменна крепост, издигната от крал Кристоф в началото на деветнайсети век, чийто мрачни високи стени се бяха вкопчили в назъбения релеф. След малко тя се скри във водната пелена и спускащия се сумрак.

Продължиха да се изкачват.

Магьосника прекарваше времето си в мърморене по адрес на Жоли, a O’Xapa си припомняше топлото и меко тяло на Лизи. Спомни си и за ентусиазма й относно работата с Изи. Момичето, без съмнение, беше голяма работа.

След четирийсет и пет минути езда в бурята, те стигнаха края на пътеката — малко плато, защитавано от висок земен насип. Дъждът и вятърът ги атакуваха с ярост. В заслона имаше място колкото за животните и тях самите.

O’Xapa вдигна поглед. Скалата над главите им се разтваряше в мъглата.

— И сега какво? — попита Магьосника жално. — Сигурно ще прелетим останалата част.

В основата на зъбера се виждаше малка камбана и Били я удари няколко пъти. Секунди по-късно някакъв глас се разнесе над главите им.

— Oui? Qui est la?

— C’est moi — Billy — извика в отговор водачът им.

— Ah, oui, Billy. Un instant. — И след малко от тъмнината над главите им се спусна дебело въже със завързана кошница. Над кошницата имаше клуп, подобен на дръжките за пътници в метрото.

— Кой ще бъде първият? — попита Били с усмивка.

— Ще изминем останалата част от пътя в това? — възкликна обезпокоено Магьосника.

— Oui — потвърди Били.

— Аз съм втори — заяви Магьосника и сви рамене, за да се защити от вятъра и дъжда. — Или може би ще ви изчакам тук.

— Нещо си неспокоен? — попита О’Хара.

— Моряко, направо ми се е дръпнало… — отговори той.

— Аз ще се кача първи — обясни върлинестият хаитянин. — За да разберат, че всичко е наред.

Той даде фенерчето си на O’Xapa, застана в кошницата на колене и хвана с двете си ръце клупа.

— О-па — извика той на мъжа над главите им и в следващия миг кошницата започна да се издига.

— О-па, задника ми — изкоментира Магьосника. — Не мога да разбера какво правя тук.

— Ти ми каза, че ти било скучно и че смяташ малко да се пораздвижиш. И ако това не е раздвижване…

— Това си е направо усмъртяване, да знаеш. — Магьосника мрачно се загледа нагоре в тъмнината, откъдето се разнасяше поскърцването на натегнатото въже и прещракването на зъбците на скрипеца.

След малко шумовете стихнаха. Секунда по-късно Били извика:

— Allez donc! Качвайте се. Няма нищо страшно.

— Merci — извика в отговор О’Хара.

Кошницата отново се появи, полюшвайки се над тях. О’Хара помогна на Магьосника да се настани в нея. Музикантът се вкопчи в клупа и въжето едновременно. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели, а очите му — затворени.

— Не стига другото, ами трябваше да изберем и проклетия мусонен сезон за тези акробатики — извика той. Гласът му заглъхна под свистенето на вятъра и в този момент кошницата се заиздига в дъжда, осветена за миг от светкавица.

Когато кошницата беше спусната за трети път, О’Хара влезе в нея и изсвири с пръсти. Усети, че бавно се извисява покрай самата стена на скалата. С приближаването към върха все по-отчетливо се чуваше прещракването на скрипеца. Този метод очевидно често се използваше тук, така както се вади вода от кладенец.

Озовавайки се най-сетне горе, О’Хара бе впечатлен от фантастичната гледка. Не толкова от самото място, колкото от атмосферата: закачуления монах — един лишен от лице дух, надничащ в кошницата; самият манастир — един лабиринт от кирпичени постройки, ниски и прихлупени, завладели билото на планината, подобно на средновековен зандан, свързани тук-там с покрити коридори; но върха на всичко беше вледеняващото кръвта постоянно стенание, пронизвано епизодично от разтърсващ писък, напомнящ на О’Хара за Дантевия ад.

Били и Магьосника чакаха сгушени под нисък извит навес, през който се влизаше, изглежда, в главната сграда.

— Аз съм брат Клеф — съобщи закачуленият монах.

— О’Хара. Онзи е Майк Ротшилд, а Били познавате.

— Oui. Bonsoir, mon ami.

— Bonsoir — отговори хаитянинът.

Брат Клеф се обърна отново към О’Хара.

— Трябва да знаете, че онези, които идват при нас, поемат обета на мълчанието — каза той. — Аз съм пазителят на портата. Традицията тук разрешава единствено на мен да разговарям с посетителите.

Той говореше тихо, а в акцента му се долавяше смесица от английски, малко френски и може би дори испански.

— Беше ни казано, че сте тук, за да видите човека с чадъра, и че сте изпълнени със съчувствие към неговата трагедия.

— Точно така — потвърди O’Xapa.

— Bon. Моля ви, последвайте ме.

Били предпочете да изчака в мрачното антре, а монахът поведе O’Xapa и Магьосника по покритите коридори. След малко вече вървяха из катакомбите на манастира, минаваха покрай врати с прозорци, на които имаше решетки и O’Xapa неочаквано разбра откъде се разнася непрекъснатият вой и едновременно с това прозря смисъла на името на това място.

La Montagne des Yeux Vides — Планината на Празните Очи.

Удачно наименование. Безжизнени очи ги гледаха иззад решетките, ръце се протягаха в опит да ги докоснат и при всеки тътен на гръмотевица хоров вик се разнасяше от гърлата на живеещите тук.

Манастирът представляваше дом за умопомрачени, а монасите се грижеха за тях.

Магьосника погледна обезпокоено O’Xapa и престорено извъртя очи към тавана.

След малко влязоха в последната от постройките и се спуснаха в подземието по късо стълбище от широки каменни стъпала. Тесните, мрачни и извиващи се коридори бяха осветени от факли, поставели в ниши. Студеното подземие миришеше на влага и създаваше тревожно чувство.

Закачуленият монах спря пред вратата на първата килия.

— Предупредих го, че ще дойдете — обясни той, — но реакциите му могат да бъдат малко… изненадващи.

— Брат Клеф, нормален ли е Данилов?

— Не знаехте ли? О, да, брат Чадър е съвсем луд. Той търси покаяние в лудостта си. — Монахът надникна пред прозорчето на вратата. — Ще установите, че мислите му… как да се изразя?… криволичат. Всъщност, съзнанието му често скача извън реалността.

— Подложен ли е на някакво лечение? — попита Магьосника.

— Опасявам се, че тези, които са изпратени в Les Yuex Vides, са отвъд възможността да им бъде помогнато. Брат Чадър беше доведен тук от приятели, но той сам бе поискал да намери убежище в изолация.

— Той е поискал да дойде тук? — отново попита Магьосника.

— Да. Страда от тежка параноя и от време на време губи представа за реалността. Убеден е, че всички искат да го убият. Вярва, че дори собственият му чадър носи смърт.

„Вярва!“, помисли O’Xapa. Очевидно монасите в Les Yeux Vides нямаха представа кой е Данилов. Или може би това не ги интересуваше. И смятаха, че наистина смъртоносният му чадър е безобиден.

— От колко време е тук? — поиска да знае O’Xapa.

— Четири месеца. Но откакто е тук, контактът му с реалния свят отслабна още повече. — Той посочи камбанка близо до вратата. — Сигнализирайте, когато свършите. О, има още нещо. Той вярва, че това тук е неговият дом. Не осъзнава, че е един от другите. Е, успех.

Монахът отключи вратата и дръпна тежкото резе.

— Мосю, имате гости — обяви той и с безшумни стъпки се отправи нагоре по стълбите.

Двамата влязоха в стаята предпазливо и останаха близо до вратата, докато зрението им се нагоди към трепкащата светлина на свещите. Имаше свещи навсякъде — те хвърляха призрачна жълта светлина в килията на Данилов, или може би в килиите, защото помещението представляваше две килии, свързани чрез сводеста врата в каменната стена. Главната стая беше изненада: в нея имаше голяма дъбова маса, изтикана до стената срещу вътрешната врата; на другата стена имаше дълга лавица, на която бяха натрупани книги на различни езици; под нея се виждаше кушетка с няколко възглавници; до кушетката беше поставена малка масичка; пред писалището стоеше стол с висока облегалка, а в ъглите бяха избутани два други стола. Стените бяха покрити с карти, снимки на цветя и диви животни. Виждаше се и малка черно-бяла снимка на центъра на София, столицата на България, която създаваше впечатлението за унил, мрачен град.

В другата стая имаше легло, нощно шкафче и голям стенен гардероб. Нищо друго.

На пода до писалището беше оставена голяма ваза с маргаритки. Данилов беше седнал на стола и с писалка в ръка се бе надвесил над куп документи, пишейки енергично.

— Un moment, un moment — каза той и махна с ръка.

След малко свърши и се обърна в стола си. Лицето му разкриваше цялата истина, защото това беше лице на човек, преследван от собствените си призраци, докаран до лудост от възрастта, съвестта и страха; лице на убиец, чието безумие се задълбочаваше от самоналожената изолация; един луд, откъснал се от другите луди, който изобщо не осъзнаваше безнадеждността на положението си. Приличащото на зелка лице беше изопнато, а бузите му бяха хлътнали. Очите разкриваха подтика за самоунищожение и бяха безжизнени, а миг по-късно пламваха като диаманти. Косата — онова, което беше останало от нея — беше чисто бяла и прилепнала на объркани, влажни от потта снопчета по черепа. Пръстите на треперещите ръце бяха покрити с артритни възелчетата. По измъченото лице бяха избили капчици пот. Беше в захабени, безнадеждно измачкани бели панталони, а бялата риза беше разкопчана почти до кръста.

— Parlez-vous Français? Habla Usted Espanol? Sprechen Sie Deutsch?

— Английски. Говорим английски.

— Английски — каза той замислено, — значи сте англичани, така ли? — Говореше езика добре, макар и с гърлен акцент.

— Американци.

— Американци! — Той ги изгледа с подозрение, а след това продължи с известна досада: — Добре, добре, за какво става дума? Аз съм зает човек. Не виждате ли, че съм зает? А? Погледнете това бюро, само го погледнете! Проекти, проекти, про… Денят не ми стига, за да… Секретарката ми… Не я виждам… тя е в отпуск. Кучка такава.

Той трескаво местеше листовете по масата.

— Данилов? — обади се О’Хара.

Изтерзаният човек го погледна през потрепкващата светлина на свещите.

— Познавам те — каза той. В гласа му се долавяше паника. — Дошъл си, за да ме убиеш. — Той се отдръпна в ъгъла на стаята, от гърдите му се разнесе скимтене като на изплашено кученце и той вдигна чадъра пред себе си. Върхът му проблесна заплашително.

O’Xapa отстъпи пред зловещото оръжие.

— Искам да ви помогна — каза той.

— Не искам помощ. Махни се оттук. Ти си един от тях.

— Един от кои?

Настроението на Данилов рязко се измени.

— Не се опитвай да… Да не мислиш, че съм глупак? Как ме… Добре, добре, къде е охраната? Охрана? Охрана! Как ме на… Охрана! Продали са ме, продали са ме… О, тези мръсници… — Той затвори очи и удари с юмрук по коляното си.

— Никой не ви е продал, Данилов, обещавам ви, че ще запазим тайната. Аз самият се крих… повече от година.

Нещо в съзнанието на Данилов отново превъртя. Той се захили и заговори с пародия на музикална интонация.

— Не ти вярвам — пропя той. — Ти лъжеш. Всички лъжат. Ти не знаеш ли, че да се лъже, е изкуство.

Той замълча с вдигнати вежди, за да получи отговор, но след малко продължи:

— В КГБ обучават да се лъже, така както се изучава стъпка в балет. Основни познания, основни! — Нова пауза, този път дълга. — И кой си ти? Аз те познавам, нали?

— Не сме се запознавали официално. Името ми е О’Хара.

— О’Хара… О’Хара… ирландец, така ли? ИРА?

— Американец.

— Дадатимиказатовадобредобредобре — започна той да бърбори несвързано. След това, също толкова бързо, отново се върна в игривото си настроение и извика: — Добре, хайде да оставим преструвките! — Подпря се на чадъра и направи няколко танцови стъпки около него, кукуригайки като петел с вдигната глава.

— Той е луд направо за връзване — прошепна Магьосника. — Я да се махаме по-бързо оттук. Този не просто е изкукуригал, ами е тути-фрути, хахав е, и дъската му хлопа, та се пука, Моряко.

— Не сме изминали целия този път, за да се приберем с празни ръце, Магьосник. — О’Хара надигна глас и извика: — Мистър Данилов?

Ниският мъж спря и някак незаинтересовано погледна през рамо към О’Хара.

— Ние имаме общ проблем с вас, мистър Данилов.

Ниският мъж изостави танца си и въпросително изгледа О’Хара.

— О, така ли? Почвата тук е… ужасна, направо е ужасна. Но аз… аз я надвих, сър. — Той посочи маргаритите. — Израсли са в скалата. Това място тук е истински Гибралтар. Но… аз… победих.

— Проблемът ми не е градинарски — вметна О’Хара.

— О?

— Моят проблем е, че собственият ми началник ми издаде смъртна присъда.

Данилов го изгледа с подозрение. Нещо в съзнанието му отново се разместваше — в очите му проблесна… дали беше разум?

— Това се случва през цялото време — обясни той. — Когато се довериш на някого, оказва се, че тъкмо той е човекът, на когото не е трябвало да се доверяваш. Наричам това моята реверсивна теория. Или може би беше обратното?

— Искаме да ви помогнем, Данилов.

— С каква цел?

— Знаете ли защо сте тук?

— Мир. Спокойствие. Не искам да напускам това място. Харесва ми. Край на изненадите. Не понасям изненади. Не понасям… неведението. Тук всеки ден е като останалите. Храната е една и съща. Хората са едни и същи. Имам градина, наблизо отвън. Но сега вали. По-късно може да се поразходим. Може би сутринта. Може би, може би, може би, може би, може би, може би… Ще разберем с времето, нали? Ти също ли си гост?

Той се приближи до O’Xapa и каза много тихо:

— Трябва да те предупредя, храната е отвратителна. Но обслужването, а-а, обслужването е превъзходно. Абсолютно… превъзходно. Никакво бърборене и всичко се изпълнява веднага. Е, определено не е… разбира се, че не е… абсолютно не е „Плаза“ или „Савоя“, но нека не забравяме, че в Египет храната изобщо не е добра, никога не е била. Пътуваш ли?

— Аз си тръгвам — прошепна отново Магьосника. — Ако послушам още малко, после могат да ме освидетелстват.

O’Xapa не му обърна внимание и продължи в избраната насока:

— Мистър Данилов, знаете ли кой съм?

Данилов обиколи стаята, оглеждайки лицето на O’Xapa под светлината на свещите.

— Мой приятел? Мой брат? Мой учител, мой свещеник, мой шофьор, мой враг? L’ennemi, да. Моят… личен… палач.

— Знаете ли кой съм? — настоя O’Xapa.

Лудият българин отново седна и сви устни.

— Винаги съм се представял добре на тестовете — каза той замислено и неочаквано заяви: — Ти си онзи, когото наричат Моряка.

O’Xapa се смути.

— Това е вярно — каза той изненадано.

— А ти — обърна се той към Магьосника — си онзи с хотела.

— Проклет да си — каза му Магьосника.

Данилов отново върна погледа си върху О’Хара.

— Ти се отърва.

— Отново правилно.

— Отърва се. Да, помня те. И аз се отървах. Което не беше много лесно да се направи.

— Защо мислиш, че е така?

— Защото те не го искат. Не е безопасно. Предпочитат крайното решение.

— Кои са „те“?

— Тела без лица, гласове по телефона, разпореждания „Убий този, убий онзи!“. С каква цел. Не те интересува. О, извинете, excusez-moi, monsieur.

— Кой е Хамелеона?

— Знам, и не знам.

— Как изглежда?

— Като всеки и като никой. Той е хамелеон. Хамелеонът никога не е това, което изглежда.

— Какво знаеш за Мастър?

Той стана отново предпазлив. Очите му обиколиха стаята.

— Много е опасно да ги подценяваш, разбираш ли.

— Кого да подценявам? Мастър ли имаш предвид?

— Те са расисти философи. Не можаха да го направят. Не искаха да го направят, и сега… сега за мен няма друго място, освен тук. Това е моята… лисича дупка.

— Защо избяга, Данилов?

— Остарях. Артритът. — Той повдигна изкривените си ръце. — Безчувствени са. Толкова много лица. Един весел дебеланко в дъжда… не можеш да излезеш в пенсия. Няма такова нещо, като да спреш да работиш за тях. Когато вече не си полезен, отървават се от теб. Разбра ли? Напъхват те в… как го наричате?… — Той издаде звук подобен на бррррт. — … в шахтата за отпадъци.

— И единствената причина, поради която Мастър желае смъртта ти, е артритът?

Данилов кимна със съжаление:

— Да, това е неизвинимото. Да се разболееш. Опитах се да им попреча да разберат. Но… в крайна сметка се оказа, че има неща, които повече не можех да върша.

Той започна да бърше ръцете си една в друга. И после продължи:

— Провалих ги. А такова нещо не съществува… провал.

— Как се провали?

— Хамелеона.

— Какво за Хамелеона?

— Изпуснах Хамелеона.

— Изпусна ли го? Опита се да го убиеш, така ли?

— О, да.

— Куил ли ти нареди да убиеш Хамелеона?

— Преди да стъпиш върху мравката, трябва да я намериш.

— Куил ли ти нареди да убиеш Хамелеона?

Данилов бавно кимна. Беше се загледал като хипнотизиран в пламъчето на една от свещите.

— Това ли беше причината?

Той кимна пак.

— Провалът. Искаха да свърша работата в Хаваи, но аз бях прекалено далече. Нямах вина за това.

— Каква работа в Хаваи?

— Човекът със снимките от „Торо“.

О’Хара погледна Магьосника и изви въпросително вежди.

— Имаш предвид петролната платформа, която потъна? — попита Магьосника.

— Да. Загубихме Торнли.

— Говориш за Торнли, британския агент? — запита О’Хара.

— Да, но той смени начина си на живот. Разбрах, че го погребали в морето. Поетично, нали?

— Торнли ли те вербува за Мастър?

— Да. В Париж. Преди три години. Първата ми задача беше… беше… Симънс. Тексас. В Хюстън. Очистих го с чадъра. Умря за шест часа. Сърдечен удар. Така и не разбраха. — Той се усмихна и им намигна.

— Нека се върнем за момент на „Торо“. Те ли потопиха „Торо“?

— Да. С всички на борда. Сто и няколко души. Осемдесет милиона… сто милиона долара. Страхотен удар. Загубихме само Торнли, което не е чак толкова много, нали? Взривихме една от опорите с plastique.

— От теб се искаше да вземеш снимки на платформата, които някой друг беше направил, така ли?

— Снимките бяха на помпената инсталация. Съвсем нова, революционно нова. Но те не искаха да преговарят с тях, искаха просто да ги унищожат и онзи младеж направи снимките. Същия ден. Странно, а?

— Какво значи „същия ден“?

— Денят, в който потопиха „Торо“, беше същият, когато поискаха да свърша онази работа в Хаваи. Предполагам, че са изпратили някой друг. Аз бях в Лондон, не можах да излетя. Лошо време. Не е изненадващо.

— Данилов, кой ти нареди да ликвидираш Хамелеона?

— Телефонът.

— Куил ли беше?

— Да.

— Куил ли ти спусна санкцията срещу Хамелеона?

— Да.

— Защо?

— Без причини. Причините никога не се обясняват.

— Не можа ли да се досетиш?

— Беше се превърнал в проблем.

— Той ли ръководи операция „Мастър“?

Той кимна.

— Значи, Куил искаше да се ликвидира Хамелеона и да поеме операцията в свои ръце?

Данилов сви рамене.

— Не ми казаха причините.

Бурята навън бе утихнала. Някъде между върховете продължаваха да отекват гръмотевици.

— Къде е Хамелеона?

— Загубих го.

— Къде го загуби?

— В Токио.

— Той в Токио ли живее?

Данилов пак сви рамене.

— Може би.

— Значи Куил ти заповяда да намериш и унищожиш Хамелеона и ти го проследи до Токио, но там го загуби. Тогава ли реши да избягаш?

— Не. Намерих го и го загубих в Токио.

— Къде? Къде го загуби?

— На улицата. Пуф! и го нямаше.

— Как попадна на следите му?

— Много е дълго. Едното нещо водеше до друго. Но други преди мен се бяха провалили.

— Данилов, колко души си убил за Мастър?

— Колко?

— Да, кои?

— Симънс в Хюстън, Ричман в Ню Йорк, Гарсия в Лос Анджелис, един мъж в Техеран, друг в Гърция. И… беше студено и дъждовно… винаги студено и дъждовно… един весел човек. Пълен. Лодкар. Това беше в… в… — Паметта му отново бе замъглена.

— Получавал ли си задачи от друг, освен Куил?

— Свръзката.

— Кой е той?

Той поклати глава.

— Остави бележка в хотела: „Билетите за футболния мач са в офиса“. Това беше информация, че трябва да го направя на стадиона.

— За кого говориш?

— Симънс. Сега си спомням онзи в дъжда… това беше в Япония. Бриджис. Казваше се Бриджис. Веселия лодкар. Дебеланкото. Хванах го на излизане от ресторанта.

— Някой друг?

— Аз… не помня…

— Данилов, как разпозна Хамелеона в Токио?

— Аз… не помня…

— И никога не си се срещал с Куил?

— Куил е глас. Хамелеон е призрак. Мидас е загубен.

— Мидас? Кой е Мидас?

— Мидас…

— Това човек ли е? Място?

— Аз… не помня…

Той вдигна поглед неочаквано, седна вдървено на стола с ръце на коленете и чадъра отстрани.

— Учителят сега ще рецитира Паунд. Нали можеш да рецитираш Паунд. Какво странно име… Езра. Какво бреме означава това за детето.

— Данилов…

В същия миг той падна на колене и започна да изброява:

— Набоков, Иван, на улицата в Париж, когато отиваше за работа! Грегори… Георги, в Лондон, точно пред Парламента… — и продължи напевно да изрежда безкрайния списък на жертвите си.

— Край, Моряко — обади се Магьосника.

— Дявол да го вземе!

— Все нещо разбра.

— Той знае много повече.

— Не и тази нощ. Сега пак се скри в… лисичата си дупка.

Данилов ги погледна. В алабастровите му очи отново гореше лудостта. Той изрева като диво животно, сграбчи чадъра си, скочи и започна да шиба с него през свещите.

— Неспасяем е, човече. Хайде да се измитаме оттук.

О’Хара и Магьосника заотстъпваха заднешком, докато побърканият унищожаваше свещите. В мига, в който стигнаха до вратата, той се хвърли към тях, държейки смъртоносния чадър като копие пред себе си. Приведени, те изхвръкнаха навън и я затръшнаха зад себе си.

— Уф! — въздъхна Магьосника, — това беше напра…

Чадърът се показа пред прозорчето на вратата и върхът му докосна косата на О’Хара. Той се хвърли странично на земята и залости резето.

Данилов започна да крещи. Писъците му се чуваха по целия път през извитите серпантини на коридорчетата, водещи към портала. Чуваха се и когато ги спуснаха с кошницата един по един от този ад в небето.