Уилям Дийл
Хамелеон (32)

7.3

По същото време, когато Хиндж пътуваше към хотела в Каракас, О’Хара спря с колата си пред входа на разкошния стар хотел в Сейнт Луцифер.

„Льо Гран Густавсен“ беше построен на склона на хълм, извисяващ се над Бон Тер, и от него се откриваше изглед към лазурносиньото Карибско море. Високи палмови дървета се издигаха по протежение на кораловата улица, водеща към главния вход. Нищо тук не се бе променило от последното идване на О’Хара. Винаги, когато се приближаваше към входа, О’Хара се чувстваше така, сякаш е бил загубен някъде из времето. Обширният четириетажен девствено бял викториански хотел представляваше може би най-елегантния пищно натруфен замък на света. Беше отрупан със заврънкулки, филиграни и арки от ковано желязо; широки балкони минаваха по периферията на втория и трети етаж; самата сграда беше оградена от високи папрати и палми. Главният етаж на хотела беше всъщност втория. Най-долният етаж — някога използван като мазе и изба за вина, беше превърнат в нещо подобно на мини международен базар. Зад френските врати бяха дискретно разположени магазини за сувенири със стока от Англия, Испания и Далечния изток. Един известен френски коафьор разполагаше с малък салон. На щанда за вестници имаше периодични издания от почти всяка страна по света, включително Русия. Пред входа на хотела тихо бълбукаше фонтан, от двете страни на който се виеха ескалатори, извеждащи към първия етаж и главния вход.

Хотелът беше построен като инвестиция от норвежкия корабостроител Олаф Густавсен през 1892 година. След три отегчителни съпруги и девет деца, накрая старият Гус реши да плюе на всичко и се усамоти в островния си замък, където се ожени за местна хубавица, която му роди син, умирайки при раждането. Гус приветстваше имигрантите, наемниците, журналистите, описващи туристически забележителности; изморените стари шпиони, изпратени тук за последна задача, както и всички останали, които можеха да му предложат някоя интересна история. С течение на годините той, макар и неохотно, се беше примирил с канализацията, водата и електричеството. Синът му, малкият Гус, който прекарваше повечето от времето си в риболов, продължи традицията на безвкусна елегантност, но никога не допусна поставянето на климатични инсталации или телефони по стаите. Съобщенията бяха приемани от който се случеше на телефона на рецепцията и можеше да бъдат, както и да не бъдат, предадени на лицето, за което се отнасяха. Външно погледнато, нищо не се бе променило от 1892 година досега, с изключение на поредния слой бяла боя по стените. Единственият повей на модерните времена беше малкият неонов надпис покрай пътя за хотела, на който пишеше:

LE GRAND GUSTAVSEN HOTEL

Представя

ШЕСТОПРЪСТИЯ РОТШИЛД

МАГЬОСНИКА НА КЛАВИШИТЕ

ПРЕДСТАВЛЕНИЯ ВСЯКА ВЕЧЕР

Магьосника вероятно беше подкупил стария мръсник, за да се съгласи да постави тази табела.

На входа стоеше грамаден негър, облечен в бяла риза с къси ръкави и черни панталони.

— Bonjour, monsieur — каза той и взе куфара на О’Хара.

— Bonjour — отговори O’Xapa. — Merci.

Мястото си бе останало все така живописно. Докато оправяше сметката с шофьора на таксито, появиха се двама мъже. Бяха набити ниски негри, всеки килнал сламена шапка над ухо, с по един боен петел в ръка. Зад тях, гълтач на огън, очевиден аматьор, мушкаше и вадеше пламтящ факел в устата си.

— Excusez-moi, monsieur, s’il vous plait — каза единият от негрите с бойните петли, поздрави със сваляне на шапката и се усмихна достатъчно широко, за да се види златният зъб отстрани в устата му. — Parlez-vous francais? Habla Usted Espanol? Speak English?

— Je suis americain — отговори О’Хара.

— А, мосю! Вие имате привилегията да се срещнете с най-великия coq на островите. Този приятел веднъж изкълва цял тигър до смърт.

Петелът явно беше виждал и по-добри времена. Гребенът му беше изкълван и разкъсан и освен това имаше само един крак.

— Merde! — възкликна спътникът му. — Една сляпа престаряла кокошка веднъж му изкълва крака. — Той вдигна своя петел високо във въздуха: — Този момък веднъж уби орел по време на полет.

— Ха! Какви лъжи! Мосю, десет долара americain и ние ще решим спора пред вас в този момент — каза човекът с еднокраката птица.

— Друг път — извика О’Хара през гръб, следвайки портиера по стълбите към централното фоайе.

Двамата местни жители не се обезсърчиха.

— Je m’appelle Toledo. Donnez-moi de vos nouvelles! — извика собственикът на еднокракия петел след него… „Казвам се Толедо. Обадете ми се!“… и всички се засмяха.

Двойната френска врата водеше към необятно помещение, което изпълняваше функциите на фоайе, бар, чакалня, ресторант и рецепция. Веднага зад вратата имаше огромно бюро, отрупано с писма, сметки, телеграми, съобщения и един античен френски телефон. Старомодната книга за регистрация на хотела лежеше отворена в единия ъгъл. Дървеният плот на бара, излъскан от времето, се намираше отляво. Дългата двайсет фута цинкова ламарина, с която беше обкован тавана, навремето бе украсявала главната зала на френска кръчма, докато Густавсен не я беше спечелил от собственика й на бакара, за да я докара на острова с цената на огромни разноски. Един собственик на ранчо от Монтана беше дал на стареца месингова плоча, когато ламарината бе пристигнала. Плочата беше монтирана в единия край на бара и на нея пишеше: „Честно спечелена на хазартна игра между стария Густавсен и Жерар Тиран в Париж на 4 декември 1924“.

Отдясно на бюрото се намираше ресторантът, който не представляваше нищо повече от няколко маси с плетени столове, но храната се приготвяше от местен младеж, обучен на кулинария от предишния главен готвач, великия Газеран. Дори само храната си заслужаваше екскурзията до острова.

Самата стая беше колекция от редки и странни предмети и неща, оставени, дарени или разменени на бара срещу пиене: самолетно витло, закрепено в центъра на тавана, ветроупорни фенери с най-различни форми и размери, огромна котва, непомръдната от мястото си в единия от ъглите вече трийсет и четири години, съд за изстудяване на вино, даден на Густавсен уж лично от Хемингуей, австралийска шапка за ходене из джунглата, духало и няколко стрели, за които легендата говореше, че били оставени от някакъв пигмей в летен костюм от американски плат. Имаше няколко фотографии с автографи на борци, боксьори и музиканти, които висяха под ъгъл по стените, а голяма морска риба висеше препарирана над пианото. В стаята цареше полумрак и беше приятно хладно, а въздухът се раздвижваше благодарение на пропелерите по тавана.

— Tiens, voilla le Marin! Bonjour, bonjour, mon ami — извика някой на бара и O’Xapa напрегна зрение, за да види, че съдията Жоликьор се приближава в тъмнината към него.

Съдията Жоликьор спря на няколко фута от О’Хара и застина за миг, сякаш се наслаждаваше на камина.

— Alors! — каза той. — Не си мръднал. Явно изгнанието ти е понесло добре.

Беше дребен жилав мъж, всеки инч от когото беше наситен с елегантност. Облечен бе в бял ленен костюм с жилетка, носеше вратовръзка в сигнално червен цвят и беше забол кървавочервен карамфил на ревера си. Ботушите му бяха от черна английска кожа, а бастунът му бе инкрустиран с емайл и завършваше с изработена на ръка дръжка във формата на лебед, обкована със злато. Къдравата му черна коса бе сресана назад, а когато заговореше с културния си отработен глас, правеше това на префинен креолски, макар от време на време да преминаваше за по-голям ефект на френски, който използваше като учен. Жоликьор бе хаитянин, напуснал страната си, преследван по петите от Тонтон-ите — зловещата тайна полиция на Папа Док. Какво точно беше направил, за да си навлече омразата на диктатора, оставаше загадка. Жоли, както той предпочиташе да го наричат, никога не обсъждаше миналото. Но се говореше, че е пристигнал на Сейнт Луцифер с двеста стодоларови златни соверена, скрити в кухия му бастун и незабавно бил изработил младия Гус да го приеме като официален посланик на добрата воля. За Гус беше изгодно Жоли да се навърта наоколо. Той придаваше на хотела му класа.

— Така е — каза O’Xapa. — Но и ти, Жоли, ти също никога не си изглеждал по-процъфтяващ. Как вървят нещата?

— Няма да повярваш. Благодарение на новите хотели почти не ми остава време за мен самия. Merci, merci, Monsieur Хилтън, Шератон, както и вие, Мистър Домакин. — Той изпрати въздушна целувка в неопределена посока. — Трябваше да създадем трето вуду шоу, просто за да отговорим на желанията на туристите.

— На този остров няма вуду^[1]?

— Вече има, Marin. До момента съм повикал осемнайсет семейства от Порт-о-Пренс. Само от бакшишите изкарват за една нощ повече, отколкото правят за година в Хаити.

— Сега разбирам, че номерът с петлите на входа е също твоя идея.

— Oui. Видя ли и гълтача на огън? Той добавя особен колорит към схватката на петлите.

— Знаеш ли, ще трябва да купиш на единия от хората си нов петел. Онзи еднокракият не изглежда достоен дори да бъде изяден.

— Ей, Моряко, ти не знаеш какъв гаден характер има тази птица. Помисли сам, ти нямаше ли да си гаден, ако беше грозен и трябваше да подскачаш на един крак, за да се запазиш да не ти изкълват мозъка? Certainement това е световният шампион между еднокраките coq.

— Трябва да ти призная, Жоли, че измежду всички изобретателни хора, които съм виждал през живота си, ти си най-находчивият. Ти си просто кралят на всички обаятелни мошеници.

Лицето на Жоли грейна. В кафявите му очи проблесна благодарност.

— O’Xapa, ти си истински cavalier — и той се поклони с изящество.

— Кажи ми сега, къде е le Sorcier? — осведоми се O’Xapa.

— Чака те. Venez avec moi.

Жоли го поведе към вътрешността на хотела, покрай бара и по един къс коридор. После енергично почука на една от вратите с бастуна си.

Приглушен глас зад вратата избоботи:

— Боже господи, Жоликьор, влез и пощади проклетата ми врата.

Жоли пристъпи в стаята пръв и с апломб обяви:

— За мен е удоволствие да обявя пристигането на le Marin, Моряка, който изостави изгнаничеството си.

— Страшна работа — изкоментира Ротшилд.

После човекът, когото наричаха le Sorcier, скочи и прегърна с двете си ръце О’Хара.

— Жоли — нареди той, — иди на бара и им кажи да донесат най-добрата бутилка „Наполеон“, която имат, с две чаши.

— Дали чух „Моля“? — попита Жоли оскърбено.

— S’il vous plait, да те шибам — допълни Ротшилд.

— И само две чаши?

— Окей, Жоли, нека са три.

— Tout de suite — каза дребничкият мъж и излезе бързо.

— Боже, Моряко, изглеждаш по-добре, отколкото последния път, когато се видяхме. Изглежда бягането за спасяване на кожата ти се отразява добре.

Времето и островите бяха променили акцента му, но той все още отчетливо си беше от Източен Манхатън. Магьосника бе строен мъж, висок почти колкото O’Xapa, с плътен слънчев загар, високи скули и твърда, решителна челюст. В очите му постоянно имаше удивление, а ъгълчетата на устата му бяха готови всеки миг да се разтегнат в усмивка, което той често правеше. Това отразяваше начина, по който той гледаше на живота. За Ротшилд животът представляваше шега, която чакаше да убоде с последната си реплика, а на света той гледаше като на лудница, пълна с френетично боричкащи се безнадеждно умопомрачени.

Незапалена цигара висеше отдавна забравена в ъгъла на устата му, а във въздуха се долавяше сладкият аромат на марихуана.

— Ще запалиш ли? Правят ги тук, а тревата отглеждат горе, в планината.

— Не разполагам с време, Майкъл. Не мога да си позволя да загубя в несвяст цял ден след твоята цигара.

— Както желаеш, Моряко. Сядай.

Магьосника почна да рови из джобовете на дрипавите си джинси, а после из тези на избелялата си работна риза, търсейки кибрит. Носеше бели ръкавици. Ротшилд винаги беше с бели ръкавици. Не че се притесняваше от факта, че му липсваха двата малки пръста на всяка от ръцете — това не го притесняваше и в най-малка степен. Носеше ги, понеже хората по-малко се притесняваха от дефекта му и обръщаха повече внимание на начина, по който свиреше на пиано, ако не виждаха мястото, където трябваше да се намират липсващите пръсти.

Стаята бе преоборудвана на малък кабинет, в който цареше хаос; имаше бюро, древно полуразпаднало се кресло, чиято кожена тапицерия се бе отпрала и два ръждясали железни стола за посетителите. Във всяка дупка и отвор на бюрото бяха напъхани какви ли не неща. Най-накрая той откри кибрит сред боклуците и запали. Пое дима дълбоко и въздъхна с облекчение.

— Какво правиш в офиса на Гус? — попита О’Хара.

— А-а, това е дълга история. Но за да я скъся, ще ти кажа, че Гус младши умря.

О’Хара бе искрено опечален.

— Да — каза той, — отишъл си е един от големите.

— Голям мъж наистина — съгласи се Ротшилд. — Един ден излезе сам за риба, но не се върна. Открихме го на другия ден точно когато лодката му заобикаляше Саут Спайк. Сърдечен удар. Сигурно се е борил с голямата. Пръчката още беше в гнездото, а тялото му беше привързано за седалката. Каквото и да е било, умрял е, мъчейки се да го изтегли. Рибата, естествено, я нямаше, а куката беше изправена.

— Не мога да измисля по-добър начин за един старец да си отиде — прошепна O’Xapa.

— Както и да е, старият мръсник ми остави всичко, даже и парите си! Можеш ли да повярваш, Моряко? Представяш ли си, остави всичко на мен!

— Голяма отговорност, приятелю.

— Да, вече започнаха да ме притискат за климатичните инсталации. Но казвам на всеки — хей, това го има в завещанието на Гус! Не мога да променя нищо. Доверието му в мен е нещо свещено.

Жоли се върна с бутилката бренди и напълни трите чашки почти до ръба.

— Merci bien — каза O’Xapa.

— Ce n’est rien — отговори малкият мъж и вдигайки чашата си, предложи тост: — A votre santé.

— За деня на последното причастие! — откликна O’Xapa на английски.

— Дявол да го вземе, организирахме на стария Гус изпращане, от което и един цар би се почувствал щастлив — каза Ротшилд. — В завещанието си беше написал, че иска погребение на викинг, както в Beau Geste, ако си спомняш, с Гари Купър, където опожаряват форта, докато Браян Донлийви лежи в краката му.

— Този филм е отпреди да съм се родил — обясни O’Xapa.

— И аз също, но съм го гледал дузина пъти по телевизията. Както и да е, така искаше да си отиде и стария Гус, затова изпратих Кристоф в града, където той хвана едно от помиярчетата, които джафкат по улиците, после наех половин дузина рибарски лодки, натъпкахме ги с бутилки от бара, натоварихме пианото на голямата лодка на Дюпре, качихме всички гости на хотела и се изнесохме отвъд Саут Спайк, а там положихме кучето в краката му и аз запалих шибаната рибарска лодка. Искам да кажа, лодката с тялото на Гус, кучето и всичко в нея. А аз свирих на проклетото пиано и всички се изпонапихме като на китайска Нова година. Беше красиво. Сигурен съм, че Гус е плакал, където и да се е намирал. Защото всички останали плакахме. Лодка за трийсет хиляди долара, Моряко, която ние изгорихме до ватерлинията. Дявол да го вземе, защо не? Все още имам шифровани сметки на всеки остров из шибаните Кариби. До момента събрах над триста хиляди долара, а още не съм опрял до Швейцария. — Магьосника се надвеси над масата и намигна: — Само бог знае какво има в сметката там. — Той се облегна обратно и отпи от брендито: — Както и да е, в момента пред теб е собственикът на това проклето място. Така че, ако не се държиш добре, може да се окаже, че резервацията ти се е загубила.

— Всичко е на път да се промени, Майкъл. Големите вериги хотели вече са разкрили Сейнт Люси.

— Да — потвърди Жоли. — Bonjour, рай.

— По дяволите, те никога няма да дойдат тук. Имам предвид клиентите. Това влиза в задълженията на Жоли — да ги отблъсква. Но точно преди да открият новите хотели, един ден цъфнаха трима типа. От онази разновидност, Моряко, които си ядат ноктите за закуска. Идват те, облягат се на гишето отвън и започват да ми обясняват как ние — ние, забележи! — сме щели да превърнем фоайето, бара и ресторанта в казино, как те щели да го управляват вместо мен, а аз съм щял да получавам цели десет процента. Десет шибани процента, ясно ли ти е? Поглеждам, значи, единия от типовете право в очите и му казвам — О’Хара, ще се гордееш с мен! — казвам му, ей така: „Няма да я бъде!“. Пичът с кривия нос леко се отдръпна, погледна другите двама шегобийци, те поглеждат мен на свой ред и ми хвърлят по една от онези усмивки, които казват ясно: „Може и да ти изглежда като усмивка, но ние ще ти прережем гърлото“, след което Кривия нос пита: „Няма да я бъде, ли?“. Така, недоверчиво. Отговарям му: „Не чу ли, копеле. Няма да я бъде. Н-я-м-а…“ и му го повтарям буква по буква, натривайки му го в носа. За миг атмосферата се нажежава, окей, честно ти казвам, нажежи се. После хвърлям ведрото със студена вода. Казвам им: „Това място тук се използва от ЦРУ. Ако искате да започнете гангстерска война с федералните власти, окей, започвайте да стреляте. Но хазарт тук няма да се играе. Точка. Ясно ли ви е? А сега, довиждане, да ви шибам!“.

— И?

— Те се спогледаха, погледнаха ме отново, после се сбогуваха, вдигайки пръст до шапките си и се изнесоха на пръсти. Беше преди година и половина. Не съм имал проблеми оттогава. Виж какво ще ти кажа, Моряко, защо не зарежеш всичко и не дойдеш тук като мой партньор. Имам нужда от някого, който да ми помага. Аз съм нищо като бизнесмен. Това, което досега ме спасява, е, че същото се отнася и за останалите на този побъркан остров.

— Oui, той има нужда от помощ — потвърди Жоли.

— Ако се хвана в бизнеса с тебе, ще фалираме за една седмица. Та аз трябва да си събуя обувките, за да преброя до единайсет. По-добре да поговорим за Фалмаут, окей?

— Ти си тук от десет минути, само от десет скапани минути и вече искаш да говорим сериозно.

— Не разполагам с много време.

— Господи, та ти още не си се срещнал с Исидор.

— Кой е Исидор?

— Ха! Кой наистина е Исидор? — възкликна Жоли.

— Изи е новият ми партньор. Живее тук, зад тази врата.

— Майкъл…

— Un moment, приятелю — каза той, извади връзка ключове и отключи вратата.

— Исидор?

 

 

В действителност Ротшилд беше завоювал уникалното си положение в разузнавателната общност благодарение на случайността. Той просто се бе оказал там където трябва и когато трябва, свирейки на пиано в невзрачен бар, наречен „Синьор Колада“ в Монтего Бей, Ямайка. Един агент на ЦРУ на име Джеръм Оскарфийлд се превърна в неволния катализатор на целия гамбит.

Оскарфийлд имаше нужда от пощенска кутия. И видя пред очите си щастливия Шестопръст, Магьосника на клавишите, който свиреше нота след нота, мелодия след мелодия, месец след месец. Перфектната пощенска кутия. Една вечер Оскарфийлд мушна на Ротшилд малък запечатан плик.

— Ти патриот ли си? — попита Оскарфийлд шепнешком.

— Американски или световен? — поиска да уточни Ротшилд.

— Американски! — отсече Оскарфийлд, леко обезпокоен.

— Абе аз само се пошегувах — успокои го Ротшилд. — Аз съм червен, бял и син^[2] до мозъка на костите си.

Оскарфийлд почувства облекчение.

— Сега ме слушай внимателно. Ще ти се представи човек на име Боло. Ще те помоли да изсвириш „Луна над Маями“ и по това ще разбереш, че той наистина е Боло.

— Не свиря по поръчка! — информира го Ротшилд.

— Не е необходимо да свириш мелодията — обясни Оскарфийлд, чието търпение започваше да се изчерпва. — Това е като парола, за да разбереш, че наистина е той. Просто избери удобен момент и му предай плика.

— Някой друг може да ме накара да изсвиря „Луна над Маями“. Песента е много популярна. Ще ти кажа една песен, която още никой не е искал да чуе…

— Песента няма никакво значение — каза Оскарфийлд, прекъсвайки Ротшилд в началото, но гласът му беше започнал да изтънява. — Няма защо да свириш песента. От значение е комбинацията. Той ще ти каже: „Добър вечер, името ми е Боло, ще изсвирите ли, ако обичате «Луна над Маями»?“. Можеш да му кажеш да върви да го духа, това ми е все едно, но просто му дай този шибан плик. В него има двеста долара за теб.

— А! — каза Ротшилд. — За две стотачки с удоволствие ще му изсвиря „Луна над Маями“.

Оскарфийлд отново се опита да говори тихо. Усмихна се, макар и с нежелание.

— Недей да свириш тази песен. Кажи му, че не я знаеш. Забрави за шибаната песен. Помни само „Боло“ и „Луна над Маями“. Това е всичко, което трябва да направиш.

— Дадено — съгласи се Ротшилд. — Как изглежда този Боло?

— Аз… аз не знам как точно… изглежда той. Никога не съм… го… Виж какво, няма значение как изглежда.

Оскарфийлд остана загледан в Ротшилд известно време. Идеята вече не му се струваше толкова добра. Но реши да опита още веднъж:

— Нека опитам пак — каза той. — Човекът, който се казва Боло, ще дойде и ще поиска от теб да изсвириш „Луна над Маями“. Когато го направи, дай му този плик. Това е като парола, разбираш ли? Кой го интересува как изглежда онзи. Не ми пука, дори ако прилича на Кинг Конг, стига да ти каже паролата. Окей?

— Добре, ставаме партньори — каза Ротшилд и подаде ръка.

— Не прави това — ужаси се Оскарфийлд. — Могат да ни видят. Прибери си ръката. Ето, вземи това.

— Какво е това?

— Двестате долара.

— Сделката си е сделка — каза Ротшилд и точно когато Оскарфийлд тръгна да излиза от „Синьор Колада“, изчука началото на „Луна над Маями“.

Всъщност Ротшилд само разигравал Оскарфийлд. Всички, от майстора на сладкиши до портиера, знаели с какво се занимава Оскарфийлд. Първоначално Ротшилд просто не искал да го възприема на сериозно. Но ето че една вечер цъфнал самият Боло. Нямало кой друг да бъде. Бил с габаритите на камион „Мак“, носел тъмни очила посред нощ и сменил масите три пъти.

Той бил. Кой друг, помислил Ротшилд. Неспокоен като проповедник на нудистки плаж. Но ако това е тайна задача, защо е трябвало да изберат човек с размерите на планината Ръшмор.

Отговорът, както научил след време, бил, че очевидното често му убягвало.

В мига, в който обявил музикална пауза, Боло се изправил и застанал зад гърба му. Подал ръка с площта на капака на пианото.

— Аз съм Боло — казал той.

— Добре — съгласил се Ротшилд.

— Знаеш ли „Луна над Маями“?

— Не изпълнявам поръчки.

Боло се сащисал. Просто не бил програмиран за шеги.

— Знаеш ли „Луна над Маями“? — повторил той.

— За това ли става дума? — поискал да разбере Ротшилд и изсвирил с уста мотив от „Падат звезди над Алабама“.

Боло огледал цялото помещение, без да помръдва глава.

— Не знам дали става дума за това — казал той. — Дявол да го вземе, къде е шибаният плик?

Схващайки най-сетне, че грамадата е абсолютно лишена от чувство за хумор, Ротшилд тайно му предал плика.

— Ще те смачкам, да знаеш! — изръмжал Боло с нисък глас и се изнесъл от заведението.

Ротшилд решил, че това е краят на мисията му. Но две седмици по-късно Оскарфийлд се появил отново.

— Чудесно си се справил — доверил му той. — Наистина си изпитал стария Боло. Разказаха ми за случая. — И подал незабелязано на Ротшилд още две стотачки.

Четиристотин долара за това, че не изсвирил „Луна над Маями“. Ротшилд бил впечатлен. След това Оскарфийлд често го използвал като пощенска кутия. Боло повече не се появил. Скоро след това и друг агент решил да използва Ротшилд като пощенска кутия в Карибския регион, след това трети. Появил се и Хейвършам, английски агент на МИ6, после някакъв израелец на име Силвърблат, французин на име…

В течение на пет години Ротшилд станал пощаджия за цялата разузнавателна общност в Карибите. Научил се ловко да отваря на пара пликовете. Захванал се с криптология. Превърнало се в хоби. Разчитане на шифри. Поддържане на картотека. Кръстосани справки. Преди да мине много време, Ротшилд вече осъзнал, че агентите по островите прекарват по-голямата част от времето си във взаимно шпиониране. Понякога дори агенти на една и съща централа се занимавали един с друг. Цялата тази лудост допаднала особено силно на любовта на Ротшилд към перверзното. Започнал да усеща в себе си силата на властта. От време на време леко преправял съобщенията, просто за да види какво ще стане. След един подобен опит едва не поставил началото на революция в Гватемала. Било чудесно. И давало на Магьосника един напълно нов поглед върху живота.

Така че когато се прехвърлил на Сейнт Луцифер, за да стане пианист в резиденцията на великия Густавсен, епицентърът на Карибската разузнавателна дейност по най-естествен начин се пренесъл с него. Ротшилд станал толкова важна фигура, че веднъж, когато отпътувал за Щатите в триседмичен отпуск, цялото разузнаване в района излязло от релсите. Имало момент, когато цели осемнайсет агенти, представляващи всяка голяма страна по света, отседнали в „Гранд Густавсен“ в очакване le Sorcier да се завърне.

Когато се сдобил с Исидор, той печелел по пет хиляди месечно от хонорари и получавал парите си от ЦРУ, КГБ, Сюрете, МИ6 и всяка друга централа в мрежата.

Исидор разкрил пред него нови хоризонти. С помощта на Исидор неговата мощ станала още по-голяма.

— Voilla! Позволи ми да ти представя Изи — каза Ротшилд и отвори вратата към стаята на Исидор.

Стаята на Исидор се оказа вграден стенен гардероб.

Самият Исидор представляваше персонален компютър модел „Apple II“.

O’Xapa го гледаше, онемял от възхищение. Машината беше красива. Имаше клавиатура, до която се виждаше телефонна гарнитура, притежаваше собствен монитор и беше свързана към принтер „Кюб“. Самата кутия, в която се намираше мозъкът на Изи, беше с размер около един квадратен фут, три тесни отвора отпред и голям квадратен червен индикатор за готовност. Към телефонния модем беше включен и касетофон, а самият телефон беше със слушалка.

Ротшилд беше вкарал цяла планина с информация в него. Но той предоставяше компютъра си и на други агенти, винаги напускайки стаята, за да им даде възможност да въведат собствените си пароли и да се свържат с базите данни в изчислителните центрове на своите страни. В стената имаше вградена замаскирана видеокамера, за да събере информацията, необходима му, за да получи достъп до главните компютри на болшинството от големите разузнавателни централи по света. Подслушвайки телефона, свързан към компютъра, той можеше да узнае останалите подробности, убягнали на обектива на камерата и така бе в състояние да установи връзка с базите данни, където пожелаеше.

Хобито му беше забележително.

И даваше възможност на Магьосника да се превърне в един от най-опасните хора на света.

След като обясни възможностите на вълшебната си играчка, Ротшилд седна пред компютъра и разпери ръце:

— Е, какво ще кажеш? — попита той гордо.

— Значи искаш да ми кажеш, че можеш да се подвключиш към главните компютри на ЦРУ, КГБ и така нататък? — поиска О’Хара да разбере дали е схванал правилно.

— В повечето случаи само на ниво „2“, но в някои случаи мога да чета най-секретните им досиета.

— Откъде намери това нещо?

— Купих го в Маями. Но това може да направи всеки. Номерът е да се научиш да го използваш по начина, по който го правя аз. Нека ти покажа как работи. — Той плъзна картината на стената встрани и зад нея се показа вратата на голям сейф. Магьосника набра кодовата комбинация и отвори сейфа. Беше пълен с аудио и видеокасетки, и флопи дискети. Той извади отвътре касетофон и три дискети.

Постави по една от тях в трите процепа на компютъра и мушна касетата в касетофона.

— На дискетите е записана информация — обясни той. — На първата е програмата. Тя кара всичко това да работи. На касетата е записана информацията за достъп през телефона. След като включа компютъра през телефона, ще ми трябва да знам паролите, след което ще мога извеждам информация на екрана или на принтера.

Той вдигна слушалката и набра номер.

— Надявам се днес телефоните да работят — каза той. — В момента избирам номера за връзка с Ленгли.

— Говориш за компютъра на ЦРУ?

— Да.

Жоли сръга O’Xapa с лакът.

— Той прекарва толкова дълго тук, че наистина има нужда от някой за бизнеса — прошепна той в ухото му.

Ротшилд натисна бутона за включване на външния говорител на телефона. O’Xapa чуваше сигнала за позвъняване. След малко се чу глас: „Тук е База 1 в Ленгли. Идентифицирайте се, моля“.

Ротшилд остави слушалката на вилката, монтирана отстрани на компютъра и натисна бутона „Play“ на касетофона. Записан на лентата глас произнесе: „Обажда се Оскарфийлд, достъп С-1, ниво 2“.

Ротшилд натисна бутона „Pause“ на касетофона.

Гласът от говорителя продължи: „Проверката на гласа е позитивна. Достъп, моля“.

Ротшилд пак натисна „Play“: „Ниво две, достъп до досиетата“.

Гласът отговори: „Проверка за ниво две, достъп до досиета…“ и след малка пауза: „Моля, продължете“.

Ново натискане на „Play“. Гласът на Оскарфийлд обяви: „Връзка чрез модем, ниво две“.

Чу се слаб мелодичен звук и екранът на монитора се изпълни с въпроси с оставени места за отговорите. Ротшилд започна да ги попълва:

Код на достъпа: оперативна дейност

Сфера на дейност: операции

Достъп на агента: l-2

Код на агента: b-532

Име на агента: О’Хара, Франсис

Бил ли е агентът на служба: да

Към коя агенция: ЦРУ

Ниво на извадката: базово

Снимки: да

Друга информация: не

Обработка на заявката…

Индикаторът отстрани на компютъра започна да мига. След две-три секунди спря и на екрана се появи съобщение:

Моля, въведете кода, за да продължите…

Ротшилд набра две-три-пет от клавиатурата, екранът за миг се изчисти и после на него се появи досието на О’Хара.

— Проклет да съм, ако вярвам — прошепна О’Хара.

— Това наистина е магия — обади се Жоли. — Той може да говори с целия свят чрез този компютър.

Ротшилд натисна някакъв клавиш и малкият бял курсор се втурна по екрана. Но когато стигна до полето, озаглавено „Текущи задачи“, там се появи:

Обектът изпълнява специална задача.

Строго секретна.

Не се очаква контакт с него през следващите месеци.

— Разбираш ли, Зимния наистина се е опитал да си скрие задника, Моряко. Доколкото може да се разбере от това досие, ти изпълняваш задача като дълбоко законспириран агент на ЦРУ. По този начин той не трябва да дава обяснения за теб може би в продължение на една година, когато информацията във файла ще трябва да се актуализира. Но след месец или два той ще напише доклад, че задачата ти е приключила, а малко по-късно ще обяви, че си излязъл в оставка. И поне от това досие никой никога няма да разбере, че цяла година си се крил, спасявайки се от проклетите му наемници.

Ротшилд набра „достъп, снимка, текуща“, натисна бутона за въвеждане и на екрана се появи компютърно обработена снимка на О’Хара. Беше в униформа на военноморските сили.

— По дяволите, тази снимка е направена, когато бях военен — възрази О’Хара.

— Приличаш на дете — обади се Жоли.

— Понякога нещата наистина изглеждат странно — съгласи се Магьосника.

— Как ти хрумна тази идея, Майкъл?

— Няма да повярваш, но прочетох за компютъра в „Ню Йорк Таймс“. Първоначално си помислих, че става дума просто за една скъпа играчка. После започнах постепенно да осъзнавам потенциала. Човече, аз мога да се включа в „Ню Йорк Таймс“, „Вашингтон Поуст“, Юнайтед Прес Интернешънъл. Само кажи къде.

— Виж какво, мисля, че Изи действително е страхотен. Но в момента трябва да мисля за други неща.

— Ако се безпокоиш да не изпуснеш Фалмаут, забрави това. Фалмаут ми каза да ти предам писмото, когато и да се появиш. Спомена, че ако ситуацията се промени, той ще се обади и че тогава трябва да изгоря плика. До момента не се е обадил. Ако го направи, ще му кажа, че си на път.

— Какво писмо?

Ротшилд бръкна в едно от отделенията на бюрото, извади голям плик и го подаде на О’Хара.

— Трябва да отидеш до едно туристическо бюро във Форт Лодърдейл — каза небрежно Ротшилд. — Един от туристическите агенти там, жена на име Яскоуиц, знае какво трябва да направи.

О’Хара погледна Ротшилд.

— Ти си го прочел? — попита той възмутено.

Ротшилд се сгуши и се загледа оскърбен в пода.

— Силата на навика — обясни той. — Знам, че е ужасно. Прости ми.

В плика имаше билет до Форт Лодърдейл и листче хартия, на което беше написано: Потърси Керъл Яскоуиц, туристическа агенция „Андерс“, под което бяха написани адреса и телефонния номер на агенцията.

— Не е много щедър на думи, а? — изкоментира Ротшилд.

— Що за въртележка е това? Защо не ми нареди просто да отида в Лодърдейл, а най-напред ме накара да мина оттук?

— Мисля, че го прави, защото има доверие в мен. Тази Яскоуиц е само туристически агент. Той се нуждае от мен като посредник просто за в случай, че нещо се издъни.

— Какво да се издъни?

— Онова, с което двамата сте се захванали. Той не ми обясни нищо, Моряко, каза само, че санкцията срещу теб е вдигната, че очаква да се срещнете и че всичко е много потайно и не бива да става предмет на слухове. Това е, което знам. — Той се наведе към О’Хара с въпросително извита вежди и попита: — Не искаш ли да ми разкажеш?

— Oui — допълни Жоли, — вече седмици наред се опитваме да се досетим за какво става дума.

— Не още — отказа О’Хара.

— Майната му. Любопитството ми ще ме изяде жив вече три месеца, а ти само казваш „Не още“.

— Нямам какво да ти кажа.

— Добре тогава, можеш да излетиш в седем вечерта и ще бъдеш в Маями към десет. Или можеш да останеш тази нощ тук, за да изпразним тази бутилка и да наваксаме пропуснатото през последните две години.

— Аз съм за бутилката — съобщи Жоли и посегна към нея, за да долее чашите.

— Майкъл, долетях от Япония през Бостън дотук за по-малко от три дни и опашката ми се влачи. Разликата във времето ме измъчва. Но напрежението ме побърква и ще остана в това състояние, докато не разбера какво става с Фалмаут, поради което не мога да бъбря празни приказки, докато не го открия. Затова, Жоли, налей още по глътка и направи необходимото самолетът за Маями да излети довечера… с мен на борда.