Уилям Дийл
Хамелеон (10)

2.1

Хари Лансдейл поспря посред рутинната си обиколка, облегна се на стената на извисяващата се метална конструкция на „Хенри Торо“ и се загледа мрачно през илюминатора на палубата на най-голямата нефтена платформа на света. Беше виждал бури и преди, но тази… тази, щеше да бъде нещо убийствено.

Наближаваше полунощ, температурата на морската вода бе около минус 3, минус 4°С и продължаваше да пада. Брулещият арктически вятър, нахлуващ откъм морето Бофор през голите равнини северно от Брукс Рейндж, беше задухал още предишната нощ. Температурата падаше постоянно, а морето продължаваше да изстива, докато слънцето хвърляше сивия си всеобхватен полумрак над замръзналата пустош на Северна Аляска. Вятърът самотно виеше над изсечените дървета, а белите лисици, сновящи в търсене на леминги, оплакваха участта си пред вечния здрач. Започваха да се появяват късове лед, носещи се от Арктическия океан в Чукотско море, където забулените в мъгла зайчета на вълните ги подхвърляха като перушинки.

Зимната буря, вилнееща над откритото море, атакуваше нефтената платформа на сто двайсет и две мили от брега, а вятърът свиреше между стоманените въжета, опитвайки се да ги захапе.

Лансдейл не се безпокоеше за платформата. Тя бе проектирана да издържи на всичко, което арктическите бури можеха да запратят по нея. Погледната от въздуха, „Хенри Торо“ приличаше на гигантски бръмбар, забил четирите си огромни стоманени крака дълбоко в беснеещото море. Платформата беше чудовищно голяма — два пъти по-голяма от футболно игрище, с палуба, издигаща се на шейсет фута над повърхността и надстройка поне още пет етажа над нея. Паякообразните й крака се спускаха на двеста фута под морското ниво и бяха закотвени на дъното — още двеста фута по-надолу — със стоманени кабели.

Лансдейл опря длан на стената. Никакви вибрации. Дори шестфутовите вълни и бруталните ветрове не можеха да разтърсят неговото творение.

„Торо“ наистина бе короната в неговата кариера: най-голямата полупотопяема платформа, която човек някога бе правил — с огромни бетонни блокове, в които се намираха апартаментите за двестачленния й екипаж; с три различни ресторанта, в които се предлагаше храна от трима различни готвачи; с два салона, в които се прожектираха само филмови премиери; със сателитна антена, която улавяше в чинията си деветдесет канала от целия свят и ги препращаше по 21-инчовите телевизионни приемници във всеки апартамент.

Направено бе всичко необходимо, за да бъдат безкрайните дни по-поносими за екипажа, защото платформата се намираше отвъд северозападното крайбрежие на Аляска, на сто и четирийсет мили от нос Хоуп, на самата периферия на полярната шапка и най-вероятно бе най-самотният форпост на човечеството на света. Но бе кацнала над едно от най-богатите петролни находища.

Лансдейл бе не само главен инженер и менажер на този проект, той бе неговият създател. Цели осемнайсет години той бе мечтал за тази Шангри-Ла^[1], построена по поръчка на края на света. Проектирането му отне четири години — години на борба в заседателните зали, на търсене на съмишленици по барове и ресторанти, на убеждаване на консорциума на четири нефтени компании, че рискът си заслужава.

Убеди ги в крайна сметка не проектът, а човекът, който стоеше зад него. Хари Лансдейл познаваше нефта, знаеше къде да го намери и как да се добере до него. Той беше суров като самата Арктика и непоклатим като платформата, която бе построил — беше човек, посветил живота си на издирването на черното злато, запечатано под земята. Беше работил на много платформи навсякъде по света и за да го докаже, разполагаше със списък, гордо татуиран на дясната му ръка, така както един стар ветеран от войната отбелязва на ръкава на куртката си славните сражения, в които е участвал — от „Суийт Дип“ и платформата край бреговете на Луизиана, до „Каламити Рън“ в Северно море и петролните полета в безкрайната пустиня на Саудитска Арабия, наречени „Пясъчния Хилтън“.

О, той беше платил за всичко това, естествено. Макар и само четирийсетгодишен, лицето му бе набраздено със следите на тежка работа, дланите му бяха грапави от мазоли, гъстата му разбъркана коса бе посивяла. Но за Лансдейл всяка следа, оставена от живота по него, всеки мазол, всеки сив кичур, си заслужаваше. Той се усмихна, повдигна чашата кафе до устните си, потупа леко илюминатора и изръмжа с глас, станал дрезгав от цигари, уиски и недоспиване: „Честита Нова Година, щорм“.

Дори на петнайсет фатома^[2] дълбочина морето беше бурно. Огромни водни маси се преместваха под търкалящите се по повърхността шестфутови вълни. Едва доловимата светлина, която бе съумяла да пробие дотук, осветяваше нещо, което приличаше на стадо от четири тюлена, пробиващи си път сред мрачните води. Това бяха четирима мъже, облечени с термоизолационни костюми, свързани помежду си като алпинисти с найлоново въже, които си пробиваха път в опасното море с подводен скутер. Към него, също с найлонови въжета, беше прикрепен сандък с големината на детски ковчег.

Водачът на малката група вдигна китка до леководолазната маска върху лицето си. Беше едноок. На мястото, където трябваше да бъде другото му око, имаше грозно зейнала дупка. Той направи справка с компаса и дълбокомера и леко промени курса, който следваха. Тънкият лъч на фенерчето му постоянно обхождаше тъмнината около тях. В този миг един от хората му видя целта и очите зад стъклото на маската му се разшириха: огромна стоманена колона, дебела шестнайсет фута и неподвижна като планина, се противопоставяше на океана. Около нея водата се разбиваше на пяна, отдръпваше се и пак атакуваше.

Водачът ориентира скутера на безопасно разстояние от колоната, съобразявайки се с подводното течение, защото и само една вълна бе достатъчна да ги запрати върху нея и да ги унищожи. Спътниците му останаха настрана, докато той приготви харпуна и изстреля стрела, която се стрелна през водата покрай колоната, загуби скорост и се понесе в обратна посока от разбиващите се вълни, така че въжето се усука около нея. Водачът направи със скутера три-четири обиколки около колоната, докато се убеди, че въжето образува здрава връзка, след което насочи скутера по течението, като се стараеше да държи въжето натегнато.

Останалите трима отвързаха приличащия на ковчег сандък и предпазливо започнаха да се придръпват по въжето към колоната.

Извършвайки редовната си вечерна обиколка преди лягане, Лансдейл влезе в контролната зала и спря, наблюдавайки минималния екип, който бе поел дежурството. Обстановката му приличаше на декор от някакъв фантастичен филм с редиците компютърни екрани, на които присвяткваха различни съобщения, докато автоматиката на платформата управляваше изпомпването на нефт от петролните кладенци по дъното, разположени в околност от трийсет мили и насочваше скъпоценната течност към резервоарите по периферията на платформата, а оттам, през дванайсетинчов тръбопровод, монтиран на дъното на Чукотско море, към приемната станция в покрайнините на селището Уейнрайт, отстоящо на сто двайсет и две мили на изток оттук, където неплодородните земи на Аляска се миеха от морето.

Идеята беше революционна. И освен това плодотворна. Вече три месеца съоръженията на платформата работеха като добре смазана машина. Е, с множество малки проблеми, но в рамките на очакваното. Нищо съществено. В момента „Торо“ действаше с минимален екип от сто и двама мъже и четири жени — стотина души по-малко от нормалното — всички те доброволци, отказали се от Коледната си ваканция.

Слик Уилямс, геният на електрониката, чиято основна грижа бе компютърната зала, седеше пред централния операторски пулт, опънал крака на бюрото, отпиваше от кафето и наблюдаваше примигващите светлинки. Той усети влизането на Лансдейл и вдигна поглед:

— Здрасти, шефе. Обикаляме из бедняшките квартали, а?

— Имаш предвид тази играчка за шейсет милиона долара? — засмя се Лансдейл. В тази зала се намираше най-съвременно компютърно оборудване. — Дръж под око стабилизатора. Навън нещата загрубяват.

— Ясно — каза Уилямс. — Предай на Спаркс да ме информира, ако обстановката продължи да се влошава.

— Майната му — въздъхна Лансдейл. — Бях по време на ураган на първата платформа, която бе построена. Проклето дървено съоръжение на петнайсет години. А ти тук в тази зала можеш да се озъбиш и на самия дявол. Досега сме загубили само един човек. Глупакът допусна да го удари в главата кутията, в която им носят обеда, подхваната от вятъра, който ни шибаше с деветдесет мили в час. Счупи му врата. А иначе само се понамокрихме.

Уилямс кимна. Беше чувал тези истории по-рано.

— Ще бъда или в бара за едно питие преди лягане, или в моя апартамент — каза шефа и излезе, прекосявайки коридора към залата на синоптиците. Едната стена беше покрита с радарни екрани, по които неуморимо обикаляха лъчи, покриващи четиристотин мили в радиус. Синоптикът беше младок на двайсет и шест години, слаб, пъпчив, дългокос, с очила, чиито лещи бяха дебели като дъното на бутилка „Джони Уокър“. Но добър. Всъщност, всички на борда бяха добри, защото в противен случай просто нямаше да бъдат тук.

Далече под тях тежките вълни се стоварваха беззвучно върху опорните колони.

— Към нас настъпва една фурия, шефе — обади се младият синоптик, който по причини, известни само на него, си бе избрал прякора Спаркс в стила на едновремешните радисти.

— Как изглеждат нещата?

— Сила на вятъра към деветдесет мили в час, суграшица, сняг и бурно, ама наистина бурно море. Освен това температурата на водата вече е четири под нулата. Ако някой реши да се топне тази вечер, ще разполага с пет минути в тази вода.

— Всеки, който случайно падне във водата тази нощ, ще се озове в Ноум, преди да успеем да му хвърлим въжето — съгласи се Лансдейл.

— От тези бури ме побиват тръпки.

— Е, преживявали сме и по-тежки, момчето ми. Защо не си тръгнеш? Имаш време, за да хванеш филма. С Клинт Истууд, онзи с маймуната. — Киносалонът работеше денонощно.

— Ще остана тук. Няма прозорци и не се чува какво става навън. Ако ми се приспи, ще легна на койката. А освен това нали Кагни ще ми прави компания — и той посочи към един от екраните над дузината телевизионни монитори редом с тези на радарите. Звукът беше изключен, но образът показваше Джими Кагни, който тичаше през някаква петролна рафинерия, стреляйки по всеки, който му попадаше пред очите.

— Той беше истински мъж — обади се Лансдейл. — В сравнение с него днешните мъжкари изглеждат като сбирщина леки жени.

Кагни се беше покатерил отгоре на един от сферичните резервоари, а агентите на ФБР се опитваха да го свалят от там.

— Гледай сега — обади се момчето, — според мен това е най-страхотния финал, който някога са снимали.

Кагни бе обгърнат в пламъци, надупчен от куршуми, но продължаваше да се сражава.

— Успях, Ма! — извика той. — На върха съм. — И в този миг титанична експлозия сложи края на Кагни, рафинерията и половината Южна Калифорния.

— Не е зле — съгласи се шефът.

— Не е зле — повтори момчето.

— Кой канал си хванал?

— WTBS в Атланта, Джорджия. Излъчват филми през цялото време. Има също и един японски канал, който никак не е лош, но дублират всички филми. Странно е все пак да гледаш Стив Маккуин да бръщолеви неразбираемо.

— Окей, момче. Остани тук. Допада ми всеотдайността към работата.

— Майната й — възрази Спаркс. — Ако докато си вземах изпитите по метеорология в университета във Флорида някой ми беше казал, че ще свърша тук, щях да се посветя на семейните отношения между животните.

— Е, не можеш да заработиш по двеста долара на ден, ако работата ти е да уговаряш някоя крава да се чука, Спаркс.

— Не, но е много по-забавно.

— Добре, ако нещо те обезпокои, позвъни ми — засмя се шефът. — Ще дойда да ти държа ръката.

На един от компютърните екрани нещо започна да примигва.

— В момента получаваме прогнозата от Бароу — обясни Спаркс. Той напечата „TYPE“ на клавиатурата пред себе си и бюлетинът незабавно се появи на единия от екраните.

— Господи, шефе, за ветрове със скорост сто и осемдесет възела^[3]. И вълни! Споменават за вълни от двайсет до трийсет фута високи, забелязани по крайбрежието. А температурата… — и той подсвирна — четирийсет и един под нулата. Леден дъжд. Не се шегувам, леден дъжд. И какво очакват, някакъв шибан пролетен дъждец ли? Тази проклета платформа ще прилича на Ниагарския водопад, преди да се съмне.

— Езикът ти става непоносим, Спаркс — сряза го Лансдейл. — Ще взема да пиша на майка ти.

— Добре, само че й пиши и от кого се научих.

Лансдейл се засмя:

— Ще чакам да се обадиш, ако нещата започнат да стават сериозни — каза той и излезе от стаята. Вървейки по тунела към бара, той дочуваше блъскането на вълните в стоманените крака под себе си, както и свистенето на вятъра между въжетата. Харесваше му да слуша и усеща бурята. Но „Торо“ беше яка като товарно муле и несломима като Анапурна.

Взе асансьора за втория етаж и се отправи към бара. Уили Нелсън се жалваше от джубокса, а в ъгъла, под главата на гигантско карибу, ударено през уикенда по време на лов в Юкон от един от работещите на платформата, няколко души играеха покер. Лансдейл обожаваше тази обстановка. Това беше Стария Запад, беше превземането на последната граница, бяха Джон Уейн, Ренди Скот и Хенри Фонда, беше коралът „Окей“^[4] — всичко събрано в едно. Той погледна към вътрешността на бара и видя Мардж Кохран, една от четирите жени на платформата — червенокоса жена, малко над четирийсетте, която работеше като дърводелец. Тежката работа беше оставила своите следи и по нея, но в малко ъгловатото й лице и в тези тюркоазно сини очи все още можеше да се види някакво ехо на младостта. Благодарение на работата тялото й беше стегнато и младо. И въпреки бръчиците по загорялото от слънцето лице, тя беше красива жена — земна, смела и честна.

Шефът продължи да я наблюдава доста дълго, но тя не му обръщаше внимание. Накрая, понеже той не сваляше пронизващия си поглед от нея, тя се обърна и устните й за миг потрепнаха в лукава усмивка.

Силна жена, помисли той. Да, здрава. Мека сърцевина, покрита със стомана отвън.

Поръча си една бира „Карта Бланка“ и я изпи на един дъх, докато в бара нахлуваше група техници от нощната смяна.

— Една игра, шефе? — попита някой.

— Запазвам си правото — отвърна той. — Имам нужда да подремна — и излезе, отправяйки се към апартамента си на третия етаж.