Уилям Дийл
Хамелеон (27)

4.5

Къщата на доктора се намираше в покрайнините на Киото. Беше тъмна едноетажна постройка на фона на сивия силует на планината Хиеи, която се извисяваше зад нея на не повече от две мили разстояние. О’Хара и Сами влязоха и се забавиха не повече от петнайсет минути. Когато излязоха, О’Хара беше пъхнал ръката си в джоба.

— Нищо особено — обясни й той. — Дванайсет шева, но раната не беше дълбока. Копелето обаче ми унищожи якето.

— Тана ще го оправи. Никой няма да разбере — успокои го Сами.

— Тана? — попита Илайза.

— Приятел на семейството — отвърна О’Хара.

Те потеглиха обратно за Осака, паркираха колата и влязоха в номия — заведение, в което се сервира саке. Заведението беше изтънчено, цареше полумрак и беше тихо. След като се събуха и оставиха обувките си до вратата, те намериха малко сепаре в задната част.

— Ще позвъня на Токенруи сан и ще му кажа, че всичко мина добре. Иначе ще се безпокои — каза Сами и излезе.

— За мистър Кимура ли става дума? — поинтересува се Илайза.

О’Хара кимна. Той я разглеждаше откровено със зелените си очи, а после неочаквано се усмихна за първи път и тя почувства някаква вътрешна топлина. Свали палтото си.

— Там добре си похапна, партнер — обади се той.

— Можем да сме благодарни на зъболекаря ми от Небраска за това.

— Небраска ли?

— Да. Висшият колеж Уебстър Гроувс, после университета в Мисури, след това Бостън, но през Чикаго. Такава е историята на моя живот. Нищо особено. За разлика от твоята. Често ли ти се случват подобни неща?

— Само когато се забъркам с хапещи телевизионни репортери.

— Остроумно — усмихна му се тя от другата страна на масата.

Усмивката й беше страхотна. Ако изобщо имаше такова нещо като усмивка до уши, тази бе тъкмо такава.

— Какво означава тази дума? — попита го тя.

— Коя, „остроумно“ ли?

— Не, глупчо. Токен… как беше?

— Токенруи сан?

— Точно така.

— Буквално преведено „токен“ значи мечове. Но в този случай правилно е да се интерпретира като „господар“.

— Ти наистина ли го разглеждаш като свой господар?

— Не по начина, по който си мислиш. По-скоро в естетически смисъл.

— Искаш да кажеш учител?

— Донякъде. Той е майстор на хигару-даши, което от своя страна е съчетание от висши карате техники, Шинто и Дзен. Трудно е да се опише на английски. Думите биха заблудили. Както и да е, Кимура е човекът, който окончателно решава кой ще се захване със седмата степен на хигару-даши — известна като „Фазата на Отвъдното“.

— На мен ми звучи наистина като отвъдно.

— Само защото възприемаш думите буквално. В Япония нищо не е очевидно.

— Той ми разказа, че можеш да стоиш на един крак в продължение на шест часа, без да мигнеш. Това ли наричаш „Свят на Отвъдното“?

— Не — отговори той и отново се усмихна, — това наричам болезнено изживяване.

Появи се сервитьорката.

— Осаке о ипаи онегаи шимасу — поръча O’Xapa, а тя се поклони и изчезна. — Поръчах саке — обясни той на Илайза. — Мисля, че ще се отрази добре на всички ни.

— Изглежда се чувстваш доста добре тук, в Япония.

— Това е моят дом.

— Това означава ли, че си се отказал да се връщаш в Щатите?

Той направи неопределен жест, който реши да не обяснява.

— И всички тези хора ти помогнаха само защото са ти приятели?

— Има ли по-добра причина?

— Било е опасно.

— Имах неприятности. Да бягаш цяла година е много дълго време. Освен това Зимния се опита да опозори името ми. За Кимура това беше недопустимо. Също и за Сами. Тук честта на един човек е нещо свещено. Да се открадне тя, е същото, като да ти се открадне душата. Осъдителен акт.

Сервитьорката се появи заедно със Сами. Те вдигнаха подгретите чаши в общ тост и отпиха от горещата оризова напитка.

— Разкажете ми повече за Кимура… Токенруи сан? Преподава ли все още? Искам да кажа, че изглежда доста възрастен. На колко години е?

— Сами?

— Нана-джи-ни — каза Сами.

— Седемдесет и две — преведе О’Хара.

— И все още живее активен живот?

— Той никога не би допуснал да бъде порязан като мен тази нощ, можеш да бъдеш сигурна в това. О, ще ми се наложи да изслушам мнението му за това, че съм позволил на този пикльо да забоде ножа си в мен.

— Ти не беше подготвен. Не знам за какво си мислил, но първите ти два хода, бяха макар и с малко, но неточни.

— Знам. Разбрах го, като усетих ножа му в рамото си.

— Искаш да кажеш, че Кимура е по-бърз от тебе? — попита недоверчиво Илайза.

— Не става дума за бързина, а за съзнанието — обясни Сами.

— Токенруи сан може да хване колибри в полет — продължи О’Хара. — Движението се получава много бързо, даже не се забелязва, а само се усеща раздвижването на въздуха от ръката му. Този вятър се нарича окиншива и има различен смисъл за различните хора. За тебе, вятърът ще означава объркване, за мен — понеже съм му приятел — може да означава сигурност. За неговите врагове може да значи опасност.

— А след това той ще отвори ръката си — каза Сами, протегна ръка и разтвори юмрук — и птичката ще е там и ще го чака да я духне, за да излети отново.

— Това е мистичната страна — обясни О’Хара. — Когато разбера това, ще почувствам, че съм постигнал „Фазата на Отвъдното“.

— Всичко това е много трудно…

— Това е защото изисква по-друг начин на мислене от онзи, с който си свикнала. Кимура промени живота ми… не, спаси живота ми. Ако не беше той, можех да свърша като ловец на глави от рода на онзи пънк Малките Уши.

— Не ти ли се струва странно — каза тя, — че не толкова отдавна сме били във война. Той беше ли замесен в нея?

— Замесен ли? — изсмя се Сами. — Мисля, че можеш да използваш тази дума.

О’Хара поясни:

— Той участваше в подбора на офицерите — имай предвид, че говоря за висшия команден състав на Имперската армия — които трябваше да влязат в седмото ниво на хигару-даши. Избра само дванайсет. Те прекараха с него три години и едва след това се върнаха към преките си задължения… през 1942. Всеки от тях се превърна в ключова фигура в японската военна машина.

Тя остана замислена в продължение на минута, осмисляйки чутото.

— Може да се каже, че ги е подготвял да ни спукат гьона — поясни О’Хара.

Той и Сами се разсмяха на израза, а след малко и тя се присъедини към тях.

— И ти ли мислиш по същия начин за него? — обърна се тя към Сами.

— Не е съвсем така — намеси се О’Хара. — Токенруи сан е негов дядо.

Чудесно, Илайза. Следващия път си събуй обувката, преди да напъхаш крак в собствената си уста.

— Извинявам се — обади се тя, — беше крайно тъпо от моя страна да споменавам за войната.

— Това не е тайна — каза Сами и продължи бързо: — Както и да е, този въпрос възниква естествено, макар много хора да не го задават. На него ще му хареса, че си проявила откровеността да разбереш истината докрай. Има обаче още нещо. Хигару никога не се използва за агресия, а само за защита. Когато дядо ми се е съгласил да обучи онези хора, направил го е, защото му е било внушено, че Япония може да бъде нападната.

— Той изпитва топло чувство към теб — смени темата О’Хара. — Докато аз… аз смятах, че двамата с онзи пистолеро сте в комбина. Някакъв по-сложен капан.

— Ами, благодаря ти. Обиколих половината свят, изтърпях унижения, подмятаха ме насам-натам, едва не бях убита, единствено за да ти донеса тези писма, а ти мислиш, че аз мога да съм… в „комбина“, представяш ли си, с онзи тъпак. Ако си в седмата фаза или както там го наричате, би следвало да преценяваш човешките характери малко по-добре. И освен това какъв беше смисълът на цялата мелодрама? Ако единственото, което искаш, е мир и спокойствие, защо просто не му каза, че санкцията срещу тебе е отменена?

— Би било прекалено логично.

— Точно така — обади се Сами. — По начина, по който стана, той ще разбере, че сме напълно сериозни.

— Все едно да удариш магаре с топ, за да му привлечеш вниманието.

— Освен това той имаше нужда от нещо по-солидно за парите, които е загубил.

— Във всеки случай — допълни О’Хара, — искахме да бъдем сигурни и в тебе.

— Искаш да кажеш, че сте ме използвали само като примамка.

О’Хара помисли малко и кимна:

— Да, може да се каже и така.

— Знаехме, че не работите заедно след пътуването ти от Осака — поясни Сами. — Следях го по магистралата. Когато те загуби от погледа си за минута-две, той изпадна в паника.

— Е, и…?

— Е, ако бяхте в комбина — каза О’Хара, — ти щеше да му кажеш къде ще се състои срещата. И той щеше да отиде там предварително. И щеше да се опита да ми постави клопка.

— Откъде знаеш?

— Има го в учебника за шпиони. Втора глава.

— Много умно. Излишно хитро, но умно.

Питам се дали наистина може да стои на един крак, без да мърда в продължение на шест часа. И без да мигне с тези очи. Тези зелени, зелени очи.

Той говори, Гън, слушай какво ти казва.

— … съгласно Шинто. Вселената се развива, като оставя нещата да се развият по техния начин. Нищо не може да се промени чрез външна намеса.

За какво ми говори?

— Съжалявам, не разбрах началото — извини се тя.

— Исках да ти кажа, че е невъзможно да се победи съдбата, приятел.

— Моля те, не ме наричай „приятел“. Познавах едни хора, които имаха куче на име „Приятел“. Грозен булдог.

— Окей, Гън. Кажи ми сега за какво става дума всъщност. Кой махна Зимния от задника ми? И какво точно иска да получи Хауи от цялата история?

— Не знам. Това ще трябва да ти каже мистър Хауи.

Той я гледаше през масата. Погледът му беше по-проникващ и жив без онези контактни лещи. Гледаше я в лявото й око и изведнъж в главата й изплува нелеп спомен. Тя се опита да го игнорира, но той настойчиво се въртеше, шепнейки й в ухото. Беше нещо дочуто в колежа: „Когато един мъж те гледа в лявото око, той може да види онази ти работа“.

Господи, каква мисъл!

Когато един мъж те гледа в лявото ти око, той… Говори ми нещо, а аз не чувам нито дума. Чувам единствено този глупав глас в ухото. Когато един мъж гледа…

— Извини ме — проговори тя, — нещо не мога да се концентрирам. Страх ме е, че не чух нищо от това, което ми каза.

А О’Хара си мислеше: „Непрекъснато се усмихва с голямата си усмивка. Трябва да бъде обявена за национален капитал“.

По-леко, момче, и друг път си виждал големи усмивки.

Да, ама не като тази… и не през последната година.

— Попитах, какво значи това, че мистър Хауи щял да ми обясни — изтръгна се накрая от устата му.

Илайза сложи писмото от Хауи пред О’Хара.

— Вече го прочетох — каза той. — Прочетох го, когато влязох в стаята ти днес следобед.

— А, няма нищо. Добре, значи знаеш. Мистър Хауи иска да се видите. Не знам защо. Не знам защо е така твърдо решен да те открие и да те избави от неприятностите с онзи, който наричате Зимния. Всичко, което знам, е, че иска да говори с теб във връзка с някаква задача, която смята да ти възложи. Казва, че никой друг не би могъл да се справи. И не може да чака.

— Самонадеяният му кучи син!

— Хей, аз те намерих. Аз ти предадох съобщението. Ако ти се иска да му кажеш да се шиба, това си е твоя работа. Във всеки случай, ако решиш да тръгнеш, имам хиляда долара в наличност и самолетен билет за теб до Бостън. Първа класа.

— Носиш хиляда долара в наличност в себе си?

— Не е толкова лесно да се намерят.

Отново ме гледа. Гледа ме точно в… не… в лявото ми око.

О’Хара се вслушваше в звъна на поклащаните от вятъра камбанки над главите им. Погледът му застина, мислите му се изчистиха и в състоянието на освобождаване от съзнанието, в което изпадна, той видя лицето й, гравирано върху бяла стена. Големите блестящи кафяви очи, черния кичур коса, широката усмивка. Лице, което никога нямаше да забрави.

— … за О’Хара — довърши тя.

— Да…

— Интересува ли те?

— Ъ-ъ… какво да ме интересува?

— Предложението на мистър Хауи.

— Защо не спреш да го наричаш мистър Хауи? Звучи сякаш говориш за Бог.

— Той е възрастен. Също като Токенруи сан. Заслужава подобно уважение.

— Чудесно, тогава наричай го Хауи сан.

— Защо не станеш по-сериозен? Какво е решението ти?

— Нямам представа.

— Добре тогава, кога мислиш, че музите ще те споходят?

— Ще ти кажа сутринта.

— О!

— Трябва да помисля.

— Това ми е ясно. Кой би пожелал да се върне в страната на живите, след като може да си стои тук в японските градини и да отглежда малки кученца.

О’Хара се наведе през масата и приближи плътно лицето си до нейното.

— Онзи, който разбира другите, е мъдър, но този, който разбере себе си, е просветлен.

— А какво ще кажеш за „Ала-бала-ница…“, не ми казвай, че точно ти ще започнеш да се държиш по този начин.

Допадаше му арогантността й, начинът, по който казваше всичко, което й минеше през главата. Но усещаше и някаква потиснатост. Една част от неговия живот наближаваше края си. Знаеше го. Съдбата беше довлякла това момиче тук и пак съдбата щеше да го примами там заедно с нея.

— Няма — каза той. — Сега ще те отведа през улицата до твоя хотел, а след това ще се прибера, за да си почина.

— Ръката те боли, нали?

— Започна да пари. Болката ще отмине до сутринта.

— И ще ми се обадиш?

— Ще ти се обадя.

— Отивам за колата, Кацуо — обади се Сами и се поклони на Илайза. — Върни се тук, окей. Ще те научим на Тао. Пътят. Когато дойдеш.

Те се обуха, платиха сметката и О’Хара я изпрати до хотела, макар че рамото го болеше, чувстваше се отвратително и както стоеше там, изведнъж почувства силна умора.

— Оясуминасаи — каза той и я целуна по бузата.

Когато тръгна да пресече улицата в обратна посока, тя неочаквано извика:

— Има полет утре следобед в три.

— Добре, тогава направи резервация за себе си — отговори той, без да се обръща. — Може да се свършат. Сайонара.

Качи се в колата и тръгнаха, оставяйки Илайза на входа на хотела. Целувка по бузата, мислеше си тя. Майната му. Но щеше пак да опита да му въздейства. Щеше да тръгне с нея за Бостън, беше сигурна в това. И следващия път нямаше да може да се извини с рамото си.