Уилям Дийл
Хамелеон (48)

8.

На стотина фута от тях, скрит сред дърветата в парка, Тони Фалмаут видя О’Хара да се качва на автобуса. Той извади от ухото си малката слушалка, свързана към параболичния микрофон с голям радиус на действие. Беше чул перфектно всяка дума. Трябваше незабавно да предприеме нещо и той реши да последва жената, изоставяйки О’Хара за момента. Нямаше да има никакъв проблем да го открие отново по-късно. Но тази жена държеше ключа за всичко, той чувстваше това. Пулсът му се ускори. Целта на мисията му бе толкова близко. Събра миниатюрното подслушвателно устройство, пусна го в джоба си и прескачайки от дърво на дърво, тръгна по следите на жената.

Тя потегли към пазара по периферията на парка Маруяма, заобиколи централната част на града и навлезе в квартал, осеян с безброй малки преплетени улички с домове, оградени с високи плетове, през които долавяше откъслечни шумове: бебешки плач, бравурна музика, сменена от мелодичен рок по радиото, след това тихия смях на две жени, мъж, изпълняващ на пародиен италиански оперна ария, телевизионна реклама на кока-кола на японски по телевизията. Бризът плавно поклащаше над главата му фенерите на уличните лампи, които хвърляха призрачни сенки по оградите.

Следенето не му създаваше проблеми, защото по улицата имаше малко хора и с изключение на приглушените звуци от домовете, тишината бе почти задгробна. Чуваше ясно хлопането на сандалите й по плочите на около една пряка пред себе си.

И в този миг тя взе изненадващо решение. Избра пряк път към главната улица и влезе в малък ресторант на улица „Ниджо-дори“, непосредствено до хотел „Фуджита“. Сервитьорка? А може би дори мениджър на заведението? Не искаше да му се изплъзне. Беше дала на О’Хара адрес, а Фалмаут се нуждаеше от този адрес.

Изчака няколко минути и я последва. Заведението не беше кой знае какво, но вътре бе прохладно, обстановката прилична и най-важното — цареше полумрак. Всъщност дори бе толкова тъмно, че не можа веднага да види къде е, макар ресторантът да бе почти празен. Беше седнала сама до една маса в дъното. Плъзгащата се стена беше дръпната и през отвора се виждаше градина, покрита с мъхове и езерце. Беше се загледала в един огромен златисто-черен шаран, който с надежда разглеждаше дъното за някаква храна.

Фалмаут се приближи до масата.

— Извинете ме — обърна се той към жената, — говорите ли английски?

Тя поклати глава в знак, че не разбира.

Фалмаут бързо премина на японски.

— Аз съм турист — започна той. — Бяха ми разказвали, че Киото е най-красивият град на света. Но в един миг ви зърнах и забравих за Киото. Знам, че е крайно невежливо да се обърна към вас по този начин, но нали в Дзен е казано: „Не пропускай възможността да се насладиш на градината, защото може да минеш през нея само веднъж“. Аз… ъ-ъ, аз знаех, че може би повече няма да ви видя, така че ви проследих от пазара насам. Моля ви да извините моята…

Тя сложи ръка върху устните му и го накара да замълчи.

— Не се чувствам оскърбена — каза тя толкова тихо, че той едва долови думите й. — Живяла съм в Америка и имам представа за разбиранията на хората от Запад.

После се обърна и се загледа отново в шарана.

Дотук добре, помисли Фалмаут. Сега идва ред на решаващия ход. Той отново възприе подхода на объркания обожател, изтънчен, но малко неспокоен:

— Казвам се Джон Уилоуби. От Лондон съм. Наистина ме привличате. Аз, наистина, мога и да ви излъжа и да ви кажа, че се чувствам самотен и имам нужда от компания. Но истината е, че бих искал да бъда с вас. Мога ли да ви поканя на вечеря?

Тя тихо се засмя и го погледна през рамо. Нефритеният орнамент на шнолата й проблесна със зелен пламък върху гарвановочерната коса и той видя блясъка в очите й. После тя прошепна:

— Да, Джон Уилоуби от Лондон, можете.

 

 

Когато О’Хара се прибра, Кимура още не се беше върнал, но Сами медитираше в градината. О’Хара го изчака да свърши.

— Трябва да поговоря с Токенруи сан — каза той. — Кога ще се върне?

— Нали го познаваш — сви рамене Сами, — той се движи с духовете.

— Много точно наблюдение — отбеляза Кимура. Двамата се обърнаха и го видяха да стои на прага на вратата. — На какво се дължи тази спешна необходимост, Кацуо?

— Ще ида да свърша някоя работа — обади се Сами.

— Не, не е нужно, това засяга всички ни — спря го О’Хара.

— Изглеждаш тъжен — погледна го Кимура.

— Имам нужда от помощта ти, Токенруи сан. Но не бих искал с нещо да те обидя. Ти си ми като баща.

— Знам това, Кацуо. И по загриженото ти лице разбирам, че става дума за нещо, което дълбоко те безпокои. Разбирам още, че е свързано с нещо, което трябва да направиш. Е…?

— Ти… ти си познавал Хамелеона, нали, Токенруи сан?

Кимура обмисли въпроса.

— Светът е пълен с Хамелеони — каза той накрая.

— Не и с такива като онзи, за когото говоря. Знам, че си обучавал военноначалниците на Имперската армия, подготвяйки ги за Пътя на Тайния воин, както преди, така и по време на войната. Хамелеона е бил шеф на таен отдел, който се е отчитал единствено пред Тойо. Така че той трябва да е бил хигару-даши.

— Логична дедукция. Изумен съм, че никой досега не беше стигал до този извод.

— Никой досега не се е интересувал.

— И какво е по-различното сега?

— Сега аз се интересувам. Много невинни хора намериха смъртта си, благодарение на този човек. На много други предстои да умрат.

— Сигурен ли си, че става дума за същия Хамелеон?

— Изобщо не съм сигурен. Но мисля, че ти знаеш отговора. Токенруи сан, жив ли е още Хамелеона?

Кимура погледна О’Хара право в очите. Поклати глава.

— Не. Човекът, който за теб е Хамелеона, е мъртъв.

— Но ти си го обучавал. Той знае Пътя на Тайния воин.

Кимура се поколеба за миг и после кимна.

— Той вече е мъртъв. Не виждам никакво нарушение на доверието, ако потвърдя това.

— Откога е мъртъв?

— В архивите пише, че Ямучи Асиеда е загинал по време на катастрофата в Хирошима.

— Не ме интересува архивата. Нека забравим проклетата архива.

— Не мога да постъпя така, Кацуо. Нищо не може да се спечели, ако се опитаме да променим съществуващи неща.

— Не ме интересува разкриването на някакъв второкласен военнопрестъпник, а…

— Спри. Преди да продължиш, ще ти кажа следното: Ямучи, когото ти познаваш като Хамелеона, бе обичан от много хора. За нас той не е военнопрестъпник, а човек, който направи големи жертви за страната ни. Доколкото ми е известно, не могат да му бъдат приписвани никакви актове на жестокост. Той обучаваше кан-чо и ги ръководеше. Беше най-добрият. И една от причините да е толкова добър бе, че хората го обичаха. Той също ги обичаше и именно това ги привличаше към него. Освен това беше много умен — като муха, прекалено бърза за паяжината.

— Но трябва да е направил нещо. Изминали са пет години, преди правителството да потвърди смъртта му.

— И защо мислиш, те са решили да изразходват толкова време и пари?

— Сигурно много им е трябвал.

— На кои?

— На военните, на криминалния отдел… на който и да е.

— Казваш „който и да е“. А може би само на едно лице?

О’Хара се замисли за миг.

— Да, предполагам, че може да бъде и едно лице, но с достатъчно влияние.

— Ах, „влияние“ — тази магическа дума…

Влияние, помисли си О’Хара. Достатъчно влияние, за да включи в списъка на военнопрестъпниците определено име.

— Може би някой генерал? — проговори О’Хара.

— А-а, ето че започваш да поглеждаш отвъд очевидното. Значи не става дума за някаква анонимна организация. А за един човек.

— Хукър беше военен губернатор тук в продължение на шест години — обяви О’Хара. — От 1945-а до 1951-а.

— Да — потвърди Кимура. — И хранеше в сърцето си страстна омраза към Хамелеона.

— Защо?

— Стара рана. Не забравяй, че те бяха смъртни врагове.

— Когато войната свърши, Токенруи сан, на много врагове беше простено.

— Очевидно не на всички.

— Но какво чак толкова е сторил на Хукър, че да предизвика у него такава омраза?

Кимура дълго мисли върху отговора и накрая каза:

— Може би той е бил объркан, че не е в състояние да идентифицира Хамелеона. Нямаше никакви писмени свидетелства. И никой никога не издаде тайната на неговата самоличност.

— Мислиш, че мотивът на Хукър е някаква форма на отмъстителност?

— Това определено е една възможност — кимна Кимура.

— Според Хукър Хамелеона е изнудвач, терорист… Всичко каквото си помислиш. Опита се да ми внуши, че цялата промишленост се възползва от неговите услуги. И същите хора сега са негови жертви. А това, естествено, ги ужасява.

— Уверявам те, че Хамелеона, за когото ти говориш, е мъртъв.

Кимура седна до масичката за чай и извади плоска кутия цигари.

— Марка „Шърман“ от Ню Йорк. Казаха ми, че били великолепни. — Той извади една. Беше розова със златен филтър. — Трябва да обмисля естетическото им възприемане — каза той, като разглеждаше замислено цигарата; запали я, пое дълбоко и много бавно издиша дима. — Пет цигари на ден. Толкова ми разрешават духовете.

— Откъде знаеш? — попита скептично О’Хара.

— Попитах ги.

— Токенруи сан — върна се на темата О’Хара, — ти можеш да ми помогнеш да разреша загадката на Хамелеона. Сигурен съм, че е така. Ако този човек е мъртъв, позволи ми да използвам онова, което знаеш, за да сложа край на…

Кимура седна на пода и кръстоса крака под себе си в поза лотос.

— Ямучи Асиеда беше богат търговец в Токио, във вените му течеше кралска кръв и беше човек на честта — започна той. — Бе посветен в хигару-даши в 1939 година и от самото начало стана кандидат за Токенруи. Притежаваше забележително умение с меча и бе подвижен като колибри. Достигна седмо ниво с почти мистична лекота… Ямучи Асиеда не беше привърженик на войната. Неговият бизнес го беше отвел къде ли не по света и той знаеше колко големи са залозите и колко всеобхватна е играта. Не бе нито войнолюбец, нито убиец. Обичаше скъпоценните бижута, картините, дрезденския порцелан. Но сам Императорът помоли Асиеда да поеме обучението на агентите от тайните служби. Беше съвсем естествено. Асиеда имаше партньори из целия свят и за него не бе проблем да се захване с изграждането на шпионска мрежа. В замяна Императорът пое личен ангажимент самоличността му никога да не бъде разкривана. Асиеда прие псевдонима Хамелеон и избра Драконовото гнездо като централа, защото се намираше в усамотено място и беше напълно гарантирано от проникване на други хора. Единствените, които знаеха кой е той, бяха четиримата членове на Военния съвет, които загинаха заедно в Хирошима. След края на войната Асиеда стана номад — той бродеше по островите и неговата тайна остана посипана с пепелта на войната. Умря преди няколко години. Ето, виждаш, този човек не беше нито терорист, нито убиец. Не мога да ти кажа повече, Кацуо… да го направя, би означавало да наруша думата, която съм дал.

О’Хара имаше много въпроси, но почувства, че не бива да ги задава. Затова извади едно листче от джоба си.

— Една жена, която ме следеше във влака, ми даде това.

Той подаде листчето на Кимура. Старецът го погледна, без да коментира, и му го върна.

— Тя твърди, че Хамелеона щял да бъде на този адрес довечера сам. В девет часа.

— Коя беше тази жена?

— Зърнах я само за миг. Приличаше на гейша. Следеше ме още от влака. В гласа й звучеше отчаяние. Попитах я защо го издава, а тя ми отговори, че е затворник, който иска своята свобода.

Кимура дръпна от розовата цигара и издуха дима на кръгове.

— Доста очевидна клопка. Но от друга страна, кое би могло да бъде по-малко очевидно от най-очевидното.

— Токенруи сан…

— Не отивай тази нощ. Дай ми един-два дни, за да разбера какво става.

— Токенруи сан, аз не настоях да нарушите дадената дума. Не искайте и вие от мен да играя ролята на страхливец. Тя ще ме заведе при него. Сигурен съм в това.

— Ти не знаеш нищо за тази жена. Не познаваш къщата. Нямаш понятие какво представлява Хамелеона. И си готов да влезеш със затворени очи в тази игра?

— Ще бъда подготвен.

— Ако този Хамелеон е такъв, какъвто си го представяш, готов ли си за нож в гърба? За жица около шията? За куршум в главата?

— Ще бъда подготвен.

— Ти поставяш на изпитание вярата ми в теб.

— Аз имам шанса днес. Ти ме учеше да мисля така. Ако духът отлети утре, какво ще бъде моето оправдание?

Кимура седеше, без да отрони и дума. Гледаше през О’Хара в стената. О’Хара изчака и се надигна.

— Уважавам и ценя мълчанието ти, Токенруи сан. Надявам се да разбереш защо трябва да отида.

— Глупакът става мъдрец едва когато тялото му се покрие с белези — каза Кимура, без да отделя погледа си от стената.

— Аригато.

— Бъди внимателен. — И когато О’Хара тръгна към вратата, старецът го погледна и се усмихна: — Когато седнеш да пишеш твоя разказ, помни, че ритъмът е най-добрата мяра за възможностите на един писател. Ако той е лишен от умение, бедността на мелодията му веднага го издава.

— Ще запомня това. В Тендаи ли го пише?

— Не, казал го е Ралф Уолдо Емерсън^[1].

О’Хара се засмя и напусна къщата.

— Да го последвам ли? — попита Сами.

— Разбира се.

 

 

Тя се държа загадъчно по време на вечерята, не каза почти нищо, опитваше от суровата риба и отпиваше от сакето, като извърташе разговора така, че той да говори за себе си. Той й каза, че е вдовец и върти бизнес с книги. Призна, че това бил първият му отпуск сам. Разказа как мечтал за Киото и как пътуването се оказало по-самотно, отколкото си го бил представял.

Тя даде да се разбере, че му съчувства.

И ето че малко по-късно те отново вървяха из тесните улички. Навлязоха в квартал, който приличаше на изваден от приказка. Тя отвори някаква портичка във висок плет и го въведе. Голяма двуетажна къща, отличаваща се от останалите наоколо, се издигаше на петдесетина фута от улицата. Изостреният покрив и покритите с дърворезба колони показваха на Фалмаут, че домът е бил притежание на богат човек. Градината беше перфектно почистена и тук-там засадена с миниатюрни върби и ели. Тя сложи пръст на устните си и го поведе по пътеката, която заобикаляше къщата. Малко поточе звънливо ромолеше край тях и изчезваше сред сенките, а някъде в тъмнината се чуваше нежното подрънкване на камбанки, полюшвани от вятъра.

Фалмаут оглеждаше мястото колкото бе възможно по-внимателно, стараейки се това да не се забелязва. Къщата имаше формата на буквата L. Единствената светлина идваше от далечния край на късото крило.

Мястото беше безлюдно.

Чудесно. Може би щеше да се наложи да бъде груб, за да вземе адреса. Той просто не разполагаше с време да я уговаря. Трябваше да свърши бързо.

Тя спря пред една от стаите в главното крило на къщата и безшумно плъзна встрани панела на вратата. Подът на къщата беше поставен на къси и дебели колове и се издигаше на не повече от един фут от земята.

Когато се озоваха вътре, тя прошепна:

— Баща ми живее отзад. Няма никой друг. Не можем да запалим осветлението — и дръпна панела зад себе си. Уличната светлина проникваше през матовите стъкла на вратата.

Тя разкопча сакото му и го съблече. После свали вратовръзката му и го дръпна до себе си. Какъв отвратителен късмет, помисли си той. Да попаднеш на такова парче и всичко да си остане само служба.

Тя свали златния му часовник и внимателно го остави на татамито до тях.

Беше девет часа.

Отпусна се назад и го притегли до себе си. Устните й докоснаха неговите. После протегна ръка назад и свали шнолата от косата си. Към нефритения орнамент беше прикрепена игла, дълга шест инча.

Косата й падна върху раменете.

По дяволите, мина през главата му, няколко минути повече или по-малко…

Това се оказа последната свързана мисъл в главата му.

В момента, когато се наклони, за да я целуне, тя дръпна назад ръката с иглата и светкавично я заби в ухото му.

Някъде дълбоко в гърлото му избухна пламък, облиза мозъка му и експлодира в болка.

Писъкът му раздра нощта като нож. Той се превъртя настрани от нея, изправи се с мъка на колене, и с треперещи пръсти опипа нефритената шнола, стърчаща толкова нелепо от дупката в ухото му. Огънят го изгаряше все по-навътре и болката от стоманата в главата му ставаше нетърпима.

Изправи се на крака, но стаята беше загубила очертанията си, а агонията застиваше в гърлото му. Започна да ръмжи като лисица в капан. Подът се наклони. Той се обърна, опита се да възстанови равновесието си, но залитна и се заби с глава в стъклената врата. Тя се разтроши на стотици пламтящи искри. Рамката поддаде и вратата се откърти заедно с него в градината.

Господи, аз губя, осъзна той за един кратък миг. Трябва… да… го… измъкна. И с всичката сила, която му беше останала, той изтегли стилета от главата си. В зейналата дупка на раната нахлу болка като кипящо масло. Залитайки, той пристъпи към езерцето и падна по лице върху камъните в градината. Ножът се изплъзна от пръстите му в ручея.

Пльок.

 

 

О’Хара откри лесно адреса. Вратата беше отключена. Погледна часовника си. Девет часа.

В мига, в който пристъпи с един крак през прага, се разнесе писък. Звучеше необичайно — мъжки писък, разтърсващ тишината на нощта с отчаяние. Той изтича по посока на писъка и точно когато заобикаляше къщата, видя някакъв мъж да рухва през вратата. Човекът залитна към езерцето, обхванал глава с две ръце, и се свлече на земята.

О’Хара изтича при него и го обърна по гръб.

— Боже мой! — извика той. — Тони!

На прага на изкъртената врата стоеше жената. Виждаше се само силуета й. Черната й коса беше спусната на дълги кичури върху раменете.

— Той е мъртъв или всеки момент ще умре — каза тя с остър глас. — Острието беше потопено в арсеник.

После вдигна ръце, хвана косата в центъра на темето си и я повдигна. В ръцете й остана перука.

Тя я хвърли на пода. Хвана блузката си с две ръце и я разкъса. Оказа се риза с подплънки на гърдите. Хвърли и нея встрани.

И изведнъж тя престана да бъде тя.

Превърна се в той.

Мъж, татуиран от кръста до гърдите с преплетени хамелеони, извиващи тела по корема му, плъзгащи се нагоре по гръдния му кош между великолепните гръдни мускули. Зърното на лявата му гръд представляваше око на един от зловещите гущери. Всеки от тях бе татуиран в различен цвят, а мрежата между телата им бе запълнена с кобалтово синьо, лимонено оранжево и пламтящо червено. Очите им проблясваха с мрачна закана, а раздвоените езици облизваха стомаха на мъжа.

О’Хара беше лице в лице с Хамелеона.