Уилям Дийл
Хамелеон (20)

3.2

Тя слезе на четвърти етаж — под студиото — и се затича през салона към монтажната зала. Еди, най-добрият видеомонтажист на „Канал 6“, я очакваше. Добрият, стар Еди, на когото можеше да се разчита.

— Ти си ангел — каза тя и залепи целувка на върха на плешивото му черно теме.

— Твой съм. Какво си донесла?

— Уникално интервю с Джонатан Колдуел.

— Шегуваш ли се?

— О, всичко е там — каза тя и посочи видеокасетите.

Еди тихо подсвирна през зъби.

— И как, по дяволите, успя да го направиш?

— Падна ми в ръцете, Еди. Цели четири дена преследвах неговата малка сладурана и днес тя ме заведе право при него. Колко е часът?

— Четири четирийсет и пет.

— Ах, майната му, малко повече от час… Окей, нека подготвим пет минути, а аз ще приложа някоя хватка на Тъби, за да ми отпусне повече време.

— Окей, но най-добре ще бъде да ти оставя трийсет секунди за въведение, ако не склони, за да не ни се наложи да го изрязваме в последната минута.

— Той не може да ми откаже… материалът е страхотен. Всички в града са по петите на Колдуел от мига, в който беше привлечен под отговорност. А аз имам нещо, което няма никой друг.

— Хей, момиче, не е необходимо да убеждаваш мен. Трябва да убедиш Тъби Слокъм.

В пет и десет материалът беше монтиран и тя можеше да седне и напише встъплението и заключителните фрази. Качи се на петия етаж и намери Вики — шефа на студиото, който разговаряше с човек — планина.

В сравнение с Тъби Слокъм, дори Джордж изглеждаше като джудже. Беше висок шест фута и четири инча и тежеше между триста и петдесет и петстотин фунта, като по-голямата част от масата се намираше в центъра на тялото му. Огромният му корем преливаше през колана, панталоните му бяха изпълнени като арабска палатка, опъната под всеобемащия стомах, шията му беше бухнала над разкопчаната с три копчета риза, за да може да се събере. Изтънялата му коса, вчесана на снопчета от едното ухо до другото, бе винаги плувнала в пот, а когато проговореше, гласът му с мъка излизаше от туловището, за да изписука като на катеричка от филмите на Дисни.

Слокъм беше наследил туловището си заедно с работата. Беше си пълен открай време, но през последните четири години беше надебелял невероятно. Тези, които не го харесваха, обясняваха факта, че вече цели пет години бе продуцент на новините както в шест, така и в единайсет часа, на това, че беше безсрамен подлизурко на Реймънд Поли — менажерът на канала. Но дебел или не, подлизурко или не, той си беше най-силният, най-енергичен продуцент на телевизионни новини в Бостън. И докато оставаше номер едно, Поли не се интересуваше колко е дебел.

Илайза го погледна с погледа на Хилари, когато е огледал предизвикателствата на Еверест.

— Тъби, имам страхотен материал — каза тя.

— Ти винаги имаш страхотен материал, Лайза. За какво…

— Казвам се И-лайза, Тъби.

— Добре. И какво толкова му е страхотното?

— Запис на Джонатан Колдуел. Пет много силни минути, Тъби…

— Предварително ти бяха отделени пет минути, дете — каза грамадният мъж и с труд се отправи към залата с пулта. — Не четири петдесет и девет, нито пет и една. Пет минути. Та, ако можеш да минеш без встъпление и финал… чудесно.

— Изслушай ме, Тъб. Това, за което ти говоря, наистина е много силно. Записала съм го да казва, че единственият начин да се върши бизнес с арабите е чрез подкупи. Имам на лента признанието му в пет крещящи нарушения на федералните закони за банкови операции. Той твърди, че е жертва на епохата и казва, че очаква да го пратят в затвора, че всички банки постъпват по същия начин и че хората от Федералния резерв искат да дадат с него урок на другите.

— Звучи ми като динамит. Разполагаш с пет минути.

— Дявол да те вземе, Тъби…

— Ей, имаш проблем, така ли? Аз пък имам много повече, окей? Имам трима тийнейджъри, загинали при челно сблъскване в Лин, имам един бивш държавен секретар, който се е загубил с яхтата си в морето, имам и лекар от Харвард, който мисли, че може да лекува рак със смес от сок от сини сливи и аспарагус и даже не съм започнал да ти разказвам за нещата, които са се случили извън Бостън. Имаш пет минути, Илайза. Пет! — Той вдигна пет дебели пръста и изчезна в стаята с пулта.

Тя позвъни в монтажната.

— Е? — попита Еди.

— Този кучи син.

— Четири минути на лента, така ли?

— Да, мисля, че е така. Имам нужда от трийсет секунди, за да представя материала и още трийсет, за да завърша.

— Няма проблем, момиче. Ще разполагаме с две опции по трийсет секунди, ако нещо ни хрумне.

— Така да не ми се иска да се лиша от това — там, където разказва, че е жертва на епохата — но всичко останало е толкова добро.

— Върви да си напишеш материала — вече е пет и двайсет. Ще довърша монтажа и ще го заредя в Макс. — Макс беше гальовното име на компютъра, чрез който се контролираше излъчването в ефир на вече монтираните видеообекти.

— Благодаря.

Тя се върна в стаята си и започна да пише.

Десет минути. Времето никога не достигаше. Нахвърли първата чернова, смачка листата и започна да чука с два пръста на пишещата машина встъплението и финала си.

Телефонът иззвъня. Беше машинописката на контролната група. Поиска копие.

— Още две минути — сопна се тя и прекъсна.

Залови се отново да печата и скоро беше готова с втори вариант.

Телефонът отново иззвъня. Тя вдигна слушалката и каза:

— Приключвам — после дръпна листа от валяка на машината и изтича през салона към стаята на машинописката.

Момичето, което подготвяше контролния текст, никога не бързаше.

— Всичко е наред, ти водиш централната новина, точно пред редакционния материал. Имам много време.

И в момента, когато Илайза излизаше от стаята, секретарката й извика:

— На телефона, Илайза. Спешно.

— Не сега, Сали, шест без две минути е. Не мога да поема разговора, запиши номера. Моля те.

— Мисля, че ще искаш да говориш… мистър Хауи се обажда.

Чарлс Гордън Хауи, две минути преди излизане в ефир.

Тя влезе в офиса на Сали и пое слушалката.

— Ало?

— Мис Гън, обажда се Чарлс Гордън Хауи.

— Мистър Хауи, остава една минута до директно излъчване, разполагам със страхотен материал и наистина нямам време точно в този момент, за да…

— Знам колко е часът. Нямаше да ви се обадя, ако не се отнасяше до нещо крайно спешно. Не забравяйте, че работите за моя канал, мис Гън.

— Така е, мистър Хауи, но става дума за моята кариера. Обадете се пак в шест и трийсет и една. Дочуване.

Тя отново се отправи към вратата.

— Благодаря ти, Сал.

— Мила, ти си по-смела и от гладиатор — обади се Сали.

Илайза тръгна за студиото.