Уилям Дийл
Хамелеон (25)

4.3

Кимура бавно се отправи през парка, минавайки покрай топазовите градини и дзен езерцата, които бяха великолепно пищни и зелени, макар и толкова рано през пролетта, и се насочи към града. Някакъв свещенослужител от храма Тофуку-джи на планината Хиеи се шмугна покрай него и пое пътя през горичката от японски кипарис с намерение да се отдаде на самотно бдение известно като „Похода на хилядата дни“, за което дзенбудистите вярваха, че може да разкрие тайната мощ на Дзен.

Кимура добре помнеше своите бдения. Три пъти беше предприемал „Похода на хилядата дни“ и дори след толкова години си спомняше онези самотни изживявания кристално ясно. Последния път го направи веднага след като почина съпругата му. Тогава беше на петдесет и пет и беше изминал почти хиляда мили през трите години отсъствие, молейки се на хорските прагове за храна, така както изискваше обичая. Мистичното пътуване беше излекувало болката от смъртта й.

Непрекъснато си я спомняше, а и всички неща, които най-много обичаше на този свят продължаваха да му напомнят за нея: внуците им; великият храм Кинкаку-джи, където двамата се бяха запознали и който впоследствие беше опожарен до основи от полудял будистки монах; гигантското шепнещо черешово дърво в парка Маруяма, под което я беше помолил да му стане жена; златно-сребърния манускрипт „Лотос Сутра“, в който се съдържаше основният текст на Тендаи — учението на Буда, и над който беше прекарал три дни в медитация, преди да овладее хигару-даши.

Паркът беше пълен със скъпи спомени и докато минаваше под гигантските дървета тории, той посвети мислите си на боговете.

Мина покрай разпрострелия се нашироко американски „Интернешънъл хотел“ и Американския културен център в квартала Гион, на две мили от парка. Това беше старият свят, светът, който той обичаше. Уличките бяха тесни, но по тях не се виждаше петънце и се извиваха между високи бамбукови огради, а магазините бяха останали верни на архитектурния стил на шестнайсети и седемнайсети век. Тук, сред хората, които познаваше най-добре от всичко на света, диалектът, който се говореше в Киото, още не беше обезобразен и имаше хармония в симетрията на къщите и сред хората, които живееха в тях.

Не тръгна веднага към дома си. Вместо това зави и се отправи по сгушената между бамбуковите сгради уличка към една къща, която се намираше далече от домовете по улицата. Постройката беше красива, на близо двеста години, но чудесно запазена и изработените на ръка декоративни решетки блестяха от чистота.

Собственичката на дома беше известна като Мама Момо — майка Праскова — защото кожата й се бе съхранила гладка, ненабръчкана и без петна въпреки бурните й над шейсет години. Кимура познаваше Мама Момо от годината, през която почина жена му. Тя беше стара приятелка, която го разбираше напълно. Идваше тук два пъти седмично и всеки път донасяше със себе си предназначените за нея 5112 йени, равняващи се на $22.54, носейки ги в хартиен плик от ориз, украсен от един от художниците в класовете по кендо, които водеше. И всеки път тя го изчакваше да мине отзад, преди да отвори плика и да преброи парите.

И този път той се отправи през хола към задната част на къщата и влезе в стая, украсена с хризантеми и клончета, с разцъфнали цветове на сливови и черешови дървета. Постройката беше с правоъгълна форма и стаите гледаха към каменната градина на вътрешния двор. Кимура се отпусна на татамито, загледан в единствената каменна лодка в центъра на двора и зачака.

Колко от онова, което Илайза му бе разказала, беше истина, питаше се той, и каква част оставаше скрита. Беше ли настина тя онова, което показваше? Инстинктът на Кимура му казваше да й се довери, но гледайки каменната лодка, той разбираше, че е длъжен да се съобразява и с възможността тя да е изпратена със задачата да убие О’Хара.

Мислите му бяха прекъснати от младо момиче на не повече от двайсет години, което влезе в стаята, носейки поднос с мазила и коленичи до него. Тя се поклони и му се усмихна, а после прекара пръсти по целофанените му бузи. Кимура пое другата й ръка и се усмихна в отговор.

— Ах — каза той на диалекта, използван в Киото, — Миеи, моята любимка.

Тя се засмя и му отговори на същия диалект:

— Всички ние сме ваши любимки, Токенруи сан. — Коленичи зад него и свали кимоното си. Гласът й бе като на птичка, тих и мелодичен. После започна да го гали по гърдите и раменете.

На вратата се почука, Кимура въздъхна и отново се облегна на лакти. Момичето облече кимоното си.

— Кой е? — попита той.

— Аз съм.

— Дозо.

Един едър мъж плъзна вратата встрани, събу се пред нея и влезе в стаята. Беше висок малко над шест фута, с европеидни черти, буйна черна коса, брада и сиви очи. Той се поклони на Токенруи сан и седна кръстосал крака пред него. Миеи отново се намести зад стареца и започна да масажира плещите му.

Едрият мъж проговори също на диалекта на Киото:

— Извинявам се, че те обезпокоявам — изрече той.

— Аз разполагам с много време.

— Срещна ли се с момичето?

— Да.

— И?

— Установих, че е освежаващо развълнувана и наивна за човек от Запада.

— В какъв смисъл?

— Тя страстно иска да ти предаде някакво известие. Но не долових да желае и смъртта ти. Имаше нещо в нея… невинност? Поиграх си с нея. Наговорих й абстрактности, сякаш ги четях от Тендаи. Сега сигурно си мисли, че всеки в Япония над петдесетте говори като в лош американски филм.

— Но й се доверяваш?

— А-а, това е интересен въпрос. Нека да кажем, че съм склонен да предам това, което тя искаше да ти каже. Не съм сигурен дали трябва да те посъветвам да се срещнеш с нея.

— Прочетох кореспонденцията й в нейната стая. Имаше две писма. Едното е от Зимния, който вдига санкцията. Другото е от Хауи, който потвърждава оригиналността на това решение. Има също и един документ от човек на име Фалмаут, в което той се заклева, че Зимния му е предложил двайсет хиляди долара, за да изпълни задачата.

— Значи, това което ми разказа, може и да е истина.

— Има малък проблем — каза О’Хара.

— А-а?

— Следят я.

— Познаваме ли го?

— Не. Всъщност, ако се съди по поведението му, той не е в играта. Действа в стила на американските гангстери.

— Нещо друго?

— Голям мъж, с издължена глава и малки уши като на прасе. Толкова малки, че приличат на деформация на главата.

— И този… Малките Уши… я следи? — попита Кимура.

— Той наблюдаваше срещата ви от залата на шогуните Ашикага. Но Сами остана наблизо през цялото време.

— Хм. Ако е клопка, не е ли по-вероятно, че тя щеше да му каже, така че той да може да отиде там предварително?

— Да — съгласи се О’Хара, — освен ако те са по-умни, отколкото сме склонни да допуснем.

Кимура погледна пак каменната лодка в градината и кимна.

— Възможно е, разбира се — съгласи се той. — Направи ли каквото трябва, за да се срещнеш с нея по-късно?

— Да, в старата къща в Амагасаки.

— И ще отидеш там много преди тях?

— Точно така. Освен ако тя му даде адреса предварително.

— Ще разбереш, ако са партньори. Тя ще му каже къде е мястото и той ще отиде там преди нея. Ако тръгне да я следи, мини между тях и го накарай да направи някой отчаян ход.

— Още нещо. Проверих и нейните документи. Тя е такава, за каквато се представя.

— Довечера ще знаеш със сигурност. Това е първият път, когато изпитвам някакви чувства към тези, които изпращат тук. Харесвам тази млада жена. Надявам се наистина да е такава, каквато изглежда.

— Или аз, или Сами ще ти се обадим, когато всичко свърши.

— Ще чакам.

Едрият мъж стана и се отправи към вратата. Хвърли поглед към Кимура и Миеи и се засмя леко:

— Ти наистина имаш подход към младите жени. Каква е тайната ти?

— Казвам им, че ако се любят с един старец, боговете ще добавят много години към живота им.

— И…

— Те ми вярват.