Уилям Дийл
Хамелеон (37)

12.

Когато Лавандър излезе на Трелоуни Скуеър, беше вече тъмно, но всички магазини бяха още отворени и цареше карнавална атмосфера.

Озова се срещу сладкарницата и влезе в магазин за сувенири. Мина в задната му част и започна да разглежда някакви неща, докато наблюдаваше площада. След това излезе през задната врата и заобиколи блока, като се придържаше в сенките и оглеждаше улицата.

Дерек Фрейзър — човекът, когото му бяха описали по телефона, беше седнал до витрината на сладкарница „Нелсън“. Лавандър се концентрира за момент върху него. Фрейзър имаше онези остри черти, които някои жени намират за привлекателни. Лавандър познаваше този тип мъже. Типичен фирмен лакей, облечен в дрехи от „Брукс Брадърс“, с безобиден пост, от рода на „вицепрезидент по еди-какво-си“ — най-често всеобхватен термин, прикриващ маса прегрешения.

Фрейзър отпиваше от кафето си и четеше достойния за съжаление кингстънски „Джърнал“.

Е, добре, нямаше да се забави с него. Лавандър се засмя леко на себе си. Беше сигурен, че никой не го следи.

Лавандър беше прав: не се налагаше Хиндж да го следи. Единственото, което трябваше да прави, бе да наблюдава Фрейзър. Трикът беше стар, но ефикасен: да се следи човекът, който щеше да осъществи контакта, вместо самата цел, но това беше номер, който никога не би хрумнал на аматьор като Лавандър.

Фрейзър разпозна консултанта в мига, в който Лавандър се появи на площада и с благодушна усмивка проследи над ръба на вестника странното представление, разигравано от дребосъка. Фрейзър вярваше, че убиецът също наблюдава.

Лавандър най-сетне се реши да пресече улицата и влезе в сладкарницата. Фрейзър вдигна поглед, усмихна се, повдигна пръст и вежди, стана и протегна ръка, когато Лавандър се приближи до масата. Възприема директорските си маниери, отбеляза наум Лавандър.

— Здравейте, аз съм Дерек Фрейзър.

Колко самодоволно, помисли малкия човек.

— Лавандър.

— За мен е чест, наистина съм поласкан. Човек не всеки ден има възможност да се срещне с една жива легенда.

Гласът му, отработен още на младини в някакъв курс за подготовка на висши бизнесмени така, че да звучи безизразно, властно и потискащо, се стори на Лавандър странно покровителствен. За англичанина както маниерите на Фрейзър, така и външният му вид, изглеждаха превзети и оскърбителни.

Лавандър сви рамене:

— Да, наистина не сме много.

Егоманиак, помисли си Фрейзър. Абсолютен, наперен и изкукуригал егоманиак.

— Какво ще поръчате? — осведоми се Фрейзър и направи знак на сервитьорката.

— Силен чай и нещо сладко. Може би „Наполеон“. — Сервитьорката кимна и се отдалечи.

Фрейзър се усмихна и потри длани.

— Е, сър… ние… сме ви задължени, че се решихте да… отделите време през почивката си, за да разговаряте с нас.

— Използвате множествено число, мистър Фрейзър. Ще дойде ли и още някой?

Фрейзър се усмихна, признавайки, че е разбрал шегата:

— Аз, разбира се, говоря от името на моята компания. Сигурен съм, че сте чували за нас. АМРАН. Нещо от рода на… новопоявили се, ако разбирате какво искам да кажа?

Няма никакво съмнение, помисли Лавандър, този тип Фрейзър изобщо не ми допада. Изпратили са някакво парвеню, натоварено със задача за мъж, и това е най-оскърбителното. Но бизнесът си беше бизнес и Лавандър беше готов да изслуша онова, което този имаше да му казва.

— Да, да, знам всичко за АМРАН — каза той нетърпеливо.

— И предполагам, че проверихте дали сумата, която поискахте, ви е преведена в банката, която посочихте?

— Нали съм тук, не ме ли виждате?

— О, много добре. В такъв случай поне няма да се налага да ви представям моята компания. Това ще ни спести известно време, нали ме разбирате?

— Аз разполагам с много време — отбеляза Лавандър безгрижно.

Сервитьорката донесе чая и пастата му. Когато си тръгна, Лавандър погледна Фрейзър в упор през масата и блясъкът в очите му подсказваше, че очаква разговора.

— Добре, какво искате? — попита той направо.

— Ние сме отскоро в бизнеса, както обясних. Не претендираме, че знаем всички отговори, но знаем, че вие знаете много от тях. Искаме да бъдем консултирани.

— Вие вече имате сериозен проблем — каза Лавандър и шумно отпи от чашата чай.

— Извинете?

— Измежду най-малко удачните решения, който АМРАН взе, е включването на „Хенсел Ойл Къмпани“ във вашия консорциум, сър. Вие се сдобихте с банкрутирал партньор. — Той повдигна вежди и се наклони през масата към Фрейзър: — Хм?

— Ние… този разговор ще си остане конфиденциален.

— Я виж!

— Извинете — бързо продължи Фрейзър. — Идеята, сър, беше в това, че се нуждаем от тяхната материална база. Те присъстват в трийсет и седем щата. Дванайсет помпени станции, нали ме разбирате?

— Всъщност става дума за четирийсет и два щата под прикритието на три компании. Можехте да изчакате още три месеца и щяхте да изкупите „Хенсел“ за десет цента на долар. — Лавандър махна с ръка презрително като крал, който освобождава просяк.

— Беше по-евтино, отколкото да направиш гигантски инвестиции, особено в момент, когато ситуацията е малко…

— Не сте си направили добре сметката. Сега имате като равен партньор компания с проблеми в момент, когато пазарът е нестабилен.

— Щяхме да ги изпуснем. Някой друг щеше да ги отмъкне под носа ни.

— Но не и като партньор с равни права. Като дъщерна компания, може би.

Фрейзър се облегна.

— Става дума също за петролните концесии, особено онези, които бяха собственост на „Хенсел“.

— Какви средства отделихте за разработване?

Фрейзър се поколеба. Той като че ли се опитваше да реши дали да говори, или не.

Лавандър се изсмя:

— Искате ли аз да ви кажа?

— Триста милиона — каза Фрейзър почти шепнешком.

— Поредният съмнителен ход. Над половината от концесиите са в ивицата Монтана. Това петролно поле е много несигурно, сър. Познавам го добре. Над милион акра и никаква логика в разположението на находищата. Ще пробиете по дузина сухи сондажи на едно попадение, а добивът няма да е кой знае какъв. Бих казал, че ще бъде някъде около… двайсет и два барела на ден на кладенец. — Той поклати глава. — По-добре можете да изразходвате парите си в Аляска или Северно море.

— Там е много населено — възрази Фрейзър. — Другите ни компании имат ресурси…

Лавандър го прекъсна по средата:

— Да, разбира се, другите ви четири компании са в добро здраве. „Американ Петролиум“ ще регистрира петстотин и петдесет процента увеличение на печалбата спрямо миналата година. „Сънсет Ойл“ ще бъде над четиристотин процента. Много добре. Много добре, че американците са такива овце. В продължение на известно време всичко това ще им излиза през носа. Въпросът е само колко дълго ще се примиряват с подобно състояние на нещата.

— Достатъчно дълго, за да платят най-тлъстите дивиденти в историята — каза Фрейзър.

— Ами ако Близкия изток затвори кранчето?

— Ние не очакваме това да се случи скоро.

— Ще се случи. Съвсем неочаквано и много скоро.

— Е, добре, ще се занимаваме с този въпрос, когато…

— Факт е, че разполагате с добре гарантирани резерви. Знам това и го знам много добре. Всички петролни компании са взели необходимите предпазни мерки. Големи количества на склад. Нека се опитаме да бъдем откровени, а? Вашата компания е седнала на поне… колко… пет милиарда галона резерви?

— Това е конфиденциална информация, мистър Лавандър…

— … обявена от собствената ви компания в годишния й отчет преди не повече от два месеца. Конфиденциална, няма що! Предложих да бъдем откровени. Всъщност става дума за нещо от рода на петнайсет милиарда.

Фрейзър беше искрено изненадан от широката информираност на Лавандър.

— Виж какво, стари приятелю — каза Лавандър, — честно казано, не ме е грижа какво ще кажете на бедните глупаци в Конгреса или на хората по улиците на Америка. Но, моля те, не се опитвай да ме баламосваш. Защото всъщност вие седите върху петдесет до шейсет милиарда галона, недекларирани резерви, така ли е? Всички петролни компании имат далече по-големи резерви, отколкото си признават. Та как иначе бихте могли да определяте цените, а?

— Всички го правят — опита да се оправдае Фрейзър.

— Разбира се, разбира се, но какво казват числата? Господи, за какви количества става дума! А провокирате недостиг, въпреки че имате излишъци. Рано или късно, някой ще разкрие цялата грозота на този бизнес пред света.

— Едва ли ние сме в най-добра позиция, за да застанем начело в едно движение за изчистване на имиджа.

Лавандър се загледа в живописния площад.

— Но когато това се случи — каза той, разсъждавайки на глас, — някои хора ще свършат по затворите, нечии политически кариери ще рухнат и нещата могат да опрат чак до Кабинета, нали разбирате. И в сравнение с този скандал, Уотъргейт и Абскам ще изглеждат невинни като ден, прекаран в Дисниленд.

— Това няма да се случи.

— Американският народ бе унижен от Уотъргейт и Абскам — каза Лавандър. — Хората ще бъдат вбесени, когато разберат в каква степен са били експлоатирани от петролните компании. Искам да ви наведа на мисълта, че няма да е лошо да демонстрирате малко здрав разум. Има начини да се направят толкова много пари. Не е необходимо да се нарушава законът.

— Ако все пак се случи — упорстваше Фрейзър, — брадвата ще падне най-напред върху останалите. Ние сме отскоро в бизнеса.

— Слабите винаги падат първи. Хората, които ще се захванат с разследването, ще си отворят апетит най-напред с новаци като вас. Хиените ще изядат най-напред именно вас, а после големите конкуренти ще изглеждат много покаяни и ще кажат: „Ох, извинете ни, ние не преценихме добре нещата“; политиците, които те държат в джобовете си, ще завикат в един глас: „О, колко лошо постъпихте“, ще ги глобят сто-двеста хиляди долара и ще ги оправдаят за доброто на икономиката. И каква ще бъде ползата от това за АМРАН? Те вече ще са ви смачкали.

— Доста обезкуражаваща гледна точка, наистина.

— Напълно реалистична. Сценарият вече е написан.

— Нека се надяваме, че този път грешите.

— Аз имам репутация, Фрейзър. Никога, по никакъв начин не съм се обвързвал с нищо нелицеприятно. Мога да помогна на АМРАН, но само ако се съгласите да ме послушате и да възприемете съветите ми. Цената ще бъде хиляда долара на ден. Предплащане за трийсет дни. Ако продължим да работим и след това, ще ми изплатите още един трийсетдневен аванс. А аз ще си запазя правото да се оттегля във всеки момент, ако почувствам, че вашите решения могат да ме злепоставят по какъвто и да е начин. Това са стандартните ми условия и можете да ги приемете или да ги отхвърлите.

— Добре, ще съгласувам това с директорския съвет и…

— Днес е петък, Фрейзър. Ще очаквам отговора ви в понеделник. Да кажем, 5 часа следобед. Може да ми телеграфирате на борда на „Гълф Стар“.

— Срокът е малко къс, особено ако се…

На лицето на Лавандър падна сянка. Започваше да губи търпение. Той прекъсна Фрейзър:

— В момента „Хенсел Ойл“ произвежда в Щатите около двайсет хиляди барела дневно. Резервите на компанията са… ще изкажа само предположение, разбира се… шейсет милиона барела от по четирийсет и два галона. Една от причините „Хенсел Ойл“ да не върви на добре е, че купува шейсет процента от суровия си петрол от Близкия изток. На цена с премия.

Фрейзър не можеше да откъсне погледа си от Лавандър. Беше започнал да почервенява.

Но Лавандър не отслабваше натиска.

— Важното, мистър Фрейзър, е, че вашият АМРАН е закупил кон… — той спря и се засмя — … без да погледне под чула.

Ах, ти непоносимо копеле, помисли Фрейзър. Но се овладя. В задълженията му влизаше да се владее.

— И това, което сега ще стане, стари приятелю, е, че АМРАН ще трябва дълбоко да бръкне в своя капитал. Ще трябва да черпи от резервите на другите членове от консорциума, ще трябва да намали зависимостта на „Хенсел“ от Близкия изток. И ето как, сър, вие сте пред една опасна ситуация: скоро ще се наложи да обяснявате откъде имате тези петролни запаси, които според вас самите не притежавате. Мафията има същия проблем с парите си, които трябва да пере. Вие пък ще трябва да изперете собствения си петрол. — Той отново се позасмя и после добави: — Е, достатъчно безплатни съвети за един ден.

Фрейзър усещаше топка от гняв, стаила се дълбоко в стомаха му, но продължи да играе ролята си:

— И какво предлагате в такъв случай?

— Предлагам да ме наемете, за да ви опазя от неприятностите и да пооправя тази каша.

Фрейзър го изгледа над ръба на чашата кафе.

— Е, нали за това сме тук — каза той бавно, след кратка пауза.

Лавандър вдигна вежди. Погледна вътре в чашата чай.

— Аз виждам… аз виждам едно послание и то ми казва: „Фрейзър няма пълномощията да вземе решение“. Прав ли съм?

— Моята задача беше просто да поставя началото на преговорите. Знаем по репутацията ви, че можете да ни помогнете. Въпросът е, можем ли да си позволим да ви наемем.

— О, това е прашинка сол в океана. Разбира се, че можете да си го позволите. Аз мога да ви помогна. Топката е у вас. Уведомете ме — и той се надигна от стола си.

В този момент Фрейзър се обади:

— Може би имаме още нещо в торбата.

— А?

Фрейзър извади стъклен буркан от куфарчето си и го постави на масата. В него имаше пясък, бял като захар, но примесен с някаква тъмна субстанция. Фрейзър вдигна буркана и го разклати, погледна Лавандър и се усмихна. Поднесе буркана на Лавандър и каза:

— Чувал съм, че вие сте в състояние да погледнете една проба, да я вкусите и да кажете с точност до две преки от коя част на света е донесена и колко богато е находището.

Лавандър не можа да скрие любопитството си. Но не докосна буркана.

— Когато сключим сделката, мистър Фрейзър.

Той наистина е един побъркан стар глупак, помисли Фрейзър. Побъркан на тема да бъде хитър. Играе си на игрички. Човекът супер компания.

Фрейзър обаче повече се интересуваше от конкретните резултати.

— Упълномощен съм да ви наема за минимум шейсет дни — каза той. — Ще преведем където пожелаете шейсетте хиляди в злато още в понеделник сутринта, когато отворят банките. — Той се усмихна и отново разклати буркана. — Няма ли да ви бъде интересно да видите най-силния ни коз?

Лавандър погледна буркана и в кафявите му очи нещо присветна. Но пак не посегна към него. В душата му се бореха любопитството и търговската жилка.

— Следващите близо две седмици ще пътувам — уточни той. — Това би ли създало проблеми?

— Абсолютно никакви, сър. Ще искаме да пристигнете в Хюстън на първо число следващия месец.

— Това е приемливо… мога ли сега?

— Но, разбира се — каза Фрейзър._Ще захапеш въдицата_, каза си той. Скоро ще разберем.

Лавандър взе буркана и го вдигна на светлината, сякаш беше рядък диамант. Разстла една хартиена салфетка на масата и я приглади с ръце. Отвори буркана, изтръска минимално количество на салфетката и го затвори. Вдигна салфетката с двете си ръце, повдигна краищата й и разклати пясъка, наблюдавайки го внимателно. Остави салфетката обратно на масата, извади бижутерска лупа, раздели песъчинките с дръжката на лъжичката и внимателно го разгледа през лупата. Докосна пясъка с език и го вкуси като дегустатор, който опитва скъпа бутилка вино.

Фрейзър го наблюдаваше с нескриван интерес. Той видя, че в един миг егоцентризмът и сарказмът се бяха изпарили и тяхното място бе заето от един истински професионалист, захванал се на работа. Лавандър взе малко пясък между пръстите си и посоли обратно на салфетката.

Устните му се мърдаха като на парализиран старец:

— Полутропичен до тропичен. Не е Африка… я да видим… Близкия изток? Не, цветът е друг. Не е достатъчно едър… хм… но е прекалено фин за Мексико. Или за Калифорния… хм?

Той неочаквано спря, вдигна поглед към Фрейзър за миг и после, също така бързо, го свали към пясъка.

Хвана се, помисли си Фрейзър. Нека видим какво ще направи по-нататък.

Лавандър сви салфетката на фуния, изсипа пясъка обратно в буркана и го подаде обратно на Фрейзър.

— Бих изпил още един чай — каза той. А когато Фрейзър се обърна да извика сервитьорката, Лавандър сгъна салфетката с останалите в нея две-три песъчинки и я постави незабелязано в джоба си. Фрейзър се направи, че не е забелязал.

— Е, нека сега видим колко сте добър! — предложи той.

Лавандър проговори с известна предпазливост:

— Централния Пасифик, в северна посока от Нова Зеландия. Може би в околностите на падината Тонга^[1].

— Аз току-що се съгласих да ви предплатя шейсет хиляди долара за два месеца работа за нас, сър — каза той, — а първото нещо, което се опитвате да направите, е да ми говорите глупости.

— Моля!

Беше ред на Фрейзър да атакува:

— Вие знаете много добре, че тази проба изобщо не идва от района около Нова Зеландия.

— Тогава защо ме питате?

— Защото това би трябвало да бъде силата ви.

— Значи ме изпитвате?

— А защо не? Познавам ви само по репутация. И знаех за нея още от преди да се видим. Кажете нещо за качеството.

— Знаете какво е качеството, Фрейзър.

Фрейзър кимна много бавно.

— В момента мога да говоря само приблизително. И мога да изкажа само предположения — изтъкна Лавандър. — За да бъда точен, ще трябва да направя анализи в лаборатория.

— Разполагаме с необходимото оборудване — успокои го Фрейзър. — Исках само да ви демонстрирам, че имаме сериозни основания да сключим сделка с „Хенсел“.

— Това е от собствеността на „Хенсел“? — запита изненадан Лавандър.

— Не беше в пакета като част от тяхната собственост. „Хенсел“ е закупил района по други съображения. А инженерите ни случайно се натъкнаха, анализирайки пробата с друга цел.

— Разбирам.

— Ние чувстваме, че тук има нещо, нали разбирате? Никой друг дори и не предполага, че във въпросния район може да има петрол.

Временно Лавандър беше загубил контрол над срещата. Беше крайно време да си го възвърне.

— Грешите — каза той директно и остави забележката си без пояснение за по-голям ефект.

— Грешим ли?

— Къде най-общо се намира това находище? — попита Лавандър тихо, почти шепнейки.

Фрейзър се наведе през масата.

— Северно от Микронезия, грубо казано.

Егото на Лавандър се беше поразклатило и той изпитваше остра нужда да постави Фрейзър на мястото му и да поеме развоя на нещата в собствени ръце.

— Там… в северна посока, са разкрити залежи. Петрол от много високо качество, точно като вашия.

— Не е възможно.

— Това, което ви казах, е факт — отбеляза сухо Лавандър, възмутен от това, че думите му могат да бъдат подлагани на съмнение.

— Ние направихме въздушни снимки на въпросния район с много висока разделителна способност, а цялата околност в протежение на три хиляди мили беше сканирана от спътник. Между нас и Япония няма нищо.

— Казвам ви, че там са разкрити залежи… не става дума за някаква си проба, говоря за открито находище!

— Къде?

— Между вас и… Япония. Може дори да е в същия слой.

Ето значи, каза си Фрейзър, той на практика ми го каза. С това раздуто его, което даже професионалната етика не може да овладее. Какъв фатален недостатък!

— Вижте какво — каза той гласно, — убедихте ме. Тази вечер излитам за Мексико, където трябва да се срещна с жена си. Ще се погрижа за нашата сделка още в понеделник сутринта и предлагам да се видим в Хюстън на първи. Централният ни офис, в девет сутринта, окей?

— Отлично, аз ставам рано — съгласи се Лавандър и после възкликна: — О, боже, сметката!

— Аз плащам — настоя Фрейзър и повика сервитьорката.

Лавандър се сбогува и приведен излезе от сладкарницата. Фрейзър плати сметката, взе вестника си, излезе навън, скъса го наполовина и го хвърли в кошчето за боклук.

 

 

Хиндж бе имал на разположение по-малко от час, за да планира елиминирането на Лавандър. Той беше зарязал колата на Илайза и бе спрял със собствения си датсун в малка тъмна уличка недалече от площада. Когато слезе, той отвори багажника и извади малкия пакет от него. Вътре имаше приличащо на пура духало, игла от спринцовка, малка ампула живак и нож с дълго осем инча двойно острие в калъф, закрепващ се на ръката.

Чудесно.

Прости инструменти за проста работа. По всяка вероятност духалото нямаше да му трябва.

И никакви пистолети. Да се носи пистолет в Ямайка, означаваше човек да си търси белята. Освен това задачата не изискваше куршуми.

Той закрепи калъфа на ножа на лявата си предмишница. След това изтегли три капки живак с иглата, постави я в пурата духало и го сложи в джоба на ризата си.

Бързо и чисто. Нищо сложно. Удар и бягство. Лавандър щеше да бъде лесен. Сега беше време да помисли за мястото.

Информацията, с която разполагаше за него, беше откъслечна и с малка стойност, но все пак успя да разбере, че Лавандър предпочита да ходи пеш, вместо да ползва таксита, особено когато става дума за къси разстояния.

Хиндж набързо измери разстоянието от площада до кея и избра най-използвания маршрут. Той тръгна от площада, извървя по главната улица четири преки, после зави на запад и измина още две. Пристигна на кея след седем минути. Следващите четирийсет минути той употреби, за да се върне отново на площада, разглеждайки различните комбинации, които Лавандър би могъл да предпочете като по-къси варианти. Имаше няколко възможни маршрута. Най-трудно щеше да стане, ако Лавандър предпочетеше да се върне по главната улица. Тя бе доста силно осветена и трафикът продължаваше да бъде оживен. Останалите възможности за прибиране означаваха, че Лавандър щеше да се прибере по дълги тесни странични улици през район, осеян със складове.

Когато Лавандър пристигна в сладкарницата, Хиндж вече чакаше от другата страна на площада. Той стана свидетел на мелодрамата, разиграла се в заведението. Имаше съществено преимущество пред Лавандър. Лавандър трябваше да прекоси площада на път за кораба и Хиндж, който се намираше между кораба и Лавандър, щеше да разполага с известен аванс.

Първоначално Хиндж се концентрира върху Фрейзър, видя го да напуска сладкарницата, да скъсва вестника и да го хвърля в кошчето за боклук. С този прост акт Фрейзър подпечатваше смъртта на Лавандър. И Хиндж тръгна по следите на жертвата си.

Лавандър спря един от местните жители и го попита за посоката. Хиндж видя, че мъжът най-напред посочи с ръка по дължината на главната улица, след това я изви наляво, а после направи жест направо през складовете.

Лавандър предпочете краткия маршрут.

Хиндж почувства облекчение. Той бързо извървя две преки по булеварда, след което свърна, излизайки в края на една от страничните улички. И зачака.

 

 

Лавандър се беше изпотил, когато стигна до „Талисман Уей“ — тясна, покрита с чакъл уличка, по която можеха да се разминат двама души, обградена от складове с високи стени, които пречеха на проникването на каквато и да е странична светлина. Все пак в другия край пред себе си той виждаше светлините на пристанището. Упъти се към тях. Над главата му изтрещя гръмотевица и блясъкът на светкавицата озари макар и за миг уличката.

Може би беше изминал половината от приличащия на тунел път, когато в другия край се появи мъж и се отправи към него. Лавандър за миг почувства паника. Но в слабата светлина откъм края на уличката той различи, че мъжът е облечен в костюм и е бял. Реши, че е турист. Независимо от това, той все пак ускори ход. Приближаващият се мъж си подсвиркваше.

Когато разстоянието между тях се скъси, мъжът спря да подсвирква и добродушно подхвърли:

— Хей, приятел, какво ще кажеш за малко ginja? Най-добрата в Ямайка.

Лавандър, с лице пламнало от възмущение, се обърна гневно и вдигна поглед към мъжа:

— Не ме интересува проклетата ти…

Не можа да завърши изречението. В мига, в който заговори, той зърна нещо да се стрелва, а след това усети някакво ужилване в шията, чу гласа си да заглъхва. Видя, че мъжът се усмихва, съзря твърдите черти на лицето му, слабо осветени от далечните прожектори на кея, а мъжът държеше нещо пред себе си, но Лавандър кой знае защо не можеше да фокусира погледа си и въпреки това видя какъв беше предметът — стилет, с тънко, изцапано с кръв острие. А после почувства, че някой го дърпа за сакото, бърка в джоба на панталона му, а след това мъжът размаха нещо пред лицето му и това беше портфейлът на Лавандър, за когото всичко бе вече като насън, защото не усещаше краката си и сякаш плуваше, а миг по-късно долови в устата си солен привкус и паренето в гърлото се превърна в огън. Той погледна надолу, видя разширяващото се алено петно по ризата си, видя алена струя да потича надолу, осъзна, че това е собствената му кръв, отвори уста, за да изкрещи, но дихателната му тръба беше пълна с кръв и се хвана за гърлото, а пръстът му потъна в дупката.

Земята с някакво странно завъртане изчезна от погледа му.

Можеше да види краката си, които се движеха, пристъпвайки един пред друг, но не ги усещаше.

Нещо го удари през коленете и изминаха няколко секунди, преди да осъзнае, че е паднал.

Лавандър започна да лази към светлините на кея, опитвайки се да извика, да привлече вниманието някому, но нямаше кой да го чуе; тогава усети ръба на някаква сграда, изпълзя на тротоара, вдигна очи и видя лицето на една жена, а тя отвори устата си и като че крещеше, но той не чуваше нищо. Опита се да проговори, но зъбите му затракаха, миг по-късно тялото му се сгърчи в спазъм, той изви гръб назад, падна по лице на „Кинг стрийт“ и умря.

 

 

Когато пристигна на летището, Фрейзър веднага се регистрира, потвърждавайки резервацията си. После се отправи през чакалнята и застана в близост до телефонните автомати. Остана там десет минути, когато първият телефон в редицата иззвъня. Той веднага свали слушалката.

— Мистър Джексън е на телефона — каза той.

— Ейвъри Джексън?

— Да, точно така.

Студеният, лишен от всякакви емоции глас от другия край на линията съобщи:

— Пакетът беше предаден.

— Някакви проблеми? — попита Фрейзър.

— Нищо, с което да не мога да се справя.

— Много ви благодаря.

Фрейзър окачи слушалката и се отдалечи от автомата, усмихвайки се доволно. Десет минути по-късно обявиха полета му. Той си купи „Пари мач“ и италианското издание на „Плейбой“, след което се качи на самолета.

Хиндж също окачи слушалката и се върна при колата си. Продължителна гръмотевица бавно разтърси небето. Тъмни облаци скриха пълния диск на луната. Между тях зигзагообразно се стрелна светкавица и той усети първите неуверени капки на дъжда. Не им обърна внимание. Намираше се на неколкостотин ярда от входа на „Халф Муун Бей Клъб“. Насочи колата към обградения с палми вход на мотела и паркира в сенките. Сви рамене, за да се запази от дъждовните капки, които бяха започнали тежко да падат, и забързано се отправи към плажа. Преди да стигне до океана, той се захвана да изучава разположението на ширналия се крайбрежен мотел.

Плажът се извиваше в широк полумесец: единият му рог опираше в ниската сграда на двуетажен хотел, а другият — на каменен вълнолом, който разделяше плажа от прилежащия „Холидей Ин“. Регистрацията беше залепена за главната сграда, но беше открита под навес от палмови клонки. Непосредствено до нея се намираше открит бар и ресторант, който гледаше към залива. Под навеса се бяха струпали хора, надяващи се да се спасят от дъжда, а калипсо-оркестърът, свикнал с ненадейните бури, продължи да свири в ресторанта и стоманената му музика отекваше над водите на залива.

Вилите започваха веднага след ресторанта и свършваха чак при вълнолома. Бяха на не повече от петдесет-шейсет фута от самия бряг. Представляваха едноетажни, измазани с гипс постройки и повечето бяха тъмни. Преброи ги. Осемнайсет на брой. Само на последните три в редицата прозорците светеха. Въпреки предстоящата буря морето оставаше спокойно и вълните лениво миеха брега.

Той тръгна към вила 16 и в този момент заваля по-силно.