Уилям Дийл
Хамелеон (41)

1.

На позлатените стени на древния японски храм Ока-Ри е гравиран надпис: „Сезоните се менят с дните, паметта на човек се мени с годините“. Столетия по-късно един английски поет беше изразил същата мисъл по-сбито: „В крайна сметка, цялата история се състои от спомени и клюки“.

Имаше дни, през които генерал Хукър можеше да стои с часове в тъмнината на кабинета в компанията единствено на машинката в гърдите си, с мисъл за отминалите дни, опитвайки се да запълни провалите в паметта си. Дори и в най-черния от спомените си той сякаш дочуваше грохота на оръдията и звука на тръбата. Извън това виждаше в мислите си само вихрушка от прах, затъмняваща избледнялата слава. Имена и лица му се изплъзваха като призраци при изгрев. От някогашните места си припомняше само по някое наименование, без да го свързва с нещо конкретно.

Единствено Гарви знаеше за тази агония на Хукър и я разбираше. Точно Гарви беше човекът, който се притичваше на помощ, когато старецът извикваше на глас, споменавайки имена на загинали другари или забравени бойни полета.

— Повикахте ли ме, генерале? — казваше той.

Тогава генералът повтаряше името, а Гарви, чиято памет също му изневеряваше, измисляше някоя личност и я свързваше със също измислена случка или място, за да може Хукър, временно задоволен, да се върне към бленуването. Той пишеше мемоари вече десет години и резултатът беше огромен ръкопис. Редактирането и отсяването на истината от света, който Хукър си беше създал, би отнело още десет години, така че на практика трудът му беше неизползваем.

В много редките случаи, когато прахът на миналото се изчистваше за някой час, в съзнанието на Хукър изникваха кристално ясни картини. Това изживяване беше като оргазъм за стареца. Той седеше запленен и наблюдаваше как миналото отново се повтаря пред изморения му старчески взор. Затова сред стотиците изписани страници и украсени факти имаше шепа гениално пресъздадени битки и невероятно точно описани човешки характери. Останалото беше плод на въображението му.

Хукър в никакъв случай не беше пленник на миналото си. Той можеше седмици наред настървено да се занимава с бизнес. Но идваха дни, когато той се събуждаше и казваше на Гарви: „Полковник, днес ще работя върху мемоарите си“. След това се скриваше в кабинета си, а Гарви отлагаше вече уговорени срещи, извиняваше се, променяше плана за деня. Два или три пъти в такива дни Гарви се появяваше, когато чуеше стареца да вика.

Такъв беше и днешният ден, макар Гарви да му беше напомнил за посещението на О’Хара, уговорено за късния следобед. Той попита дали да го отложи.

— Не. Това не би било благоразумно — отговори Хукър, намигайки. Беше в добро настроение.

Хукър се беше затворил в кабинета си от два часа, когато Гарви го чу да извиква най-често повтаряната фраза: „Боби, къде си, Боби?“.

Гарви влезе в просторния кабинет.

— Извикахте ли ме, генерале?

— Отново Боби. При Бастин.

Гарви си спомняше въпросния ден много добре. И също така добре си спомняше момчето.

Бастин. 9 март 1942 година. На този ден Гарви започна тригодишното си военнопленничество в известната казарма Сучи. На Хукър съдбата бе отредила да избяга при славата и в крайна сметка да се върне в Бастин, и да го освободи. А Боби така и изчезна завинаги.

— Всичко е наред, старче — каза Хукър възбудено, — спомням си много добре, благодаря ти…

 

 

Онази сутрин той стоеше на верандата пред блестящия офицерски клуб, изправен като истукан, с шлем и слънчеви очила, покриващи по-голямата част от ястребовото му лице. Беше избръснат и облечен в чиста и изгладена бойна униформа, очаквайки да се случи неотвратимото в онзи — той знаеше това — най-унизителен ден в живота му.

Беше се заслушал в глухия тътен на японските оръдия, последван от въздишките на приближаващите се 105-милиметрови снаряди, миг преди да избухнат в земята.

Японците се намираха на двайсет мили и бързо скъсяваха дистанцията. Американците бягаха в безпорядък. Дни наред остатъците от войските, подчинени на Хукър, отбраняваха тесния полуостров Бастин, заплащайки с десетки убити всяка отстъпена миля. Предната нощ японците бяха предприели страхотна атака. И ето че сега бяха обсадени и след час-два последните запаси храна, амуниции и морфин щяха да привършат. Наистина бе въпрос на някой друг час.

Около себе си генералът виждаше единствено страх, паника и гняв. Не може да се спечели война с дръжката на метла, което беше горе-долу онова, което им бе останало. Но въпреки това хората му продължаваха да отбраняват тази обсадена педя земя цели три месеца при отчайващо съотношение на силите. В момента японските снаряди падаха върху базата. Намиращият се в непосредствена близост склад на тиловата служба избухна в облак черна прах и посипа всичко наоколо с натрошено дърво и парчета от инструменти. Нещо вътре — сенокосачка, варел с бензин, или каквото и да беше — експлодира и онова, което беше останало от навеса, пламна в светлооранжев огън.

Хукър не обръщаше внимание на хаоса около себе си, не чуваше писъка на падащите снаряди, не се стресна от неочакваната експлозия, пожара и падащите дървета, а стоеше и препрочиташе радиограмата, която беше прекъснала кафето му:

Посрещнете днес точно в 7:00 часа две моторници на военноморските сили под командването на капитан Алвин Лиймън. Бъдете готов да предадете командването на полковник Джеси У. Гарви и напуснете района незабавно. Всяка лодка ще предостави място на шест офицери. Вземете с вас онези хора, които ще ви подкрепят в марша ви към победата.

Успех.

Франклин Делано Рузвелт

Главнокомандуващ

Радиограмата беше дешифрирана и потвърдена и сега той я препрочиташе със смесени чувства. Беше унизен от поражението. Но знаеше, че неговото евакуиране означава, че е определен да отмъсти по най-ужасен начин на японците. Разполагаше с един час, за да определи десетте най-добри офицери измежду малкото останали и да напусне мястото, което се бе превърнало в негов дом в продължение на толкова много години. Момчето, разбира се, щеше да тръгне с него. Провери колко е часът. Шест и десет. Момчето се намираше в безопасност в бомбоубежището с онези измежду цивилните, които поради възраст, пол или здравословно състояние, не можеха да се сражават.

 

 

Щабът беше прехвърлен в бетонно укритие в близост до залива и там Хукър намери Гарви — със сълзящи от безсъние очи, изнемогващо тяло, небръснат, с разкъсани дрехи, наведен над картата на полуостров Бастин, диктувайки заповедите си в полевия радиотелефон. Телефонните им линии бяха унищожени още преди седмици.

Гарви го погледна измъчено.

— Японците са докарали два разрушителя и кръстосвач в пролива. Сега бомбардират Сакет от морето и… по дяволите, сигурно има петдесет хиляди японци, които приближават към нас по суша.

— Твоята оценка? — осведоми се Хукър.

— Три часа, може би. Не повече. Ще започнат да ни обстрелват откъм залива след не повече от час. Какво значение има това, генерале? Когато Сакет и остатъците на трети батальон се доберат дотук, повече няма да има накъде да се отстъпва. — Той махна с ръка към носа на полуострова, който се намираше на неколкостотин ярда на север. — Ще трябва да плуваме.

Хукър разбираше много добре какво иска да му каже. Дни наред бяха обсъждали кога да се предадат. И двамата бяха изтощени много повече, отколкото бе допустимо, за да вземат важни решения. И никой от тях не беше готов да признае неизбежната необходимост.

— Много от момчетата използват личните си пистолети и собствените си ловджийски пушки. Практически сме без амуниции за автоматите.

Ситуацията просто налагаше да се предадат незабавно, но документът в ръцете на Хукър променяше нещата. Хукър му подаде заповедта. Гарви я прочете и му я върна.

— Ако беше от някой друг, нямаше да й обърна внимание — обясни Хукър. — Но сега се оказва, че трябва да удържим рубежа, докато не дойде флотата.

— Добре — каза Гарви, — поне един от нас ще се измъкне от тази лайняна дупка. Кои ще вземеш?

— Кои останаха?

— Най-добрият е Сакет, ако е още жив. Ако не е, съмнявам се, че ще може да се върне с бой обратно. Когато говорих с него преди половин час, беше заграден в чувал. На командния пункт в Капис бяха останали дузина бойци и той възнамеряваше да се съпротивлява до последния човек.

Тежък снаряд избухна наблизо и от тавана се посипа прах.

— Проклятие! Защо чак сега издадоха тази заповед?

— Японците пробиха при Капис късно снощи. Дотогава се отбранявахме съвсем прилично, като се има предвид, че по суша ни превъзхождат петдесет към един и още повече след като вече цял месец не са ни подкрепили по море или от въздуха.

— Може и да си прав. Вероятно са разбрали, че няма да можем да устоим дълго.

— „Дълго“! По дяволите, това е въпрос само на няколко часа. Ако заминете по-бързо, поне няма да се безпокоим за наш висш офицер.

— Ще събера хората веднага — каза Хукър. — Може би флотата ще дойде тук по-рано.

— А момчето?

— То идва с мен, разбира се.

Докато отпиваха от кафето, съставиха списъка на ключовите офицери в полка.

— Ще оставя Ърл Кейлър с теб — каза Хукър. — Той е чудесен офицер, но е с най-сносен японски от всички в базата. Може да ви се наложи да имате подръка преводач през следващите няколко… месеца. Но искам сержант Фини. Нуждая се от поне един истински боец.

Когато оформиха списъка, Хукър извика един войник и му нареди да събере офицерите на кея. Погледна отново часовника си. Шест и двайсет и пет. Разнесе се грохотът на поредното близо попадение на снаряд и земята под краката им се разтресе.

Хукър се задържа за миг на прага и после протегна ръка.

— Бих искал да си с мен, Джес — каза той.

Господи, боже мой, помисли си Гарви, старецът май се просълзи.

— Ще се върнеш и ще ме отведеш — усмихна се Гарви.

Неочаквано и за себе си, Хукър прегърна жилавия дребен полковник.

— Можеш отсега да заложиш пенсията си, че ще се върна. — Гласът му издайнически потрепери от мъка и гняв, а после извади старата си звезда на бригаден генерал и я забоде на яката на Гарви. — Знам от колко време очакваш това — прошепна той. — Съжалявам, че не стана при по-други обстоятелства. Ще се върна за теб, Джес.

— Ще те чакам.

Хукър се отдалечи със стегната походка към щаба и мина през развалините на старата постройка. Листове хартия, папки и натрошено стъкло покриваха пода. Вратите висяха избити на пантите и дим на слоеве нахлуваше през зейналите дупки на прозорците, а после се издигаше и събираше под тавана като валма мръсен памук.

Той постоя няколко секунди сред безпорядъка на бившия си кабинет, после рязко се обърна и се отправи към кея.

Две моторници с рев навлизаха през пролива, придържайки се близо до бреговата линия. Моряците на палубата наблюдаваха с бинокли ужасяващата битка на полуострова пред тях.

— Божичко — обади се един от тях, — шибаните японци са навсякъде! Сякаш гледам мравуняк.

Капитан Лиймън поддържаше радиовръзка с командира на другата моторница Питър Коукли — лейтенант от Бостън, завършил Военноморската академия в Анаполис само преди две години. Коукли беше смел червенокос младеж и гледаше на цялата каша като Джон Уейн.

— Помнете заповедта, лейтенант — бе му казал Лиймън само преди час. — Ще се приближим до Бастин с крайна предпазливост. В никакъв случай, повтарям, в никакъв случай не започвайте сражение с врага под какъвто и да е предлог. Просто… минете покрай тях.

Лиймън наблюдаваше трите японски кораба през бинокъла.

— Те са на не повече от десет мили от кея на Бастин — каза той.

Коукли също наблюдаваше.

— Толкова са лесни, Ал — обади се той. — Кръстосвачът ще бъде между нас и разрушителите. Бихме могли да ги…

— Отново ли трябва да повтарям, лейтенант? Мисията ни е да вземем ВИП^[1]-овете от Бастин.

— Ние сме просто болногледачки, ето това е — каза с горчивина Коукли.

— Ако изгаряте от желание да горите в ада, скоро ще имате шанса за това. Но не днес.

— Все едно че сме шибано такси — изръмжа Коукли.

— Лейтенант, искате ли да се изправите пред военен съд?

— Е, хайде…

— Няма да обръщаме внимание на надморските съдове. Ясно ли е това, лейтенант?

— Да, сър.

— Питам, напълно ясно ли е?

— Да, сър.

— Тогава да си свършим работата.

Двата разрушителя и кръстосвача се намираха на около миля пред тях и концентрираха огъня си върху тесния полуостров. Постоянният тътен на оръдията им се засилваше.

— Окей, аз ще мина първи. Останете близо до брега. Убедете се, че съм успял и тръгнете едва тогава.

— Разбрах — извика Коукли и остави слушалката на радиотелефона. Насочи моторницата към брега, изтегли се малко назад и остана в близост до дърветата.

Лиймън се носеше през пролива с пълна скорост и високо изскочил нос, с потънала дълбоко кърма. Над него изтрещя залп и морето закипя. Небето почерня от дима на експлодиралите, заредени с шрапнел снаряди. Но Лиймън продължи, без да се поколебае дори за миг.

— Кучият му син ще мине — изкрещя Коукли. — Окей, скапаняци, хващайте се за топките, защото сега е нашият ред. — Той внимателно изнесе моторницата от укритието край брега, насочи я в тесния пролив и потегли пълен напред.

Хукър и хората му наблюдаваха морската драма от кея.

— Идва първият — извика един майор на име Форестър, випускник на Военната академия в Уест Пойнт.

Хукър стоеше до него, а малката групичка се беше скупчила наоколо. Хукър беше решил да остави сина си в бомбоубежището до последния момент. Този момент беше настъпил.

— Сержант Фини.

— Да, сър.

— Моля ви, идете в бункера на цивилните и доведете момчето.

— Да, сър.

Фини беше закоравял боец. Ризата му беше останала без копчета, разтворена до кръста, а единият ръкав висеше на парцали. Той подаде автомата си на един от офицерите, скочи в генералския джип и се понесе през ливадата към бункера, който се намираше на не повече от петстотин ярда от кея. Малко преди да пристигне, на пътя му падна мина. Джипът се изправи на задните си колела, наклони се настрани и се преобърна. Фини изхвръкна от седалката, падна на земята и се претърколи няколко пъти. Джипът се плъзна на няколко фута от него и експлодира.

— Аз ще го доведа — извика младолик лейтенант на име Гризолио и понечи да се затича към бункера, но в този миг Фини се изправи на крака, разтърси глава и пробяга останалото разстояние.

— Останете тук, лейтенант — заповяда Хукър.

Лиймън насочи малката, приличаща на торпедо моторница, в тесния, разчистен от отломките на яхти и рибарски лодки канал. Имаше място точно колкото да минат. Той ловко прекара дългото тясно тяло на моторницата по канала, умело избягвайки изгорелите останки.

— Дръжте въжетата, без да швартовате — извика Лиймън на малкия си екипаж. — Кажете на генерала да се качва бързо. Нямаме никакво време. Коукли е точно зад нас.

Хукър се обърна към групата си, избра петима офицери и им заповяда да се качат на борда. Беше видял, че Фини и момчето са напуснали бункера и тичат към тях.

— С ваше разрешение, сър, трябва незабавно да освободя кея — извика Лиймън.

Хукър кимна отсечено и в същия миг скочи на борда.

— Лейтенант Гризолио, вие оставате старши офицер за втората моторница. Кажете, ако обичате, на сержант Фини да се грижи за детето. Ще го взема, когато спрем за през нощта.

— Да, сър — отговори Гризолио, който беше прострелян в крака и използваше вместо патерица един клон от дърво. Той козирува.

— Е, капитане — обърна се Хукър към Лиймън, — потегляйте.

Пробиха си път през останките, после Лиймън завъртя руля и се насочи към залива и откритото море.

Хукър наблюдаваше как кеят се смалява и видя, че Фини и малкият се присъединиха към останалите. Благодаря ти, Боже, помисли си той. Махна с ръка, а осемгодишното дете се изпъна и отсечено козирува. Хукър продължи да се взира, докато пелената от дим не скри кея от погледа му. После прехвърли вниманието си към втората моторница, навлизаща на пълен ход в пролива в близко съседство с кръстосвача и като сновеше на зигзаг, избягваше прицелния обстрел от кораба.

Между тях нямаше никакви препятствия и миг по-късно един от снарядите я улучи. Попадението беше странично и тежко. Моторницата се разтресе, някакви парчетии изхвръкнаха от палубата и вятърът ги поде. Един от екипажа беше изхвърлен през борда. В следващия момент над главите им се пръсна снаряд с шрапнел. Боцманът се заби в кабината с разкъсан гръден кош. Самата кабина се пукна като хартиен плик. Надробено стъкло излетя във въздуха. Коукли бе пометен от горещата ударна вълна. Късове нажежен метал се забиха в ребрата и рамото му. Рулят бе изтръгнат от ръцете му и той усети, че се търкаля по палубата, за да спре в перилата. Беше замаян за момент, но после осъзна, че стои на ръце и колене, втренчен в собствената си кръв, която шуртеше по палубата. Чу някой от екипажа да крещи „Пожар!“ и усети пламъците да се разпалват от вятъра. Моторницата гореше.

Коукли се изправи на крака и сграбчи руля. Не обръщаше внимание на болките в тялото си — това вече нямаше никакво значение. Той изви поразената моторница и се насочи право към разрушителя. Зад тях се понесе шлейф от пламъци и дим, но те все още можеха да се движат, и нещо повече — носеха се право към вражеския кораб.

— Мамка ви… ах, мамка ви!… — крещеше Коукли.

Лиймън наблюдаваше в състояние на шок как моторницата се заби странично в разрушителя. За миг всичко сякаш застина във времето. В следващия миг експлодираха торпедата и почти едновременно с тях и складът с амунициите. Яркооранжева топка изхвръкна от пробойната, проехтя грохотът на експлозия, после на втора, на трета.

— Господи, о, господи — изохка Лиймън. Обърна се към генерала, които стоеше до него и наблюдаваше смъртната агония на бойния кораб. — Да се върнем ли, сър, за останалите ви хора?

Хукър премести поглед към Бастин, но там не се виждаше нищо друго, освен черен дим, неспиращи припламвания от експлозии и пламъци.

— Аз имам заповед — каза той. — Вие също.

— Слушам, сър — отговори капитан Лиймън и насочи моторницата в посока, обратна на Бастин.

И ето че Хукър седеше в кабинета си, по бузите му се стичаха сълзи. Точно този беше денят измежду всички останали дни в живота му, който най-страстно желаеше да забрави.

 

 

Кутията пристигна към четири и трийсет следобед. Донесе я шофьор на такси, който я беше освободил от касета на гарата, където тя била оставена от…

Ad infinitum^[2].

Винаги едно и също. Абсолютно невъзможно да се проследи. Една обикновена бяла кутия с дупки и с надпис „Намамоно“ — нетраен продукт.

Когато влезе в кабинета, генералът седеше на тъмно.

— Извинете, сър?

— Влез, Джеси. Бях се замислил. За едно време.

— Имам лоши новини, сър.

— Какво има?

— Нов подарък.

— Дявол да го вземе!

Гарви остави кутията на бюрото на Хукър.

— Желаете ли аз да я отворя?

— Аз ще го направя.

Той извади ножа за отваряне на пликове от чекмеджето, сряза връвта и отметна встрани капака.

Измъкна се бавно. Винаги правеха така — проверяваха въздуха с език и оглеждаха с очи в различни посоки. Господи, колко грозни бяха.

Той го изчака да се свлече през ръба на кутията и да тръгне през бюрото. Бодна го странично, колкото да пробие кожата. Хамелеонът изцвърча и гневно махна с опашка. Беше малък, не повече от девет-десет инча. Отново го бодна.

Хамелеонът започна да се гърчи от болка. Прободе го пак, и пак. След това опря острата страна на ножа до шията му и я притисна към плота на бюрото. Езикът му се подаде от устата като набъбнала червена маса и затрепери.

— Има ли и писмо? — попита Хукър.

Гарви извади лист. На него пишеше: „Рибата ще изяде рибаря“.

В гърлото на Хукър се надигна буца от омраза и с енергично движение на ръката си той обезглави гущера.