Ан Райс
Вампирът Лестат (9) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

8

Ала през месец октомври, когато Париж вече замръзваше, аз започнах да виждам редовно непознато лице сред публиката, което неизменно ме разсейваше. Понякога това лице почти ме караше да забравям какво върша. А после изчезваше, сякаш ми се е привидяло. Мярках го от време на време сигурно две седмици, преди най-сетне да го спомена на Ники.

Чувствах се глупав и ми беше трудно да го изкажа с думи:

— Там има някой, който ме гледа.

— Всички те гледат — отвърна Ники. — Ти това искаш.

Онази вечер беше малко тъжен и ми отговори грубовато. По-рано, докато палеше камината, беше казал, че никога няма да постигне кой знае какво с цигулката. Въпреки слуха и уменията му, не знаеше прекалено много. А аз щях да стана велик актьор, той бе убеден в това. Казах му, че това са глупости, но над душата ми падна сянка. Спомних си как майка ми ми каза, че му е твърде късно.

Не завиждал, каза ми той. Просто се чувствал малко нещастен, това е.

Реших да зарежа темата за тайнственото лице. Опитах се да измисля начин да го насърча. Напомних, че свирнята му предизвиква дълбоки чувства у хората, че дори и актьорите зад кулисите спираха и се заслушваха, когато той свиреше. Той безспорно имаше талант.

— Но аз искам да стана велик цигулар — каза той. — И се боя, че това никога няма да се сбъдне. А докато си бяхме у дома, можех да се преструвам, че ще го бъде.

— Не може да се откажеш! — настоях.

— Лестат, нека бъда откровен с теб — каза той. — На теб ти е лесно. Каквото и да си набележиш, ти го получаваш. Знам за какво си мислиш — За всички години, прекарани в нещастие у дома. Но дори и тогава, каквото и да си наумеше, ти го постигаше. И заминахме за Париж още в деня, в който ти го реши.

— Не съжаляваш, че дойдохме в Париж, нали? — попитах го.

— Не, разбира се. Просто искам да кажа, че ти мислиш за възможни неща, които не са възможни! Поне не за нас, останалите. Като да убиеш вълците…

Щом го каза, и ме обгърна студ. И кой знае защо отново се сетих за онова тайнствено лице в публиката, за онзи, който ме гледаше. Нещо го свързваше с вълците. Нещо го свързваше с изразяваните от Ники чувства. Беше нелепо. Опитах се да прокудя тази мисъл.

— Ако бе решил да свириш на цигулка, сигурно вече щеше да свириш в кралския двор — рече той.

— Ники, тези приказки са отрова — прошепнах аз. — Нищо не можеш да направиш, освен да се опитваш да получиш това, което искаш. Ти знаеше от самото начало, че шансовете са срещу теб. Няма нищо друго… освен…

— Знам — усмихна се той. — Освен безсмислието. Смъртта.

— Да — казах. — Можеш само да придадеш смисъл на живота си, да го направиш добър…

— О, не пак добротата! — възкликна той. — Ти и твоето страдание на смъртността, и твоето страдание на добротата — беше се загледал в огъня и се обърна към мен с нарочно презрително изражение. — Ние сме тайфа актьори и артисти, дето дори не могат да ги погребат в осветена земя! Ние сме отхвърлени.

— Господи, само да можеше да повярваш, че ние творим добро, когато караме другите да забравят злочестините си, поне за мъничко да забравят, че…

— Какво? Че ще умрат? — той се усмихна особено жестоко.

— Лестат, мислех, че всичко това у теб ще се промени, щом дойдеш в Париж.

— Глупаво от твоя страна, Ник — отвърнах. Сега той ме ядосваше. — Аз правя добро на булевард „Дю Тампл“. Чувствам го…

Млъкнах, защото отново видях тайнственото лице и мрачно чувство ме обзе, някакво лошо предчувствие. Ала дори и това стряскащо лице обикновено се усмихваше, това бе странното. Да, усмихваше се… наслаждаваше се…

— Лестат, аз те обичам — каза Ники сериозно. — Обичам те така, както съм обичал малцина в живота си, но в действителност ти си глупак с всички твои идеи за добротата.

Изсмях се.

— Никола — казах, — аз мога да живея без Бог. Мога дори да се примиря с идеята, че няма задгробен живот. Но не мисля, че бих могъл да продължа нататък, ако не вярвах във възможността за доброто. Вместо да ми се подиграваш, за разнообразие защо не ми кажеш в какво вярваш ти?

— Така, както аз го виждам — каза той, — съществува слабост, и съществува сила. И съществува и добро изкуство и калпаво изкуство. Ето в какво вярвам аз. В момента ние се занимаваме със сътворяване на доста калпаво изкуство и това няма нищо общо с добротата!

Тук нашият разговор можеше да се превърне в истински бой, ако бях казал всичко, което си мислех за буржоазната надутост. Защото аз бях напълно убеден, че нашата работа при Рено беше в много отношения по-добра от онова, което виждах в големите театри. Само рамката не беше толкова внушителна. Защо един буржоазен джентълмен не можеше да забрави рамката? Как би могъл да бъде накаран да се вгледа по-дълбоко от повърхността?

Вдъхнах дълбоко.

— Ако добротата наистина съществува — каза той, — то тогава аз съм нейната противоположност. Аз съм злото и се наслаждавам на това. Аз се плезя на добротата. И ако искаш да знаеш, аз не свиря на цигулка за идиотите, които идват при Рено, за да ги направя щастливи. Аз свиря за себе си, за Никола.

Не исках повече да слушам. Време беше за лягане. Но този малък разговор ме беше наранил и той го знаеше, и когато започнах да си свалям ботушите, той стана от стола, дойде и седна до мен.

— Извинявай — каза той със съкрушен глас. Бе толкова различен от позата му отпреди минута, че вдигнах очи и го погледнах. Той беше толкова млад и толкова нещастен, че не се сдържах — прегърнах го и му казах, че не бива повече да се тревожи за това.

— В теб има сияние, Лестат — каза той. — И то привлича всички към теб. То е там, дори и да си сърдит или обезсърчен…

— Това са лигавщини — казах аз. — И двамата сме уморени.

— Не, вярно е — възрази той. — В теб има светлина, която почти заслепява. Ала в мен има само мрак. Понякога мисля, че е като мрака, който те зарази онази вечер в кръчмата, когато ти се разплака и разтрепери. Ти беше толкова безпомощен, така неподготвен за него. Аз се опитвам да прогонвам този мрак от теб, защото имам нужда от твоята светлина. Аз отчаяно се нуждая от нея, но на теб мракът не ти е нужен.

— Безумецът си ти — казах. — Ако можеше да се видиш, да чуеш своя глас, своята музика — която, разбира се, ти свириш за себе си — ти нямаше да видиш мрак, Ники. Щеше да видиш заря, която е изцяло твоя. Печална, да, ала светлината и красотата се съчетават в теб в хиляди различни форми.

На другата вечер представлението мина изключително добре. Публиката беше жизнена и вдъхновяваше всички ни за още номера. Аз направих няколко нови танцови стъпки, които по някаква причина никога не предизвикваха интерес на репетициите, ала на сцената имаха чудно въздействие. А Ники беше изключителен на цигулката и изсвири една от своите композиции.

Ала към края на вечерта аз отново мярнах тайнственото лице. То ме подразни много повече отвсякога и аз едва не обърках ритъма на своята песен. Всъщност стори ми се, че за миг главата ми се замая.

Когато с Ники останахме сами, аз трябваше да говоря за това, за странното чувство, че съм заспал на сцената и съм сънувал.

Седнахме заедно край камината с нашето вино върху малка бъчвичка и на светлината на огъня Ники изглеждаше толкова уморен и унил, както и предната нощ.

Не исках да го тревожа, ала не можех да забравя лицето.

— А как изглежда той? — попита Никола. Той си грееше ръцете. А над рамото му виждах през прозореца град със заснежени покриви и от тази гледка ми стана сякаш още по-студено. Разговорът не ми допадаше.

— Това е най-лошото — казах. — Виждам само лице. Той трябва да е в черно, с наметало и дори с качулка. Но на мен това лице ми прилича на маска — много бяло и странно чисто.

Искам да кажа, бръчките по лицето му са толкова дълбоки, че сякаш са подчертани с черен грим. Мярвам го за миг. То действително сияе. А после, щом погледна пак, там няма никой. Ала това е преувеличение. По-неуловимо е — начинът, по който той изглежда, и все пак…

Описанието като че разтревожи Ники също толкова, колкото тревожеше и мен. Той не каза нищо. Ала изражението му се посмекчи, сякаш той забравяше тъгата си.

— Е, аз не искам да те обнадеждавам — рече той. Сега беше много мил и искрен. — Но може би наистина виждаш маска. И може би това е някой от „Комеди Франсез“, дошъл да те види как играеш.

Поклатих глава.

— Де да беше, но никой не би сложил подобна маска. И ще ти кажа и нещо друго.

Той зачака, но виждах, че му предавам част от собствената си боязън. Пресегна се, хвана бутилката вино за гърлото и наля малко в чашата ми.

— Който и да е той — казах, — той знае за вълците.

— Той какво?

— Той знае за вълците — бях много несигурен в себе си. Беше все едно разказвам сън, който съм забравил напълно.

— Той знае, че у дома съм убил вълците. Знае, че наметалото, което нося, е подплатено с кожите им.

— Какво говориш? Значи си разговарял с него?

— Не, там е работата — отвърнах. Това толкова ме объркваше, беше толкова неясно. Усетих пак замайването. — Точно това се опитвам да ти обясня. Никога не съм разговарял с него, никога не съм го приближавал. Ала той знае.

— Ах, Лестат — възкликна той и пак седна на пейката. Усмихваше ми се най-мило. — По-нататък ще започнеш да виждаш и призраци. Ти имаш най-развинтеното въображение от всички, които съм познавал.

— Призраци няма — отвърнах тихо и погледнах намръщено нашето огънче. Притурих му още малко въглища.

Цялото веселие на Никола се изпари.

— Как, по дяволите, би могъл той да знае за вълците? И как би могъл ти…

— Казах ти вече, не знам! — извиках. Замислих се и притихнах, отвратен може би от това колко нелепо изглеждаше всичко.

И после, когато и двамата се умълчахме и единствените движения и звуци в стаята идваха от огъня, долових съвсем отчетливо името Вълкоубиец, сякаш някой го бе произнесъл.

Ала никой не бе го изговорил.

Погледнах Ники, болезнено осъзнал, че устните му не са помръднали, и ми се стори, че всичката кръв се отдръпна от лицето ми. Не усещах ужаса от смъртта, както през толкова много други нощи, а чувство, което ми беше напълно чуждо: страх.

Седях и не помръдвах, толкова несигурен в себе си, че не можех да кажа нищо, и тогава Никола ме целуна.

— Да си лягаме — каза той тихо.