Ан Райс
Вампирът Лестат (18) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

9

Следващата нощ нахълтах в Париж с толкова злато, колкото успях да понеса със себе си. Слънцето току се бе скрило зад хоризонта, когато отворих очи, и небето все още излъчваше ясно лазурно сияние, когато яхнах кобилата и препуснах към града.

Умирах от глад.

И съдбата се разпореди тъй, че още преди да стигна градските стени, ме нападна главорез. Той изскочи с гръм от гората, от пистолета му блъвна огън и аз успях да видя как куршумът изскача от дулото му и прелита покрай мен. Скочих от коня и го нападнах.

Той беше силен мъжага, и аз се смаях колко много ми харесваха неговите проклятия и съпротивата му. Злобливият прислужник, чиято кръв бях изпил снощи, беше стар. Този имаше стегнато, младо тяло. Дори и грубия допир на зле обръснатата му брада ме блазнеше, и бях във възторг от силата на ръцете му, когато замахваше да ме удари. Но това не беше игра. Той застина, щом забих зъби в артерията му, и когато кръвта бликна, това бе чисто сладострастие. Всъщност толкова прелестна бе, че напълно забравих, че трябва да го пусна, преди сърцето да е спряло.

Бяхме коленичили и двамата в снега, и животът, който влизаше в мен заедно с кръвта, бе като зашеметяваш удар. Дълго време не можех да помръдна. Хммм, наруши вече правилата, помислих си. Сега ще умра ли? Не изглежда много вероятно. Само този разтърсващ делириум.

И клетото мъртво копеле в ръцете ми, което щеше да гръмне и да ми отнесе лицето с пищова си, ако му бях позволил.

Взирах се в здрачното небе, в огромната, обсипана със светлини, маса от сенки напред, която бе Париж. И съществуваше само онази топлина след всичко и очевидно нарастващата сила.

Дотук добре. Изправих се и избърсах уста. После запокитих тялото възможно най-далече в снежния покров. Бях по-силен отвсякога.

Постоях там, обзет от ненаситност и кръвожадност, искаше ми се пак да убия, за да продължи този екстаз вечно. Но не можех да пия повече кръв и постепенно се успокоих, а и настъпи малка промяна. Връхлетя ме безутешност. Самота — сякаш крадецът е бил мой приятел или сродник, и ме е изоставил. Не можех да го проумея — освен това, че пиенето на кръвта бе нещо много интимно. Сега миризмата му бе полепнала по мен и това донякъде ми харесваше. Но ето го, лежеше там, на метри от мен върху набръчканата снежна кора и лицето и ръцете му изглеждаха сиви на светлината на изгряващата луна.

По дяволите, този кучи син възнамеряваше да ме убие, нали така?

За час успях да открия способен адвокат на име Пиер Роже в дома му в Маре, амбициозен млад мъж, чиято душа за мен бе като отворена книга. Алчен, умен, добросъвестен. Тъкмо какъвто ми трябваше. Не само можех да му чета мислите, когато не говореше, но и вярваше на всичко, което му кажа.

Той гореше от желание да услужи на съпруга на богата наследница от Сен Доминик. И, разбира се, би угасил всички свещи и би остави само една, щом очите все още ме болят от тропическа треска. Що се отнася до моето богатство от скъпоценни камъни, той работел с най-почтените бижутери. Банкови сметки и кореспонденция с моето семейство в Оверн? Да, незабавно.

Това беше по-лесно и от ролята на Лелио.

Но ми беше адски трудно да се съсредоточа. Всичко ме разсейваше — димящият пламък на свещта върху месинговата поставка за мастилница, позлатените орнаменти по китайските тапети и изумителното личице на мосю Роже с очички, лъщящи зад очилца с осмоъгълни стъкла. Зъбите му ми напомняха клавишите на клавир.

Най-обикновени предмети из стаята сякаш танцуваха. Един сандък се взираше в мен с месинговите си топчести дръжки очи. А жената, която пееше на горния етаж и заглушаваше тихото боботене на печката, сякаш изговаряше думи на някакъв тих, искрометен таен език — думи като „Ела при мен“.

Но явно така щеше да е вечно, и аз трябваше да се взема в ръце. Парите трябва да се изпратят още тази нощ по куриер до баща ми и братята ми, и до Никола дьо Ланфан, музикант от Дома на театралите на Рено, на когото да се каже само, че богатството е дошло от неговия приятел Лестат дьо Лионкур. Желанието на Лестат дьо Лионкур е Никола дьо Ланфан незабавно да се премести да живее в приличен апартамент на „Ил Сен Луи“ или на друго подобаващо място, а Роже, разбира се, трябва да помогне в това, а подир туй Никола дьо Ланфан трябва да започне да учи цигулка. Роже трябва да купи на Никола най-добрата възможна цигулка „Страдивариус“.

И последно, отделно писмо да се напише до майка ми, маркиза Габриел дьо Лионкур, на италиански, та никой друг да не може да го прочете, и да й се изпрати специална кесия. Ако може да го понесе, нека тя да замине за южна Италия, за рожденото си място — може би така ще спре влошаването на охтиката си.

При мисълта за нея и свободата й за бягство ми се замая главата. Зачудих се какво ли ще си помисли тя.

Дълго време изобщо не чувах думите на Роже. Представях си я облечена веднъж в живота си като маркиза, каквато беше, да излиза през портата на нашия замък в своя собствена карета, запретната с шест коня. А после си спомних съсипаното й лице и чух кашлицата в дробовете й, сякаш тя бе тук, при мен.

— Изпратете й парите и писмото още тази вечер — казах. — Не ме интересува каква ще е цената. Направете го — и положих пред него толкова злато, че с него тя можеше да живее в охолство до края на живота си, ако й оставаше живот.

— А сега — продължих, — познавате ли търговец, който търгува с изящна украса — картини, гоблени? Някой, който би могъл да отвори магазините и складовете си за нас още тази вечер?

— Разбира се, мосю. Позволете да си взема палтото. Тръгваме начаса.

След минути вече бяхме потеглили към Фобур Сен Дени.

А след това с часове скитах с простосмъртния си придружител из същински рай на материалните богатства и придобивах всичко, което поисках. Дивани и столове, порцелан и сребърни сервизи, драперии и скулптури — всичко, което можех да взема, беше мое. И наум преобразявах замъка, в който бях израсъл, докато изнасяха все повече и повече стоки, които да бъдат опаковани и незабавно изпратени на юг. На малките си племеннички и племенници изпратих играчки, които не бяха и сънували — миниатюрни корабчета с истински платна, кукленски къщи, изработени с небивало майсторство, съвършено изпипани.

От всеки предмет, който докосвах, научавах по нещо. И имаше мигове, когато всички цветове и текстури ставаха твърде бляскави, до непоносимост. Ридаех вътрешно.

Но щях да се преструвам на човек колкото ми душа иска, без никой нищо да заподозре, ако не беше едно твърде злощастно произшествие.

По някое време, докато обикаляхме из склада, изскочи един плъх, както правеха наглите градски плъхове, и хукна покрай стената много близо до нас. Нищо необичайно, разбира се. Но там, сред гипса и твърдото дърво, сред бродираните платове, плъхът чудато биеше на очи. И мъжете, които се заблудиха, естествено, припряно замърмориха извинения заради плъха и започнаха да тропат, за да го прогонят.

За мен гласовете им се превърнаха в смесица от звуци, като яхния, клокочеща в гърне. Можех да мисля само за това, че плъхът има много мънички крачета, и че още не съм разглеждал плъх, нито пък някакво друго дребно топлокръвно създание. Посегнах и хванах плъха, комай твърде лесно, и огледах крачетата му. Исках да разгледам що за ноктенца има на краката и каква беше плътта между пръстенцата му, и напълно забравих за мъжете.

Внезапното им мълчание ме накара да дойда на себе си. И двамата ме гледаха втрещено.

Усмихнах им се с възможно най-невинната си усмивка, пуснах плъха и продължих с покупките.

Е, те и дума не обелиха за това. Но аз си взех поука. Много ги бях уплашил.

По-късно същата нощ възложих още едно, последно поръчение на адвоката си: да изпрати подарък от сто хиляди крони на един собственик на театър на име Рено с благодарствено писмо от мен за проявената от него любезност.

— Разберете какво е положението с неговото театърче — заръчах. — Разберете дали то има някакви дългове.

Разбира се, никога нямаше да припаря до театъра. Те никога не биваше да се досетят какво се е случило, не биваше да се излагат на заразата ми. И засега бях сторил каквото мога за всички онези, които обичах, нали?

И когато всичко това приключи, когато часовникът на църквата удари три часът над белите покриви, а аз бях толкова гладен, че подушвах кръв, накъдето и да се обърнех, стоях сред пустия булевард „Дю Тампл“.

Мръсният сняг се бе разтопил до киша под колелата на каретите, и аз гледах Къщата на театралите с оцапаните й стени и изпокъсаните афиши, на които все още с червени букви бе изписано името на един млад смъртен актьор — Лестат дьо Валоа.