Ан Райс
Вампирът Лестат (19) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

10

Следващите няколко нощи вилнях. Изпивах Париж, сякаш градът беше кръв. В ранната вечер връхлитах в най-западналите квартали, забърквах се с крадци и убийци и често им давах игрив шанс да се защитават, а после с ръмжене ги стисвах в смъртоносна прегръдка и пирувах лакомо.

Вкусвах най-различни жертви: грамадни здравеняци, жилави дребосъци, космати и тъмнокожи, но най-любимите ми бяха съвсем младите негодници, готови да те убият, за да ти вземат петачетата от джобовете.

Обичах сумтенето и проклятията им. Понякога ги хващах с една ръка и им се присмивах, докато изпаднат в яростен гняв, захвърлях ножовете им по покривите, мятах пистолетите им по стените и ги раздробявах на парчета. Но общо взето пълната ми сила бе като котка, на която никога не й позволяваха да нападне. И единственото, което мразех в тях, бе страхът им. Ако жертвата беше много уплашена, губех интерес.

С времето се научих да отлагам убийството. Пийвах по малко от един, по повечко от друг, а после поемах разтърсващата глътка на смъртта от третия или четвъртия. Проточвах преследването и борбата за собствено удоволствие. И когато за една вечер ловувах и изпивах толкова, че да стигне за шест здрави вампира, обръщах поглед към останалата част на Париж, към всички онези славни развлечения, които преди не можех да си позволя.

Но не и преди да се отбия в къщата на Роже за новини от Никола или от майка ми.

Писмата й преливаха от щастие, че ми е провървяло, и тя обещаваше да замине за Италия през пролетта, стига само да събере сили за пътуването. В момента искаше книги от Париж, разбира се, и вестници, и нотни листове за клавесина, който й бях изпратил. Бях ли истински щастлив? Бях ли сбъднал мечтите си? Тя се отнасяше твърде подозрително към богатството. Толкова щастлив бях при Рено. Трябвало да й се доверя.

За мен бе мъчение да слушам как ми четат тези думи. Време беше да стана лъжец насериозно, какъвто никога не съм бил. Но заради нея бях готов на това.

Що се отнася до Ники, трябваше да се досетя, че той няма да се задоволи с подаръци и неясни приказки, че ще настоява да ме види и ще продължи да настоява. Той малко плашеше Роже.

Но това не помагаше. Адвокатът не можеше да му каже нищо повече от онова, което аз му бях обяснил. А аз толкова внимавах да не видя Ники, че дори не попитах къде се намира къщата, в която се бе нанесъл. Казах на адвоката да се увери, че той учи със своя италиански маестро и че разполага, с каквото му душа пожелае.

Но все пак до слуха ми стигна, против волята ми, че Никола не е напуснал театъра. Той все още свиреше в Дома на театралите на Рено.

Това ме вбеси. Защо, по дяволите, да продължава? — мислех си аз.

Защото и той обичаше това място, също като мен, ето защо. Нужно ли беше да ми се обяснява? Там, в това театърче мишеловка всички ние бяхме сродни души. Не мисли за мига, когато завесата се вдига, когато публиката започва да вика и да ръкопляска. Прати на театъра каси с вино и шампанско. Прати цветя на Жанет и Лучина, момичетата, за които се борех с другите най-големи любимци, и още златни дарове за Рено. Изплати му дълговете.

Но нощите отминаваха, даровете пристигаха и на Рено започваше да му става неудобно от всичко това. Две седмици по-късно Роже ми съобщи, че Рено е излязъл с предложение.

Той искаше аз да купя Дома на театралите и да го задържа като директор, като му предоставя достатъчно капитал да поставя по-големи и по-дивни спектакли отвсякога преди. С моите пари и с неговия ум сме можели да накараме всички в Париж да заговорят за театъра.

Не дадох отговор веднага. Отне ми доста време, докато осъзная, че мога просто ей така да стана собственик на театъра. Да го притежавам така, както скъпоценните камъни в сандъка, или дрехите на гърба ми, или кукленската къща, която изпратих на племенничките си. Отказах и затръшнах вратата.

И веднага влязох отново.

— Добре, купете театъра — казах — и му дайте десет хиляди крони, да прави каквото си иска — това беше цяло състояние. А аз дори не знаех защо го направих.

Тази болка ще мине, мислех си, трябва да мине. И аз трябва да овладея мислите си, да разбера, че тези неща не могат да ме засягат.

В края на краищата, къде си прекарвах времето сега? В най-разкошните театри в Париж. Сядах на най-хубавите места да гледам балет и опера, драмите на Молиер и Расин. Мотаех се пред светлините на рампата и зяпах великите актьори и актриси. Имах ушити костюми във всички цветове на дъгата, пръстени със скъпоценни камъни по пръстите, перуки по най-последна мода, обувки с диамантени токи и златни токове.

И имах цяла вечност, за да се опивам с поезията, която слушах, да се опивам с пеенето и замаха на ръцете на танцьорите, да се опивам от пулса на органа в огромната пещера на Парижката Света Богородица, да се опивам от камбаните, които отброяваха часовете за мен, да се опивам от снега, беззвучно падащ над пустите градини на Тюйлери.

И всяка нощ ставах все по-малко предпазлив сред смъртните, все по-спокойно общувах с тях.

Не мина и месец, и събрах куража да нахлуя сред многолюден бал в „Пале Роял“. Бях загрят и зачервен след поредната жертва и незабавно се влях в танца. Не предизвиках ни най-малко подозрение. По-скоро си личеше, че привличам жените, и се възторгвах от допира на горещите им пръсти и мекия натиск на ръцете и гърдите им.

След това се врязах право сред ранните вечерни тълпи по булевардите. Притичах покрай театъра на Рено и започнах да се набутвам в другите театри, за да гледам куклените представления, мимовете и акробатите. Вече не бягах от уличните лампи. Влизах в кафенета и си поръчвах кафе, само за да усетя топлината му с пръстите си, и докато избирах, разговарях с хората.

Дори спорех с тях за състоянието на монархията, втурнах се неистово да овладявам билярда и игрите на карти и ми се струваше, че стига да поискам, мога да вляза в Дома на театралите, да си купя билет и да се промъкна на балкона, за да видя какво става там. Да видя Никола!

Е, не го сторих. Какво си въобразявах — да се доближа до Ники? Да баламосвам непознати, мъже и жени, които никога не са ме виждали, бе едно, но какво щеше да види Никола, ако се взре в очите ми? Какво щеше да види, ако погледне кожата ми? Освен това си имам твърде много работа, рекох си.

Научавах все повече и повече за своята природа и възможности.

* * *

Косата ми например бе по-лека, ала по-гъста, и изобщо не растеше. Не растяха и ноктите на ръцете и краката ми, които бяха станали по-лъскави, въпреки, че ако ги изпилех, през деня те пак израстваха до дължината им, когато умрях. И въпреки, че хората при оглед не можеха да разкрият тези тайни, те усещаха други неща — неестествения блясък на очите ми, прекаленото изобилие от отразяващи се в тях цветове, и бледото сияние, което излъчваше кожата ми.

Когато бях гладен, това сияние ставаше особено отчетливо. Още една причина да се нахраня.

И разбрах, че мога да карам хората да изпадат в транс, ако се взирам упорито в тях, а гласът ми изисква много строго модулиране. Можех да говоря твърде тихо за слуха на смъртните, а ако креснех или се засмеех твърде гръмогласно, можех да спукам нечии тъпанчета. Можех да увредя и собствените си уши.

Имаше и други трудности — движенията ми. Аз вървях, тичах, танцувах, усмихвах се и жестикулирах като човешко същество, но при изненада, ужас, скръб тялото ми можеше да се извива и криви като тялото на акробат.

Дори и израженията на лицето ми можеха да бъдат карикатурно преувеличени. Веднъж се унесох, докато вървях по булевард „Дю Тампл“ и мислех за Никола естествено — седнах под едно дърво, вдигнах колене и обхванах глава с длани като скръбен елф от вълшебна приказка. Господата от осемнайсети век, с брокатени рединготи и бели копринени чорапи, не правеха такива неща, поне не и на улицата.

А друг път, потънал в съзерцание на променливите светлини по повърхностите, подскачах и сядах с кръстосани крака върху някоя карета, подпрял лакти на колене.

Е, това стряскаше хората. Плашеше ги. Но най-често, дори и когато бледата ми кожа ги плашеше, те просто извръщаха поглед. Бързо осъзнах — те се самозаблуждават, че всичко си има обяснение. Такова бе обичайното рационално мислене на осемнайсети век.

В края на краищата, от сто години не бе имало случаи на вещерство — последният, за който се сещах, бе съдът срещу Ла Воасин, гадателка, изгорена жива по времето на Луи, Краля Слънце.

Ала това бе Париж. И затова, ако случайно счупех при вдигане някоя кристална чаша или отварях врати и те се удряха в стената, хората решаваха, че съм пиян.

Но понякога отговарях на въпроси, преди смъртните да са ми ги задали. Изпадах в ступор само от съзерцаване на свещи и дървесни клонки и толкова дълго не се помръдвах, че хората ме питаха дали съм болен.

А най-тежкият ми проблем беше смехът. Можех да получа пристъпи на смях и да не мога да заспя. Всичко можеше да ги предизвика. Самото безумие на собственото ми положение ги предизвикваше.

Това все още може да ми се случи доста лесно. Никакви загуби, никакви болки, нито все по-дълбокото осъзнаване на трудната ми съдба го променя. Нещо ми се струва смешно. Аз започвам да се смея и не мога да се спра.

Това вкарва в ярост другите вампири, между другото. Но аз изпреварвам хода на разказа.

Както вече сигурно сте забелязали, не съм споменал досега други вампири. Работата беше там, че не можех да намеря такива.

Не можех да намеря друго свръхестествено създание в цял Париж.

Вляво от мен — смъртни, вдясно от мен — смъртни, и само от време на време — тъкмо когато съм се самоубедил, че нищо не се получава — усещах онова неясно и влудяващо неуловимо присъствие.

То никога не доби по-голяма плътност от онази първа нощ в селския църковен двор. И неизменно се случваше в близост до някое парижко гробище.

Аз винаги спирах, обръщах се и се опитвах да го изловя. Но полза никаква — то изчезваше, преди да се уверя, че съм го усетил. Никога не бих могъл да го открия сам, а вонята на градските гробища беше толкова противна, че не можех, не бих могъл да се принудя да вляза в тях.

Започваше да ми се струва, че това е нещо повече от префиненост или лошия спомен от собствената ми тъмница под кулата. Отвращението от вида или миризмата на смъртта като че бе присъщо на естеството ми.

Не можех да гледам екзекуции — също както когато бях разтреперано момче от Оверн, а при гледката на трупове покривах лицето си. Мисля, че смъртта бе оскърбление за мен, освен ако аз не бях нейна причина! И имах нужда да се отърва от мъртвите си жертви почти незабавно.

Но да се върнем към въпроса за присъствието. Започнах да се питам дали това не е някакъв друг вид преследвач, създание, което не можеше да общува с мен. От друга страна, бях с ясното впечатление, че присъствието ме наблюдава и може би умишлено ми се разкрива.

Какъвто и да бе случаят, в Париж не срещах други вампири. И започвах да се питам дали в даден период от време биха могли да съществуват повече от един от нас. Може би Магнус бе унищожил вампира, от когото бе откраднал кръвта. Може би той е трябвало да загине, след като предаде на друг силите си. И аз също щях да умра, ако трябваше да създам още един вампир.

Но не, това беше неразумно. Магнус притежаваше голяма сила дори и след като ми даде кръвта си. И бе оковал своята жертва вампир във вериги, когато е откраднал силите му.

Огромна тайна, която ме влудяваше. Но засега невежеството действително бе блаженство. И аз се справях много добре с откритията без помощта на Магнус. И може би тъкмо така го е бил замислил Магнус. Може би това е бил и начинът, по който той е добивал познания преди векове.

Спомних си думите му, че в тайната стая в кулата ще намеря всичко, нужно ми, за да благоденствам.

Часовете отлитаха, а аз се скитах из града. И умишлено напусках компанията на човеците само за да се скрия денем в кулата.

Ала започвах да се питам: „Щом можеш да танцуваш с тях, и да играеш с тях билярд, и да разговаряш с тях, тогава защо не можеш да живееш сред тях така, както живееше, докато бе жив? Защо не би могъл да минаваш за един от тях? И отново да се вплетеш в самата тъкан на живота, там, където има… Какво? Кажи го!“

А тук вече се запролетяваше. И нощите ставаха все по-топли, а Домът на театралите поставяше нова драма с нови акробати между действията. И дърветата отново разцъфваха, и всеки буден миг аз мислех за Ники.

Една нощ през март, докато Роже ми четеше писмото от майка ми, осъзнах, че и аз мога да чета не по-зле от него. Бях се научил да чета от хиляда източника, без дори да се опитвам. Прибрах писмото у дома.

Дори и вътрешната стая вече не беше много студена. И аз седнах до прозореца и за пръв път зачетох думите на майка си насаме. Почти я чувах как ми говори:

„Никола пише, че си купил театъра на Рено. Значи сега си собственик на малкия театър на булеварда, където бе толкова щастлив. Но притежаваш ли все още щастието? Кога ще ми отговориш?“

Сгънах писмото и го пъхнах в джоба си. Кървавите сълзи напираха в очите ми. Защо тя трябва да разбира толкова много, и все пак — толкова малко?