Ан Райс
Вампирът Лестат (38) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

1

Пролетен дъжд. Дъжд от светлина, който напояваше всяко свежо листо по дървесата на улицата, пропиваше във всяка плочка от паважа, дъждовните капки вплитаха в светлина самата празнота на мрака.

И балът в „Пале Роял“.

Кралят и кралицата пяха там и танцуваха с народа. Интригантски разговори в сенките. Кого ли го е грижа? Кралства се въздигат и пропадат. Само не горете картините в Лувъра, това е всичко.

Отново изгубен сред цяло море от смъртни; свежа кожа и зачервени бузи, планини от напудрени коси върху женските глави, окичени с всякакви галантерийни нелепици, дори и миниатюрни тримачтови кораби, мънички дървета и птиченца. Пейзажи от перли и панделки. Широкоплещести мъже, като петли в сатенени сюртуци, подобни на разперени крила. От лъщенето на диамантите ме боляха очите.

Гласовете понякога докосваха повърхността на кожата ми, смях, ехото на нечестив смях, венци от ослепителни свещи, пяната на музиката се плискаше по стените.

Дъждът нахлуваше през отворените врати.

Миризма на човеци, която нежно подклаждаше глада ми. Бели рамене, бели шии, силни сърца, отмерващи онзи вечен ритъм, толкова много отсенки сред тези голи деца, скрити в богатства, диваци, които се мъчеха под повои от плюшени шнурове, инкрустации и бродерии, с изтормозени крака, обути в обувки с високи токове, и маски като турели около очите им.

Въздухът излиза от едно тяло и бива вдъхван в друго. А музиката, дали тя излиза от едно ухо и влиза в друго, както твърди старата поговорка? Ние вдишваме светлината, вдишваме музиката, вдишваме мига, преминаващ през нас.

Сегиз-тогиз върху мен се спираха погледи, изпълнени с някакво смътно очакване. Бялата ми кожа ги караше да се спират, но защо ли, когато те самите си пускаха кръв от вените, за да поддържат деликатната си бледност? (Нека ти държа таса и после да го изпия!) А очите ми — какво ли бяха сред това море от фалшиви скъпоценности?

Ала шепотът им се приплъзваше около мен. И тези аромати, ах — нито един не бе подобен на другите. И съвсем ясно, сякаш изказани на глас, идваха призиви от смъртни тук и там, усетили какво съм аз, усетили страстта.

На някакъв древен език те приветстваха смъртта, те копнееха за смъртта, когато тя преминаваше през залата. Ала дали наистина знаеха? Не знаеха, разбира се. И аз също не знаех! Това бе съвършеният ужас! И кой съм аз, че да нося тази тайна в себе си, да жадувам да я споделя, да искам да хвана онази стройна жена там и да изсмуча кръвта от сочната плът на малката й закръглена гърда!

Музиката се лееше — човешка музика. Цветовете на залата припламнаха за миг, сякаш всичко щеше да се стопи. Жаждата се изостри. Тя вече не бе само идея. Тя пулсираше във вените ми. Някой щеше да умре. Да бъде изсмукан до капка само след миг. Не мога да понеса тази мисъл, мисълта за онова, което ще се случи, пръстите на гърлото усещат кръвта във вената, усещат как плътта се поддава, как ми се отдава! Къде? Това е моето тяло, това е моята кръв.

Изпрати своята сила, Лестат, като език на влечуго, да се стрелне и да грабне подходящото сърце.

Сочни ръчички, узрели за изстискване, мъжки лица, които, гладко обръснати, блещукат, мускули се напрягат под пръстите ми, нямаш шанс!

И под тази божествена химия, под тази панорама на отричането на разложението, аз виждах костите!

Черепите под тези нелепи перуки, две зейнали дупки, взиращи се иззад повдигнатото ветрило. Зала, пълна с клатещи се скелети в очакване единствено камбаната да забие. Точно както бях видял публиката онази нощ в залата на театъра на Рено, докато изпълнявах ужасилите ги фокуси. Ужасът щеше да сполети всяко второ същество в тази зала.

Трябваше да се махна оттук. Бях допуснал ужасна грешка.

Това тук бе смъртта, и аз не можех да избягам от нея, просто не можех да се измъкна! Бях оплетен сред смъртни същества, сякаш това чудовищно място бе капан за вампири. Стрелнех ли се навън, това щеше да вкара цялата бална зала в паника. Възможно най-предпазливо се запромъквах към отворените врати.

И до далечната стена, на фона на сатен и филигран, с ъгълчето на очите си аз мярнах, сякаш създаден от въображението ми, Арман.

Арман.

И да е имало зов, аз не го бях чул. И да е имало поздрав, не бях го усетил. Той просто ме гледаше — лъчезарно създание, обкичено със скъпоценности и облечено във фестонирани дантели. И това видение бе Пепеляшка, разкрита на бала, Спящата красавица, отваряща очи под преплетените паяжини, помитаща ги само с един замах на топлата си ръка. Чистият тон на въплътената красота ме накара да ахна.

Да, съвършено облекло на смъртен, ала то го правеше да изглежда още по-свръхестествено, лицето му бе твърде ослепително, тъмните му очи — бездънни, и само за частица от мига проблеснаха така, сякаш бяха прозорци към огньовете на ада. И когато гласът му се разнесе, той бе приглушен и почти дразнещ, принуждаваше ме да се съсредоточа, за да го чуя.

Цяла нощ ти търсеше мен — казваше той. — И ето ме, аз те чакам. От самото начало те чакам.

Струва ми се, че още тогава, докато стоях, неспособен да откъсна очи от него, аз усетих, че никога повече в моите години на скиталчества по този свят няма да постигна такова дълбоко прозрение на истинския ужас, който сме ние.

Той изглеждаше сърцераздирателно невинен сред тълпата.

Ала погледнех ли го, аз виждах подземия и чувах ударите на тимпани. Виждах осветени от факли полета, където никога не съм бил, чувах неясни заклинания, усещах по лицето си жежкия полъх на бушуващи пожари. И те, тези видения, не идваха от него. По-скоро сам ги изтръгвах.

И все пак Никола, смъртен или безсмъртен, никога не е бил тъй пленителен. Никога Габриел не бе ме омайвала така.

Боже мили, това е любов! Страст! И всичките ми минали амурни приключения бяха само нейна сянка.

И като че в ромолящия ритъм на мисълта той ми даде да разбера, че съм бил голям глупак, като съм си въобразявал, че няма да бъде така.

Кой може да ни обича, теб и мен, така, както ние можем да се обичаме? — прошепна той и ми се стори, че устните му наистина трепнаха.

Другите го гледаха. Виждах как се носят с комично бавни движения; виждах как погледите им се вперват в него, видях как светлината пада върху него под нов, разкошен ъгъл, когато наклони глава.

Аз вървях към него. Той като че вдигна ръка и ми махна, но не ми махаше, беше се обърнал и видях пред мен фигурата на младо момче, с тесен кръст, изпъчени рамене и високи стегнати прасци под копринените чорапи, момче, което, щом отвори вратата, се обърна и махна отново.

Хрумна ми безумна мисъл.

Вървях след него и ми се струваше, че всички онези неща не са се случили. Нямаше подземие под Гробището на невинните и не той бе онзи древен, страховит злодей. Нищо не ни заплашваше. Ние бяхме сумата на нашите желания и това ни спасяваше. И огромният, невкусен още ужас на собственото ми безсмъртие не се ширеше пред мен, ние плавахме по спокойни морета с познати фарове и бе време да паднем в прегръдките си.

Попаднахме в тъмна стая, уединена и студена. Суетнята на бала бе далече. Той бе стоплен от изпитата кръв и чувах силния глас на сърцето му. Той ме притегли към себе си, а под високите прозорци проблясваха светлините на преминаващите карети и се разнасяха неясни, несекващи звуци, внушаващи сигурност, уют и всичко онова, което бе Париж.

Никога не бях умирал. Светът се раждаше отново. Протегнах ръце и усетих как сърцето му тупти до мен. И аз зовях моя Никола, опитвах се да го предупредя, да му кажа, че всички сме обречени. Животът се изплъзва от нас малко по малко и когато видях ябълковите дървета в овощната градина, окъпани в зелени слънчеви лъчи, ми се стори, че полудявам.

— Не, не, най-скъпи мой — шепнеше ми той. — Няма нищо друго, освен покоя и сладостта, и твоите ръце в моите.

— Знаеш ли, това беше ужасен късмет! — прошепнах внезапно. — Аз съм дявол по неволя. Плача като дете скитниче. Искам да си ида у дома.

Да, да — устните му имаха вкус на кръв, ала не на човешка кръв. Това бе еликсирът, даден ми от Магнус, и аз усетих как се отдръпвам. Този път можех да се измъкна. Получих втори шанс. Колелото бе направило пълен кръг.

Крещях, че няма да пия, няма — а после усетих двете нажежени остриета да се забиват във врата ми и да стигат чак до душата ми.

Не можех да се помръдна. Той ме заливаше, както ме бе залял онази нощ — екстазът, хилядократно по-голям от онзи, когато държах в прегръдките си смъртни. И аз знаех какво правеше той! Той се хранеше от мен! Той ме пресушаваше.

Паднах на колене и усетих, че той ме крепи, кръвта се изливаше от мен с чудовищно упорство и аз не можех да я спра.

— Дявол! — опитах се да изкрещя. Изтласквах думата все по-нагоре и по-нагоре, докато тя се изтръгна от устните ми и вцепенението отпусна крайниците ми. — Дявол! — изревах отново, хванах го замаян и го захвърлих на пода.

След миг вече го бях докопал, отворих с трясък стъклената врата и го повлякох с мен в нощта.

Токовете му стържеха по каменните плочи, лицето му бе въплъщение на яростта. Стиснах дясната му ръка и го разтърсих, главата му се отметна назад и той не можеше нито да види, нито да прецени къде се намира, нито да се залови за нещо, заудрях го с десницата си и го удрях, и го удрях, докато от ушите му, от очите му, от устата му шурна кръв.

Повлякох го през дърветата далече от светлините на двореца. И докато той се мяташе, докато в изблик на сила се мъчеше да се изправи, той изстреля, че ще ме убие, защото сега притежава силата ми. Бил я изпил от мен и обединена с неговата сила, тя щяла да го направи непобедим.

Разярен, аз го стиснах за гърлото, изтиках главата му надолу и наврях лицето му в пътеката под мен. Приклещих го и започнах да го душа, докато кръвта не рукна в мощни изблици от зейналата му уста.

Той би изпищял, ако можеше. Коленете ми се забиха в гърдите му. Вратът му се издуваше под пръстите ми, кръвта шуртеше и се изливаше от него с клокочене, и той въртеше глава на двете страни, очите му се отваряха все по-широко и по-широко, ала не виждаха нищо. И когато го усетих как омеква в ръцете ми, аз го пуснах.

Пак го заудрях, обръщах го насам и натам. А после извадих меча си, за да му отсека главата.

Да живее така, ако може. Да бъде безсмъртен така, ако може. Вдигнах меча, и когато погледнах надолу към него, дъждът плющеше по лицето му, а той ме гледаше като полужив, неспособен да се примоли за милост, неспособен да се помръдне.

Чаках. Исках да ми се примоли. Исках да ми заговори с онзи мощен глас, пълен с лъжи и лукавство, гласът, накарал ме за един чист, ослепителен миг да повярвам, че отново съм жив и свободен, и отново пречистен. Пъклена, непростима лъжа! Лъжа, която никога нямаше да забравя, докато съм жив на тази земя. Исках гневът да ме пренесе през прага на неговия гроб.

Ала от него не идеше нищо.

И в този безмълвен миг на страдания красотата му бавно се възвърна.

Той лежеше на чакълената пътека — пребито дете, само на метри от преминаващите карети, звънтенето на конски подкови, трополенето на дървените колела.

И това пребито дете приютяваше злини и знания, натрупани с векове, и от него не идеха позорни молби, а само тихото и наранено осъзнаване на себе си. Древно, древно зло, очи, видели мрачни векове, които аз единствено сънувам.

Пуснах го, изправих се и прибрах меча си в ножницата.

Направих няколко крачки и рухнах на една мокра каменна пейка.

Далече фигури живо се суетяха около счупения дворцов прозорец.

Ала между нас и онези объркани смъртни се простираше нощта и аз го гледах безучастно как лежи и не помръдва.

Лицето му бе обърнато към мен, ала не нарочно, оплетените му къдри бяха окървавени. Със затворени очи, отпуснал ръка с разтворена длан до себе си, той приличаше на изоставения потомък на времето и свръхестествената случайност, някой нещастен колкото самия мен.

Какво бе сторил, за да се превърне в това, което е? Можеше ли някой толкова млад и толкова отдавна да е разгадавал смисъла на каквото и да било решение, да не говорим за обета да се превърне в това?

Станах и бавно се приближих, застанах над него и се загледах в него и в кръвта, пропила дантелената му риза и оцапала лицето му.

Стори ми се, че той въздъхна, че го чух как издишва.

Не отвори очи и смъртен може би не би забелязал по лицето му никакво изражение. Ала аз усещах страданието му. Усещах колко огромно е то и ми се искаше да не го усещам. За миг разбрах каква пропаст ни дели и каква пропаст зее между неговия опит да надделее над мен и моята простичка самозащита.

Той отчаяно се мъчеше да надвие онова, което не разбираше.

А аз, импулсивно и почти без усилия, го бях пребил.

Цялата ми болка по Никола се завърна; и думите на Габриел, и обвиненията на Никола. Гневът ми бе нищо в сравнение с неговите страдания и отчаяние.

И може би тази бе причината да се наведа и да го вдигна. А може би го направих, защото той притежаваше такава изящна красота и бе тъй объркан. В края на краищата ние бяхме от един и същи род.

Нали е съвсем естествено някой от себеподобните му да го отнесе далече от това място, където смъртните рано или късно щяха да дойдат при него и да го отведат, преплитащ нозе?

Той не ми се съпротивяваше. След малко се изправи на крака. А после тръгна замаян до мен, бях го прегърнал през рамо и го подпирах; и ние се отдалечихме от „Пале Роял“ към улица „Сен Оноре“.

Почти не поглеждах преминаващите покрай нас фигури и накрая видях един познат силует под дърветата, от който не лъхаше усещането за смъртност, и разбрах, че Габриел доста време е стояла там.

Тя се приближи колебливо и безмълвно, по лицето й се изписа потрес, щом видя подгизналата от кръв дантела и раните по бялата кожа, тя протегна ръце, сякаш за да сподели с мен бремето, въпреки че не знаеше как.

Някъде по-нататък в тъмните градини и другите бяха наблизо. Чух ги и после ги видях. И Ники бе там.

Бяха дошли, също като Габриел, явно привлечени отдалече от суматохата или от някакъв неясен призив, който не можех да си представя, и просто гледаха и чакаха, докато ние се отдалечавахме.