Ан Райс
Вампирът Лестат (3) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

2

Беше вечер. Аз седях на леглото, едното от кучетата се бе изтегнало до мен, а другото — под коленете ми. Камината пламтеше.

И ето, най-сетне майка ми дойде, както сигурно би трябвало да очаквам.

Познах я по особеното движение в мрака и докато, ако някой друг бе дошъл при мен, аз щях да му кресна „Махай се“, на нея не казах нищичко.

Питаех към нея огромна и непоколебима обич. Не мисля, че някой друг изпитваше същото. И онова, което винаги ме караше да милея за нея, беше, че тя никога не казваше нищо обикновено.

„Затвори вратата“, „Изяж си супата“, „Мирувай“ — подобни неща никога не бяха се отронвали от устните й. Тя непрекъснато четеше — всъщност беше единствената в семейството, която имаше някакво образование, и когато проговореше, то бе наистина, за да каже нещо. Затова сега не ме подразни.

Напротив — тя възбуди любопитството ми. Какво щеше да каже и дали бе мислимо то да ме засяга? Не бях искал да дойде, дори не бях се сещал за нея, и не се извърнах от огъня, за да я погледна.

Но между нас съществуваше силно разбиране. Когато се бях опитал да избягам от тази къща и ме доведоха обратно, тъкмо тя ми показа как да се освободя от последвалата болка. Тя бе направила чудеса за мен, въпреки, че никой около нас никога не забеляза.

Първата й намеса дойде, когато бях на дванайсет и старият енорийски свещеник, който ме беше карал да наизустявам поезия и ме бе научил да чета някой и друг химн на латински, искаше да ме прати на училище в близкия манастир.

Баща ми отказа — можело да науча всичко нужно и у дома. Но майка ми се надигна от своите книги, за да поведе шумна и гръмогласна битка с него. Щял съм да отида, заяви тя, ако искам. Продаде един от накитите си, за да плати за учебниците и облеклото ми. Всичките си накити бе наследила от една своя италианска баба и всеки от тях си имаше история, и това бе тежко за нея. Но го направи незабавно.

Баща ми се разсърди и й напомни, че ако това се бе случило преди той да ослепее, волята му несъмнено щеше да се наложи. Братята ми го увериха, че най-малкият му син няма да отсъства задълго. Щях да дотичам у дома веднага щом ме накарат да правя нещо, което не искам.

Е, аз не дотичах у дома. Влюбих се в манастирското училище.

Влюбих се в параклиса и в химните, в библиотеката с хилядите стари книги, камбаните, които разпределяха деня, вечно повтарящите се ритуали. Обичах чистотата на това място, обичах съкрушителния факт, че всичко тук бе добре пазено и поддържано, че работата в огромната къща и в градините никога не свършваше.

Когато ме наказваха, което не се случваше често, ме обземаше възторжено щастие, защото за пръв път през живота ми някой се мъчеше да ме направи добър човек, който може да се учи.

След месец обявих призванието си. Исках да вляза в ордена. Исках да прекарам живота си в тази безупречна обител, в библиотеката — да пиша на пергаменти и да се уча да чета древните книги. Исках да ме затворят завинаги с хората, които вярваха, че аз можех да бъда добър, ако поискам.

Там ме харесваха. И това бе съвсем необичайно. Там не правех останалите хора нещастни или сърдити.

Игуменът веднага писа на баща ми, за да му поиска разрешение. И, честно, мислех си, че баща ми ще се радва да се отърве от мен.

Но три дни по-късно братята ми пристигнаха, за да ме отведат у дома със себе си. Плаках и се молех да остана, но игуменът не можеше да направи нищо.

И още щом пристигнахме в замъка, моите братя ми взеха книгите и ме заключиха. Не разбирах защо се сърдят толкова. Намекваше ми се, че по някаква причина съм се държал като глупак. Не спирах да плача. Обикалях неспирно в кръг, удрях разни неща с юмрук и ритах вратата.

После брат ми Огюстен започна да идва и да ми говори. Отначало говореше със заобикалки, но най-накрая стана ясно, че нито един член на велика френска фамилия нямало да стане беден монах учител. Как съм могъл да схвана всичко толкова погрешно! Били ме изпратили да се науча да чета и пиша. Защо трябвало вечно да навлизам в крайности? Защо съм се държал тъй, както е присъщо на дивите животни?

Що се отнася до това да стана свещеник с истински перспективи в Църквата, е, аз бях най-малкият син в семейството, нали така? Трябвало да помисля за задълженията си към своите племеннички и племенници.

Всичко това в превод значеше следното: „Ние нямаме пари, за да ти осигурим истинска църковна кариера, да те направим епископ или кардинал, както подобава на нашия ранг, затова ще трябва да преживееш живота си тук като невежа и просяк. Влез в голямата зала и поиграй шах с баща си.“

След като проумях това, аз се разридах на масата за вечеря и замънках думи, които никой не разбираше — че тази наша къща била хаос, и заради това ме отпратиха в стаята ми.

После майка ми дойде при мен.

Тя каза:

— Ти не знаеш какво е хаос. Защо използваш такива думи?

— Знам — възразих. Започнах да й описвам мръсотията и разрухата, която цареше навсякъде тук, и да й разказвам как е било в манастира — чист и подреден, място, където, ако си наумиш, можеш да постигнеш нещо.

Тя не го оспори. И колкото и малък да бях, знаех, че тя приема топло необичайните неща, които й говорех.

На следващото утро тя ме заведе на пътешествие.

Яздихме половин ден, докато стигнем внушителния замък на един благородник, наш съсед. Там ме отведоха в кучкарника и тя ми каза да си избера любимци от няколко новородени кученца — мастифи.

Никога не бях виждал нещо толкова нежно и умилително като тези мъничета. А големите кучета приличаха на сънени лъвове, докато ни наблюдаваха. Просто величествени.

Бях толкова развълнуван, че не можех да направя избор. Взех мъжкото и женското кученца, които благородникът ме посъветва да избера — по целия обратен път до вкъщи ги крепих в една кошница в скута си.

А след месец майка ми ми донесе и първия мускет кремъклия и ми даде първия добър кон за езда.

Тя никога не ми каза защо е направила всичко това. Но аз самичък разбрах какво ми е дала. Отгледах кучетата, обучих ги и те сложиха началото на голям кучкарник.

С тези кучета станах истински ловец и на шестнайсетгодишна възраст заживях на полето.

Но у дома аз повече отвсякога дразнех всички. В действителност никой не искаше да ме слуша, когато говорех за възстановяване на лозята или ново засяване на зарязаните ниви, или че трябва да накараме арендаторите да престанат да крадат от нас.

Нищо не можех да променя. Тихите приливи и отливи на живота без промяна ми се струваха същинска смърт.

Ходех на църква на всички празници, само за да наруша монотонността на живота. А когато се провеждаха селските панаири, аз винаги бях там, жаден за малките спектакли, които по друго време не можех да гледам — гледах какво ли не, само да се наруши рутината.

Можеха да са все същите стари жонгльори, мимове и акробати от миналите години, но нямаше значение. Все беше нещо повече от смяната на сезоните и празните приказки за отминала слава.

Но онази година, тази, в която навърших шестнайсет, дойде трупа италиански актьори с шарена каруца, отзад, на която издигнаха най-сложната сцена, която бях виждал някога. Изиграха старата италианска комедия с Панталоне и Пулчинела, с младите любовници Лелио и Изабела, със стария доктор и всички стари номера.

Гледах я в захлас. Никога не бях виждал нищо подобно — нейното остроумие, пъргавината, жизнеността. Влюбих се в нея дори и когато думите вървяха толкова бързо, че не можех да ги разбера.

Когато трупата приключи и събра каквото можа от тълпата, аз се завъртях около тях в кръчмата и ги почерпих всичките с вино, което всъщност не можех да си позволя, само и само да мога да поговоря с тях.

Чувствах неизразима обич към тези мъже и жени. Те ми обясниха как всеки актьор играел ролята си до живот и как не използвали запаметени думи, а импровизирали всичко на сцената. Ти знаеш името си и героя си и го разбираш, и го караш да говори и действа така, както е редно според теб. В това беше гениалността на представлението.

Наричаше се комедия дел арте.

Бях омагьосан. Влюбих се в момичето, което играеше Изабела. Влязох във фургона с актьорите и огледах всички костюми и рисувания пейзаж, и когато отново пиехме в кръчмата, те ми позволиха да изиграя Лелио, младия любим на Изабела, и ми ръкопляскаха, и казаха, че имам дарба. Можех да го изиграя също като тях.

Отначало мислех, че това са само ласкателства, но по някакъв много истински начин нямаше значение дали са ласкателства или не.

На другата сутрин, когато фургонът им потегли от селото, аз бях вътре в него. Бях се скрил отзад, с няколкото монети, които успях да спестя, и всичките ми дрехи, вързани в едно одеяло. Щях да стана актьор.

Сега, за Лелио в старата италианска комедия се предполага, че е доста красив — той е любовникът, както обясних, и не носи маска. Ако има и обноски, достойнство, аристократично държание — толкова по-добре, защото това влиза в ролята.

Е, трупата реши, че съм благословен с всички тези неща. Те незабавно ме обучиха за следващото си представление. И в деня, преди да го изиграем, аз обиколих града — несъмнено много по-голямо и интересно място от нашето село — да известя за пиесата заедно с останалите.

Бях в рая. Но нито пътешествието, нито подготовката, нито другарството с колегите актьори можеха да се сравнят с екстаза, който познах, когато най-сетне застанах на онази малка дървена сцена.

Впуснах се буйно да преследвам Изабела. Открих, че езикът ми реди стихове и остроумия, както никога не ми се беше случвало в живота. Чувах гласа си, който отекваше към мен сред тълпата. Наложи се едва ли не да ме извлекат насила от сцената, за да ме спрат, но всички знаеха, че това е голям успех.

Същата вечер актрисата, която играеше моята възлюбена, ми поднесе собствените си много специални и интимни похвали. Заспах в прегръдките й и последното, което си спомням, че тя каза, беше, че когато пристигнем в Париж, ще играем на панаира Сен Жермен и после ще напуснем трупата и ще останем в Париж да работим на булевард „Дю Тампл“, докато ни приемат в самата „Комеди Франсез“ и започнем да играем пред Мария Антоанета и крал Луи.

Когато на другата сутрин се събудих, нея я нямаше, както и всички останали актьори, а там бяха братята ми.

Никога не разбрах дали са подкупили приятелите ми, за да ме предадат, или просто са ги подплашили. По-скоро последното. Какъвто и да бе случаят, пак ме върнаха у дома.

Разбира се, семейството ми бе изпаднало в пълен ужас от постъпката ми. Да поискаш да станеш монах на дванайсет години е простимо. Но театърът носеше петното на дявола. Дори и на великия Молиер не бяха позволили християнско погребение. А аз бях избягал с трупа парцаливи италиански скитници, бях си боядисал лицето бяло и бях играл с тях на градски площад за пари.

Пребиха ме жестоко, и след като напсувах всички, пак ме пребиха.

Ала най-лошото наказание беше да видя изражението на лицето на майка ми. Дори не бях й казал, че заминавам. И бях я наранил — нещо, което досега не се бе случвало.

Но тя никога нищичко не каза за това.

Когато дойде при мен, тя ме слушаше как плача. Видях сълзи в очите й. И тя положи длан на рамото ми, което за нея си беше малко забележително.

Не й казах какво беше през тези няколко дни. Но мисля, че тя знаеше. Нещо вълшебно бе напълно загубено. И отново тя се възпротиви на баща ми. Тя сложи край на укорите, боя и ограниченията.

Сложи ме да седна до нея на масата. Отстъпваше ми, дори се обръщаше към мен и разговаряше, което бе напълно неестествено за нея, докато не усмири и разсея злобата на семейството.

Най-сетне, също както в миналото, тя извади още един свой накит и купи хубавата ловна пушка, която бях взел с мен, когато убих вълците.

Това бе превъзходно и скъпо оръжие и въпреки нещастието ми аз нямах търпение да го изпробвам. А тя додаде към нея и още един подарък — лъскава кестенява кобила със сила и скорост, каквито не познавах досега у животно. Но това бяха дреболии в сравнение с общата утеха, която ми даде майка ми.

Ала въпреки това горчилката в мен не утихна.

Никога не забравих какво беше, когато бях Лелио. Заради случилото се станах малко по-жесток и никога, никога повече не отидох на селския панаир. Проумях, че никога няма да се измъкна оттук, и, странно, когато отчаянието ми се задълбочи, аз станах по-полезен.

Когато станах на осемнайсет, аз сам внушавах страх от Бога на слугите и арендаторите. Сам осигурявах прехраната ни. И по някаква странна причина това ми носеше удовлетворение. Не зная защо, но обичах да седя на масата и да размишлявам, че всички там ядат онова, което аз съм донесъл.

 

 

И така, тези мигове ме бяха привързали към майка ми. Тези мигове ни бяха дарили взаимна обич, незабелязвана и вероятно нямаща равна на себе си в живота на хората около нас.

И сега тя бе дошла при мен по това странно време, когато по причини, които сам не разбирах, аз не можех да понеса компанията на нито един друг човек.

Вперил очи в огъня, аз едва я видях как сяда и потъва в сламеника до мен.

Тишина. Само пукотът на огъня и дълбокото дишане на спящите кучета до мен.

После я погледнах бегло и се сепнах.

Тя бе боледувала с кашлица цяла зима и сега изглеждаше наистина болнава, а красотата й, която винаги бе била много важна за мен, за пръв път изглеждаше уязвима.

Лицето й беше ъгловато, скулите й — съвършени, много високи и широко разположени, но изящни. Линията на челюстта й бе силна, ала много изящна и женствена. И имаше много ясни кобалтовосини очи, обрамчени с гъсти пепеляви ресници.

Ако в нея имаше някакъв недостатък, то това вероятно беше, че всичките й черти бяха твърде дребни, като на котенце, и я правеха да изглежда като момиче. Очите й се смаляваха дори още повече, когато се ядоса, а въпреки че устните й бяха сладки, често имаха твърдо изражение. Не се извиваха надолу, изобщо не бяха изкривени — бяха като малка розова роза на лицето й. Но бузите й бяха много гладки, а лицето — тясно и когато изглеждаше много сериозна, устата й, без изобщо да се променя, кой знае защо изглеждаше злобна.

Сега бе леко измършавяла. Но на мен пак ми изглеждаше красива. Тя все още беше красива. Обичах да я гледам. Косата й беше гъста и руса, и това бях наследил от нея.

Всъщност аз й приличам, поне повърхностно. Но моите черти са по-едри и по-груби, а устата ми е по-подвижна и може понякога да бъде много злобна. И в моето изражение си личи чувството ми за хумор, наклонността ми към пакости и почти истеричен смях, които винаги съм притежавал, без значение колко съм нещастен. Тя не се смееше често. Можеше да изглежда съвсем студена. Ала в нея винаги имаше мъничко момичешка сладост.

Е, аз я погледнах, щом тя седна на леглото ми — дори се втренчих в нея, предполагам — и тя незабавно ми заговори.

— Знам как е — каза ми тя. — Ти ги мразиш. Заради онова, което си преживял, и което те не знаят. Липсва им въображение да си представят какво ти се е случило горе в планината.

Усетих студена наслада в тези думи. Мълчаливо й признах, че го е разбрала съвършено.

— Същото беше и с мен първия път, когато родих дете — продължи тя. — Дванайсет часа се гърчих в агония и болката ме държеше в клопка, знаех, че единственото освобождение е раждането или собствената ми смърт. Когато всичко свърши, аз държах в прегръдките си твоя брат Огюстен, но не исках никой друг да припарва до мен. И не беше, защото ги обвинявах. Беше само заради това, че бях страдала така час подир час, влязох в кръга на ада и се върнах пак. Те не бяха попадали в кръга на ада. И се почувствах напълно спокойна. В тази обичайна случка, във вулгарния акт на раждането аз разбрах какво е пълната самота.

— Да, това е — отвърнах. Бях леко потресен.

Тя не отговори. Щях да се изненадам, ако беше отговорила. След като каза онова, което имаше да казва, тя нямаше намерение да води разговор. Но положи длан на челото ми — нещо твърде необичайно за нея — и когато отбеляза, че след толкова време аз все още съм облечен със същите окървавени ловджийски дрехи, аз също го забелязах и осъзнах колко е извратено това.

Тя се умълча.

И докато седях там, загледан покрай нея в камината, аз исках да й кажа много неща, особено колко много я обичам.

Но бях предпазлив. Тя имаше обичая да ме срязва, когато й говоря, и към обичта ми се примесваше силна обида към нея.

Цял живот я бях гледал как чете италиански книги и пише писма на хора в Неапол, където бе израсла, ала й липсваше търпение дори да научи мен или братята ми на азбуката. И нищо не се промени, след като се върнах от манастира. Бях на дванайсет и не можех да прочета и напиша повече от няколко молитви и името си. Не можех да гледам книгите й, мразех нейната вглъбеност в тях.

И по някакъв неясен начин мразех това, че само моята огромна болка можеше да изтръгне от нея мъничко топлина или интерес.

Ала тя беше моят спасител. И нямаше никого, освен нея. А на мен ми беше омръзнало да бъда сам, сигурно колкото на всеки млад човек.

Сега тя бе тук, извън границите на нейната библиотека, и бе грижлива към мен.

Най-сетне се убедих, че тя нямаше да стане и да си тръгне, и й заговорих.

— Майко — рекох с нисък глас, — има и още нещо. Преди това да се случи, имаше моменти, когато чувствах ужасни неща — изражението й не се промени. — Искам да кажа, че понякога сънувам, че бих могъл да ги избия всичките — продължих. — В съня аз убивам братята си и баща си. Вървя от стая на стая и ги коля, както избих вълците. Усещам в себе си желанието да убивам…

— И аз също, сине — отвърна тя. — И аз също — и най-странната усмивка озари лицето й, когато ме погледна.

Наведох се напред и се вторачих в нея. Снижих глас.

— Виждам се как крещя, когато това се случва — продължих. — Виждам лицето си разкривено в гримаси и чувам как от мен се изтръгва рев. Устата ми е окръглена в съвършено О, и от мен изригват писъци, крясъци.

Тя кимна със същия разбиращ поглед, сякаш зад очите й гореше светлина.

— И в планината, майко, докато се биех с вълците… беше малко като това.

— Само малко? — попита тя.

Кимнах.

— Чувствах се като някой, различен от мен, когато убих вълците. И сега не знам кой е тук с теб — твоят син Лестат или онзи другият, убиецът.

Тя дълго мълча.

— Не — каза тя най-сетне. — Ти си убил вълците. Ти си ловецът, воинът. Ти си по-силен от всички тук, това е твоята трагедия.

Поклатих глава. Това бе вярно, ала нямаше значение. Не можеше да е причина за нещастие като това. Но каква полза да го казвам?

Тя извърна очи за малко, а после пак ме погледна.

— Но ти си много неща — продължи. — Не си само едно нещо. Ти си убиецът и мъжът. И не се поддавай на убиеца в теб само защото ги мразиш. Няма нужда да поемаш върху себе си бремето на убийството или лудостта, за да се освободиш от това място. Несъмнено трябва да има и други начини.

Последните две изречения ме поразиха силно. Тя бе стигнала до същественото. И изводите ме заслепяваха.

Винаги бях усещал, че не мога да бъда добро човешко същество и да се боря с тях. Да бъдеш добър означаваше те да те победят. Освен, разбира се, ако не откриех по-интересна идея за добротата.

Седяхме неподвижно известно време. И сякаш витаеше близост, необичайна дори за нас. Тя гледаше огъня и се почесваше през гъстата коса, свита на венец на тила й.

— Ти знаеш ли какво си представям аз — рече тя, като отново ме погледна. — Не толкова убийството им, колкото изоставянето, което напълно ги опозорява. Представям си как пия вино, докато се напия толкова, че съблека дрехите си и се изкъпя гола в планинските потоци.

Без малко да се разсмея. Но това бе благородно веселие. Погледнах нагоре към нея, за миг несигурен дали я чувам правилно. Но тя бе произнесла тези думи, и не беше приключила.

— А после си представям как отивам в селото — продължи, — влизам в кръчмата и замъквам в леглото си всички мъже, които влизат там — грубияни, здравеняци, старци, момчета. Само лежа там и ги поемам, един след друг, и чувствам някакъв величествен триумф в това, някакво абсолютно освобождение, без да мисля какво се случва с баща ти и с братята ти, дали са живи или мъртви. В този миг аз съм напълно аз. На никого не принадлежа.

Бях твърде шокиран и изумен, за да кажа нещо. Но и това бе ужасно, ужасно весело. Когато си помислих за баща ми и братята ми и надутите дюкянджии в селото и как те биха откликнали на подобно нещо, направо щях да си умра от смях.

Ако и да не се засмях на глас, това беше сигурно защото образът на голата ми майка ме караше да мисля, че не бива. Но и не можах да си замълча съвсем. Позасмях се и тя кимна с полуусмивка. Вдигна вежди, сякаш за да каже: ние се разбираме.

Най-накрая избухнах в гръмотевичен смях. Тупах коляното си с юмрук и удрях главата си в дървената табла на леглото зад гърба ми. И тя самата без малко да се разсмее. Може би, по някакъв свой, безшумен начин, се смееше.

Любопитен момент. Някакво почти брутално чувство за нея като човешко същество, напълно отстранено от всичко, което я заобикаля. Ние наистина се разбирахме и цялата ми обида към нея нямаше кой знае какво значение.

Тя извади иглата от косата си и я остави да се посипе по раменете й.

След това седяхме мълчаливо може би час. Вече нямаше смях или разговори, само огънят пламтеше и тя беше до мен.

Тя се обърна, за да вижда огъня. Профилът й, изяществото на носа и устните й, бяха красиви за окото. После отново ме погледна и със същия равен глас, без излишни емоции, каза:

— Никога няма да напусна това място. Аз вече умирам.

Смаях се. Малкият шок отпреди бе нищо в сравнение с това.

— Ще преживея тази пролет — продължи тя, — а вероятно и лятото. Но няма да оцелея още една зима. Знам. Болката в белите ми дробове е твърде тежка.

Издадох тих, болезнен звук. Мисля, че се наведох напред и възкликнах:

— Майко!

— Не казвай нищо повече — отвърна тя.

Мисля, че мразеше да я наричат „майко“, но аз не можах да се сдържа.

— Исках само да го поверя на друга душа — каза тя. — Да го чуя на глас. Това напълно ме ужасява. Страхувам се.

Искаше ми се да хвана ръцете й, но знаех, че тя никога не би го позволила. Тя не обичаше да я докосват. Тя никога не прегръщаше никого. И затова се прегърнахме с погледи. Очите ми се изпълниха със сълзи, докато я гледах.

Тя ме потупа по ръката.

— Не мисли много за това — рече тя. — Аз не мисля. Само сегиз-тогиз. Но трябва да бъдеш готов да продължиш да живееш без мен, когато му дойде времето. Може да се окаже по-трудно за теб, отколкото мислиш.

Опитах се да кажа нещо, ала не можех да накарам думите да излязат от гърлото ми.

Тя си тръгна точно както бе дошла, безшумно.

И въпреки, че нищо не каза за дрехите ми, за брадата ми и за това колко ужасно изглеждам, тя изпрати слуги да ми донесат чисти дрехи, бръснач и топла вода и аз мълчаливо се оставих да се погрижат за мен.