Ан Райс
Вампирът Лестат (52) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

3

Влязох в ярко осветен салон от осемнайсети век. Каменните стени бяха покрити с изящна ламперия от палисандрово дърво и огледала в рамки чак до тавана. Имаше ги обичайните изрисувани ракли, тапицирани кресла, мрачни пейзажи с тучна растителност, порцеланови часовници. Малка сбирка от книги в библиотечни шкафове със стъклени врати, вестник с днешна дата върху малка масичка до кресло с облегалки, тапицирано с брокат.

Висока, тясна френска врата се отваряше към каменната тераса, където редове от бели лилии и червени рози излъчваха упойващ аромат.

И там, с гръб към мен, до каменния парапет стоеше мъж от осемнайсети век.

Той се обърна и ми направи знак да изляза при него. Беше Марий. Беше облечен също като мен. Рединготът му бе червен, а не виолетов, дантелата — валансиенска, не брюкселска. Но беше облечен с почти същия костюм, лъскавата му коса бе вързана хлабаво отзад с тъмна панделка също като моята, и изобщо не изглеждаше ефирен, колкото би изглеждал Арман, а по-скоро като свръх присъствие, създание невъзможно бяло и съвършено, което въпреки това бе свързано с всичко около него — с дрехите, които носеше, с каменния парапет, на който бе подпрял ръка, дори и със самия момент, в който едно облаче забулваше яркия лунен полумесец.

Наслаждавах се на мига — на това, че на нас двамата ни предстои да разговаряме, на това, че наистина съм тук. Мислите ми още бяха ясни, също като на кораба. Не усещах жажда. И усещах, че ме поддържа неговата кръв в мен. Всички древни тайни, събрани в мен, ме държаха буден и мисълта ми — остра. Дали Онези, които трябва да бъдат пазени, лежаха нейде на този остров? Дали всичко това щеше да се разкрие?

Отидох до парапета, застанах до него и се загледах в морето. Сега очите му се взираха в един остров на няма и половин миля от брега долу. Вслушваше се в нещо, което аз не чувах.

И профилът му на светлината на отворената врата зад нас стряскащо приличаше на издялан от камък.

Но той незабавно се обърна към мен с ведро изражение, гладкото му лице оживя до невъзможност само за миг, а после той ме обгърна с ръка и ме поведе обратно към стаята.

Вървеше с крачката на смъртен, с лека, ала стабилна походка, тялото му се движеше съвсем предвидимо в пространството.

Заведе ме до двойка кресла с облегалки, поставени едно срещу друго, и седнахме там. Намираха се горе-долу в средата на стаята. Терасата ми се падаше отдясно, а полилеят горе, както и дузина канделабри и стенни светилници по облицованите с ламперия стени, грееха с ярка светлина.

Всичко беше естествено, цивилизовано. Марий се настани очевидно удобно сред брокатените възглавници и пръстите му се обвиха около облегалката на креслото.

Когато се усмихна, изглеждаше досущ като човек. Всички бръчици, целият живот се появиха, докато усмивката не се стопи отново. Опитвах се да не се вторачвам в него, ала не можех да се сдържа.

И в изражението му се прокрадна някаква палавост.

Сърцето ми прескачаше.

— Как ще ти е по-лесно? — попита той на френски. — Да ти кажа защо съм те довел тук или ти да ми обясниш защо помоли да ме видиш?

— О, първото ще ми е по-лесно — отвърнах. — Говори.

Той се разсмя — тихо, благосклонно.

— Забележително създание си ти — заяви той. — Не очаквах толкова скоро да се заровиш в земята. Повечето от нас преживяват първата си смърт много по-късно — след около век, а може би дори два.

— Първата смърт? Искаш да кажеш, че това е нещо обичайно — да се заровиш в земята като мен?

— Обичайно е сред тези, които оцеляват. Ние умираме и отново възкръсваме. Онези, които не се заравят в земята за някакви периоди от време, обикновено не оцеляват дълго.

Бях смаян, но всичко това бе напълно разумно. И ми хрумна ужасната мисъл, че ако Ники се бе заровил в земята, вместо да влезе в огъня… Ала сега не можех да мисля за Ники. Иначе щях да започна да задавам безсмислени въпроси. Дали Ники го има някъде? Или вече го няма? Има ли ги някъде братята ми? Или вече ги няма?

— Но не биваше да се изненадвам, че при тебе това се случи тогава — обобщи той, сякаш не бе доловил тези мисли или не искаше все още да се обръща към тях. — Ти загуби твърде много от онова, което за теб бе безценно. И твърде бързо видя и научи много.

— Ти откъде знаеш какво се е случвало с мен? — попитах.

Той отново се усмихна, едва сдържа смеха си. Смайваща сърдечност се излъчваше от него, смайваща непосредственост. Речта му бе жива и абсолютно съвременна. Тоест, той говореше като добре образован французин.

— Аз не те плаша, нали? — попита.

— Не мисля, че си имал такива намерения — отвърнах.

— Нямам — той махна пренебрежително. — Но твоето самообладание при все това е малко изненадващо. Да отговоря на въпроса ти: аз узнавам какво се случва на нашите себеподобни по цял свят. И, честно, невинаги разбирам как и защо го узнавам. Силата нараства с възрастта, както и всичките ни способности, ала тя остава изменчива, неподвластна на овладяване. Има моменти, когато чувам какво се случва с нашите себеподобни в Рим или дори в Париж. И когато някой друг ме зове, както ме зовеше ти, аз чувам този зов от поразителни разстояния. И мога да открия източника му, както сам се убеди.

Но сведенията стигат до мен и по други начини. Зная за посланията, които ти ми оставяше по стените из цяла Европа, защото ги четях. И бях чувал за тебе от други. И понякога ние с теб се оказвахме близо един до друг — по-близо, отколкото някога си предполагал, и аз чувах мислите ти. И сега чувам мислите ти, разбира се, и съм сигурен, че си наясно. Но предпочитам да общувам чрез думи.

— Защо? — попитах. — Мислех, че по-старите изобщо биха се отървали от речта.

— Мислите са неточни — отвърна той. — Ако отворя разума си за теб, аз не мога да проследявам онова, което ще прочетеш там. А когато аз чета твоите мисли, е възможно да разчета неправилно онова, което чувам и виждам. Предпочитам да използвам реч и да позволявам на умствените си способности да работят с нея. Обичам да предавам чрез звук важните си съобщения, и гласът ми да бъде чут. Не обичам да прониквам в чужди мисли без предупреждение. И, откровено казано, смятам, че речта е най-великият дар, споделен от смъртни и безсмъртни.

Не знаех как да отговоря на това. Отново, то бе напълно разумно. Ала заклатих глава.

— И държанието ти — додадох. — Ти не се движиш като Арман или като Магнус, както мислех, че древните…

— Тоест, като призрак? Но защо? — той отново се разсмя тихо, чаровно. Отпусна се още малко на стола, вдигна коляно и подпря стъпало на седалката, също като мъж в личния си кабинет. — Имаше, разбира се, времена, когато всичко това бе много интересно. Да се плъзгаш и сякаш да не крачиш, да заставаш в пози, неудобни или невъзможни за смъртните. Да прелиташ кратки разстояния и да се приземяваш безшумно. Да местиш предмети от едното желание да го направиш. Но в края на краищата, всичко това е незряло. Човешките жестове са елегантни. Има мъдрост в плътта, в начина, по който човешкото тяло върши всичко. Обичам звука от стъпките ми по земята, да усещам предметите с пръстите си. Освен това, прелитането дори на кратки разстояния и местенето на предмети само с напрягане на волята са изтощителни. Мога да го сторя, когато ми се наложи, както видя и ти, ала е много по-лесно да върша нещата с ръцете си.

Бях възхитен от това и не се опитвах да го скрия.

— Един певец може да пръсне стъкло, ако вземе нужната висока нота — продължи той, — но най-простият начин за всеки да счупи стъкло е просто да го пусне на пода.

Този път открито се разсмях.

Вече започвах да свиквам как лицето му преминава от съвършенството на маска към изразителността и постоянната жизненост на погледа му, която ги обединяваше. Оставяше впечатление за спокойствие и откритост от страна на един смайващо красив и проницателен мъж.

Ала онова, с което не можех да свикна, бе усещането за присъствие, за сдържаното, непосредствено присъствие на нещо, притежаващо изключително могъщество, опасно могъщество.

Изведнъж се поизнервих, напрегнах се. Обзе ме необяснимо желание да заплача.

Той се наведе напред, докосна опакото на дланта ми с пръсти и ме разтресе удар. Бяхме свързани от докосването. И въпреки че кожата му бе копринена като кожата на всички вампири, тя бе по-малко податлива. Все едно те докосва каменна ръка в копринена ръкавица.

— Доведох те тук, защото искам да ти разкажа какво зная — каза той. — Искам да споделя с теб всички тайни, които притежавам. По няколко причини бях привлечен от теб.

Бях запленен. И чувствах приближаването на съкрушителна любов.

— Но те предупреждавам, че това крие опасност — продължи той. — Аз не притежавам окончателните отговори. Не мога да ти кажа защо съществуваме ние. Мога само да ти разкажа за нас повече от всеки, който ти е разказал нещо досега. Мога да ти покажа Онези, които трябва да бъдат пазени, и да ти разкрия какво зная за тях. Мога да ти обясня защо по мое мнение съм оцелял толкова дълго. Тези познания могат донякъде да те променят. Но така е винаги с всяко познание, предполагам…

— Да…

— Ала когато ти дам всичко онова, което имам да ти давам, ти пак ще си точно онова, което си бил преди: безсмъртно създание, което трябва да намери свои собствени основания за съществуване.

— Да, основания за съществуване — в гласа ми прозвуча леко огорчение. Но бе хубаво да го чуя, изказано по този начин.

Ала ме изпълни мрачна представа за себе си — гладно и покварено създание, което чудесно се справя със съществуването без основания, могъщ вампир, който винаги взема точно каквото иска, без значение кой какво казва. Зачудих се дали му е известно доколко съвършено ужасен съм аз.

Причината да убивам бе кръвта.

Признавам. Кръвта и чистият екстаз от кръвта. И без нея ние бяхме просто люспи, какъвто бях и аз в египетската пръст.

— Само запомни предупреждението ми, че после обстоятелствата пак ще си са същите — рече той. — Ала ти може би ще си променен. Може да се почувстваш още по-безутешен, отколкото когато дойде тук.

— Но защо реши да разкриеш това на мен? — попитах — Несъмнено и други са те издирвали. Сигурно знаеш къде е Арман.

— По няколко причини, както вече ти казах. И може би най-основателната причина е начинът, по който ти ме диреше. Твърде малко създания на този свят действително дирят знание. Смъртни или безсмъртни, малцина питат в действителност. Напротив — те се опитват да изтръгнат от неизвестното отговорите, които вече са оформили в собствените си мозъци. Потвърждения, оправдания, форми на утеха, без които те не могат да продължат да съществуват. Да попиташ наистина значи да отвориш вратата на бурята. Отговорът може да унищожи въпроса и онзи, който го задава. Ала ти действително задаваш въпроси, още откакто напусна Париж преди десет години.

Разбирах това, ала твърде неясно.

— Ти имаш малко предубеждения — продължи той. — Всъщност смайваш ме, защото си позволяваш една тъй необикновена простота. Ти искаш цел. Искаш любов.

— Вярно е — вдигнах леко рамене аз. — Доста незряло, нали?

Той отново се разсмя тихо.

— Не. Не е. Все едно осемнайсет столетия западна цивилизация са породили невинна душа.

— Невинна душа? Не може да говориш за мен!

— През този век толкова много се говори за благородството на дивака — обясни той, — за покваряващата сила на цивилизацията, за това как трябва да намерим обратно изгубения път към невинността. Е, всичко това всъщност са глупости. Истински първобитните хора могат да бъдат чудовища в своите схващания и очаквания. Те нямат понятие за невинността. Нито пък децата. Но цивилизацията най-сетне създаде хора, които се държат невинно. За първи път те се оглеждат и казват: „Какво, по дяволите, е всичко това!“

— Вярно е, но аз не съм невинен — казах. — Безбожник, да. Аз съм рожба на безбожници и това ме радва. Но аз зная какво са доброто и злото — в много практически смисъл, и аз съм Тифон, братоубиецът, а не убиеца на Тифон, и ти трябва да го знаеш.

Той кимна и леко повдигна вежди. Вече нямаше нужда да се усмихва, за да прилича на човек. Сега виждах лицето му да изразява чувство, макар и по него да нямаше нито една бръчица.

— Ала ти и не търсиш някаква система, за да оправдаеш това. И точно това имам предвид, когато говоря за невинност. Ти си виновен за убийствата на смъртни, защото си бил превърнат в създание, което се храни с кръв и смърт, но не си виновен в лъжа и в изграждане на велики мисловни системи на мрака и злото вътре в себе си.

— Вярно е.

— Да си безбожник вероятно е първата крачка към невинността — рече той. — да изгубиш представата за грях и подчинение, лицемерната скръб по изгубеното.

— Значи като говориш за невинност, ти говориш не за липсата на опит, а за липсата на илюзии.

— За липсата на нужда от илюзии — поясни той. — За обич и уважение към онова, което е пред очите ти.

Въздъхнах. Чак сега се отпуснах в креслото и се замислих над това, над връзката му с Ники и казаното от Ники за светлината, вечната светлина. За това ли бе говорил той?

Марий като че също се бе умислил. И той се бе отпуснал в креслото, както от самото начало, загледан в нощното небе зад отворените врати — притворил очи и с леко напрегнати устни.

— Но не само твоят дух бе това, което ме привлече — продължи той.

— А също и твоята честност. И начинът, по който ти стана един от нас.

— Значи знаеш и всичко това.

— Да, всичко — и с това той приключи с въпроса. — Ти се появи в края на една епоха, по време, когато светът преживява промени, каквито не е и сънувал. Същото беше и с мен. Аз се родих и възмъжах във време, когато древният свят, както сега го наричаме, отиваше към края си. Старите вярвания бяха се изхабили и възходът на нов бог идеше.

— Кога е било това време? — попитах развълнувано.

— В годините на царуването на Август Цезар, скоро след като Рим бе станал империя, когато вярата в боговете, въпреки благородното й предназначение, бе мъртва.

Позволих му да види как потресът и удоволствието се изписват по лицето ми. Дори за миг не се усъмних в казаното от него. Вдигнах ръка към главата си, като че трябваше малко да се поокопитя.

Ала той продължи:

— Простият народ от онова време още изповядваше религията, също както сега. И за тях тя бе обичай, суеверие, магия на стихиите, извършване на обреди, чиито корени се губеха в древността, също както днес. Но обществото на онези, които раждаха идеи… които насочваха и изпреварваха хода на историята, бе свят безбожен и безнадеждно лишен от наивност, като европейското общество в днешно време, в днешната епоха.

— След като прочетох Цицерон, Овидий и Лукреций и на мен така ми се стори.

Той кимна и леко вдигна рамене.

— Хиляда и осемстотин години бяха нужни, за да се върнем към скептицизма, към равнището на практичност, което по онова време бе нашето ежедневно състояние на духа. Но историята в никакъв случай не се повтаря, и тъкмо това е изумителното.

— За какво говориш?

— Огледай се! В Европа се случват неща, които са абсолютна новост. Ценността, която се отдава на човешкия живот, е по-висока от всякога. Мъдростта и философията са съпроводени от нови открития в науката, нови изобретения, които могат напълно да променят човешкото съществуване. Но това е история само по себе си, това е бъдещето. Смисълът е в това, че си роден на ръба, когато старият мироглед умира. Така беше и с мен. Ти съзря без вяра, ала въпреки това не си циник. Същото бе и с мен. Случи се така, че ние изскочихме от пукнатината между вярата и отчаянието.

А Ники падна в нея и загина — помислих си аз.

— Затова и въпросите ти са по-различни от въпросите на онези, родени за безсмъртието по времето на християнския бог.

Сетих се за разговора ми с Габриел в Кайро — последният ми разговор с нея. Аз самият и бях казал, че в това е силата ми.

— Точно така — потвърди той. — Значи това е общото между нас. Докато възмъжавахме, ние не очаквахме много от другите. И бремето на съвестта бе наше лично бреме, колкото и ужасно би могло да е това.

— Но по времето на християнския бог ли… в ранните дни на вярата в християнския бог ли си бил… роден за безсмъртието, както се изрази?

— Не — отвърна той, с нотка на отвращение в гласа. — Ние никога не сме служили на християнския бог. Това веднага си го избий от главата.

— Ами силите на доброто и злото, носещи имената на Христос и Сатаната?

— Те нямат почти нищо общо, да не кажа съвсем нищо общо, с нас.

— Ала несъмнено представата за злото под някаква форма…

— Не. Ние сме по-древни от нея, Лестат. Моите създатели се кланяха на богове, това е истина. И вярваха в неща, в които аз не вярвах. Ала вярата им идеше от време, много по-старо от храмовете на Римската империя, когато невинна човешка кръв се проливаше с размах в името на доброто. А злото беше сушата, напастта на скакалците, загиването на реколтата. Аз бях създаден такъв от тези хора в името на доброто.

Това бе тъй примамливо, тъй пленително!

Всички древни митове изникнаха в ума ми — хор от ослепителна поезия. Озирис за египтяните е бил добър бог, бог на зърното. Какво общо има това с нас? Мислите ми се завихриха. В последователност от неми картини си припомних нощта, когато напуснах бащиния дом в Оверн, когато селяните танцуваха около огъня по Заговезни и редяха песнопения за богата реколта. Езическо, бе казала майка ми. Езическо, бе заявил сърдитият свещеник, когото отдавна бяха отпратили.

И всичко това повече от всякога приличаше на историята на Дивата градина, танцьорите в Дивата градина, където нямаше власт друг закон, освен закона на градината — а това бе законът на естетиката. Посевите да израснат тучни, пшеницата да зеленее, а подир да пожълтее, слънцето да грее. Вижте ябълката със съвършена форма, която дървото е създало, представете си! Селяните търчаха през овощните градини, размахали горящи главни от огъня за Заговезни, за да се наливат ябълките.

— Да, Дивата градина — обади се Марий и в очите му проблесна искра. — И аз трябваше да напусна цивилизованите градове на Империята, за да я открия. Трябваше да навляза в гъстите гори на северните провинции, където градината все още тънеше в буйна зеленина, тъкмо в земята на Южна Галия, където ти си се родил. Трябваше да падна в ръцете на варварите, които са дали и на двама ни ръста, сините очи, русите коси. Аз ги наследих чрез кръвта на майка ми, рожба на тези люде, дъщеря на келтски вожд, наложница на римски патриций. А ти си ги наследил чрез кръвта на своите деди пряко от онова време. И по странно съвпадение и двамата бяхме избрани за безсмъртието по една и съща причина — ти от Магнус, а аз — от онези, които ме плениха: за това, че нямахме равни на себе си сред нашата руса, синеока раса, бяхме по-високи и по-добре сложени от останалите мъже.

— Ах, трябва да ми разкажеш всичко! Всичко да ми обясниш! — възкликнах.

— Аз обяснявам всичко — отвърна той. — Но първо, мисля, че за теб е време да видиш нещо, което ще е много важно за по-нататък.

Той изчака, докато осмисля казаното.

После се надигна бавно, съвсем като човек, като се подпираше леко на облегалките на креслото. Стоеше, гледаше ме отгоре и чакаше.

— Онези, които трябва да бъдат пазени? — попитах аз с ужасно немощен, ужасно неуверен глас.

И отново съзрях в лицето му онази мъничка палавост, или по-скоро сянката на веселието, която винаги витаеше наблизо.

— Не се бой — каза той сдържано. Опитваше се да прикрие развеселеността си. — Никак не ти подобава, да знаеш.

Горях от желание да ги видя, да разбера какво са те, ала не помръдвах. Никога не бях предполагал, че ще ги видя. Никога не бях се замислял какво би означавало това…

— А дали… гледката е ужасна за очите? — попитах.

Той се усмихна бавно и нежно и положи ръка на рамото ми.

— Ако кажа да, това би ли те спряло?

— Не — отвърнах. Ала се боях.

— Ужасно става чак след време — рече той. — В началото е прекрасно.

Той чакаше и ме гледаше, и се мъчеше да проявява търпение. После тихо каза:

— Хайде, да вървим.