Ан Райс
Вампирът Лестат (30) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

8

Докато наближавахме града, се опитах да съставя план, но в действителност изобщо не знаех какво да предприемем.

Нямаше как да избегнем тези мръсни малки изчадия. Ние препускахме към битка. И беше малко по-различно от сутринта, в която излязох да убия вълците, разчитайки на своята ярост и воля, за да издържа.

Едва бяхме навлезли след разпръснатите чифлици на Монмартр, когато за частица от секундата доловихме неясното им мърморене, противно като зловонна пара.

Двамата с Габриел бяхме наясно, че трябва да се напием начаса, за да сме подготвени за тях.

Спряхме край един от малките чифлици, промъкнахме се през овощната градина към задния вход и вътре открихме мъж и жена да дремят край незапалената камина.

Когато приключихме, излязохме заедно от къщата в малката овощна градинка, където се поспряхме и се загледахме в седефеносивото небе. Другите не се чуваха. Само покоя и яснотата, които дава прясната кръв, и заплахата за дъжд от скупчилите се горе облаци.

Обърнах се и мълком повиках коня. Хванах поводите и се обърнах към Габриел:

— Не виждам друг начин, освен да отидем в Париж и да се изправим лице в лице срещу тези зверчета — казах. — А докато те се покажат и отново започнат войната, трябва да свърша някои неща. Трябва да помисля за Ники, да поговоря с Роже.

— Не им е сега времето на тези глупости на смъртните — отвърна тя.

Мръсотията от черковната гробница все още бе полепнала по дрехата й и по русата и коса. Приличаше на ангел, влачен в прахта.

— Няма да им позволя да ми попречат — заявих.

Тя вдъхна дълбоко.

— Искаш да заведеш тези твари при своя обичен мосю Роже ли? — попита тя.

Тази мисъл бе твърде ужасна.

Закапаха първите капки дъжд, и ми стана студено, въпреки изпитата кръв. След малко щеше да завали като из ведро.

— Добре — рекох. — Нищо не може да предприемем, докато не приключим с това! — яхнах коня и й протегнах ръка.

— Болката само те пришпорва, нали? — попита тя, като ме оглеждаше. — Тя само ще ти вдъхне сили, каквото и да сторят те, или да се опитат.

— Ето това аз наричам „глупости на смъртните“! — възкликнах. — Хайде!

— Лестат — заговори тя сериозно. — Те облякоха твоя коняр в редингот на благородник, след като го убиха. Ти видя ли дрехата? Виждал ли си я преди?

Този проклет редингот от червено кадифе…

— Аз съм го виждала — продължи тя. — Часове наред го гледах до леглото ми в Париж. Това е рединготът на Никола дьо Ланфан.

Дълго се взирах в нея. Ала изобщо не я виждах. Гневът, който бликаше в мен, бе безмълвен. Ще бъде гняв, докато не получа доказателство, че е скръб, помислих си. А после спрях да мисля.

Смътно се досещах, че тя още няма представа колко силни могат да бъдат нашите страсти — толкова силни, че да ни сковават. Мисля, че устните ми се размърдаха, но от тях не се отрони и звук.

— Не мисля, че са го убили, Лестат — рече тя.

Отново се опитах да кажа нещо. Исках да я попитам „Защо го казваш?“ — ала не можех. Взирах се в градината пред мен.

— Мисля, че той е жив — продължи тя. — И че е техен пленник. Инак щяха да оставят там неговото тяло и изобщо нямаше да се занимават с конярчето.

— Може би да, а може би не — трябваше да се насилвам, за да изговарям думите.

— Рединготът беше послание.

Не издържах вече.

— Аз тръгвам да ги преследвам — рекох. — Ти искаш ли да се върнеш в кулата? Ако се проваля…

— Нямам намерение да те зарежа — каза тя.

Когато пристигнахме на булевард „Дю Тампл“ вече валеше сериозно и лъщящите мокри павета усилваха блясъка на хилядите фенери.

Мислите ми се бяха подредили в стратегии, основаващи се по-скоро на инстинкта, отколкото на разума. И бях готов за битка, както винаги. Но трябваше да разберем в какво положение бяхме. Колко бяха те на брой? И какво искаха всъщност? Дали да ни пленят и унищожат, или да ни уплашат и прогонят? Трябваше да обуздая гнева си, да не забравям, че те са вдетинени, суеверни, вероятно бе лесно да ги разпръснеш или подплашиш.

Щом стигнахме високите старинни жилищни сгради близо до катедралата „Света Богородица“, аз ги чух някъде наблизо — трептенията ни застигаха като сребърни проблясъци и бързо-бързо изчезваха.

Габриел изправи гръб и усетих как лявата й ръка докосва китката ми. Видях и как дясната стисна дръжката на меча.

Бяхме влезли в една крива уличка, която свършваше сляпо в мрака пред нас. Желязното чаткане на конските подкови разтърсваше тишината и аз се мъчех да не се изнервям от самия звук.

Габриел притисна гръб към мен и аз преглътнах пъшкането си, за да не й създавам впечатление на уплашен.

Високо над нас, от двете страни на тесния проход, белите им лица надничаха над стрехите на жилищните сгради — блед отблясък на фона на надвисналите облаци и беззвучните струи на сребристия дъжд.

Пришпорих бързо коня, копитата му застъргаха и зачаткаха по паветата. Горе те се затърчаха по покрива като плъхове. Гласовете им се сляха в тих вой, недоловим за смъртните.

Габриел сподави тихия си вик, щом видяхме белите им ръце и крака да лазят надолу по стените пред нас, а зад нас чувах тихото трополене на краката им по камъните.

— Право напред! — извиках и извадих меча си, и се втурнах право към двете дрипави фигури, тупнали на пътя ни. — Проклети твари, не ми се пречкайте! — креснах и чух писъците им под краката ми.

Мярнах за миг сгърчени от болка лица. Тези горе изчезнаха, а тези зад нас като че загубиха сили. Втурнахме се напред, все по-далече от преследвачите ни, и излязохме на пустия Плас дьо Грев.

Ала те се трупаха отново по краищата на площада, и този път чувах ясно мислите им — един от тях питаше каква сила притежаваме и защо те трябва да се страхуват от нас, а друг настояваше да ни обкръжат.

Несъмнено в този миг някаква сила избликна от Габриел, защото ги видях как се отдръпнаха, когато тя метна поглед към тях и стисна по-здраво меча.

— Спри ги, не им давай да се приближават! — прошепна тя. — Те са в ужас.

После я чух да сипе проклятия. Защото към нас откъм сенките край „Хотел Дьо“ към нас полетяха поне още шест малки демона — тънките им ръце и крака бяха едва прикрити с дрипи, косите им се развяваха, а от устата им се изтръгваше страховит вой. Увличаха след себе си и останалите. Злобата, която ни обкръжаваше, набираше сила.

Конят се изправи на задни крака и без малко не ни хвърли на земята. Те му заповядваха да спре, както аз му заповядвах да продължи.

Сграбчих Габриел за кръста, скочих от коня и хукнах колкото ми крака държат към портите на катедралата „Света Богородица“.

Ужасно подигравателно дърдорене нахлу в ушите ми и вой, викове и заплахи.

— Не смейте, не смейте! — злобата, жарка като жега от доменна пещ, ни помете, краката им тропаха и цапаха около нас, усетих как ръцете им се мъчат да сграбчат наметалото и меча ми.

Ала бях сигурен какво ще се случи, щом стигнем до църквата. С последен напън изблъсках Габриел пред себе си и двамата прескочихме прага, хлътнахме в катедралата и се проснахме на каменните плочи.

Писъци. Ужасни дрезгави писъци се извиха нагоре, а после всичко се разтресе, сякаш бяха разгонили тази паплач с оръдеен изстрел.

Изправих се и избухнах в присмехулен смях. Но не продължих да се ослушвам до вратата. Габриел вече беше на крака и ме дърпаше подире си. Заедно се втурнахме навътре в тъмния неф, префучахме под редуващите се величествени арки и най-сетне приближихме мъждивите свещи, горящи в светая светих, потърсихме си тъмно, пусто кътче до един страничен олтар и заедно паднахме на колене.

— Също като онези проклети вълци! — възкликнах. — Проклета засада!

— Шшшт, млъкни за малко! — сряза ме Габриел, прилепена до мен. — Инак безсмъртното ми сърце ще се пръсне.