Ан Райс
Вампирът Лестат (29) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

7

Щом отворих очи, чух тихо, прелестно пеене. И, както често се случва със звуците, дори с най-безценните им частици, то ме върна в детството, в една зимна нощ, когато цялото ми семейство бе слязло в черквата в нашето село и стояхме часове наред след горящите свещи, вдишвахме тежкия и чувствен аромат на тамяна, докато свещеникът водеше шествието, вдигнал високо дарохранителницата.

Спомних си гледката на кръглата бяла нафора зад дебелото стъкло, звездния взрив от злато и скъпоценни камъни около нея, а отгоре — бродираният балдахин, който се клатушкаше застрашително, когато иподяконите в дантелени столи се опитваха да го закрепят в движение.

Хиляди Благослови след това гравираха в паметта ми думите на стария химн:

О Salutaris Hostia

Quae caeli pandis ostium

Bella premunt bostilia

Da robur, fer auxilium^[1]

Докато лежах сред останките на този разпаднал се ковчег под бялата мраморна плоча в страничния олтар на тази голяма селска църква, а Габриел, притисната в мен, бе все още в плен на сънната парализа, аз много бавно осъзнах, че над мен стотици, стотици човеци в момента точно сега пееха същия този химн.

Църквата бе пълна с хора! И не можехме да се измъкнем от това проклето гнездо от кости, преди всичките да си отидат!

Около мен, в тъмното, усещах как мърдат същества, усещах миризмата на потрошения и разпадащ се скелет, върху който лежах. Усещах и мириса на земята, и влагата, и лютия студ.

Ръцете на Габриел, вкопчени в мен, бяха ръце на мъртвец. Лицето й бе вцепенено като кост.

Опитах се да не мисля за това и да лежа, без да помръдвам.

Стотици човеци дишаха и въздишаха горе. Може би хиляда. И сега те продължиха с втория химн.

Какво следва сега? — помислих си мрачно. Литанията, благословиите? От всички нощи, точно в тази нощ нямах време да лежа тук и да размишлявам. Трябваше да изляза оттук. Картината на онзи червен кадифен редингот отново изплува пред очите ми с някакво безумно чувство за неотложност и спазъм на също тъй необяснима болка.

И, както ми се стори, съвсем внезапно Габриел отвори очи. Разбира се, аз не я видях. Тук цареше пълен мрак. Усетих го. Усетих как крайниците й оживяват.

И още щом се раздвижи, тя се вцепени от тревога. Плъзнах длан върху устата й.

— Не мърдай — прошепнах, ала усещах паниката й.

Всички ужаси от предната нощ сигурно се завръщаха — сега тя се намираше в гробница заедно с натрошен скелет и лежеше под камък, който не можеше да повдигне.

— Ние сме в църквата! — прошепнах. — И сме в безопасност.

Пеенето се усили. Tantum ergo Sacramentum, Veneremur cernui^[2].

— Не, това е благослов! — ахна Габриел. Мъчеше се да лежи неподвижно, но рязко загуби борбата и се наложи да я сграбча с две ръце. — Трябва да се измъкнем! — прошепна тя. — Лестат, благословеното причастие е на олтара, за Бога!

Останките от дървения ковчег тракаха и скърцаха по камъка отдолу, и трябваше да се претърколя върху нея и да я притисна с тежестта си.

— Сега лежи и не мърдай, чуваш ли ме! — заповядах. — Нямаме друг избор, освен да изчакаме.

Но паниката й бе заразна. Усетих как парченца кост хрущят под коленете ми и мириса на прогнил плат. Сякаш вонята на смърт се просмукваше през стените на гробницата и бях наясно, че няма да понеса да остана затворен тук с тази смрад.

— Не можем! — изпъшка тя. — Не можем да останем тук, трябва да изляза навън! — хленчеше тя. — Лестат, не мога! — тя опипваше с две ръце стените, а после и камъка над нас. Чух как от устните й се изтръгна глух стон на ужас.

Горе химнът бе замлъкнал. Свещеникът щеше да се качи по стъпалата на олтара и да вдигне дарохранителницата с двете си ръце. После щеше да се обърне към паството, да вдигне Светото причастие и да го благослови. Габриел го знаеше, разбира се, и изведнъж обезумя, гърчеше се под мен, още малко, и щеше да ме изблъска настрани.

— Добре, изслушай ме! — изсъсках. Повече не можех да овладея това. — Излизаме. Но ще го направим като истински вампири, чули! В църквата има хиляда души и ние ще ги уплашим до смърт. Аз ще повдигна камъка и ще се издигнем заедно, и тогава вдигни ръце, направи най-страшното лице, на което си способна и надай вик, ако можеш. Това ще ги накара да се дръпнат, вместо да скочат върху нас и да ни замъкнат в затвора. После ще побегнем към вратата.

Тя не можеше да се кротне дори колкото да ми отговори, вече се мяташе и риташе с пети изгнилите дъски.

Аз станах, бутнах силно с две ръце каменната плоча и изскочих от подземието, точно както бях казал, и развях наметалото си, което описа огромна дъга.

Приземих се на пода пред хора сред сиянието на свещите и нададох най-мощния вик, който можех да изтръгна от себе си.

Стотици хора се изправиха на крака пред мен, стотици усти се разтвориха, за да запищят.

Нададох още един крясък, сграбчих ръката на Габриел, метнах се към тях и прескочих парапета пред олтара. Щом я задърпах по прохода между седалките, тя нададе прелестен пронизителен вой, вдигнала лявата си ръка като ноктеста лапа. Навсякъде цареше паника, мъже и жени стискаха децата си, пищяха и залитаха назад.

Тежката врата веднага поддаде и се разтвори към черното небе и поривистия вятър. Хвърлих Габриел пред мен, обърнах се и нададох оглушителен писък. Оголих зъби към гърчещото се и пищящо паство. Неколцина се втурнаха към мен — не знам дали за да ме преследват, или просто от паника. Бръкнах в джоба си и обсипах мраморния под със златни монети.

— Дяволът хвърля пари! — вресна някой.

Втурнахме се през гробищата и побягнахме през полето.

Само след няколко мига вече бяхме стигнали до гората и аз усетих мириса на конюшнята в голямата къща пред нас, между дърветата.

Замрях неподвижно, прегънат почти на две, съсредоточих се и призовах конете. И щом чухме глухия тропот на копита по дъските, се втурнахме към тях.

Двамата с Габриел прескочихме ниския жив плет, аз изтръгнах вратата от пантите й и тъкмо тогава един прекрасен скопен кон изскочи от разкъртената си клетка и ние скочихме на гърба му. Габриел се намести пред мен и аз я обгърнах с ръка.

Забих пети в хълбоците на коня и препуснах на юг през гората, към Париж.