Ан Райс
Вампирът Лестат (69) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

2

Изминаха цели две години, докато събера достатъчно сили да се кача на кораб за Луизиана. И все още бях тежко осакатен и покрит с белези. Но трябваше да напусна Европа, където до мен не достигна ни вест нито от моята изгубена Габриел, нито от великия и могъщ Марий, който несъмнено бе произнесъл присъдата си над мен.

Трябваше да се прибера у дома. А домът ми беше Ню Орлиънс, където бе топло, където цветята цъфтяха неспирно, където все още притежавах десетина пустеещи стари къщи, закупени с неизчерпаемия ми запас от богатства, с гниещи бели колони и разкривени веранди, около които можех да бродя.

Последните години на деветнайсети век прекарах в пълно уединение в стария Градински квартал, на една пряка от гробището Лафайет, в най-хубавата от своите къщи, в дрямка под високите дъбове.

Прочетох на светлината на свещи или газени лампи всички книги, с които успях да се сдобия. Живеех също като Габриел, затворена в стаята си в замъка, само дето тук нямаше мебели. Купищата книги запълваха стая след стая чак до тавана, а аз преминавах в следващата. От време на време събирах достатъчно сили да проникна в някоя библиотека или стара книжарница, за да си набавя още томове, но излизах навън все по-рядко и по-рядко. Изписвах си периодични издания. Трупах свещи и бутилки и тенекии газ за лампи.

Не помня кога настъпи двайсети век — помня само, че всичко все повече потъмняваше и погрозняваше и красотата, която бях познал през старите времена на осемнайсети век повече отвсякога бе възприемана като фантасмагорична идея. Сега светът бе управляван от буржоазията според скучни принципи. На чувствеността и разточителността, които старият режим тъй обичаше, се гледаше с подозрение.

Ала зрението и мислите ми се замъгляваха все повече и повече. Вече не преследвах човеци. А вампирът не може да живее без човешка кръв, без човешка смърт. Оцелявах, като примамвах животинчета от градините на стария квартал, разглезени кучета и котки. А когато дори и тях се затруднявах да хвана, е, винаги разполагах с гризачите, които можех да подмамя като Вълшебния свирач, тлъсти, дългоопашати сиви плъхове.

Една нощ се принудих да измина по притихналите улици дългия път до едно опърпано театърче, наречено „Щастливият час“, близо до крайбрежните бордеи. Исках да видя новите неми движещи се картини. Бях увит в балтон, около врата си бях омотал шал, за да скрива изпитото ми лице. Кльощавите си като на скелет ръце бях скрил в ръкавици. Гледката на дневното небе, дори и като несъвършено изображение на филмовата лента, ме ужаси. Ала унилите черно-бели тонове сякаш съвършено подхождаха на този безцветен век.

Не мислех за другите безсмъртни. Ала от време на време се появяваше по някой вампир — някое осиротяло голишарче, случайно натъкнало се на леговището ми, или скиталец, дошъл да дири легендарния Лестат и да го моли да му довери тайни, да му даде сили. Противни ми бяха тези натрапници.

Дори и тембърът на свръхестествен глас ми късаше нервите и ме караше да се забия в най-далечния ъгъл. Ала колкото и голяма да беше болката, преравях мислите на всеки новодошъл за някакви знания за моята Габриел. Ала никога не открих. След това нищо не ми оставаше, освен да пренебрегвам клетите човешки жертви, които демонът ми довеждаше с напразната надежда да ми помогне да се съвзема.

Но тези срещи не траеха много дълго. Изплашени, наскърбени, сипещи проклятия, натрапниците си отиваха и ме оставяха в блажена тишина.

Лежах в тъмното и пропадах по-надълбоко, далече от всичко.

Дори вече не четях много. А когато четях, то това беше списание „Черната маска“. Четях разкази за противните, невярващи в нищо хора на двайсети век — облечени в сиво мошеници, обирджии на банки и детективи, и се опитвах да си спомням нещо. Ала бях тъй слаб, тъй уморен…

И най-сетне, в една ранна вечер, при мен дойде Арман.

Отначало ми се стори, че ми се привижда. Той стоеше съвсем неподвижно в полуразрушения салон и изглеждаше по-млад отвсякога с шапката от къса кестенява коса, подстригана по модата на двайсети век, и тесен костюм от тъмен плат.

Нямаше начин да не е илюзия тази фигура, която влезе в салона и погледна надолу към мен, легнал по гръб на пода до счупения френски прозорец и четящ история за Сам Спейд на лунната светлина. Само че… ако исках да извикам при мен въображаем гостенин, то това несъмнено нямаше да бъде Арман.

Погледнах го и ме обзе някакво смътно чувство на срам, че съм толкова грозен, че съм просто един скелет с изпъкнали очи, проснат на пода. После продължих да чета за Малтийския сокол, устните ми безмълвно изговаряха репликите на Сам Спейд.

Когато отново погледнах нагоре, Арман все още стоеше там. Може да е било същата нощ, а може би вече бе настъпила следващата — нямах представа.

Той говореше на Луи. И говореше вече от доста време.

И разбрах, че той ме бе излъгал в Париж за Луи. Луи е бил с Арман през всички тези години. Луи ме е търсил. Луи бе идвал в центъра на стария град и ме беше търсил около къщата, в която бяхме живели толкова дълго. Най-сетне Луи бе дошъл тук, на това място, и ме бе видял през прозорците.

Опитах се да си го представя. Луи, жив. Луи тук, толкова близо — а аз дори не го подозирах.

Стори ми се, че от устата ми излезе смях. Не можех да осъзная ясно, че Луи не е изпепелен. Ала бе наистина прекрасно, че Луи е още жив. Прекрасно беше, че още ги има — това прекрасно лице, това страдалческо изражение, този нежен и малко умолителен глас. Моят красавец Луи бе оживял, не беше изчезнал заедно с Клодия и Ники!

Ала може би все пак той беше мъртъв. Защо да вярвам на Арман? Продължих да чета на лунна светлина, искаше ми се растенията в градината отвън да не бяха избуяли толкова високо. Казах на Арман, че най-добре за него би било да излезе навън и да поокърши малко клоните, нали беше толкова силен. Глициниите и грамофончетата се спускаха надолу от верандите на горния етаж и засенчваха лунната светлина, стари черни дъбове растяха там, където преди се простираше единствено блато.

Ала мисля, че всъщност нищо подобно не съм предложил на Арман.

И само смътно си спомням, че Арман ме извести, че Луи го напуска и че той, Арман, не иска да живее повече. Изглеждаше ми опустошен, със съсухрена душа. Ала застанал там, той привличаше върху себе си всички лунни лъчи и гласът му все още бе звучен постарому, и в него все така се долавяше чиста болка.

Горкият Арман. А ти ми каза, че Луи бил мъртъв! Върви си изкопай гробница под гробището Лафайет, малко по-нагоре по улицата е.

Нито дума не бе произнесена. Не се и засмях на глас — само тайната радост от напиращия в мен смях. Спомням си ясно образа му — застанал напрегнато сред мръсната и пуста стая, как оглежда стените, целите покрити с книги и от четирите страни. Покривът бе протекъл и дъждовната вода бе слепнала книгите като тухли от папиемаше. И аз забелязах в какво състояние са, докато го оглеждах, застанал пред тях. Сигурно същото беше и във всички други стаи, затрупани с книги. Не се бях замислял за тях допреди той да започне да ги разглежда. Не бях влизал в другите стаи от години.

Струва ми се, че той дойде още няколко пъти след това.

Не го виждах, ала го чувах как се движи из градината навън, търси ме с мисълта си, подобна на лъч светлина.

Луи беше заминал далече на запад.

Един път, докато аз лежах сред отломките под основите, Арман дойде до решетката и се втренчи в мен, и аз го видях, и той изсъска насреща ми и ме нарече плъхоловец.

Ти си се побъркал! Ти, онзи, който знаеше всичко, който ни се надсмиваше! Ти си умопобъркан и се храниш с плъхове. Ти знаеш ли как са наричали във Франция едно време такива като тебе селски благородници? ЗАЙЦЕЛОВЦИ са ги наричали, защото сте ходели на лов за зайци, та да не ви се налага да гладувате! А какво си ти сега в тази къща? Дрипаво привидение, плъхоловец! Побъркал си се като древните, които престават да говорят разумно и ломотят на вятъра! И освен това ловиш плъхове, както ти се е полагало по рождение!

И аз отново се разсмях. Смях се, смях се, смях се. Спомних си за вълците и продължих да се смея.

— Ти все ме разсмиваш — казах му. — Щях да ти се присмея и под онова гробище в Париж, само че ми се стори нелюбезно. И дори и когато ме прокълна и обвини мен за всички онези истории, дето се разправят за нас, пак ми беше Смешно! Ако не беше ме хвърлил тогава от кулата, щях да ти се изсмея. Ти все ме разсмиваш.

Възхитителна бе тази омраза между нас, или поне така ми се струваше. Такава приятна възбуда ме обземаше, когато му се надсмивах и му изказвах презрението си.

Ала изведнъж обстановката около мен започна да се променя. Вече не лежах сред отломките, а вървях към къщата си. И не бях облечен с мръсните дрипи, които носех от години, а с елегантен черен фрак и пелерина със сатенена подплата. А къщата… Къщата изглеждаше великолепно, а всички книги бяха на местата си по лавиците. Паркетът лъщеше на светлината на полилея, музика се носеше отвсякъде, звучеше виенски валс, пищната хармония на цигулки. С всяка крачка аз отново се изпълвах със сила и със светлина, чудна светлина. Можех без усилия да прескачам стъпалата през едно. Можех да полетя, и да се нося все по-нагоре и по-нагоре в мрака, и пелерината да се развява над мен като черни криле.

А после се издигнах в тъмното, и двамата с Арман стояхме на един висок покрив. Той бе лъчезарен, облечен в същия старомоден вечерен костюм, и се бяхме загледали над джунглата от тъмни шумолящи върхари към далечната сребърна извивка на реката и ниско падналото небе, на което звездите прогаряха седефеносивите облаци.

От гледката, от полъха на влажния вятър по лицето ми се разплаках. И Арман стоеше до мен и ме прегръщаше през раменете, и говореше за прошка и за тъга, за мъдрост и за онова, на което те учи болката.

— Обичам те, мрачни мой братко — прошепна той.

И думите му потекоха в мен като кръв.

— Не, аз не исках отмъщение — прошепна той. Лицето му бе скръбно, сърцето — сломено. — Но ти дойде, за да се изцелиш, а аз самият не ти бях нужен!

И аз разбрах, а всъщност го знаех от самото начало, че моето изцеление бе илюзия, че аз, разбира се, съм си същият онзи омотан в дрипи скелет, а къщата все така е развалина.

И в свръхестественото създание, което ме прегръщаше, се таеше силата, която можеше да ми върне отново небето и вятъра.

— Обичай ме, и кръвта ще е твоя — рече той. — Тази кръв, която никога не съм давал на другиго.

Усетих допира на устните му по лицето си.

— Не мога да те мамя — отвърнах. — Не мога да те обичам. Какво си ти за мен, та да те обикна? Мъртвец, който жадува за силата и страстта на други? Самото въплъщение на жаждата?

И почувствах неизмерима сила, и аз бях този, който замахна към него и го събори, и той полетя от покрива. Той беше съвсем безтегловен и фигурата му се разтвори в сивата нощ.

Но кой бе победеният? Кой рухна надолу и все по-надолу през гъвкавите дървесни клони към земята, където му беше мястото? И пак, увит в дрипи, се върна сред мръсотията под старата къща? Кой легна сред отломките, долепил длани и лице до хладната почва?

Ала паметта ни играе своите номера. Може би само съм си въобразил последната му покана и болката след това. Риданията. Зная, че в месеците, които последваха, той идваше пак. Чувах го от време на време да се разхожда из улиците на стария Градински квартал. И ми се искаше да го извикам, да му кажа, че съм го излъгал, че наистина го обичам. Обичах го.

Но сега на мен ми бе дошло времето да се примиря. Време ми беше да гладувам дълго и най-после да полегна в земята, и може би най-сетне да заспя и да сънувам сънищата на боговете. А можех ли да разкажа на Арман за божествените сънища?

Нямаше повече свещи, свършила беше и газта за лампите. Някъде имаше каса, пълна с пари, скъпоценности и писма до моите адвокати и банкери, които щяха да продължат да се разпореждат с това имущество, мое вечно притежание — за това им бях оставил необходимите суми.

Защо тогава да не легна в земята, като знаех, че никой няма да ме обезпокои, не и тук, в този стар град с неговите рушащи се копия на паметници от отминали епохи. Животът щеше да си върви, и да си върви до безкрайност.

На небесната светлина продължих да чета историята за Сам Спейд и Малтийския сокол. Погледнах датата на списанието и разбрах, че годината е 1929, и си помислих: О, не, та това не е възможно! А после се напих с кръв от плъховете, за да събера сили да се заровя дълбоко, много надълбоко.

* * *

Земята ме прегръщаше. Живи създания се промъкваха през утъпканата, влажна пръст към съсухрената ми плът. Мислех си, че ако някога пак се пробудя, ако някога видя поне мъничко късче нощно звездно небе, никога повече няма да върша ужаси. Никога няма да убивам невинни. Дори и когато съм преследвал слабите, аз вземах безнадеждно болните и умиращите, кълна се! Никога, никога повече нямаше да извърша Мрачния обред. Щях да бъда само… само „вечното съзнание“ без цел и предназначение, без никакво предназначение.

 

 

Жажда. Болка, ясна като светлина.

 

 

Видях Марий, образът му бе толкова ярък пред очите ми, че си помислих: това не може да бъде сън! И сърцето ми се изпълни с болка. Колко великолепно изглеждаше той! Беше облечен в тесен модерен костюм с проста кройка, но ушит от червено кадифе, бялата му коса беше подстригана късо и сресана назад. Той притежаваше обаяние, този съвременен Марий, и жизнерадост, които едновремешните му дрехи явно бяха скривали.

И той вършеше забележителни неща. Пред него на триножник, подобен на краката на паяк, стоеше черна камера и той я задействаше с лост и снимаше смъртни на филм в студио, изпълнено с бляскава светлина. Сърцето ми направо щеше да изскочи от гърдите, докато гледах всичко това, как той говори на тези смъртни, обяснява им как трябва да се прегръщат, да танцуват, да се разхождат. Зад тях имаше декор с нарисуван пейзаж. През прозорците на неговото студио се виждаха високи тухлени сгради, а откъм улиците се чуваше бръмчене на моторни коли.

Не, това не е сън, казах си аз. Това се случва в действителност. Той е там. Де да можех да видя града зад стъклата, да разбера къде се намира! Де да можех да чуя езика, на който говори на младите актьори!

— Марий! — повиках го, но пръстта, която ме обгръщаше, погълна звука.

Картината се смени.

Марий се намираше в голямата кабина на асансьор и слизаше в някакво подземие. Метална врата издрънча и изскърца, и той влезе в просторното светилище на Онези, които трябва да бъдат пазени. И колко различно бе всичко! Нямаше ги вече египетските картини, благоуханието на цветята, блясъкът на златото.

Високите стени бяха покрити с пъстрите цветове на импресионистите и безброй петънца изграждаха фрагменти от бликащия от енергия свят на двайсети век. Над слънчеви градове прелитаха аероплани, над дъгите на стоманени мостове се издигаха кули, железни кораби плаваха из сребристи морета. Това бе цяла вселена и тя разтваряше стените, върху които бе изобразена, и обгръщаше неподвижно застиналите фигури на Акаша и Енкил.

Марий обикаляше из светилището. Минаваше покрай тъмни скулптури от оплетени фигури, телефонни апарати, пишещи машини на дървени поставки. Той постави пред Онези, които трябва да бъдат пазени, голям, внушителен грамофон, и деликатно постави игличката върху въртящата се плоча. През металната фуния се изляха слаби, скрибуцащи звуци на виенски валс.

Гледката предизвика у мене смях — това чудно изобретение сякаш им се поднасяше в жертва. Дали и валсът бе като благовонията, разнасящи се из въздуха?

Но Марий не бе приключил със задачите си. Той разгъна на стената бял екран, а после от една платформа, която се намираше зад седналите бог и богиня, прожектира на него движещи се образи на смъртни. Онези, които трябва да бъдат пазени, се взираха нямо в трепкащите изображения. Електрическата светлина блестеше по бялата им кожа, а те приличаха на статуи в музей.

А после се случи още по-голямо чудо. Подскачащите фигурки във филма заговориха. Те говореха, и говорът им заглушаваше скрибуцането на валса.

И докато гледах, скован от възбуда, скован от радост, че виждам всичко това, внезапно ме погълна огромна тъга и ме смаза великото прозрение: всичко това бе само сън. Защото в действителност не бе възможно фигурките от филмите да говорят.

Залата и всички малки чудеса, които я изпълваха, станаха безплътни и се разсеяха.

Ах, ужасно несъвършенство, ужасен малък знак, който издаде, че съм измислил всичко! И то го бях измислил от частици истина — немите филми, които сам бях гледал в театърчето „Щастливият час“, грамофоните, които чувах от десетки къщи около мен в тъмното.

И виенският валс, ах, излязъл от магията, която ми бе сторил Арман… Тези мисли разкъсваха сърцето ми.

Защо не бях мъничко по-сръчен в умението си да се самозалъгвам, да запазя филма ням, какъвто и трябва да бъде? Тогава бих могъл да продължа да вярвам, че това видение все пак е истина.

Ала ето и последното доказателство, че тя, тази дръзка и себична фантазия е родена от въображението ми: Акаша, моята възлюбена, ми проговори!

Акаша стоеше на вратата на светилището и се взираше в дълъг подземен коридор към асансьора, с който Марий се бе завърнал в горния свят. Черната й коса падаше, гъста и тежка, по белите й рамена. Тя вдигна бялата си студена ръка и ми махна. Устните й бяха червени.

— Лестат! — прошепна тя. — Ела!

Мислите й потекоха беззвучно като думите на старата царица вампир, която преди много, много години ми каза същото под гробището на Невинните:

На моето каменно възглаве съм сънувала сънища за света на смъртните горе. Слушала съм гласовете му, новата му музика и те са ме унасяли като приспивни песни в моя гроб. Представяла съм си неговите фантастични открития, познала съм куража му в предвенното светилище на моите мисли. И макар и той да ме отхвърля в ослепителните си форми, копнея за някого, който да притежава силата да скита из него без страх, да язди по Дяволския път през самото му сърце.

— Лестат! — прошепна тя отново, и мраморното й лице бе скръбно и живо. — Ела!

— О, любима моя — отвърнах и усетих горчивия вкус на земята по устните си. — Де да можех!