Ан Райс
Вампирът Лестат (42) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

5

Когато отново слязох в криптата, видях я да подклажда огъня с последните дърва. Бавно и уморено го подклаждаше и червеното сияние огряваше профила и очите й.

Седнах мълчаливо на пейката и я гледах, гледах взривовете от искри на фона на черните тухли.

— Той даде ли ти онова, което искаше ти? — попитах я.

— По свой начин — да — отвърна тя, остави машата и седна срещу мен. Косата й се стелеше по раменете, тя отпусна ръце от двете си страни върху пейката. — Казвам ти — и никога повече да не видя някой от себеподобните ни, не ме е грижа — рече тя хладно. — Приключих с техните легенди, проклятия, скърби. И с тяхната непоносима човечност, която е може би най-смайващото, което разкриха за себе си. Отново съм готова за света, Лестат, както в нощта на моята смърт.

— Но Марий… — възкликнах възбудено. — Майко, древните съществуват — древни, които са използвали безсмъртието съвсем различно!

— Дали? — попита тя. — Лестат, твърде щедро се отнасяш към своето въображение. Историята за Марий звучи като приказка.

— Не, не е вярно!

— Значи, демонът сирак твърди, че произхожда не от мръсните селски демони, на които прилича, а от изгубен господар, почти бог. Казвам ти, че всяко селско дете с мърляво лице, което си мечтае край кухненската печка, може да ти разказва подобни приказки.

— Майко, той не може да е измислил Марий! Аз може да имам богато въображение, но той почти няма! Не може да е измислил тези образи. Казвам ти, той е виждал всичко това!

— Не бях помислила за това точно по този начин — призна тя с лека усмивка. — Ала той може да е взел Марий от легендите, които е чул…

— Не — възразих. — Марий го е имало и още го има. И има и други като него. Има Деца на хилядолетията, които са се справили по-добре от Децата на мрака с дадените им дарби.

— Лестат, важно е ние да се справим по-добре — каза тя. — В крайна сметка всичко, което научих от Арман, е, че за безсмъртните, смъртта е изкусителна и напълно неустоима, че те не успяват да победят нито нея, нито човечността в душите си. Сега аз искам да взема това знание и да го нося като броня, докато пътувам из света. И за щастие не говоря за света на промяната, който тези създания смятат за толкова опасен, а за света, който цяла вечност е бил един и същ.

Тя отметна коси назад и отново се загледа в огъня.

— Мечтая за снежни планини — заговори тя тихо, — за пустинна шир… за непроходими джунгли или за великите северни гори на Америка, където, казват, белият човек не е стъпвал — щом ме погледна, в погледа й се появи мъничко топлота. — Помисли си. Няма такова място, на което да не можем да отидем. И ако Децата на хилядолетията наистина съществуват, може би те са точно там — далеч от света на хората.

— А как живеят, ако действително е така? — попитах. Представях си своя собствен свят и той бе пълен със смъртни и с всичко онова, което вършат смъртните. — Ние се храним с човеците!

— В онези гори има сърца, които туптят — рече тя замечтано. — Има кръв, която тече за онзи, който я вземе… И аз вече мога да върша всичко онова, което вършеше ти. Мога сама да се преборя с онези вълци… — Гласът й заглъхна и тя потъна в мисли.

— Важното — додаде тя много по-късно — е, че сега можем да заминем, където си пожелаем, Лестат. Свободни сме.

— Аз бях свободен и преди — отвърнах. — Изобщо не ме интересуваше какво има да ни казва Арман. Но Марий… Зная, че Марий е жив. Чувствам го. Почувствах го, докато Арман разказваше. И Марий знае неща… и не само за нас или за Онези, които трябва да бъдат пазени, или за каквито и да било древни мистерии — той знае неща за самия живот, за това как да живееш във времето.

— Тогава нека той ти стане светец покровител, щом имаш нужда — отвърна тя.

Това ме разгневи и аз не казах нищо повече. Нейните думи за джунгли и гори ме плашеха. И всичко онова, което бе наговорил Арман, за да ни разедини, изникна в паметта ми, както знаех, че ще се случи, докато той изговаряше добре подбраните си думи. И тъй, ние живеем с разногласията между нас, помислих си, също като смъртните, и може би онова, което ни разделя, е също толкова пресилено, както страстите ни, както любовта ни…

— Имаше едно загатване… — заговори тя, загледана в огъня. — Един мъничък знак, че в историята за Марий се съдържаше истина.

— Имаше стотици знаци — възразих.

— Той каза, че Марий е убивал злодея — продължи тя — и че е наричал злодея Тифон, братоубиецът. Ти помниш ли това?

— Мислех, че говори за Каин, убил Авел. Видях изображения на Каин, въпреки, че чух другото име.

— Именно. Самият Арман не е разбирал името Тифон, ала го повтори. Само че аз знам какво означава то.

— Кажи ми.

— То е от гръцките и римските митове — древното предание за египетският бог Озирис: брат му Тифон го убил, за да стане господар на подземния свят. Разбира се, Арман би могъл да прочете за това у Плутарх, но не го е прочел, и това е странно.

— Ах, виждаш ли, Марий е съществувал! Когато е казал, че е живял цяло хилядолетие, е казал истината.

— Може би, Лестат, може би.

— Майко, разкажи ми пак това египетско предание…

— Лестат, имаш много години да прочетеш старите предания сам — тя стана и се наведе да ме целуне, и аз усетих в нея студенината и бездейността, които винаги я обземаха призори. — Що се отнася до мен, приключих с книгите. Чета ги, когато нямам какво друго да правя — тя хвана двете ми ръце. — Кажи ми, че утре тръгваме на път. Че няма да видим пак бастионите на Париж, докато не видим и другия край на света.

— Ще е точно както желаеш — отвърнах аз.

Тя се заизкачва по стълбите.

— Но къде отиваш? — последвах я. Тя отвори портата и се запъти към дърветата.

— Искам да проверя дали мога да спя в самата пръст — отвърна ми тя през рамо. — Ако утре не се пробудя, ще разбереш, че не съм успяла.

— Но това е лудост! — Спуснах се след нея. Самата мисъл ми беше противна. Тя навлезе в един гъсталак от стари дъбове, коленичи и започна да рови мъртвите листа и влажната пръст с ръце. Изглеждаше ужасяващо, като красива русокоса вещица, която ровеше бързо като звяр.

После се изправи и ми прати въздушна целувка за сбогом. А после събра всичките си сили и се спусна долу така, сякаш земята й принадлежеше. А аз се взирах невярващо в празното място, където преди малко беше тя и в листата, застлали земята така, сякаш мястото беше непокътнато.

Отдалечих се от гората. Тръгнах на юг, далече от кулата, и когато ускорих крачка, започнах тихо да си напявам някаква песничка, може би от мелодиите, които цигулките бяха свирили по-рано тази нощ в „Пале Роял“.

И скръбта отново ме обзе, мисълта, че ние наистина заминаваме, че сме приключили с Никола, приключили сме и с Децата на мрака, и с техния водач, и години, години наред няма да видя Париж и нищичко, което да ми е познато. И въпреки цялото ми желание за свобода, ми се приплака.

Но като че моето скитане имаше някаква цел, която не бях признал пред себе си. Около половин час преди да изгреят утринните лъчи аз крачех по пощенския път покрай развалините на стара странноприемница. Тя се рушеше — последният пост на изоставено село. Само дебело измазаните с хоросан стени стояха непокътнати.

Извадих камата си и започнах да дълбая в мекия камък:

Марий, Древни, Лестат Те Търси. Сега Е Месец Май, Година 1780 И A3 Заминавам На Юг От Париж, Към Лион. Моля Те, Открий Ми Се.

Колко нагло ми се стори това, щом се отдръпнах! И вече бях нарушил мрачните заповеди — бях споменал името на безсмъртен и го бях изписал. Е, това ме изпълни с дивно задоволство. В края на краищата, никога не ме е бивало особено да спазвам правилата.