Ан Райс
Вампирът Лестат (49) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

7

Чу се нощен звук. Какъв бе той?

Грамаден тъпан, който биеха бавно на улицата в селото на моето детство, когато италианските артисти обявяваха малката пиеса, която щяха да изиграят върху задната половина на шарения си фургон. Големият тъпан, който самият аз бях удрял по улиците на града в онези безценни дни, когато аз, малкият беглец, бях един от тях.

Но беше по-силно. Гърмежите на оръдие, които отекваха из долини и планински проходи? Усещах го в костите си. Отворих очи в тъмното и усетих, че се приближава.

Ритъм на стъпки, или беше ритъмът на сърце, туптящо? Тътенът изпълваше света.

Мощен, злокобен грохот, който все повече се приближаваше. И все пак някаква част от мен знаеше, че звукът не е истински, че е недостижим за слуха на смъртен, не раздрънква порцелана на лавицата и стъклата на прозорците, нито погва котките да се изкатерят чак на върха на зида.

Египет е притихнал. Тишина се стеле над пустинята на двата бряга на могъщата река. Дори и овца не проблейва и говеда не мучат. Нито пък нейде плаче жена.

Ала въпреки това шумът бе оглушителен.

За миг се уплаших. Изпънах се в земята. Зарових с пръсти към повърхността. Сляп и безтегловен, аз се реех в почвата и изведнъж не можех да си поема дъх, не можех да крещя, и ми се струваше, че ако можех да крещя, щях да надам тъй силен вик, че всички стъкла на мили около мен щяха да се строшат. Кристални бокали щяха да се пръснат на парченца, прозорци да се взривят. Някой идваше — оттам идеше този звук. Създание, толкова могъщо, че дори и в тишината дърветата, цветята и самият въздух усещаха присъствието му. Немите твари в пръстта го усещаха. Паразитите бягаха от него, котките се стрелваха далеч от пътя му. Може би това е смъртта, помислих си аз.

Може би по някакво върховно чудо тя, Смъртта, е жива и ни взема в прегръдките си, и то, това създание, не е вампир, то е самото въплъщение на небесата.

И с него ние се издигаме нагоре и все по-нагоре, към звездите. Политаме над ангелите и светците, над самото сияние, в божествения мрак, в бездната, когато свърши съществуването ни. В забвението ни се прощава всичко.

Гибелта на Ники се превръща в мъничка точица от гаснеща светлина. Смъртта на братята ми се разпада и се влива във великия покой на неизбежното.

Блъсках земята. Ритах я, ала ръцете и краката ми бяха твърде слаби. Усетих в устата си вкуса на песъчливата пръст. Знаех, че трябва да се надигна и звукът ми казваше да се надигна.

Отново я усетих, като рев на артилерия — оръдейната стрелба.

И напълно осъзнах, че той, този звук, търси мен, издирва ме. Търси ме като лъч. Не можех повече да лежа тук. Трябваше да откликна.

Изпратих му най-буйния поток от приветствени мисли. Казах му, че съм тук, и докато се мъчех да размърдам устни, чух собственото си окаяно дишане. А тътенът така загърмя, че запулсира във всяка моя фибра. Земята около мен се тресеше в неговия ритъм.

Каквото и да бе това, то бе влязло в изгорената развалина.

Вратата бе изкъртена, сякаш пантите не бяха от желязо, а от гипс. Виждах всичко това със затворени очи, виждах как създанието се движи под маслиновите дървета.

Отново безумно задращих, за да стигна до въздуха. Но тихият, съвсем обикновен шум, който чух сега, бе шум от копаене в пясъка, който идваше отгоре.

Усетих как нещо меко като кадифе докосва лицето ми. И съзрях над мен сиянието на тъмното небе и облаците, забулили звездите като воал, и никога небесата, в цялата си простота, не бяха изглеждали така благословени.

Дробовете ми се изпълниха с въздух.

Такава наслада ме изпълни, че издадох силен стон. Но онова, което чувствах, надхвърляше насладата — да дишаш, да виждаш светлината, това бяха чудеса. И тътенът, оглушителният тътен бе сякаш съвършеният им съпровод.

И той, онзи, който ме търсеше, онзи, от когото се носеше грохотът, стоеше над мен.

Грохотът се стопи, разпадна се и накрая остана само после звучието на цигулкова струна. И аз се издигах, все едно ме повдигаха от земята, въпреки че фигурата стоеше, отпуснала ръце до тялото си.

Най-сетне тя вдигна ръце, за да ме обгърне, и лицето, което видях, надхвърляше всичко възможно. Кой от нас би могъл да има такова лице? Какво ли знаехме ние за търпението, за привидната доброта, за състраданието? Не, той не бе един от нас. Не можеше да бъде. И все пак беше. Свръхестествена плът и кръв, като моята. Очи с дъгоцветни отблясъци, събиращи светлината от всички посоки, тънички мигли, като златни щрихи, изписани с най-тънък писец.

И това създание, този могъщ вампир, ме придържаше и ме гледаше в очите, и мисля, че изломотих нещо налудничаво, изрекох някаква безумна мисъл — че вече зная тайната на вечността.

— Тогава ми я кажи — прошепна той и се усмихна. Най-чистият образ на човешката любов.

— О, Господи, помогни ми. Обречи ме на мъки в преизподнята! — тези думи ги изговаряше моят глас. Не мога да погледна тази красота.

Видях ръцете си, подобни на кости, пръстите си като ноктите на хищна птица. Нищо не може да живее и да бъде онова, което съм сега, този дух. Погледнах надолу, към краката си. Бяха като пръчки. Дрехите падаха от тялото ми. Не можех да стоя прав, нито да помръдна, и изведнъж ме завладя споменът за усещането на кръв, която тече в устата ми.

Като в сияйна мъгла пред мен видях червените му кадифени одежди, наметалото, което го покриваше до земята, ръцете му в тъмночервени ръкавици, които ме държаха. Косата му бе гъста, бели и златни нишки, които падаха свободно на вълни около лицето му и над широкото му чело. А сините очи под дебелите златни вежди може би щяха да гледат печално, ако не бяха толкова големи и изразът им не бе тъй смекчен от чувството, което изразяваше гласът.

Мъж, който е получил дарбата на безсмъртието в разцвета на силите си. И квадратното лице с леко хлътналите бузи, издължените пълни устни, носещи печата на ужасяваща нежност и покой.

— Пий — рече той. Веждите му леко се повдигнаха, устните изрекоха думата нежно, бавно, сякаш бе целувка.

И както Магнус бе сторил в онази смъртоносна нощ преди цяла вечност, той вдигна ръка и оголи гърлото си от плата. Вената, тъмнолилава под прозрачната свръхестествена кожа, се показа. И тътенът гръмна отново, онзи всепомитащ тътен, и този тътен ме издигна над земята и ме всмука в себе си.

Кръв като самата светлина, течен огън. Нашата кръв.

И ръцете ми се наливаха с неизмерима сила, обвиваха раменете му, лицето ми, притиснато в неговата хладна бяла плът, кръвта се стрелва надолу в слабините ми и подпалва всяка вена в тялото ми. Колко века бяха пречистили тази кръв, пречистили силата й?

Счу ми се, че заглушаван от рева на кръвта, той заговори. Повтори отново:

— Пий, мой млади момко, мой ранени момко.

Усетих как сърцето му набъбва, тялото му се люшва, и се прилепихме един в друг.

И ми се стори, че казах на глас:

— Марий.

И той отвърна:

— Да.