Метаданни
Данни
- Серия
- Вампирски хроники (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Vampire Lestate Sphere, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Светлана Комогорова, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание
Ан Райс. Вампирът Лестат
Американска. Първо издание
Компютърна обработка: Людмила Петрова
Художник на корицата: Петър Станимиров
Издателство „Изток-Запад“, София, 2012
ISBN: 978-619-152-139-5
История
- — Добавяне
2
Отведохме го с нас в конюшнята и там го качих върху кобилата си.
Ала той сякаш щеше всеки миг да падне, затова се яхнах зад него и тримата препуснахме.
Докато пътувахме през полето, се чудех какво да правя. Питах се какво ли означава да го заведа в леговището си. Габриел с нищо не възрази. От време на време го попоглеждаше през рамо. Откъм него не долавях нищо, той седеше пред мен, дребен и вглъбен в себе си, лек като дете, ала не бе дете.
Несъмнено той винаги бе знаел къде се намира кулата, ала дали решетките й не го бяха пуснали да влезе? Сега възнамерявах да го въведа вътре. И защо Габриел не ми казваше нищо? Това бе желаната от нас среща, очаквана от нас, но несъмнено тя знаеше какво е извършил той преди малко.
Когато най-сетне слязохме от кобилата, той тръгна пред мен и ме изчака да стигна до портата. Бях извадил железния ключ за катинара и го разглеждах, и се питах какви ли обещания се изискват от подобно чудовище, преди да му отвориш портата си. Дали древните закони на гостоприемството имаха някакво значение за създанията на нощта?
Очите му бяха големи и кафяви, изпълнени с поражение. Изглеждаха сънени. Той дълго и мълчаливо ме гледа, а после посегна с лявата си ръка и пръстите му се сключиха около железния прът в средата на портата.
Гледах безпомощно как със силно стържене портата започна да се изтръгва от камъка. Но той спря, доволен само да поизкриви малко железния прът. Беше се изяснил. Той би могъл да влезе в кулата, когато си поиска.
Огледах изкривения от него железен прът. Аз бях го пребил. Способен ли бях на това, което той бе извършил току-що? Не знаех. А щом бях неспособен да преценя собствените си сили, как ли можех да преценя неговите?
— Ела — подкани го Габриел малко нетърпеливо и го поведе надолу по стълбите към криптата в подземието.
Тук бе студено, както винаги — и полъх от свежия пролетен въздух не докосваше това място. Тя накладе голям огън в старата камина, а аз запалих свещите. Той седеше на каменната пейка и ни гледаше. Забелязах, че огънят го сгря, тялото му като че стана малко по-едро, той вдишваше топлината.
Когато се огледа, той сякаш попиваше светлината. Погледът му бе ясен.
Невъзможно е да надцениш влиянието на топлината и светлината върху вампирите. Ала старото сборище се бе отрекло и от двете.
Седнах на друга пейка и оставих погледа си да обикаля из просторната зала, също като неговия.
През цялото това време Габриел стоеше права. Сега тя се приближи до него. Бе извадила кърпичка и я допря до лицето му.
Той я погледна така, както гледаше огъня, свещите и сенките, които скачаха по сводестия таван. Това като че привличаше интереса му, както нищо друго.
А мен ме полазиха тръпки, когато забелязах, че раните по лицето му бяха почти заздравели! Костите отново бяха цели, формата на лицето му — напълно възстановена, изглеждаше само поизнурен от загубата на кръв.
Сърцето ми се поразтвори против волята ми, също както горе върху стената, когато чух гласа му.
Само преди час си мислех за болката в двореца, когато лъжата рухна, щом зъбите се забиха във врата ми.
Мразех го.
Ала не можех да откъсна очи от него. Габриел се бе сресала за него. Тя хвана ръцете му и избърса кръвта от тях. И докато я бършеше, той изглеждаше безпомощен. А нейното изражение не бе на ангел помощник, а по-скоро на любопитство, на желание да е край него, да го докосва и оглежда. Те се спогледаха на трепкащата светлина.
Той се поприведе, очите му потъмняха и станаха страшно изразителни, щом се обърнаха към решетката на камината. Ако не беше кръвта по дантеленото му жабо, щеше да прилича на човек. Би могъл…
— Какво ще правиш сега? — попитах. Говорех на глас, та Габриел да е наясно. — Ще останеш ли в Париж и ще оставиш ли Елени и другите да продължат?
От него — никакъв отговор. Той оглеждаше мен, оглеждаше каменните пейки, саркофазите. Три саркофага.
— Ти несъмнено знаеш с какво се занимават те — продължих. — Ще напуснеш ли Париж, или ще останеш?
Струваше ми се, че на него му се искаше отново да ми изясни величината на онова, което бях сторил на него и на другите, ала това отмина. За миг лицето му се покруси. Лице на победен, топло и изпълнено с човешко нещастие. На колко ли години е той, запитах се. Колко ли отдавна е бил човек, който е изглеждал така?
Той ме чу. Ала не ми даде отговор. Погледна застаналата до огъня Габриел, после мен. И мълчаливо изрече: Обичай ме. Ти разруши всичко! Но обикнеш ли ме, всичко може да се възстанови с нов облик. Обичай ме.
Ала тази безмълвна молба притежаваше такова красноречие, че не мога да го изкажа с думи.
— Какво да сторя, за да те накарам да ме обикнеш? — прошепна той. — Какво да ти дам? Познанието за всичко, което съм видял, тайните на нашите сили, мистерията на това, което съм?
Да отговоря ми се струваше богохулство. И също както върху стената, аз открих, че съм готов да се разплача. Въпреки цялата чистота на безмълвните му послания, гласът придаваше прелестно звучене на чувствата му, когато той ги изричаше.
Помислих си, също както в катедралата „Света Богородица“, че той говореше, както сигурно говорят ангелите, ако съществуваха.
Но тази несвързана мисъл, тази лъкатушна мисъл, фактът, че той сега бе до мен ме накараха да се отърся от унеса. Той ме обгръщаше с ръка и притискаше чело до лицето ми. Отново ме призова — не пищната, туптяща съблазън от „Пале Роял“, а с гласа, който ми бе пял от далечината, и ми казваше, че има неща, които ние двамата щяхме да познаем и разберем, както смъртните никога не биха могли. Казваше ми, че ако му се открия и му дам своята сила и своите тайни, и той ще ми даде своите. Обзет от порив, той се опитал да ме унищожи и след като не успял, ме обикнал още повече.
Това бе примамлива мисъл. Ала усещах опасност. Неканени, прозвучаха думите „Пази се!“
Не зная какво виждаше и чуваше Габриел. Не зная какво чувстваше.
Инстинктивно избягвах погледа й. Нищо на света не желаех повече в този миг от това да погледна право в него и да го разбера и все пак знаех, че не бива. Отново видях костите под Гробището на невинните, трепкащите адски огньове, които ми се привиждаха в „Пале Роял“. Всичките дантели и кадифе на осемнайсети век не можеха да му придадат човешко лице.
Не можех да скрия това от него и страдах, че ми е невъзможно да го обясня на Габриел. И ужасната тишина между мен и Габриел в този миг бе непоносима.
С него можех да разговарям. Да, с него можех да мечтая. Някаква почтителност и ужас в мен ме накараха да простра ръце и да го прегърна, притиснах го до себе си, борех се със смущението и страстта.
— Да напусна Париж, да — прошепна той. — Но вземи ме със себе си. Вече не зная как да съществувам тук. Препъвам се сред карнавал на ужаса. Моля те…
И се чух да произнасям:
— Не.
— Никаква стойност ли нямам за теб? — попита той. Обърна се към Габриел. Лицето й бе изкривено от болка, и все пак тя го гледаше. Не можех да узная какво ставаше в душата й, и за моя скръб разбрах, че той й говори и ме изключва. Какъв ли бе нейният отговор?
Но сега той умоляваше и двама ни.
— Ти нищо ли освен себе си не би могъл да уважаваш?
— Тази вечер можех да те унищожа — рекох. — Точно уважението ми попречи.
— Не! — той тръсна глава толкова по човешки, че беше стряскащо. — Това ти никога не би успял да сториш.
Усмихнах се. Сигурно беше вярно. Но ние го погубвахме напълно по друг начин.
— Да — призна той. — Вярно е. Вие ме погубвате. Помогнете ми — прошепна. — Дайте ми само няколко кратки години от цялата вечност пред вас двамата. Умолявам ви. Друго не искам.
— Не — повторих.
Той седеше само на педя от мен на пейката и ме гледаше. Ала пред очите ми отново изникна ужасното зрелище — лицето му се стесни и потъмня, и хлътна навътре от ярост. Сякаш той бе невеществен и само волята го крепеше здрав и хубав. И когато потокът на волята му секваше, той се разтапяше като восъчна кукла.
Но също както и преди, той се съвзе почти мигновено. Халюцинацията отмина.
Той се изправи и се заотдръпва от мен, и застана пред камината.
Волята, която се излъчваше от него, бе осезаема. Очите му сякаш не му принадлежаха — нито на него, нито на каквото и да било по земята. А пламтящият зад него огън очертаваше призрачен ореол около главата му.
— Проклинам те! — прошепна той.
Усетих как ме обля страх.
— Проклинам те! — повтори той и се приближи. — Обичай смъртни тогава и живей, както живя досега, безразсъдно, с жажда за всичко и любов към всичко, но ще дойде време, когато само любовта на себеподобните ще може да те спаси! — той погледна Габриел. — И не говоря за деца като нея!
Думите му бяха толкова силни, че не можех да скрия въздействието им върху мен. Осъзнах, че ставам от пейката и се отдръпвам по-далеч от него и към Габриел.
— Аз не идвам при теб с празни ръце! — настоя той и нарочно смекчи гласа си. — Не идвам да се моля, без да имам какво да дам. Погледни ме. Кажи ми, че нямаш нужда от онова, което виждаш в мен — някой, който притежава силата да те преведе през предстоящите изпитания!
Погледът му се стрелна към Габриел и за миг той влезе в мислена връзка с нея, и аз видях как тя се скова и разтрепери.
— Остави я! — заповядах.
— Ти не знаеш какво й говоря аз — отвърна той хладно. — Не се опитвам да й сторя зло. Но с вашата любов към смъртните какво сторихте досега?
Щеше да каже нещо ужасно, ако не бях го спрял, нещо, за да нарани мен или Габриел. Знаеше всичко за случилото се с Ники. Знаех, че той знае. Ако някъде дълбоко в душата си желаех гибелта на Ники, той щеше да знае и това! Защо го бях пуснал да влезе? Защо не бях разбрал на какво е способен?
— О, но тя винаги е пародия, не разбираш ли? — произнесе той със същата нежност. — Всеки път смъртта и пробуждането ще разрушават духа на смъртния, и този ще те мрази, че си му отнел живота, друг ще се впуска в презрените от тебе крайности. Трети ще се пробуди безумен и ще беснее, четвърти ще се превърне в чудовище извън твоята власт. Един ще завижда, че го превъзхождаш, друг ще те изключва от мислите си — и тук той отново стрелна с очи Габриел и се подсмихна. — И воалът неизменно ще пада между вас. Създай цял легион. Ще бъдеш сам — винаги, за вечни времена!
— Не желая да слушам. Това не значи нищо!
Лицето на Габриел бе претърпяло някаква уродлива промяна. Сега тя се взираше в него с омраза, бях сигурен.
Той издаде онзи тих, скръбен звук — смях, който изобщо не е смях.
— Любовници с човешко лице! — подигра ми се. — Не виждаш ли грешката си? Другият те мрази извън всякакви мислими граници, а тя… та нея кръвта на мрака я направи още по-студена, не е ли вярно? Но дори и за нея, колкото и силна да е, ще дойдат мигове, когато ще се плаши от безсмъртието, и кого ще обвинява тя за стореното с нея?
— Ти си глупак! — прошепна Габриел.
— Ти се опита да опазиш цигуларя от това. Но нея никога не си пазил.
— Не говори повече! — отвърнах. — Караш ме да те намразя! Това ли искаш?
— Но аз говоря истината, и ти го знаеш. А онова, което никога не ще познаеш, всеки един от вас няма да познае, е омразата и негодуванието на другия в пълна дълбочина. Или страданието. Или любовта.
Той млъкна. Не можех да кажа нищо. Той постъпваше тъкмо както аз се боях, че ще постъпи, и не знаех как да се защитя.
— Ако сега ме изоставите с нея — продължи той — ти пак ще повториш грешката. Никола ти никога не си го притежавал. А тя вече се пита как ли някога ще се освободи от теб. Но за разлика от нея ти не понасяш самотата.
Не можех да отговоря. Очите на Габриел се смалиха, устата й доби още по-жесток израз.
— И ще дойде време, когато ще потърсиш други смъртни, отново с надеждата, че Мрачната магия ще ти донесе любовта, за която копнееш. И с тези новоосакатени и непредвидими деца ще се опиташ да градиш своите цитадели срещу времето. Ала те ще са затвори, които ще издържат по половин век. Предупреждавам те. Само с могъщи и мъдри като теб може да се изгради истинска цитадела срещу времето.
За миг той ми се стори далечен, неописуемо прекрасен в сиянието на огъня, тъмнокестенявите кичури на косата му едва докосваха гладкото чело, устните му се разтвориха в блажена усмивка.
— Щом не можем да живеем според старите обичаи, не можем ли да имаме един друг? — попита той, и сега гласът му отново бе призивен. — Кой друг може да разбере страданията ти? Кой друг знае какво се е въртяло в ума ти в онази нощ, когато излезе на сцената на своя малък театър и уплаши всички, които обичаше?
— Не говори за това! — прошепнах, но вече омеквах, погледът му, гласът му ме унасяха. Много близо бе екстазът, обзел ме онази нощ върху стената. С цялата си воля призовах Габриел.
— Кой разбира какво минаваше през ума ти, когато моите следовници изменници, лудеейки на музиката на твоя безценен цигулар, измислиха отвратителното си булевардно театърче?
Мълчах.
— Театърът на вампирите! — устните му се изпънаха в най-тъжната усмивка. — Тя не разбира ли каква ирония, каква жестокост се съдържа в това? Тя знае ли какво беше, когато ти излизаше на тази сцена като младеж и чуваше как публиката крещи в твоя чест? Когато времето бе твой приятел, а не твой враг, както сега? Когато зад кулисите ти простираше ръце и твоите любими смъртни идваха при теб, твоето малко семейство, и се притискаха до теб…
— Спри, моля те! Моля те да спреш!
— Някой знае ли колко е голяма душата ти?
Вещерство. Дали някога е било прилагано по-умело? И какво казваше той всъщност отвъд този леещ се поток от красиви думи? Ела при мен и аз ще бъда слънцето, около което кръжиш в орбита, и моите лъчи ще оголят тайните помежду ни, и аз, който притежавам магии и умения, за които ти нямаш ни най-малко понятие, ще властвам над теб, ще те притежавам и ще те погубя!
— Попитах те вече — казах. — Какво искаш? Какво искаш точно?
— Теб! — отвърна той. — Теб и нея! Да станем трима на този кръстопът!
Не да ти се предадем?
Поклатих глава. И забелязах у Габриел същата предпазливост и отдръпване.
Той не се сърдеше — сега нямаше злоба. Ала той отново повтори със същия примамлив глас:
— Проклинам ви! — и на мен ми прозвуча така, сякаш рецитираше. — Аз ти се предложих в мига, в който ти надделя над мен. Спомни си това, когато твоите деца на мрака те нападнат, когато въстанат срещу теб. Спомни си за мен.
Бях потресен, дори по-потресен отколкото след тъжния, ужасен край с Никола в театъра на Рено. В подземието под Гробището на невинните и за миг не бях познал страха. Ала в тази стая той ме обзе от мига, в който влязохме.
И в него отново забушува гняв, толкова ужасен, че той не можеше да го овладее.
Гледах го как свежда глава и се извръща. Стана мъничък, лек и притисна ръце до гърдите си, застанал пред огъня, мислеше си как да ме сплаши и нарани и аз чувах заплахите му, макар и неизречени.
Ала нещо за частица от секундата помрачи яснотата на погледа ми. Може би трепкането на пламъка на свещ. Може би примигването на окото ми. Каквото и да бе, той изчезна. Или се опита да изчезне и го видях как отскача от огъня, огромна тъмна резка.
— Не! — извиках, хвърлих се към нещо, което не виждах и се вкопчих в него, отново от плът и кръв.
Той само се бе дръпнал много бързо, а аз скочих още по-бързо и стояхме лице в лице на вратата на криптата, и отново произнесох единствената сричка — „не“, и не го пусках да си отиде.
— Не, не можем да се разделим така. Не може да се разделим с омраза, не можем! — и волята ми внезапно рухна, и аз го прегърнах и се притиснах към него тъй силно, че той не можеше да се изтръгне от прегръдката ми и дори да помръдне.
Не ме интересуваше какво е той, какво е сторил в онзи обречен миг, когато ме излъга и дори се опита да надделее над мен, не ме интересуваше, че вече не съм смъртен и никога вече няма да бъда.
Исках само той да остане. Исках да бъда с него, такъв, какъвто е, и всичко изговорено от него бе вярно. Ала никога не можеше да бъде така, както той желаеше. Нямаше да му позволим да наложи волята си над нас. Нямаше да откъсне от мен Габриел.
И все пак се питах, дали той самият наистина разбираше какво иска от нас? Възможно ли бе да вярва в невинните думи, които изговаряше?
Безмълвно, без да поискам съгласието му, аз го поведох обратно към пейката до камината. Отново усещах опасност, ужасна опасност. Но това нямаше значение. Сега той трябваше да остане тук, с нас.
Габриел си мърмореше нещо. Разхождаше се напред-назад, мантията й бе увиснала на едното й рамо и като че напълно бе забравила, че и ние сме там.
Арман я гледаше, и когато се обърна към него внезапно и неочаквано, тя заговори на глас.
— Ти идваш при него и му казваш: „Вземи ме със себе си“, „Обичай ме“. Казваш и намекваш за някакви върховни знания и тайни, ала досега нищо не сме видели от тебе, освен лъжи.
— Показах ви силата си, за да разберете — пошушна тихо той.
— Не, ти правеше фокуси с твоите знания — отвърна тя. — Показваше картинки. И то много детински картинки. Подмамваш Лестат в двореца с най-разкошни илюзии, само за да го нападнеш. А тук, докато си почиваме от борбата, какво правиш ти? Опитваш се да посееш раздор между нас…
— Да, преди бяха илюзии, признавам — отвърна той. — Но онова, което казах тук, е истина. Ти вече презираш сина си заради неговата любов към смъртните, нуждата му вечно да бъде близо до тях, отстъпчивостта му пред цигуларя. Ти знаеше, че Мрачната магия ще го лиши от разум, и че накрая ще го погуби. Точно ти от всички Деца на мрака копнееш за свободата си. Това от мен не можеш да го скриеш.
— Ах, колко си простодушен! — възкликна тя. — Гледаш, ала не виждаш. Колко години си живял като смъртен? Помниш ли нещо от тях? Онова, което си видял, не е цялата страст, която изпитвам към сина си. Обичам го така, както никога не съм обичала никое друго същество в мирозданието. В моята самота, синът ми е всичко за мен. Как така не можеш да разтълкуваш видяното?
— Ти не можеш да го разтълкуваш — отвърна той, все така меко. — Ако някога си чувствала истински копнеж по някой друг, щеше да знаеш, че чувствата ти към твоя син са нищо.
— Безполезно е да говориш така — обадих се аз.
— Не — заяви му тя без ни най-малко колебание. — Със сина ми сме свързани от много повече от едно неща. За петдесет години живот не познавам друг, силен колкото мен, освен него. А онова, което ни разделя, винаги можем да преодолеем. Но как да те приемем като един от нас, когато ти използваш дървата, за да опожаряваш! Ала ме разбери по-широко: какво от себе си можеш да ни дадеш, та да го поискаме?
— Моите напътствия са ви нужни — отвърна той. — Вие сте едва в началото на приключението си, и нямате вяра, която да ви крепи. Не можете да живеете без напътствия…
— Милиони живеят без вяра и без напътствия. Ти си този, който не може да живее без тях — рече тя.
От него се долавяше болка. Страдание.
Но тя продължи с нетрепващ глас, толкова безизразно, сякаш произнасяше монолог:
— Аз имам въпроси. Има неща, които трябва да знам. Не мога да живея, без да ме крепи някаква философия, но това няма нищо общо със старите вярвания в богове и дяволи — тя отново закрачи из стаята и докато говореше, го поглеждаше. — Искам да знам например защо съществува красотата, защо природата продължава да я изобретява и каква е връзката между живота на едно дърво и красотата му, какво свързва самото съществуване на морето или на гръмотевичната буря с чувствата, които те ни вдъхват? Ако Бог не съществува, ако всички тези неща не са обединени от една метафорична система, то защо те съхраняват за нас подобна символична сила? Лестат нарича това Дивата градина, но за мен това не е достатъчно. И трябва да призная, че това, това маниакално любопитство, или наречете го както щете, ме отвежда далеч от моите човешки жертви. Отвежда ме в открито поле, далече от човешките творения. И може би ще ме отведе далеч и от сина ми, попаднал под магията на всичко човешко.
Тя отиде при него — сега нищо в държанието й не загатваше, че е жена, присви очи и се взря в лицето му.
— Но това е фенерът, който осветява за мен Дяволския път — обясни тя. — А какъв фенер го е осветявал за теб, докато си пътувал по него? Какво си научил в действителност, освен кланянето на дявола и суеверията? Какво знаеш за нас и за това как сме възникнали? Дай ни всичко това, и то може да се окаже ценно. Но пък може и нищо да не струва.
Той бе загубил дар слово. Не притежаваше такава изкусност, че да може да прикрие смайването си.
Гледаше я, обзет от невинен смут. После стана и се приплъзна — очевидно се опитваше да избяга от нея, смазан дух, вперил безизразен поглед пред себе си.
Падна тишина. И за миг усетих някаква странна нужда да го закрилям. Тя бе изказала без всякакви украси истината за онова, което я интересуваше, какъвто беше обичаят й откакто се помнех, и, както винаги, в това имаше нещо ужасно непочтително. Тя говореше за онова, което е важно за нея, без да се замисли какво бе сполетяло него.
Ела да минем на друго равнище, бе му казала тя, на моето равнище. И той бе унизен, в безизходица. Безпомощността му достигаше до тревожна степен. Той не можеше да се окопити от нападението й.
Обърна се и отново тръгна към пейките, като че искаше да седне, после зави към саркофазите, а после — към стената. Сякаш тези твърди повърхности го отблъскваха, сякаш първо волята му се сблъскваше с тях в невидимо поле и ударите го подмятаха насам-натам.
Излезе от стаята на тясното каменно стълбище, зави и се върна.
Бе заключил в себе си своите мисли или, още по-лошо, нямаше никакви мисли!
Само преобръщащи се образи на онова, което виждаше пред очите си, прости материални неща, които се взираха в него — обкованата с желязо врата, свещите, огънят. Пълна пресъздадена картина на парижките улици, търговците и уличните вестникопродавци, кабриолетите, примесващият се звук на оркестър, ужасна бъркотия от думи и фрази от книгите, които съвсем наскоро бе прочел.
Не можех да понеса това, но Габриел ми посочи строго да си остана на мястото.
Нещо се надигаше в криптата. Нещо се случваше в самия въздух.
Нещо се бе променило дори в топенето на свещите, в пукота на огъня и езиците му, които ближеха почернелите камъни отзад, и в топуркането на плъховете долу в килиите на мъртъвците.
Арман стоеше на сводестата врата и като че бяха изминали часове, въпреки че не бе така, и Габриел беше далече, далече в ъгъла на стаята, лицето й бе спокойно и съсредоточено, очите — присвити и сияйни.
Арман щеше да ни разказва, но нямаше да дава обяснения. Онова, което щеше да каже, дори нямаше посока и сякаш го бяхме разрязали и образите бликаха от него като кръв.
Арман беше само едно младо момче на вратата, стиснало лактите си. И разбрах какво чувствам. Чувствах чудовищна близост с друго същество, близост, пред която дори и миговете на екстаз от убийството изглеждаха приглушени и овладени. Той се бе открил и вече не можеше да удържи ослепителният поток от картини, които караха предишния му беззвучен глас да изглежда тъничък, лиричен и престорен.
Това ли бе опасността от самото начало, която будеше страха ми? Щом я осъзнах, й се отдадох и ми се струваше, че всички големи уроци в живота си съм научил чрез отхвърляне на страха. Страхът отново пропукваше черупката около мен, за да поникне друг живот.
Никога, никога за цялото ми съществуване, смъртно и безсмъртно, не съм бил заплашван от такава близост.