Ан Райс
Вампирът Лестат (14) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

5

Камъкът се отместваше лесно, както бях видял и преди, а отвътре имаше прикрепена кука, с която да го издърпам след себе си.

Но за да се вмъкна в тесния и тъмен проход, трябваше да легна по корем. А когато коленичих и надникнах вътре, светлина в края му не се виждаше. Не ми се хареса как изглежда.

Знаех, че ако все още бях смъртен, нищо не би могло да ме склони да се вмъкна в подобен проход.

Но старият вампир достатъчно простичко ми беше обяснил, че слънцето ще ме изпепели така, както огънят. Трябваше да се добера до ковчега. И усетих как страхът отново ме залива.

Легнах на земята и пропълзях като гущер в прохода. Точно както се боях, не можех да си повдигна главата. И нямаше място да се обърна и да хвана куката. Трябваше да се закача с крак за нея и да пропълзя напред, за да издърпам камъка.

Пълен мрак. Имаше място само колкото да се надигна около педя на лакти.

Изпъшках, страхът се надигна, мисълта, че не мога да си вдигна главата, ме побъркваше, и най-накрая я тряснах в камъка, замрях и захленчих.

Но какво да правя? Трябваше да стигна до ковчега.

Затова се смъмрих, че трябва да спра да хленча, и започнах да пълзя, все по-бързо и по-бързо. Коленете ми застъргваха камъка. Ръцете ми опипваха за процепи и пукнатини, за да ме изтеглят напред. От напрягането ме болеше вратът и едва се удържах да не вдигна отново глава в паниката си.

И когато главата ми изведнъж опря в твърд камък, натиснах го с цялата си тежест. Усетих го как помръдва и в мрака се процеди бледа светлина.

Измъкнах се от прохода и се намерих в малка стаичка.

Таванът беше нисък и сводест, а високият прозорец — тесен и с познатата решетка от дебели железни пръти. Но сладкото виолетово нощно сияние, което проникваше вътре, осветяваше голяма камина, изсечена в далечната стена, дървата бяха приготвени за огъня, а до нея, под прозореца — древен каменен саркофаг.

Моето червено, поръбено с кожи наметало бе метнато върху саркофага. А на една грубо издялана пейка мярнах великолепен костюм от червено кадифе, украсен със злато и много италианска дантела, а също червени копринени бричове, бели копринени чорапи и чехли с червени токове.

Отметнах косата от лицето си и я пригладих назад, и избърсах тънкия слой пот от горната си устна и от челото. Кървава беше тази пот, и когато я видях по ръцете си, ме изпълни странна възбуда.

Ах, какво съм аз — помислих си — и какво ли ми предстои? Дълго време съзерцавах тази кръв, а после си облизах пръстите. Прелестна, трепетна наслада прониза тялото ми. Чак след време успях да се стегна достатъчно, че да отида до камината.

Хванах две съчки като стария вампир, затърках ги много енергично и бързо и видях как те почти се изгубиха и от тях нагоре се стрелна пламък. В това нямаше никаква магия, само сръчност. И когато огънят ме сгря, аз съблякох изцапаните си дрехи и избърсах с ризата си и последната следа от човешки отпадъци, и хвърлих всичко това в огъня, а после облякох новата премяна.

Червено, ослепително червено. Дори и Никола нямаше дрехи като тези. Това бяха дрехи от Версайския двор, в чиято бродерия бяха вшити перли и мънички рубини. Дантелата на ризата беше от Валансиен, такава бях виждал на сватбената рокля на майка си.

Метнах вълчето наметало на раменете си. И въпреки, че белият мраз изтече от крайниците ми, аз се чувствах като създание, изваяно от лед. Когато си позволих да опипам и огледам дрехите, усетих усмивката си вледенена, проблясваща и странно бавна.

На сиянието на пламъците огледах ковчега. Върху тежкия му капак бе издялана фигурата на старец и аз мигом разбрах, че тя бе подобие на Магнус.

Но тук той лежеше в покой, шутовската му уста бе затворена, очите му се взираха кротко в тавана, косата му бе изящна грива от дълбоко изрязани вълни и къдрици.

Това нещо несъмнено беше на три века. Той лежеше с ръце, скръстени на гърдите, облечен в дълги одежди, а от меча му, изваян в камъка, някой бе отчупил дръжката и част от ножницата.

Взирах се в тази част незнайно колко дълго, виждах, че е издялана с голямо старание.

Дали някой се бе опитал да премахне кръстовидната форма? Прокарах пръсти по нея. Разбира се, нищо не се случи, също както когато редях всичките онези молитви. Приклекнал в праха до ковчега, аз начертах в него кръст.

Отново нищо.

После добавих към кръста няколко щриха, очертаващи тялото на Иисус — ръцете, подгънатите колене, сведената му глава. Написах „Господ Бог Иисус Христос“ — единствените думи, които можех да напиша правилно, освен собственото си име, и отново нищо не се случи.

И като попоглеждах неспокойно към думите и малкото разпятие, опитах се да вдигна капака на ковчега.

Дори и с новопридобитата ми сила, не ми беше лесно. Никой смъртен не би могъл да се справи сам.

Но това, което ме озадачаваше, беше колко мъчно ми се видя. Аз не притежавах неограничена сила. И несъмнено не бях силен колкото стария вампир. Може би сега притежавах сила колкото трима мъже или четирима — беше ми невъзможно да преценя.

В онзи миг това ми се стори доста внушително.

Погледнах вътре в ковчега. Нищо повече от теснина, пълна със сенки, където не можех да си представя да легна. По ръба бяха изписани думи на латински и аз не можех да ги разчета.

Това ме терзаеше. Искаше ми се думите да ги няма там и копнежът ми по Магнус и моята безпомощност заплашваха да ме смажат. Мразех го за това, че ме бе изоставил! И осъзнах, в цялата му ирония, че съм почувствал обич към него, преди той да скочи в огъня. Бях почувствал обич към него, когато видях червените одежди.

Дяволите обичат ли се един друг? Разхождат ли се подръка из ада и разправят ли си „Ах, ти си ми приятел, колко те обичам!“ и тям подобни неща? Въпросът, който си задавах, беше доста отвлечен интелектуален въпрос, нали? Всички твари в ада би трябвало да се мразят помежду си, както всички спасени мразят прокълнатите, безрезервно.

Цял живот го знаех. Като дете ме ужасяваше идеята, че аз бих могъл да отида в рая, а майка ми — в ада и аз ще трябва да я мразя. Не бих могъл да я мразя. Ами ако попаднехме в ада заедно?

Е, сега знам, че независимо дали вярвам в ада или не, вампирите могат да се обичат помежду си, че и когато се посветиш на злото, не преставаш да обичаш. Или така ми се стори в този кратък миг. Но не започвай пак да плачеш. Не мога да търпя всичкия този плач.

Извърнах очи към големия дървен сандък, отчасти скрит от горния край на ковчега. Не беше заключен. Прогнилият му дървен капак едва не се откърти от пантите, когато го отворих.

И въпреки че старият господар бе казал, че ми оставя съкровището си, онова, което видях вътре, ме слиса. Сандъкът беше претъпкан със скъпоценности, злато и сребро. Там имаше безбройни пръстени със скъпоценни камъни, диамантени огърлици, перлени нанизи, сребърни сервизи, монети и стотици и хиляди най-разнообразни драгоценности.

Прокарах леко пръсти по купа, а после започнах да греба с шепи, и ахвах, щом светлината разпалеше червеното на рубините, зеленото на смарагдите. Виждах отблясъци от цветове, каквито не бях и сънувал, богатство, което никак не можеше да се измери. Това бе прочутият сандък на карибските пирати, пословичният кралски откуп.

И сега то беше мое.

Разгледах го пак, този път по-бавно. Из купа съкровища бяха пръснати и лични и нетрайни вещи. Маски от сатен, който гниеше и се ронеше от златната украса, дантелени кърпички и парчета плат със забодени в тях игли и брошки. Тук имаше парче кожена сбруя, окичена със златни звънчета, мухлясала дантела, прокарана през пръстен, дузини кутийки за енфие, медальони, окачени на кадифени панделки.

От своите жертви ли бе взел Магнус всичко това?

Вдигнах един инкрустиран със скъпоценни камъни меч, твърде тежък за днешните времена, и износен чехъл, запазен може би заради токата си с фалшив диамант.

Разбира се, той беше вземал каквото си поиска. Ала въпреки това сам той ходеше облечен в дрипи, в опърпан костюм от друга епоха и бе живял тук, както в някой по-ранен век са живели отшелниците. Не можех да го проумея.

Ала из това съкровище бяха разпръснати и други предмети. Броеници от разкошни безценни камъни, и все още с разпятията! Докосвах малките свещени изображения. Клатех глава, хапех си устната, сякаш казвах: колко ужасно е, че ги е откраднал! Но в същото време ми се струваше много смешно. И това бе още едно доказателство, че Бог няма власт над мен.

И както се бях замислил и се опитвах да реша дали всичко това е било толкова случайно, колкото изглеждаше сега, извадих от съкровището изящно огледало с дръжка, инкрустирана с перли.

Огледах се в него почти несъзнателно, както често човек поглежда в огледала. И там се видях, както би очаквал един човек, само дето кожата ми бе много бяла, също толкова бледа, колкото кожата на стария демон, а цветът на очите ми от обичайното синьо се бе преобразил в смесица от виолетово и кобалтово с приглушени дъгоцветни отблясъци. Косата ми бе добила сияен блясък, и когато я пригладих назад с пръсти, почувствах в нея нова, непозната жизненост.

Всъщност този там, в огледалото изобщо не беше Лестат, а някакво негово копие, създадено от други субстанции! И няколкото бръчки, които времето бе прокарало по лицето ми на двайсетгодишна възраст, бяха или изчезнали, или по-лаконични и мъничко по-дълбоко врязани отпреди.

Взирах се в отражението си. Неистово търсех себе си в него. Разтърквах лицето си, дори и огледалото търках и стисках устни, за да не се разплача.

Най-сетне затворих очи, и пак ги отворих, и се усмихнах много нежно на създанието. И той ми се усмихна. Да, това си беше Лестат. И в лицето му нямаше нищичко, което да намеква за злоба.

Е, поне не за голяма злоба. Само старата пакостливост и импулсивност. То би могло дори да е ангел, това създание, само че когато сълзите му наистина бликнаха, те бяха червени и целият му образ имаше червен оттенък, защото виждаше в червено. И имаше злобни мънички зъбки, които можеше да забие в долната си устна, когато се усмихва, и това правеше вида му абсолютно ужасяващ. Едно добричко лице с една дребна чертица, която бе ужасно, ужасно зловеща!

Но внезапно ми хрумна, че виждам собственото си отражение! А не твърдяха ли, че призраците, духовете и тези, чиито души бе обсебил адът, огледалата не ги отразяват?

Обзе ме жажда да науча всичко за това, в което се бях превърнал. Жажда да узная как мога да попадна сред смъртните. Исках да обикалям улиците на Париж, да виждам с новите си очи всички чудеса на живота, които нявга бях съзирал. Исках да виждам хорските лица, да виждам разцъфналите цветя и пеперудите. Да видя Ники, да чуя свирнята на Ники… Не.

Отречи се от това. Но съществуваха хиляди видове музика, нали? И когато затворих очи, ми се стори, че чувам оркестъра на Операта, ариите кънтяха в ушите ми. Толкова отчетлив бе споменът, толкова ясен.

Ала нищо оттук нататък нямаше да е обикновено. Ни радостта, ни болката, ни най-простичкия спомен. Всичко щеше да притежава този великолепен блясък, дори и скръбта по загубеното завинаги.

Оставих огледалото, взех от сандъка една пожълтяла дантелена кърпичка и избърсах сълзите си. Обърнах се и бавно приседнах до огъня. Сладка топлина се разля по лицето и ръцете ми.

Силна и сладка дрямка ме обори, и щом затворих очи, отново се потопих в странен сън за Магнус, който открадва кръвта. Усещането за магия се завърна, усещане за омайна наслада — Магнус ме прегръща, свързан е с мен, моята кръв изтича в него. Но чух как веригите стържат по пода на старата катакомба. Видях безпомощния вампир в ръцете на Магнус. В това имаше и още нещо… Нещо важно. Смисъл. За кражбата, за предателството, за това да не се предаваш пред никого — ни пред Господ, ни пред демон и никога пред човек.

Мислех ли мислех за това, полубуден, полупотънал в съновидение, и тогава ми хрумна най-безумната мисъл — да разкажа на Ники за всичко това, веднага щом се прибера, да го разкажа от край до край, този сън, и възможния му смисъл, и щяхме да го обсъдим…

В ужасен потрес отворих очи. Човекът в мен се огледа безпомощно из стаята. Той отново се разрида и новороденият демон бе още твърде млад, че да успее да го обуздае. Ридания и хълцания излизаха от устата ми, и аз я затиснах с ръка.

Магнус, защо ме изостави? Магнус, какво да правя, как да продължа нататък?

Свих колене и отпуснах глава върху тях, а мислите ми бавно започнаха да се проясняват.

Е, голяма веселба беше да се преструваш как оттук нататък ще бъдеш вампир, рекох си, да облечеш тези великолепни одежди, да прокарваш пръсти по всички тези бляскави богатства. Но ти не можеш да живееш така! Не можеш да пиеш кръвта на живи същества! Дори и да си чудовище, ти притежаваш съвест, тя ти е вродена… Добро и зло, добро и зло. Ти не можеш да живееш без вяра в… Не можеш да търпиш дела, които… Утре ти ще… Ти ще… Какво?

Ти ще пиеш кръв, нали?

Златото и безценните камъни светеха като живи въглени в сандъка наблизо, а зад решетките на прозореца към сивите облаци се издигаше виолетовото сияние на далечния град. Каква ли е тяхната кръв? Топла, жива кръв, не кръв на чудовище. Езикът ми опря в небцето, облиза острите зъби.

Поразмишлявай за това, Вълкоубиецо.

Бавно се изправих на крака. Сякаш по-скоро волята ме изправи, а не тялото, толкова лесно беше. И аз взех желязната халка с ключове, която бях донесъл със себе си от външната стая, и тръгнах да разглеждам моята кула.