Ан Райс
Вампирът Лестат (24) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

2

Седях в креслото. Сякаш бях спал цяла вечност, ала не бях и мигнал. Бях отново у дома, в къщата на баща ми.

Огледах се за машата за огъня, за кучетата ми и да проверя дали е останало вино, и тогава видях златните драперии на прозорците и очертанията на задната стена на катедралата „Света Богородица“ на фона на вечерните звезди, и видях и нея.

Ние бяхме в Париж. И щяхме да живеем вечно.

Тя държеше нещо в ръце. Още един свещник. Огниво. Имаше много изправена стойка и движенията й бяха бързи. Тя припали огнивото и докосна с искрата свещите, една по една. Пламъчетата затрепкаха, цветята, изрисувани по стените, се издигнаха към тавана, а танцьорките по него се размърдаха за миг и отново замряха в кръг.

Тя стоеше пред мен, свещникът — вдясно от нея. И лицето й бе бяло и идеално гладко. Тъмните сенки под очите й бяха изчезнали, всъщност всяко петънце и недостатък бяха изчезнали от кожата й, въпреки че какви са били тези недостатъци, аз не мога да ви кажа. Сега тя бе съвършена.

И бръчките от възрастта бяха намалели и странно врязани още по-дълбоко — имаше мънички бръчици от смях в ъгъла на всяко око, и по една мъничка рязка от двете страни на устата. Върху всеки клепач бе останала едва забележима гънка от плът, подчертаваща симетрията на лицето й и впечатлението за триъгълници по нейното лице, а устните й бяха обагрени в най-мекия нюанс на розовото. Тя изглеждаше крехка, както диамантът може да изглежда крехък, когато го дебне светлината.

Затворих очи и пак ги отворих, и видях, че това не е заблуда — не повече, отколкото нейното мълчание бе заблуда.

И видях, че тялото й е претърпяло още по-фундаментални промени. Тя отново притежаваше закръглеността на младата женственост, гърдите, които болестта бе изсушила. Те издуваха тъмната тафта на корсета й, бледорозовата отсянка на кожата й бе толкова нежна, че можеше да е и отразена светлина. Ала косата й бе още по-изумителна, защото сякаш беше жива. Бе се наляла с толкова много цвят, че сякаш самата коса се извиваше, милиарди тънки нишки помръдваха около безупречното бяло лице и шията й.

Раните по гърлото й заздравяваха.

Сега не оставаше нищо, освен последната проява на смелост. Да погледнеш в очите й.

Да погледнеш с тези вампирски очи друго същество като теб самия за първи път, откакто Магнус скочи в огъня.

Сигурно съм издал някакъв звук, защото тя откликна почти незабележимо, все едно го бе чула. Габриел — това бе единственото име, с което бих могъл да я наричам сега.

— Габриел — казах й. Никога не бях я наричал така, освен в най-съкровените си мисли, и видях как тя почти се усмихна.

Погледнах китката си. Раната се бе затворила, но жаждата в мен скърцаше със зъби. Моите вени ми говореха, сякаш аз им бях заговорил. И аз се взрях в нея и видях как устните й помръдват — мъничък знак за глад. И тя ме погледна със странно, многозначително изражение, което сякаш казваше: „Не разбираш ли?“

Но нищичко не бях чул от нея. Мълчание и само красотата на очите й, вперени в мен, и може би обичта, с която се гледахме, ала мълчанието се простираше във всички посоки и нищо не потвърждаваше. Не можех да проникна в него. „Прикриваш ли мислите си?“ — попитах я безмълвно и тя сякаш не разбра.

— Сега — каза тя, и гласът й ме стресна. Беше по-мек и по-звучен отпреди. За миг се пренесохме в Оверн, снегът валеше и тя ми пееше, и песента й кънтеше наоколо като в голяма пещера. Ала това бе свършило. Тя каза:

— Върви… Приключвай с всичко това, веднага! — тя кимна, за да ме придума, приближи се и ме дръпна за ръката. — Погледни се в огледалото — прошепна.

Но аз знаех. Бях й дал повече кръв, отколкото бях поел от нея. Умирах от глад. Дори не се бях нахранил, преди да дойда при нея.

Ала бях така омагьосан от звученето на сричките и онова кратко видение на падащия сняг, и от спомена за нейната песен, че дълго време не откликнах. Гледах пръстите й, които докосваха моите. Виждах, че плътта ни е еднаква. Станах от креслото, улових двете й ръце, после прокарах пръсти нагоре до раменете й, по лицето й. Бе сторено, и аз все още бях жив! Сега тя беше с мен. Тя бе преодоляла онази ужасна самота и сега беше с мен, и внезапно не можех да мисля за нищо друго, освен да я прегърна, да я притисна до мен, никога да не я пусна да си отиде.

Вдигнах я над земята. Залюлях я в прегръдките си и се завъртяхме, завъртяхме…

Тя отметна глава и от нея се изтръгна смях, все по-силен и по-силен, докато не затулих устата й с длан.

— Можеш да счупиш всички стъкла в стаята с твоя глас! — прошепнах. Погледнах към вратата. Отвън бяха Пики и Роже.

— Нека ги счупя тогава! — възкликна тя и в изражението й нямаше ни помен от игривост. Спуснах я на земята. Мисля, че се прегърнахме пак и пак, почти глупашки. Не можех да се удържа.

Ала другите смъртни обикаляха из апартамента — лекарят и сестрите си мислеха, че е редно да влязат.

Видях как тя погледна към вратата. И тя ги чуваше. Но защо аз не чувах нея?

Тя се откъсна от мен, погледът й се стрелкаше от един предмет на друг. Отново грабна свещите, отнесе ги пред огледалото и заоглежда лицето си.

Разбирах какво преживяваше. Тя имаше нужда от време, за да свикне с новото си зрение. Но трябваше да се махнем от апартамента.

През стената чувах гласа на Ники, който настояваше лекарят да почука на вратата.

Как да я измъкна оттам и да се отърва от тях?

— Не, не оттам — каза тя, когато забеляза, че гледам към вратата.

Тя гледаше леглото, предметите по масата. Отиде до леглото и извади бижутата си изпод възглавницата. Огледа ги и отново ги върна в протритата кадифена кесия. После завърза кесията за полата си и тя се изгуби сред гънките на плата.

В тези малки жестове прозираше важност. Разбрах, въпреки, че нейните мисли не ми издаваха нищо, че от тази стая тя не иска нищо повече. Щеше да зареже вещите, дрехите, които бе донесла със себе си, старинните сребърни четка за коса и гребен и опърпаните книги на масичката до леглото.

На вратата се почука.

— Защо не оттук? — попита тя, обърна се към прозореца и го отвори. Ветрецът нахлу, разлюля златните завеси, вдигна косата на тила й и когато тя се обърна, гледката ме накара да потръпна — косата й се виеше около лицето й, а очите й бяха диви и изпълнени с безброй цветове и почти трагична светлина. Тя не се боеше от нищо.

Хванах я и не ми се искаше да я пусна. Отпуснах лице в косите й и отново можех да мисля само за това, че сме заедно и вече нищичко нямаше да ни раздели. Не разбирах нейното мълчание и защо не можех да я чуя, ала знаех, че не е по нейна воля и може би вярвах, че ще премине. Тя беше с мен. И това бе всичко. Смъртта бе мой командир и аз му дадох хиляди жертви, ала нея изтръгнах от ръцете му. Казах го на глас. Казах и още отчаяни и безсмислени неща. Ние двамата бяхме едни и същи ужасни, смъртоносни създания, ние скитахме из Дивата градина, и аз се опитах да й разкрия с образи смисъла на Дивата градина, ала и да не го разбереше, това нямаше значение.

— Дивата градина — тя повтори думите почтително и устните й се извиха в мека усмивка.

Главата ми гърмеше. Усетих как тя ме целуна и ми прошепна нещичко, сякаш в съпровод на нейните мисли.

— Но помогни ми сега — шепнеше тя. — Искам да те видя как го правиш сега — имаме цяла вечност да се прегръщаме. Ела.

Жажда. Изгарях. Имах страшна нужда от кръвта, а и тя искаше да я вкуси, знаех го. Защото си спомнях, че в онази първа нощ аз го желаех. Хрумна ми, че болката от нейната физическа смърт… от течностите, които изтичаха от тялото й… можеше да се облекчи, ако тя първо пие.

Отново се почука. Вратата не беше заключена.

Стъпих на перваза на прозореца и й протегнах ръка, и тя мигом влетя в прегръдките ми. Беше лекичка като перце, ала усещах силата й, твърдата й хватка. Ала щом тя видя уличката долу, върха на стената и кея по-нататък, тя като че за миг се усъмни.

— Обвий с ръце шията ми, и се дръж здраво — казах й.

Закатерих се по камъните с нея, краката й висяха, лицето й бе обърнато нагоре към мен, и най-сетне стигнахме хлъзгавите плочи на покрива.

После я хванах за ръка и я задърпах подире ми, тичах все по-бързо, през улуци и комини, прескачах тесни улички, докато стигнахме другия край на острова. Бях готов всеки миг тя да извика или да се вкопчи в мен, но тя не се боеше.

Стоеше мълчаливо и оглеждаше покривите на Левия бряг и реката долу, гъмжаща от хиляди черни лодчици, пълни с дрипави същества, и като че просто усещаше как вятърът развява косите й. Можех да изпадна в ступор, докато я гледах, изучавах я, оглеждах всички страни на нейното преображение, ала в мен кипеше огромното желание да я разведа из целия град, да й разкрия всичко, да я науча на всичко, което бях научил аз. Сега тя не познаваше физическото изтощение, също като мен. И не се стряскаше от никакви ужаси, също като мен, когато Магнус скочи в огъня.

Една карета устремно се носеше покрай кея, тежко килната към реката, кочияшът се бе прегърбил и се мъчеше да запази равновесие на високата капра. Щом се приближи, аз я посочих и стиснах ръката й.

Когато преминаваше под нас, ние скочихме и беззвучно се приземихме върху кожения покрив. Кочияшът, в старанието си да удържи каретата, изобщо не се оглеждаше. Притиснах я здраво и я задържах, и след малко се возехме леко, готови да скочим от колата, когато решим. Неописуемо вълнуващо бе да правя всичко това с нея.

Носехме се с гръм и трясък по моста, покрай катедралата и после през тълпите по Пон Ньоф. Чух пак смеха й. Зачудих се какво ли виждат онези, застанали по високите прозорци, когато погледнат надолу към нас, две фигури във великолепно облекло, вкопчени в люшкащия се покрив на каретата като непослушни деца, покачени върху сал.

Каретата зави. Препускахме към Сен Жермен де Пре, разпръсквахме тълпите и префучахме с трясък покрай нетърпимата воня, носеща се от Гробището на Невинните, а високо издигащите се жилищни сгради се приближаваха все повече.

За миг усетих трепета на присъствието, ала той толкова бързо изчезна, че се усъмних в себе си. Огледах се назад, ала не долових дори да мъждука. И с необикновена яснота осъзнах, че ние с Габриел ще разговаряме помежду си за присъствието, всичко ще предприемаме заедно. Тази нощ бе също толкова преломна по свой начин, колкото и нощта, в която Магнус ме преобрази, а тя едва сега започваше.

Сега кварталът бе идеален. Аз отново я хванах за ръка, дръпнах я след мен и скочих от каретата долу на улицата.

Тя се взираше заслепена във въртящите се колела, но те мигом изчезнаха. Дори не беше разрошена — изглеждаше невъзможна — жена, изтръгната от пространството и времето, само по чехли и рокля, нескована от никакви вериги, готова да се възнесе.

Влязохме в една тясна уличка и хукнахме заедно, прегърнати, и от време на време поглеждах надолу и виждах как погледът й обгръща стените над нас и десетките прозорци със затворени капаци, в чиито цепнатинки се процеждаше избягалата светлина.

Знаех какво вижда тя. Познавах звуците, които я заливаха.

Ала все още не чувах нищо от мислите й, и това ме плашеше малко — мислех си, че тя отчаяно се затваря към мен.

Ала тя се спря. Обхванал я бе първият спазъм на смъртта. По лицето й го виждах.

Вдъхнах й увереност и й напомних набързо за видението, което й бях показал преди.

— Тази болка е кратка, не е нищо в сравнение с онази, която си познала. Ще мине за часове, може би и по-малко, ако се напием сега.

Тя кимна — нетърпението й бе по-голямо от страха.

Излязохме на малко площадче. Във входа на стара къща стоеше един младеж и като че очакваше някого. Яката на сивото наметало прикриваше лицето му.

Достатъчно силна ли беше тя, за да го вземе? Силна като мен ли беше? Сега му бе времето да разберем.

— Ако жаждата не те тегли към него, рано е още — казах й.

Погледнах я и ме обхвана студ. Съсредоточеният й поглед бе почти чисто човешки, толкова напрегнат, толкова втренчен; и очите й бяха помрачени от същото онова чувство за трагедия, което бях мернал и преди. Нищо не й се губеше. Ала когато тя запристъпва към мъжа, всичко човешко изчезна в нея. Тя се превърна в истински хищник, хищник, какъвто би могъл да е само един звяр, и все пак тя бе и жена, която бавно върви към мъж — всъщност дама, попаднала тук без наметка, шапка или придружители, която се обръща към джентълмен, за да му се примоли за помощ. Тя бе всичко това.

Гледката беше зловеща — начинът, по който тя пристъпваше по камъните, сякаш без да ги докосва, и как всичко, дори и кичурите на косата й, развявани във всички посоки от вятъра, сякаш бе под нейна власт. С тази безжалостна стъпка тя би могла да премине и през самата стена.

Отдръпнах се в тъмното.

Мъжът се оживи, обърна се към нея и токът на обувката му изскърца върху каменните плочи, а тя се вдигна на пръсти, сякаш за да му зашепне на ухо. Стори ми се, че за миг тя се поколеба. Може би изпитваше лек ужас. Ако бе така, значи жаждата не бе имала достатъчно време да укрепне. Ала и да се е усъмнила, не е било за по-дълго от секунда. Тя го превземаше и той бе безсилен, а аз бях като омагьосан и бях способен единствено да гледам.

Но съвсем неочаквано се сетих, че не съм я предупредил за сърцето. Как съм могъл да го забравя? Втурнах се към нея, ала тя вече го бе пуснала и той се бе свлякъл до стената, с глава, килната на една страна, шапката се въргаляше в краката му. Беше мъртъв.

Тя стоеше и го гледаше, и аз видях как кръвта потича в тялото й, сгрява я, насища тена й и червеното на устните й. Когато ме погледна, очите й святкаха във виолетово, почти с цвета на небето, когато аз влязох в спалнята й. Аз я наблюдавах мълчаливо как тя оглежда жертвата си с любопитство и почуда, сякаш не приемаше напълно онова, което вижда. Косата й отново се бе оплела и аз повдигнах кичурите й.

Тя се плъзна в прегръдките ми. Аз я поведох далече от жертвата. Веднъж-дваж тя се огледа през рамо, а после устреми очи напред.

— За тази нощ е достатъчно. Трябва да се приберем в кулата — казах й. Исках да й покажа съкровището и просто да бъда с нея на безопасно място, да я прегръщам и утешавам, ако заради всичко това започнеше да губи разсъдък. Смъртните спазми отново я обзеха. Там тя можеше да си почива край огъня.

— Не, още не искам да се прибирам — отвърна тя. — Болката няма да трае дълго, ти ми го обеща. Искам, след като тя отмине, да бъда тук — тя ме погледна и се усмихна. — Аз дойдох в Париж, за да умра, нали? — прошепна.

Всичко я разсейваше — мъртвецът отзад, свлечен под сивото си наметало, небето, хвърлящо отблясъци по повърхността на локва вода, котката, която се разхождаше по върха на близка стена. Кръвта, горещата кръв, течеше в нея.

Стиснах ръката й и настоях да ме последва.

— Аз трябва да пия — казах.

— Да, виждам — прошепна тя. — Ти трябваше да го вземеш. Трябваше да се досетя… И все пак, джентълменът си ти.

— Огладнелият джентълмен — усмихнах се аз. — Хайде да не се мъчим да измисляме етикеция за страшилища — засмях се. Бих я целунал, ала изведнъж нещо привлече вниманието ми. Стиснах силно ръката й.

Далече, откъм Гробището на Невинните, долових присъствието, силно като преди.

Тя, също като мен, не помръдваше. Наклони бавно глава на една страна и отмести кичура коса от ухото си.

— Чуваш ли го? — попитах.

Тя ме погледна.

— Още един! — тя присви очи и отново погледна нататък, откъдето идеше излъчването.

— Отстъпник! — изрече тя на глас.

— Какво? — отстъпник, отстъпник, отстъпник. Зави ми се свят, сякаш си припомнях някакъв сън. Фрагмент от сън.

Ала не можех да мисля. Бях изтощен, след като я бях преобразил. Трябваше да пия.

— То ни нарече отцепници — изрече тя. — Ти чу ли го? — и тя се заслуша отново, ала то бе изчезнало и никой от нас не го чуваше, и не можех да бъда сигурен, че бях доловил това отчетливо пулсиране, отстъпник, ала ми се струваше, че бях!

— Не му обръщай внимание, каквото и да е то — казах. — Никога не се приближава повече от това — ала щом го изрекох, осъзнах, че този път то бе по-озлобено. Исках да се махна по-далече от Гробището на невинните. — То живее в гробищата — измърморих. — Може би не е способно да живее другаде… твърде дълго.

Ала преди да се доизкажа, отново го усетих и то сякаш се разширяваше и излъчваше най-силната злоба, каквато бях усещал у него досега.

— То се смее! — прошепна тя.

Вгледах се в нея. Тя без съмнение го чуваше по-ясно от мен.

— Предизвикай го! — възкликнах. — Наречи го страхливец! Кажи му да се покаже!

Тя ме изгледа слисано.

— Наистина ли искаш това? — промълви тя една чуто. Трепереше леко, и аз я подкрепих. Тя обви ръце около кръста си, сякаш отново разтърсена от спазъм.

— Тогава, нека не е сега — казах. — Не му е времето. А и пак ще го чуем, точно когато напълно сме забравили за него.

— Отиде си — рече тя. — Но то, това нещо, ни мрази…

— Да се махаме по-далече от него — рекох презрително, прегърнах я и я поведох бързо по-надалече.

Не й казах за какво си мислех, какво ми тежеше много повече от присъствието и обичайните му номера. Щом и тя като мен долавяше присъствието, дори още по-ясно, значи тя притежаваше всички мои способности, включително да изпраща и да долавя образи и мисли. Ала въпреки това вече не бяхме способни да се чуваме един друг.