Ан Райс
Вампирът Лестат (68) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

1

И тъй, стигнах до края на „Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат“ историята, която имах за цел да разкажа. Ето ви разказа за магиите и мистериите на Древния свят, който аз избрах да предам, въпреки всички забрани и предписания.

Ала моята история не е завършила, колкото и да ми липсва охота да я продължа. И трябва да се спра, поне накратко, върху болезнените събития, довели до моето решение да се погреба в земята през 1929 г.

Това се случи сто и четирийсет години след като отплавах от острова на Марий. И никога повече не зърнах Марий. Габриел също я бях изгубил напълно. Тя изчезна онази нощ в Кайро и нито един, когото съм познавал някога, нито смъртен, нито безсмъртен, не чу за нея повече.

И когато през двайсети век аз легнах в гроба, бях сам и уморен, и тежко ранен и телесно, и душевно.

Изживях онзи един живот, както ме посъветва Марий. Ала не мога да обвиня него за това как го изживях и за ужасните грешки, които допуснах.

Чистата воля влияеше на опита ми повече от всяка друга човешка черта. И напреки на всякакви съвети и предсказания, аз ухажвах трагедията и нещастието както винаги. Но и получих своите награди, не мога да го отрека. Близо седемдесет години аз имах своите новопосветени вампири Луи и Клодия, двама от най-великолепните безсмъртни, живели някога на земята, и докато те бяха с мен, условията диктувах аз.

Скоро след като пристигнах в колонията, аз се влюбих фатално в Луи — млад, тъмнокос плантатор буржоа, с изящна реч и префинени обноски, който по своя цинизъм и влечение към саморазрушението бе същински близнак на Никола.

Той притежаваше мрачната напрегнатост на Ники, неговото бунтарство, изтерзаната му способност да се разкъсва между вярата и безверието и най-сетне да се отчая.

Ала Луи си спечели власт над мен, много по-силна, отколкото някога е имал Никола. Дори и когато беше най-жесток, Луи докосваше нежността в мен, изкушаваше ме със своята колеблива зависимост, със своята влюбеност във всеки мой жест и всяка произнесена от мен дума.

И неговата наивност винаги ме покоряваше, странната му буржоазна вяра, че Бог си е Бог, дори и когато ни е обърнал гръб, че проклятието и спасението очертават границите на един малък, безнадежден свят.

Луи бе страдалец, създание, което обичаше смъртните повече дори от мен. И понякога се замислях дали не очаквах от Луи да ме накаже заради онова, което се случи с Ники, дали не съм създал Луи, за да бъде моя съвест и да означи границата между наказанието, което чувствах, че заслужавам, и освобождението ми от него.

Но аз го обичах, просто и ясно. И от отчаяното желание да го задържа, да го обвържа още по-тясно с мен в най-опасното време извърших най-себичната и невъздържана постъпка в целия си живот сред живите мъртви, и това бе престъплението, което щеше да доведе до моята гибел: сътворяването на Луи, и сътворяването за Луи на Клодия, поразително красиво дете вампир.

Тялото й не бе навършило и шест години, когато аз я взех, и въпреки че ако не го бях сторил, тя щеше да умре (както и Луи щеше да умре, ако не го бях взел), това бе предизвикателство към боговете, за което и аз, и Клодия щяхме да си платим.

Но тази история я разказа Луи в „Интервю с вампир“, която, въпреки всичките противоречия и ужасни недоразумения, които съдържа, успява да улови атмосферата, в която Клодия, Луи и аз се събрахме и останахме заедно шейсет и четири години.

През това време ние бяхме единствени по рода си сред нашите себеподобни, трио ловци убийци, облечени в кадифе и коприна, и горди с нашата тайна, тържествувахме в изживяващия възход Ню Орлиънс, приютил ни сред разкош и предоставящ ни безброй свежи жертви.

И въпреки че Луи не е знаел това, когато е пишел своята хроника, шейсет и четири години са забележително време за всяка връзка в нашия свят.

Що се отнася до изписаните от него лъжи и грешките, които е допуснал, е, прощавам му развинтеното въображение, озлоблението и суетата му, която, в края на краищата, никога не е била кой знае колко голяма. Аз така и не му разкрих и половината от своите способности, и с основание, защото той се свиваше от вина и омраза към себе си, когато използваше своите дори само наполовина.

Дори и необичайната му красота и неизчерпаемият чар за него бяха някаква тайна. Когато прочетете твърденията му, че съм го направил вампир, защото съм възжелал плантаторската му къща, това по-скоро би трябвало да се отдаде на присъщата му скромност, а не на тъпота, предполагам.

Що се отнася до убеждението му, че съм бил селянин, е, това е разбираемо. В края на краищата, той бе капризно и затормозено дете на средната класа и като на всички колониални плантатори му се искаше да бъде истински аристократ, макар и никога да не бе срещал такъв, а аз бях издънка на дълго родословие от господари феодали, които си облизваха пръстите и на вечеря хвърляха през рамо кокалите на кучетата.

Когато той твърди, че съм си играел с невинни непознати, сприятелявал съм се с тях и после съм ги убивал, как би могъл да знае, че аз ловувах почти изключително сред комарджиите, крадците и убийците и бях верен на негласната си клетва да убивам злодеите повече, отколкото някога съм се надявал? (Младият Френие например, плантатор, когото Луи безнадеждно романтизира в своя текст, всъщност беше разюздан убиец и лъжеше на карти и когато го поразих, се готвеше да предаде в чужди ръце семейната плантация, за да изплати дълг. Развратниците, с които веднъж пирувах пред Луи, напук на него, бяха упоили и обрали мнозина моряци, дето повече никой не ги бе видял живи.)

Ала подобни дреболии всъщност нямат значение. Той е разказал историята такава, каквато е вярвал, че е била.

А в действителност Луи винаги е бил сбор от недостатъците си, най-измамно човечният демон, когото съм познавал. Дори и Марий не би могъл да си представи едно толкова състрадателно и съзерцателно създание, вечният джентълмен, който дори учеше Клодия как да борави със сребърните прибори, когато тя, да е благословено мъничкото й сърчице, нямаше ни най-малка нужда дори да пипне нож или вилица.

Слепотата му за подбудите или за страданията на другите бе едно от нещата, които съставляваха чара му, също колкото и несресаната черна коса или вечно тревожния израз на зелените му очи.

И защо ми е да разказвам за това как той идваше при мен, скръбен и тревожен, и ме е умолявал никога да не го напускам. Или как се разхождахме заедно и разговаряхме, играехме заедно Шекспир за забавление на Клодия, или излизахме, хванати подръка, на лов из кръчмите по речното крайбрежие, или да танцуваме валс с тъмнокожи красавици на прочутите квартеронски балове?

Четете между редовете.

Аз го предадох, когато го сътворих, и това е важното. Точно както предадох и Клодия. И му прощавам глупостите, които е написал, защото е казал истината за свръхестествената обвързаност между него, Клодия и мен, която нямахме право да споделяме през онези дълги десетилетия на деветнайсети век, когато пауновата окраска на стария режим избледняваше, а прелестната музика на Моцарт и Хайде отстъпваше място на Бетовеновата бомбастичност, която навремени твърде забележително наподобяваше звъна на моите въображаеми Камбани на ада.

Аз имах онова, което желаех, което винаги съм желал. Аз имах тях. И успявах от време на време да забравя Габриел, да забравя Ники, да забравя дори и Марий и безизразното, взряно в нищото лице на Акаша и леденото докосване на дланта й, и жарта на нейната кръв.

Но аз винаги съм искал много неща. Кое бе важното в продължение на онзи живот, описан от него в „Интервю с вампир“? Защо ние съществувахме толкова дълго?

През целия деветнайсети век вампирите бяха откривани от писателите на Европа. Лорд Рутвен, творението на доктор Полидори, отстъпи на сър Франсис Варни от булевардните романчета, а по-късно се появи великолепната и чувствена контеса Кармила Карнщайн на Шеридан льо Фану, и най-сетне голямото страшилище на вампирите, косматият славянин граф Дракула, който, макар и да умее да се превръща в прилеп и да се дематериализира, когато си ще, въпреки това пълзи надолу по стената на своя замък като гущер, явно за развлечение — всички тези творения и много други като тях подхранваха неутолимата жажда за „готически и фантастични разкази“.

Ние бяхме самата същност на тази представа от деветнайсети век — аристократично надменни, безупречно елегантни и неизменно безмилостни и вкопчени един в друг в една земя, узряла и за други като нас, ала необезпокоявана от тях.

Може би бяхме улучили идеалния момент в историята, идеалното равновесие между чудовищното и човешкото, времето, когато „вампирската романтика“, родена в моето въображение сред пъстроцветните брокати на стария режим, трябваше да намери своето върхово въплъщение в развятата черна пелерина, черния цилиндър и лъскавите къдрици на момиченцето, спускащи се от виолетовата панделка към буфан ръкавите на прозирната й копринена рокля.

Но какво бях сторил аз на Клодия? И кога щях да си платя за това? Колко дълго тя бе доволна да бъде мистерията, която свързваше тъй тясно мен и Луи, музата на нашите лунни часове, единствения обект, към когото питаехме преданост и двамата?

Неизбежно ли беше тя, чието тяло никога нямаше да стане женско, да нападне демоничния баща, обрекъл я да живее в тялото на порцеланова кукличка?

Трябваше да се вслушам в предупреждението на Марий. Трябваше да се спра и да се замисля, когато стоях на ръба на този величествен и упоителен експеримент: да създам вампир от „малките“. Трябваше да си поема дълбоко дъх.

Ала, знаете ли, това бе същото като да свиря на цигулка за Акаша. Аз го желаех. Исках да видя какво ще се случи с едно толкова красиво момиченце!

О, Лестат, ти си заслужаваш всичко, което ти се е случило някога! По-добре не умирай, че може наистина да попаднеш в ада.

Но защо поради чисто себични подбуди не се вслушах в някой от дадените ми съвети? Защо не се поучих от някого от тях — от Габриел, от Арман, от Марий? Но пък аз в действителност никога никого не съм слушал. Така или иначе, просто не мога.

И дори и сега не мога да кажа, че съжалявам за Клодия, че ми се иска никога да не я бях виждал, прегръщал, никога да не й бях шепнал тайни и никога да не бях чул нейния смях да кънти в сумрачните, осветени от газени лампи стаи на онази човешка, твърде човешка градска къща, която обитавахме сред лакирани мебели, потъмнели маслени картини и пиринчени саксии, досущ като живи същества. Клодия бе моята мрачна рожба, моята любов, злото на моето зло. Клодия сломи сърцето ми.

И в една топла и знойна нощ на 1860 г. тя реши да уреди дълговете. Примами ме, вкара ме в клопка и заби ножа отново и отново в моето упоено, отровено тяло, докато почти всяка капка вампирска кръв не изтече от мен преди няколкото безценни мига, в които раните ми се затвориха.

Не я обвинявам. И аз самият бих постъпил не по-различно.

И онези трескави мигове аз никога няма да забравя, никога няма да затворя в някое затънтено кътче на съзнанието си. Нейната хитрост и нейната воля ме повалиха тъй сигурно, колкото и ножът, прерязал гърлото ми и разполовил сърцето ми. Докато съществувам, аз всяка нощ ще мисля за онези мигове и за бездната, зейнала под мен, скокът в гибелта на смъртните, която едва не ме застигна. Даде ми го Клодия.

Но докато кръвта изтичаше и ми отнемаше всяка способност да виждам, да чувам и най-сетне да помръдна, мислите ми се връщаха все по-назад и по-назад, далеч по-назад от създаването на обреченото вампирско семейство сред техния рай от тапети и дантелени завеси, към смътните образи на дъбрави от митични земи, където древният горски бог Дионисий бе чувствал как отново и отново разкъсват плътта му, как се лее кръвта му.

И да нямаше смисъл, поне го имаше блясъка на сходството, смайващото повторение на все същата стара тема.

И богът умира. И богът възкръсва. Ала този път няма спасени.

С кръвта на Акаша, ми бе казал Марий, ти ще оцелееш от беди, които биха погубили други наши себеподобни.

По-късно, изоставен сред вонята и тъмата на блатото, аз усетих как жаждата очертава моите пропорции, как жаждата ме тласка, усещах как челюстите ми се разтварят в зловонната вода и зъбите ми търсят топлокръвните създания, които можеха отново да ме изправят на крака, за да закрача по дългия път.

И три нощи по-късно, когато отново бях победен и моите деца завинаги ме изоставиха сред пламтящата преизподня на градската ни къща, кръвта на древните, на Магнус, на Марий и на Акаша ме крепеше, докато изпълзявах от пламъците.

Но без ново вливане от тази целебна кръв аз бях оставен на произвола на времето да излекува моите рани.

И онова, което Луи не би могъл да опише в своята история, е какво ми се случи по-нататък, как години наред ловувах в периферията на човешкото стадо, отвратително, сакато чудовище, способно да поваля единствено съвсем младите и болнавите. Постоянно застрашаван от своите жертви, аз се превърнах в самата антитеза на романтичния демон, вдъхвах ужас, а не захлас, почти пълно подобие на старите привидения от Гробището на невинните, мръсни и дрипави.

Нанесените ми рани съсипаха духа ми, способността ми да разсъждавам. И от онова, което виждах в огледалото всеки път, когато дръзнех да погледна, душата ми се разтреперваше.

Ала нито веднъж през цялото това време не призовах Марий, не се опитах да му отправя зов през далечните разстояния. Не можех да го моля за целебната му кръв. По-добре цял век да се мъча в чистилището, отколкото Марий да ме презре. По-добре да ме измъчва най-тежката самота, най-страшната болка, отколкото да открия, че той е знаел за всичко, което съм сторил, и отдавна ми е обърнал гръб.

Що се отнася до Габриел, която би ми простила всичко, чиято кръв бе достатъчно силна поне да ускори оздравяването ми, не знаех дори къде да я търся.

Когато се съвзех достатъчно, че да издържа дългото пътешествие до Европа, аз се обърнах към единствения, към когото можех: Арман. Арман, който все още живееше в земята, която бях му дал, в същата кула, където бях сътворен от Магнус, Арман, все още начело на процъфтяващото сборище на Театъра на вампирите на булевард Дю Тампл, който театър все още ми принадлежеше. В края на краищата на Арман аз не дължах никакви обяснения. А той не ми ли беше длъжник?

Когато той отвори вратата в отговор на моето почукване, щом го видях, изпаднах в потрес.

Той приличаше на младеж от романите на Дикенс в строгия си редингот с елегантна кройка, ренесансовите букли бяха остригани. Върху вечно младото му лице бе отпечатана невинността на Дейвид Копърфийлд и гордостта на Стиърфорд — всичко друго, но не и действителната природа на духа в тялото му.

Когато ме погледна, в него се разгоря ярко сияние. После бавно огледа белезите по лицето и ръцете ми и каза меко, почти състрадателно:

— Влез, Лестат.

Хвана ме за ръка и влязохме заедно в къщата, която той бе построил в подножието на кулата на Магнус — тъмно и печално място, подхождащо на Байроновите ужаси на този странен век.

— Знаеш ли, носи се мълвата, че си намерил своя край нейде в Египет или Далечния изток — заговори той бързо на народен френски с оживление, което преди не бях забелязвал у него. Сега бе овладял умението да се преструва на живо същество. — Ти замина заедно със стария век, и никой никога не е чувал за теб оттогава.

— А Габриел? — попитах незабавно. Дори ми бе чудно, че не съм го изтърсил още на вратата.

— Никой никога не я е виждал и чувал, откакто ти напусна Париж.

Очите му отново ме погалиха. В него се усещаше едва прикрита възбуда, треска, която аз усещах, както усещах и топлината на камината наблизо. Знаех, че той се опитва да разчете мислите ми.

— Какво се случи с теб? — попита.

Белезите ми го озадачаваха. Бяха твърде многобройни, твърде преплетени, белези на нападение, което би трябвало да ми донесе смърт. Обзе ме внезапна паника, че в объркването си ще му разкрия всичко, всичко онова, което Марий тъй отдавна ми бе забранил да разказвам.

Вместо това от устата ми, със заекване и полуистини, се изля историята на Луи и Клодия, без един очебиен факт: че Клодия беше само едно… дете.

Разказах накратко за годините, прекарани в Луизиана, и как те най-накрая бяха въстанали срещу мен, точно както той бе предугадил, че могат да постъпят децата ми. Признах му всичко, без хитрост и без гордост, и му обясних, че от неговата кръв имах нужда сега. Болка, болка, болка — докато му изложа всичко, докато усещах как той го обмисля. Да му кажа: Да, ти беше прав. Това не е цялата история, но за главното беше прав.

Тъга ли виждах тогава по лицето му? Несъмнено не тържествуваше. Той ненатрапчиво наблюдаваше треперещите ми ръце, докато ръкомахах, и чакаше търпеливо, когато се запънех и не можех да намеря подходящите думи.

Малко вливане от неговата кръв щеше да ускори изцелението ми, прошепнах му. Малко вливане щеше да проясни мислите ми. Опитах се да не проявя надменност или да настоявам за справедливост, когато му припомних, че аз съм му дал неговата кула и златото, с което е построил къщата си, че все още съм собственик на Театъра на вампирите, че без съмнение той можеше да направи сега за мен нещо толкова малко, толкова интимно. В думите, които му говорех, имаше грозна наивност — умът ми бе помътен, бях слаб, зажаднял и уплашен. Горещината от огъня будеше у мен нетърпение. Светлината, отразена от тъмните влакна на дървото в тези задушни покои караше въображаемите лица да изплуват и да изчезват.

— Не искам да оставам в Париж — обясних. — Не искам да безпокоя нито теб, нито сборището в театъра. Моля те само за това дребно нещо. Моля те… — като че и куражът, и думите ми бяха свършили.

Измина много време.

— Разкажи ми пак за този Луи.

Сълзи позорно бликнаха от очите ми. Заповтарях някакви глупави фрази за унищожителната човечност на Луи, за това, как е разбирал неща, непостижими за ума на други безсмъртни. Лекомислено шепнех признания от дълбините на душата си. Не Луи ме беше нападнал, а жената, Клодия.

Забелязах как нещо в него се раздвижи. Бледа руменина покри страните му.

— Видели са ги тук, в Париж — рече той тихо. — И тя, това създание, не е жена. Тя е дете вампир.

Не си спомням какво последва. Може би съм се опитал да обясня гафа. Може би съм признал, че няма как да оправдая стореното. Може би отново съм започнал да му обяснявам целта на моето посещение, какво ми е нужно, какво трябва да получа. Помня, че се чувствах напълно унизен, когато той ме поведе навън, към очакващата ни карета, и ми каза, че трябва да отида с него в Театъра на вампирите.

— Ти не разбираш — рекох. — Аз не мога да отида там. Не искам да се показвам такъв пред другите. Спри каретата. Трябва да постъпиш така, както те моля.

— Не, това ще получиш най-накрая — каза той с най-нежен глас. Вече вървяхме по пълните с хора парижки улици. Не виждах града, който помнех аз — това бе кошмар, този мегаполис с бучащи парни влакове и грамадни бетонни булеварди. Никога димът и мръсотията на индустриалната епоха не са ми се стрували толкова отвратителни, колкото тук, в Града на светлината.

Почти не си спомням как той ме е изкарал от каретата и се препъвах по широките тротоари, докато той ме подбутваше към вратите на театъра. Какво бе това място, тази огромна сграда? Това ли беше булевард Дю Тампл? И после — спускането в онова страшно подземие, пълно с грозни копия на най-кървавите картини на Гоя, Брьогел и Бош.

И най-сетне гладът, докато лежах на пода на тухлената килия, неспособен дори да го обсипя с проклятия, и мракът бе изпълнен с трептения от преминаващите омнибуси и трамваи, и в него отново и отново проникваше далечното скърцане на железни колелета.

В някакъв момент открих в мрака присъствието на смъртна жертва. Ала тя бе мъртва. Студена, предизвикваща гадене кръв. Няма нищо по-ужасно от това да се нахраниш с такава кръв, легнал върху лепкавия труп, да изсмукваш остатъците.

А после дойде Арман — стоеше неподвижно в тъмното, безупречен в своята бяла ленена риза и черен вълнен редингот. Той заговори приглушено за Луи и Клодия и че ще се състои някакъв съд. Дойде и коленичи до мен, за кратко забрави да се преструва на човек, на юношата джентълмен, който никога не би седнал на такова мръсно и влажно място.

— Ти ще заявиш пред другите, че именно тя го е сторила — рече той.

И останалите, новите, един по един се изредиха на вратата да ме погледнат.

— Донесете му дрехи — нареди Арман, положил длан на рамото ми. — Той, нашият изгубен господар, трябва да изглежда представително, както винаги е бил обичаят му.

Помолих да поговоря с Елени, с Феликс или Лоран, но те се смееха. Тези имена изобщо не им бяха известни. Името Габриел също нищо не им говореше.

А къде беше Марий? Колко ли страни, реки, планини ни разделяха? Дали той виждаше и чуваше това, което се случва?

Мечтаех си да се измъкна оттук, да се завърна в Луизиана, да оставя времето да изпълни неизбежната си задача. Пак мечтаех за земята, за хладните й дълбини, които бях познал за толкова кратко в Кайро. Мечтаех за Луи и Клодия, и че сме заедно. Клодия по някакво чудо бе пораснала и се бе превърнала в прекрасна жена, и тя ми каза със смях: „Виждаш ли, ето защо дойдох в Европа — да открия как да постигна това!“

И ме обзе страх, че никога няма да ми позволят да изляза оттук, че ще ме погребат, както бяха погребали онези, гладуващите, под Гробището на невинните, че съм допуснал фатална грешка. Заеквах и плачех, и се опитвах да говоря на Арман. А после разбрах, че Арман изобщо го нямаше там. Ако бе идвал, то също толкова бързо си бе отишъл. Привиждаха ми се картини.

И жертвата, топлата жертва…

— Умолявам ви, дайте ми я!

И Арман отвръща:

— Ще кажеш онова, което аз ти наредих да кажеш.

Това бе съд на тълпата чудовища, белолики демони, които крещяха обвинения, Луи се молеше отчаяно, Клодия се взираше нямо в мен… И аз казах: да, тя беше тази, която го стори, да, и запроклинах Арман, когато той отново ме блъсна в тъмното, и невинното му лице бе лъчезарно както винаги.

— Но ти се справи добре, Лестат. Добре се справи.

Какво бях сторил? Бях свидетелствал срещу тях, че са нарушили древните закони? Че са въстанали срещу предводителя на сборището? Та какво ли знаеха те за древните закони? Крещях и зовях Луи. А после в мрака пих кръв, жива кръв от нова жертва, и не беше целебната кръв, бе просто кръв.

* * *

Отново се возехме в каретата, валеше. Пътувахме през полето. А после се заизкачвахме все по-нагоре и по-нагоре в старата кула, чак на покрива. Държах в ръце окървавената жълта рокличка на Клодия. Бях я видял в тясното и влажно място, където слънцето я е изпепелило.

— Разпръснете пепелта! — помолих, ала никой не се помръдна. Разкъсаната, окървавена жълта рокличка лежеше на пода на килията. Сега бе в моите ръце.

— Те ще разпръснат пепелта, нали? — попитах.

— Не искаше ли ти справедливост? — попита ме Арман, увит в черната си вълнена пелерина, за да се пази от вятъра, с лице, потъмняло от силата, вляла се в него след скорошния лов.

Какво общо имаше всичко това със справедливостта? Защо държах този предмет, тази рокличка?

Загледах се надолу от назъбените стени на Магнус и видях, че градът е дошъл, за да ме хване. Той протягаше дългите си ръце, за да прегърне кулата, а въздухът вонеше на фабричен дим.

Арман стоеше неподвижно до каменните перила и ме гледаше, и внезапно ми се стори тъй млад, колкото бе Клодия. И гледай да се увериш, че са поживели, преди да ги сътвориш, и никога не сътворявай някой толкова млад като Арман. Преди смъртта си тя не бе казала нищо. Оглеждала е събралите се около нея, все едно са великани, ломотещи на незнаен език.

Очите на Арман бяха зачервени.

— Луи… Къде е той? — попитах. — Те не са го убили. Видях го. Той излезе под дъжда…

— Пратиха подире му преследвачи — отвърна той. — Вече е унищожен.

Лъжец с лице на момченце от църковния хор.

— Спри ги! Длъжен си! Ако има още време…

Той поклати глава.

— Защо не можеш да ги спреш? Защо си устроил всичко това — и съдът, и всичко? Какво те е грижа за това, което са ми сторили?

— Свърши се.

Сред рева на вятъра се разнесе писъка на парна свирка. Връзката между мислите ми се разпада… Те се изгубват… И не искат да се върнат. Луи, върни се.

— И ти нямаш намерение да ми помогнеш, нали?

Отчаяние.

Той се наведе напред и лицето му се преобрази, както преди много, много години, сякаш гневът го разтапяше отвътре.

— Ти, който унищожи всички ни, ти, който взе всичко! Какво ли те е накарало да мислиш, че ще ти помогна? — той се приближи, лицето му бе неузнаваемо разкривено. — Ти, който ни сложи на крещящи плакати на булевард Дю Тампл, превърна ни в герои на евтини историйки и салонни беседи!

— Но аз не съм сторил това. Ти знаеш, че аз… Кълна се… Не съм го сторил аз!

— Ти, който изнесе тайните ни на светло, контето, маркизът с бели ръкавици, демонът с кадифено наметало!

— Ти си побъркан — да обвиняваш мен за всичко! Нямаш право! — настоях, ала гласът ми толкова силно трепереше, че сам не разбирах какво говоря.

И неговият глас се стрелна от устата му като змийски език:

— Под онова старинно гробище ние живеехме като в рая! — изсъска той. — Имахме своя вяра и своя цел. И ти беше този, който ни прогони оттам с пламтящ меч! Какво имаме сега ние? Отговори ми! Нищо друго, освен обичта помежду ни, а какво ли означава тя за твари като нас!

— Не, не е вярно, всичко това вече се случваше! Ти нищо не разбираш! И никога не си го разбирал!

Ала той не ме слушаше. И нямаше никакво значение дали ме слуша, или не. Той пристъпваше все по-близо, и ръката му се стрелна като черна мълния, главата ми отхвърча назад, и аз видях небето и преобърнатия с главата надолу Париж.

Пропадах във въздуха.

Пропадах все по-надолу и по-надолу, прелетях покрай прозорците на кулата и накрая застлания с камъни път се надигна и ме улови, и всички кости в тялото ми се строшиха в своя тънък калъф от безсмъртна кожа.